Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (4)

Глава IV

— Ето ви пак — установи Розмари, когато Холгер късно следобед й се представи. — Аз съобщих за вас на шивача. Той ви очаква. Вървете веднага при него. Вашата ливрея ще бъде особено хубава. Със златни копчета.

Холгер трепна.

— Не се ли носят златни копчета в цирка? — попита той предпазливо.

— В цирка? — до тази мисъл изглежда госпожица Шюте не беше стигнала.

— Копчетата много бият на очи и може би ще изглеждат заради това малко просташки — подкрепи Холгер своите думи. — Ако вие естествено искате на всяка цена да предизвикате внимание към себе си… Но една дама като вас винаги предпочита скромността.

— А аз си ги представях толкова хубави — това синьо, със златни копчета.

— От месинг — подхвърли полугласно Холгер.

Розмари кимна.

— По-късно бихме могли да наредим да се пришият и истински златни копчета, ще видим това.

„Дано някой ден не поиска от мен да си прекарам през носа и халка“ — помисли си Холгер. Мислено той вече се виждаше, как тя го води на синджир след себе си.

— Тръгвайте веднага. Вземете малката кола, за вас тя е достатъчно добра. Нови обувки, много естествено, също трябва да си купите.

Холгер беше привикнал на много неща, но нейният начин на държание му беше непознат. „Колко хубаво — мислеше си той, — че мама не може да наблюдава тази сцена. Тя никога нямаше да позволи да постъпя на служба при нея. Под понятието «дама» тя разбира нещо съвсем друго.“

— Ето ви тук ключовете. Явете се при мене, щом се върнете. Кажете, Холгер, къде впрочем сте изучили вашите маниери?

Холгер не знаеше някога да е учил това и затова при нейния въпрос за миг много се смути.

— Искам да кажа, от кого сте наблюдавали всичко това? Толкова богат да сте били, не вярвам, иначе все щеше да ви остане нещичко.

— Аз съм само един добър наблюдател, уважаема госпожице.

— Разбирам. Аз също ходя често на кино, Холгер. Но как вие сте възприели всичко… наистина това е прекалено…

— Почтително ви благодаря, уважаема госпожице — поклонът на Холгер беше доста нисък, защото така можеше да прикрие лицето си. При най-добро желание, не му се удаде наистина да скрие усмивката си.

— Вие сега трябва да вървите. — С едно милостиво движение на ръката Розмари го освободи. „Той положително веднага е забелязал, че аз съм нещо много особено — мислеше си тя. — Колко е учтив той към мене! Неговите предшественици също имаха маниери, но много често забравяха ролята си. Особено когато напускаха.“ Тя беше много любопитна да види неговата майка. Вероятно тя ще е една много обикновена жена, която прави всичко за своя син и се е жертвувала, за да стане той нещо. Така тя си представяше майката на Холгер и реши да се отнася добре към нея.

През това време Холгер седеше пред шивача, който одобрително го разглеждаше.

— Вие не се нуждаете да ви се работи по мярка — установи той, като оглеждаше Холгер. — За вас е много лесно да се шие. Ето тук е платът. Харесва ли ви? Аз работя с абонамент за Шюте, особено за ливреята. През тази година вие сте четвъртия.

— И последният — добави Холгер. Синият цвят беше прекалено блестящ. С него ще привлича много вниманието.

— Един отличен плат — похвали шивачът стоката си. — Много е жалко да се използува за ливрея, ако бихте искали да знаете моето мнение.

— Нямате ли нещо в по-убито синьо?

— Имаме, естествено, но госпожица Шюте желае този десен синьо с месингови копчета.

— И ако платът се е свършил, какво смятате тогава да правите?

Шивачът разгледа още веднъж Холгер.

— По принцип не бива да сменям плата — каза той, — но само заради вас. — Той бутна вратичката на стъкления шкаф и извади няколко други плата. Холгер бързо избра, тъй като притежаваше непогрешим вкус.

„За месинговите копчета също трябва да го разубедя — мислеше си той. — Мама в никакъв случай не трябва да ме вижда в такова облекло!“ Но шивачът не се съгласяваше и настояваше да ги пришие. „Господин Шюте ми е много добър клиент, а който плаща, той винаги има право.“ Срещу тази народна мъдрост Холгер имаше какво да възрази, но се отказа от това. Половин час по-късно той излезе на улицата. Първата проба щеше да бъде на другия ден преди обед.

— Моите калфи ще работят извънредно — поясни шивачът. — Утре вечер ливреята трябва да бъде готова. Господин Шюте плаща извънредните часове. Той е правил това често.

„Аз трябва да се върна при нея — мислеше ри Холгер, — макар че службата ми започва едва утре официално.“ Но госпожица Шюте искаше да го види още днес. „Тя ще трябва в края на краищата да ме представи и на своите родители — помисли си Холгер. — Дано те останат доволни от мене.“

— Не сте ли гладен, господин Холгер? — запита Герда, когато му отвори вратата. — Елате в кухнята, ще ви изпържа няколко яйца, това придава сила.

Холгер разбра, че предложението на Герда произтичаше от доброто й сърце, но естествено, той отказа.

— Аз още не принадлежа към домакинството Шюте, Герда — напомни й той.

— Кой спазва това, чак толкова точно — защищаваше се малката. — Вие трябва само да ми кажете, когато желаете нещо, от мен можете да получите всичко.

— Много благодаря. Вие сте действително много добра към мен. — Холгер й кимна любезно и нареди да доложат за него на новата му господарка.

Розмари Шюте седеше на едно кресло и гледаше гневно към него.

— Защо не дойдохте веднага? — попита го тя остро. — С кого шепнехте навън? Мили човече, аз не обичам, когато прислугата е много интимна помежду си. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Мисля, че да. Вие можете да сте напълно спокойна, уважаема госпожице, никакво намерение нямам да ставам интимен с Герда.

— Какво искаше тя от вас? Малката ви поглъща с очи. Преди малко ми донесе кафе и само за вас бъбреше, като че вие сте героя на нейните момински мечти. На вас сигурно ви харесва, когато малките момичета тичат след вас, нали?

— На мен това ми е напълно безразлично, уважаема госпожице — отвърна Холгер. — Имам много по-важна работа, отколкото да се интересувам от това.

— Би било добре за вас, ако никога не забравяте това. Кога ще бъде готова ливреята?

— Утре вечер. Преди обед още веднъж ще отида на проба. Надявам се, че ще ме освободите.

— Ще трябва. А какво правите вечер?

Тази внезапна промяна на темата много изненада Холгер. Той мълчеше смаян.

— Вие сигурно излизате някъде. Или седите като моите родители вкъщи? Но не, един мъж като вас няма да си губи времето така. Имате ли сериозна приятелка?

— Не.

— Може би имате няколко приятелки? — Розмари искаше да знае точно. — Аз питам, защото не бих желала да имате тук дамски посещения, докато работите при мен.

— Ще се съобразявам с това.

Този човек притежаваше нещо, което дразнеше Розмари и я караше да го обижда. Той стоеше пред нея със спокойно благородство, като че беше нещо. А всъщност беше само един обикновен шофьор, когото тя можеше да отпраща според желанието си, където поискаше.

— Сега повече не се нуждая от вас. Обадете ми се утре рано, в девет часа.

— Както заповядате, уважаема госпожице — Холгер се обърна, за да излезе, когато вратата се отвори. Влезе една дебела жена, на която ходенето явно тежеше.

— Кой сте вие? — попита тя Холгер. — Да нямаш пак нов приятел, Розмари? Господинът…

— Това не е какъв господин, това е само нашият нов шофьор — сряза я Розмари доста остро.

— Какво, вие сте шофьор? — Госпожа Шюте присви очите си, както правят късогледите. — Не зная, Розмари, дали си направила добър избор. Наистина не зная.

„Дали така е прието при тях, подобни разговори да се водят в присъствието на засегнатите личности?“ — питаше се Холгер, учуден и ни най-малко обиден.

— Той ходи много често на кино и изглежда доста е видял там, има маниери. Аз се нуждая от шофьор и неговата ливрея ще бъде готова утре.

— Ти сигурно знаеш какво правиш, но ако той е нахален, тогава ще изхвръкне. Ти няма да се занимаваш с един прост шофьор. Това ви казвам още сега, мой драги, махнете ръцете си от моята дъщеря! Вие няма да сте първият, който си мисли, че би могъл да се настани при нея. Моята дъщеря не е за един шофьор като вас.

— Благодаря ви за приятелското указание, уважаема госпожо — отново Холгер се поклони дълбоко, а раменете му трепнаха особено. Когато пак се изправи, той беше възвърнал самообладанието си. Лицето му представляваше една учтива маска. Само в очите му блестеше някаква ирония.

Неговият поглед не се хареса на госпожа Шюте. „Момчето нещо се надсмива над нас“ — помисли си тя, но не можеше да каже нищо, защото той не й беше дал никакъв повод.

— Изчезвайте — подхвърли му тя и се отпусна пъшкайки в едно кресло, което заскърца под нейната тежест.

С много сериозно лице Холгер се поклони и излезе. Но в хола повече не можа да се сдържи, той отхвърли главата си назад и се разсмя, както отдавна не беше правил това.

Герда в кухнята отвори малко вратата и го загледа учудено. Неговите предшественици при госпожицата никога не се бяха смели. „Но новият е от съвсем друго тесто — помисли си тя, — той се справи с нея.“

Холгер се съвзе. С една носна кърпа изтри сълзите, които бяха нахлули в очите му. Той се почувствува изведнъж уморен.