Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (10)

Глава X

— Ние бихме могли още утре да се пренесем, мамичко — Холгер бе заменил ливреята с цивилното си облекло. — Но ти трябва все пак да ми кажеш, че много ти харесва новата ни къща.

Княгиня Лобвайден избягваше да го погледне.

— Ние няма да се пренасяме — каза тя с мъка. — Тук ни е добре. Защо трябва да се местим?

— Нима цялата работа напразно съм я свършил? — Холгер естествено бе очаквал затруднения, но нямаше намерение да капитулира.

— Невъзможно е да работиш като шофьор при такива хора — каза майка му.

— Това беше само една шега, на която ти стана свидетел. Госпожица Шюте съвсем другояче разбира хумора. Тя намери за много странно, че ти не се разсмя, мамо.

Княгинята го гледаше недоверчиво в лицето.

— Нима това беше шега? — попита тя.

— Да, това е нейният начин да се шегува. Иначе е мило момиче, вярвай ми. Тя впрочем скоро ще се омъжи.

— Тогава тя сигурно ще напусне къщата. Да, при тези обстоятелства…

— Ти ще се чувствуваш много добре в къщичката, мамо. И аз ти обещавам, че няма да престана да си търся друго място. Но дотогава, при Шюте, ние ще бъдем много добре настанени.

Майка му сведе глава. Тя се възхищаваше на Холгер, че така добре изтърпяваше промяната в техния живот. Какво ли му е било, когато е получавал заповеди? Очите й се навлажниха.

— Мамичко, ти плачеш? — Холгер я привлече към себе си. — Някога пак ще бъдем добре, в това съм сигурен. Трябва само да потърпим още малко. Най-долното стъпало по стълбата на успеха аз вече изкачих. А ти знаеш, че първата крачка е най-трудната.

— По-голямата част от нашите вещи аз вече опаковах.

— Много се радвам, че сега ще живеем по-добре, положението ни се подобри значително — Холгер си наложи да говори с оптимистичен тон, от който вътрешно беше много далече. Но той чувствуваше, че майка му се нуждаеше от него. Ако той сега наведеше главата си, тя щеше да се отчая. Досега тя беше запазвала самообладание, беше проявявала силна воля, но все пак му беше ясно, че и нейните сили имаха своите граници.

Той й помогна при опаковането на останалите неща и съумя чрез бъбренето си да разсее майка си и да я отклони от мрачните мисли.

Те се нуждаеха сега само от една малка товарна кола. Холгер я нае и се постара техните мебели колкото може по-скоро да стигнат до новия им дом, тъй като всеки час струваше пари.

Една каса бира очакваше товарачите, които възприеха Холгер като истински другар, защото въпреки благородния си вид, той сам помагаше при пренасянето на мебелите и вещите.

Астрид седеше до прозореца в стаичката си, когато колата мина по пътеката и спря пред малката къщичка в края на градината.

Тя наблюдаваше разтоварването и забеляза, че Холгер сам се включваше в работата.

Астрид хвърли поглед на часовника и смръщи веждите си. До половин час щяха да седнат на обед. „А тези оттатък няма да получат нищо топло — мислеше си тя — и то тъкмо през един такъв тежък, уморителен ден. Дали аз…“ Тя дълго се колеба да приведе в изпълнение своя замисъл, тъй като на никаква цена не би искала да изглежда нахална.

— Имаме ли днес достатъчно за ядене, Герда? — попита тя няколко минути по-късно в кухнята.

— Имало ли е някога ден, когато в тази къща да няма достатъчно за преяждането на господарите? — попита момичето оскърбено. — Погледнете само тенджерите.

— Холгер днес се нанася в новата си къща и неговата майка положително няма да има време да сготви нещо.

— А, така! Аз хич и не помислих затова, иначе щях да обеля повече картофи. Но и така ще стигне. Бихте ли искали да занесете оттатък? И аз с удоволствие бих отишла, но нали знаете, уважаемата госпожа преди ядене винаги идва в кухнята, навярно, за да се събуди апетитът й. Отвратително е това надзъртане из тенджерите!

— Аз тогава ще им занеса — Астрид взе една табла, постави отгоре чиниите и десет минути по-късно сложи в тях картофи, зеленчук и няколко парчета от печеното. За десерт Герда извади от килера един буркан компот.

Астрид покри таблата със салфетка и я пренесе през градината. „Дано Розмари не ме види“ — мислеше си тя. Но дори да последваше някоя сцена, Астрид беше готова да поеме риска.

Мебелите вече бяха поставени на определените им места, но навсякъде бяха разхвърляни сандъци и кутии. Килимите още бяха навити и без завеси стаите изглеждаха неуютни.

— Сега ще ни дойде добре да си приготвим по едно кафе — заяви Холгер. — Нещо топличко за тялото ще ни дойде добре, мамо.

Той се обърна, за да проследи нейния поглед и неволно една усмивка се плъзна по лицето му, когато разпозна Астрид, която тъкмо влизаше.

— Добър ден. Моля да ме извините за моето нахалство, но Герда е приготвила… нещо и аз исках да попитам, дали вие имате апетит да похапнете?

Холгер преглътна неволно, тъй като от таблата се носеше апетитно благоухание.

— Това е госпожица Фон Цигелхоф — представи я той на своята майка. — Моята майка. Вие сте истински ангел. Мога ли да поема от вас таблата?

— Бихме ли могли така… — на княгинята беше мъчително да приеме храна от чужди хора. Остатъци, които никой вече не искаше! „Ние не сме паднали дотам да получаваме милостиня“ — помисли си тя. Ако зависеше от нея, тя би предпочела да яде само хляб.

Но Холгер изглежда не изпитваше такива угризения. Той занесе таблата в кухнята и свали кърпата.

— Даже за чинии и прибори е помислила госпожица Астрид — установи той доволен. — Ние още не сме разопаковали нашите съдове. Моите сърдечни благодарности, госпожице Астрид.

— Няма защо, господин Холгер — момичето все повече се изчервяваше под неговия топъл поглед. — Дано да ви се услади.

— Седни, мамичко. Герда готви отлично. Аз сам ще върна после съдовете, госпожице Астрид.

— Аз трябва да тръгвам. Ние още не сме обядвали.

— Тогава мога да си позволя и аз да ви пожелая добър апетит. На Герда аз лично ще благодаря. Но идеята сигурно произлиза от вас?

Астрид се усмихна и бързо излезе навън.

— Едно мило момиче — заяви княгиня Кристине. — Аз собствено си я представях съвсем друга. Тя роднина ли е на госпожица Шюте?

Недоизказаната двусмисленост на въпроса й предизвика усмивка у Холгер.

— Човек не може да избира своите роднини, мамо. Но както чух, те са далечни роднини, както се казва — от трето коляно.

Той сложи пред майка си чинията, макар че тя искаше сама да си сервира.

— Ти изглеждаш уморена. Такова пренасяне е една наистина уморителна работа. Но още тази вечер тук ще изглежда много хубаво. Какво щастие, че бях свободен. Можах поне да ти помогна при разопаковането.

Госпожа Кристине действително се чувствуваше изморена, тъй като от вълнение през последната нощ не беше спала. Тя би искала, след като се нахранят поне за един час да си почине, но нямаше да може да си го позволи.

— Аз ще занеса съдовете оттатък, а ти приготви по едно кафе, мамо! — Холгер постави бързовара и тенджерата на масата. — За прясно кафе Герда винаги се е грижила.

„Как е възможно мъж като него да работи като шофьор?“ — помисли си княгиня Лобвайден, като гледаше как се отдалечава синът й. Но след това тя прогони тези мисли от главата си и се зае с кафето.

— Много благодаря за яденето, Герда — Холгер постави леко ръката си върху рамото на Герда. — Аз никога няма да забравя, че днес вие помислихте за нас.

— Това беше идея на госпожица Астрид. Аз не зная защо, но съвсем не ми дойде наум да направя това. А трябваше да се сетя, че вие още не сте се устроили, за да си готвите. Стигна ли ви яденето?

— Ние се преситихме, Герда. Така значи, госпожица Астрид се е сетила за това…

— Да, тя е винаги много мила. Когато на госпожица Шюте казвам „уважаема госпожице“ понякога си мисля, че така се обръщам към едно момиче, което не заслужава това. Нашата госпожица Астрид е много по-благородна и повече заслужава това обръщение.

— Холгер, добре, че сте тук. Преоблечете се, имам нужда от вас днес следобед — Розмари беше влязла за изненада на двамата. Тя изглеждаше много бледа, по лицето й имаше следи от сълзи.

— Уважаема госпожице, вие за днес ме освободихте!

— Аз имам нужда от вас, не разбирате ли? До десет минути да сте тук с пътната кола.

— Много добре, уважаема госпожице — Холгер се поклони и тичешком се върна в градинската къщичка. „Бедната мама, сега трябва да я оставя сама с всичката тази работа — мислеше си той. — Може би тя днес ще ме освободи по-бързо и аз ще мога да помогна на мама да свършим по-тежката работа.“

* * *

— Къде ще заповяда уважаемата госпожица? — попита Холгер, като държеше отворена вратичката на колата пред Розмари.

— Навън от града, където и да е. Не гледайте така глупаво, човече, тръгвайте по-бързо!

„Как е възможно един човек така лесно да губи самообладание като госпожица Шюте?“ — питаше се Холгер. Но той не допусна да се забележат неговите мисли.

Розмари седеше до него, забила острите върхове на ноктите в свитите си ръце. Днес преди обед една приятелка я беше повикала по телефона и я бе запитала за сватбата.

— Ние всички сме много любопитни за твоя мъж, мила Розмари. Вярно ли е, че ти ще се омъжиш за граф? — беше запитала тя.

„Откъде знае тя за цялата история?“ — питаше се Розмари. Тя се чувствуваше ужасно при мисълта за неизбежните подигравки.

Холгер караше по шосето, без да обръща внимание на Розмари. „Мама седи сега съвсем сама с цялата работа, а аз пилея тук моето време. Да знаеше тя поне какво иска!“

— Аз ще си направя една ваканция — избухна изведнъж Розмари. — Ще заминем. Още утре. В осем часа тръгваме. Опаковайте каквото ви е нужно за около четири до шест седмици.

— Много добре, уважаема госпожице — при госпожица Шюте, Холгер на нищо вече не се чудеше. Нейното решение изглежда беше внушено на мига. „Тя прави винаги това, което й хрумне в главата, без да размишлява за последиците“ — мислеше си Холгер.

Но майка му поне щеше да живее в една сравнително удобна къщичка, а и пари щеше да има достатъчно, за да си набави това, от което така дълго се бе лишавала.

„Тази вечер ще окача завесите“ — мислите му бяха все при нея. Той сякаш я виждаше, как разтваря и разопакова сандъците.

Но тази представа беше в действителност погрешна. Друга разопаковаше бельото и съдовете и разместваше шкафовете.

— Мога ли да ви помогна? — беше запитала Астрид веднага следобед, когато Розмари беше заминала.

— Много благодаря, но това наистина не е нужно — на княгиня Кристине беше неприятно да бъде задължена на съвсем чужди хора.

Но Астрид беше наложила волята си.

— Аз съм млада, малко навеждане на мене няма да ми навреди. То е даже полезно за стройната линия, уважаема госпожо.

Астрид се стресна. „Наистина ли беше казала «уважаема госпожо»?“ — помисли си тя, тъй като обръщението съвсем спонтанно се беше изплъзнало от устните й.

Но майката на Холгер изглежда не намери нищо особено в това и Астрид се усмихна лекичко в себе си. Тя беше разбрала сега, без някой да й го беше потвърдил, че шофьорът на Розмари произхождаше от най-висшите кръгове.

И съдовете дори носеха някакъв герб, изглежда бяха много ценни.

Една малка част от покъщнината, княз Лобвайден по съвет на приятели беше изпратил на запад. Много от нея се беше изгубила, но няколко предмета бяха устояли на бъркотията и безредиците и се намираха още в притежание на княжеската фамилия.

— Хубава е! — промълви Астрид увлечена, когато извади от един сандък малка статуетка.

— Да, моят мъж ми я подари за сватбата — госпожа Кристине се беше загледала пред себе си. Астрид подозираше, че тя вижда сега нещо друго, а не тази малка стаичка.

„Какво ли си мисли тя сега? — питаше се момичето. — Може би никога няма да узная, тъй като майката на Холгер не е от жените, които обичат да бъбрят.“

— А къде са завесите? — попита тя, когато и последният сандък беше изпразнен. — Тази вечер или утре сутрин ще дойдат да вземат празните сандъци.

— Завесите са поставени върху леглото в спалнята. Нима искате да си направите и този труд, да ги закачите? Моят син сам ще направи това довечера.

— Това не е мъжка работа, уважаема госпожо, и освен това то ми доставя удоволствие — Астрид не преувеличаваше, тъй като да бъде заедно с тази образована дама за нея беше голямо удоволствие. С нея тя можеше да говори за неща, от които семейство Шюте въобще не разбираха. Кой от тях се интересуваше от театър, от музика, от книги, от изкуство въобще? — Колко уютни станаха стаите, щом поставихме завесите! — Астрид избърса с ръка изпотеното си чело. Тя погледна сияеща към госпожа Кристине. — Имате ли прахосмукачка? Преди да развия килимите, бих искала да ги изчистя.

— Не, прахосмукачка нямаме, госпожице Фон Цигелхоф.

— За бога, аз ще донеса нашата. След минута ще се върна, уважаема госпожо.

„Какво мило момиче“ — помисли си княгинята, когато остана сама и постави водата за кафето на печката. Кухнята беше вече напълно подредена и макар че й беше още малко чужда, все пак се чувствуваше тук съвсем удобно.

„Без помощта на госпожица Фон Цигелхоф, нищо не бих могла да свърша от това — мислеше си тя. — Постепенно започвам да забелязвам моята възраст. А последните години от моя живот се броят двойно.“

* * *

— Ти днес вече изчисти праха — заяви госпожа Маргарете, когато срещна Астрид по стълбата с прахосмукачката в ръка. — Не прекалявай чак толкова с чистенето. А знаеш ли къде е Розмари?

— Тя излезе с колата. Аз исках за малко да занеса прахосмукачката на госпожа Лобвайден. Те нямат такава, а има много за чистене.

— Лобвайден? — повтори госпожа Шюте.

— Презимето на Холгер е Лобвайден.

— И на тях искаш да занесеш нашата прахосмукачка? Ако те я искат, нека сами си я вземат. Впрочем, трябва да ти кажа, Астрид, на теб човек трябва само да ти се учудва! Искаш да се покажеш за много благородна, а сама тичаш да занесеш нашата прахосмукачка на шофьора оттатък.

— Госпожа Лобвайден не би могла сама да я носи. Аз й помогнах при подреждането.

— Ах, а за мен ти никак не се грижиш! Аз вече три пъти те виках, Астрид! Търсех си чорапите. Онези, съвсем тънките, нали ги знаеш? Ти си ги прибрала някъде!

— Те са в шкафа за бельото съвсем отгоре. За друго нещо нуждаеш ли се от мене, лельо Маргарете?

— Да. Трябва да си на мое разположение, а отиваш да чистиш при шофьора — госпожа Маргарете поклати глава. — Това аз ти забранявам. Върни прахосмукачката на място и ела да ми прочетеш нещо. Днес пристига илюстрованото списание, а ти знаеш, че моите очи вече не са добри!

— Не би ли почакала само половин час? Аз ще побързам, лельо Маргарете. Аз обещах на госпожа Лобвайден да й занеса прахосмукачката.

— Ти си едно неблагодарно създание. Тук, у нас, правим всичко за тебе, имаш чудесна стая, ядеш от нашето ядене, ние те обличаме и се грижим във всяко отношение за тебе, но когато трябва да направиш нещо за нас… Върви при тази госпожа Лобвайден, върви! Но не мисли, че ще забравя някога твоята неблагодарност.

Астрид чу само, че може да отиде при госпожа Лобвайден. Тази лекция тя отдавна вече я познаваше, просто вече не я слушаше. До няколко седмици тя ще може да се яви на своите изпити и ако ги издържи…

Мисълта за възможността, която тогава й се откриваше, често й даваше сили да понася живота в тази къща.

* * *

— Аз приготвих кафето — посрещна я госпожа Кристине. — Преди да почистите праха, трябва да изпиете една чашка кафе с мене. А в неделя ви каня тук за следобедното кафе. Ще има и сладки, приготвени от мене лично. Холгер много ги обича, но аз за съжаление… — „Но за съжаление през последните месеци ние нямахме възможност да си позволим това“ — би искала тя да каже, но успя да се въздържи. — Нали ще дойдете, госпожице Фон Цигелхоф?

— С голямо удоволствие, стига да мога.

— Ние и двамата ще се радваме на вашето посещение. Моят син ви харесва, госпожице Фон Цигелхоф.

— Каза ли той това? — Астрид се ядоса на нежната руменина, която заля лицето й при този въпрос.

— Да — госпожа Кристине се разкая за откровеността си. „Дано малката не си втълпи някаква глупава мисъл в хубавата си главичка — помисли си тя. — За едно момиче като нея, Холгер никога не би могъл да се ожени. И може би, жалко!“

След изпиването на кафето Астрид се зае радостно с работата. Тя не знаеше, че чистенето може да достави радост. Днес тя узна това за пръв път.

И когато Холгер ненадейно се завърна и я обгърна с поглед, изпълнен с топлина и благодарност, Астрид бе готова да запее от щастие. Животът, който понякога й се виждаше така сив и безутешен, беше всъщност едно прекрасно нещо. Астрид не разбираше сега защо понякога е била така недоволна от него.