Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (17)

Глава XVII

— Кафето е още топло — посрещна госпожа Кристине своя син. — Няма ли да има нужда да караш някъде господин Шюте? — Тя бързо свали кафеника от котлона и наля на сина си една чашка. — Но седни сега, защо си така нервен?

Нейният въпрос беше справедлив, тъй като Холгер нервно препускаше насам-натам из стаята. За малко той се спря пред прозореца, след това пак продължи да се движи, като нито за секунда не можеше да се успокои.

— Ядове ли имаш? — попита майка му, предчувствувайки нещо. — Холгер, кажи ми, какво се е случило. Недоволна ли е от теб госпожица Шюте?

Една много горчива усмивка изви устните на Холгер.

— Напротив, тя е толкова доволна, че дори иска да се омъжи за мене. Великолепно, нали? Съпруг на заплата, това е нещо съвсем ново. А ако не можем да се понасяме и да се обикнем, тогава просто ще се разделим. Той съвсем забрави да назове сумата, която ще получа в такъв случай — Холгер издаде едно ръмжене, което наподобяваше гласа на раздразнен лъв. Нищо чудно, че майка му не разбра нито дума.

Младият мъж се опита да се съвземе, кръстоса ръце пред гърдите си и мрачно загледа развълнуваното лице на любимата си майка.

— Господин Шюте ми предложи ръката на своята дъщеря.

Княгиня Кристине потърси облегалото на един стол и се отпусна тежко. Краката просто не искаха повече да я държат.

— Но това е само една шега — промълви тя, но знаеше, че фантазията на Холгер не би стигнала дотам да измисли нещо толкова безумно.

— Аз помолих за малко време за обсъждане. До десет часа трябва да дам решението си. Ако кажа не, тогава…

— Тогава ние трябва да се махнем оттук — довърши майка му изречението със сломен глас.

— Да, такива са хората! Или хващат някого здравата или му показват камшика. С нас, могат да правят същото. Във всеки случай във вилата добре може да се живее.

— Но ти не искаш да се ожениш?

— Остава ли ми място за избор? — извика Холгер. — Прости, мамо, но нервите ми в последно време са много обтегнати.

Той посегна към чашата и трябваше да си помогне и с лявата ръка, за да поднесе чашата до устата си, иначе щеше да разлее кафето, толкова силно трепереха ръцете му.

Майка му го гледаше много уплашена.

— Нали ти желаеше това, мамо? Нали аз трябваше да намеря една богата жена? Сега ето, мога да имам такава. Ние стигнахме до целта на нашите желания.

„Той никога не е говорил лошо за госпожица Шюте“ — си помисли княгиня Кристине, но въпреки това тя чувствуваше, че Холгер презира младата си господарка. И затова той не трябваше да се жени за нея, колкото и да беше богата.

— Тогава трябва да започнем да опаковаме — каза тя тихо. — Кога трябва да изпразним жилището?

— Въобще няма да опаковаме! Ние оставаме! — Холгер притисна чело към стъклото на прозореца. — Нали най-сетне човек може и да се разведе — каза той тежко.

— Един княз Лобвайден не се продава, Холгер. Момче, какво те е прихванало? Ти загуби едно работно място, това е всичко, повече нищо не се е случило. Мисля, че нашето старо жилище още стои празно. Може би ще можем пак да го наемем. А ако не, все ще намерим някъде да се подслоним.

— Откъде вземаш този кураж, мамо? — попита Холгер с мъка. — Аз трябваше да те послушам. Ти не искаше да се местим тук. Но аз бях толкова убеден, че ще мога да запазя мястото си. Но до мисълта, че ще трябва да се омъжа за госпожица Шюте, естествено не бях стигал.

— Жалко за толкова много труд, който положи, докато се наредим тук уютно. И всичко това излиза, че било напразно. Твоят наследник ще има да се радва. Но ти все пак трябва да ядеш, колкото и да си развълнуван. Поне един сандвич хапни. От любов към мен.

— Една хапка за мама, една хапка за татко, една хапка за уважаемата госпожица! — Холгер избухна в ужасен смях.

Майка му бързо запуши с ръце ушите си. По измъченото му лице тя виждаше, че на него му беше по-скоро до плач, отколкото до смях. Но не мина много време и той отново се успокои.

— Аз ще се оженя за нея.

— Не, ти няма да направиш това. Не и заради мен, Холгер. Аз зная какво изпитваш сега и как се чувствуваш. Ти мислиш за мен. Ти искаш да се пожертвуваш заради мен. Но такава жертва аз няма да приема. Аз няма да имам вече и една спокойна минута, ако ти се ожениш за тази жена.

— Тогава отново ще започне времето на гладуването. Колко хубаво се бяхме наредили тук!

— Ние пак ще се наредим добре, ще видиш.

— Не вярвам вече в това.

— Помисли за госпожица Астрид. Тя ще те презре, ако ти се ожениш за госпожица Шюте.

— Моля те, млъкни — разсърди се Холгер.

— Не, сега аз не мога повече да мълча. Ти си отчаян и в своето отчаяние не бива да вземеш решение, което ще те направи нещастен за цял живот. Искаш ли една госпожица Шюте да носи нашето име? Нима действително искаш да направиш от нея една княгиня Лобвайден?

Измъчен, Холгер гледаше покрай нея. Беше изключено да си представи госпожица Розмари като княгиня Лобвайден.

— Тя ще направи за смях нашето име. Ние загубихме всичко, Холгер, само не и нашето име. Не го залагай сега лекомислено на карта. Толкова важни чак парите не са…

— Това ти говореше, по-рано, когато имахме достатъчно. И тогава ти беше права. Но днес? Без пари човек е нищо. Имаш ли пари, тогава представляваш нещо.

— Такива са схващанията на обикновените хора. Ние никога не сме мислили така. За нас имаха значение други неща, даже и когато сме били бедни. Изпий още една чашка кафе, Холгер. Запали и една цигара.

— Мой дълг и задължение е да се грижа за тебе, мамо. Аз съм млад, здрав. А не съм в състояние да изхранвам своята майка! Имаш много добър син, няма какво да се каже.

— Аз имам един син, с когото се гордея — възрази княгиня Кристине. — И много искам да продължавам да се гордея с него! И ние няма в какво да се упрекваме, поне досега. И това не бива да се промени.

— Сто хиляди марки иска той да ми даде, един вид капаро.

— Нека си задържи парите, ние не се нуждаем от тях. Върви при него и му кажи, че трябва да си купи друг мъж за своята дъщеря.

— Имам още един час време да размисля. Мамо, не избързвай. Помисли за всичко това, което ще можеш да си доставиш, ако аз се оженя за госпожица Шюте.

— От тези хора аз нищо няма да приема. Твоята заплата ти си я изработваш, Холгер, но това, което искат да ти дадат… Аз не бих взела нито пфениг от техните пари, даже ако ще трябва да умра от глад.

— Но помисли за времето, което лежи зад нас. Трябва ли да започне то отново?

— Ние винаги сме имали достатъчно за ядене и сме имали покрив над главите си. Ти сам казваше, че си млад и здрав, Холгер. Един ден ти пак ще изплуваш отгоре. А сега изпий кафето. Няма всъщност много в каната. Почакай един миг, аз бързо ще приготвя прясно.

— Ние скоро пак ще трябва да пестим кафето.

— Заместителят на кафето също е хубав и ми се услажда — майка му се засмя смело. Тя не показваше колко много се страхува от неизвестността, която отново ги очакваше. В момента само едно беше важно: Холгер да реши правилно, да вземе едно умно и добро решение.

И затова тя с нищо не биваше да се издаде, че се страхува. Едва когато остане сама, тя можеше да си позволи да се наплаче и да й олекне. Сега тя само се усмихваше.

— Може би Дифенбах ще може да ми намери някакво място. Той изглежда има връзки. Но не, аз не мога да го помоля за това. Боже мой, какво стана с нас, мамо!

— Аз мисля, че ние сме се променили, Холгер — младият човек я беше последвал в кухнята и я гледаше, докато приготвяше кафето.

— Може би ще мога да поговоря с господин Шюте. Като шофьор аз с нищо не съм се изложил, в нищо не съм се провинил — Холгер се отдели от дървената рамка на вратата, на която се беше облегнал и се приготви да отиде в хубавата вила.

Герда изскочи от кухнята, когато той влезе в хола.

— Господин Холгер, знаете ли какво се е случило? — изненада го тя.

Младият човек вдигна учудено веждите си.

— Аз бях преди малко в стаята на Астрид, о, как само изглежда тя! Като че оттам е минала вихрушка. Всичките й дрехи са разхвърляни по леглото, а книгите й лежат на земята. Госпожицата не е вече тук.

— Знаете ли къде е госпожица Астрид?

— Не, аз… Телефонът! — Герда взе телефона и се обади. — Нашата госпожица Астрид — прошепна тя на Холгер, докато се вслушваше. — Естествено, че ще направя това. Можете да бъдете напълно спокойна. Ще опаковам всички книги. Холгер може да ви донесе по-късно книгите, той тъкмо сега е до мене. Но защо вие така бързо ни напуснахте, госпожице Астрид?

Тя видя, че Холгер се наведе напред, като че искаше да чуе отговора на Астрид.

— Лични причини — казва тя — прошепна му Герда. — Аз мисля, че старият я е изхвърлил.

„Заради мене — помисли си Холгер. — Те трябва някак си да са узнали, че ние се обичаме. Но тя в нищо не може да бъде упрекната. Няма никаква причина да бъде изхвърлена изведнъж на улицата. Какви хора са всъщност тези тук!“ Той вдигна високо главата си. Досега се беше колебал какво трябва да прави. Сега вече знаеше. С такива хора той нямаше нищо общо. Една усмивка на облекчение се появи на устните му, когато се упъти нагоре.

Няколко минути по-късно Герда чу господарят да крещи. Тя се спря любопитно до вратата. Какви ругатни само употребяваше! Герда намери за възмутително това, което господарят наговори на Холгер.

Тя чу достатъчно, за да разбере, че Холгер беше веднага уволнен. „Аз усещах това да се приближава — помисли си тя. — Още от самото начало. Той не подхождаше никак на тези Шюте!“