Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (19)

Глава XIX

Два дни по-късно Астрид издържа своя изпит за секретарка и то с отличен. Председателят на изпитната комисия й стисна ръката и й подаде свидетелството.

Лицето на Астрид грееше от гордост. „Такъв добър изпит е нещо много рядко. Това не се случва всяка година“ — изтъкна и ораторът в приветственото слово.

„Аз успях — ликуваше Астрид, като притискаше към гърдите си ценния документ. — Аз ще си създам връзки и може би ще мога да намеря някакво по-добро място за Холгер.“ Тя знаеше, че можеше да гарантира за него.

Премного щастлива, тя се върна в хотелската стая, но това беше повече танцуване, отколкото вървене. Как беше копняла тя за този час и този ден, когато седеше вечер наведена над книгите си в студената и неприветлива стаичка. И двата изпита за преводач тя също щеше да издържи!

— Пита ли някой за мене? — осведоми се тя при портиера.

— Не, госпожице Фон Цигелхоф.

„Кого ли може да очаква?“ — питаше се мъжът. Лицето й беше във всеки случай много разочаровано, когато той трябваше да й съобщи, че нито някой е идвал да я търси тук, нито е питал за нея по телефона.

От Холгер нямаше никаква вест. Той не трябваше сега да кара колата, но затова пък пак беше из разните бюра и агенции и все още напразно си търсеше място, както по-рано.

Холгер изпадна в дълбока депресия. Понякога, когато нощем седеше буден, той се питаше дали не беше глупак, като не прие предложението на Шюте.

Той трябваше винаги да извиква пред себе си чистото лице на Астрид, за да се убеди, че друг избор не му беше останал. Майка му пак много пестеше, макар че Шюте, чрез Герда, му беше изпратил в градинската къщичка заплатата за три месеца.

— При нас повече не може да се издържа — разправяше малката доверчиво. — Със стария вече въобще не може да се говори, нито пък със старата госпожа. И представете си, тя загуби апетита си. А младата по цял ден тича из цялата къща с разплакани очи. И каква е само лоша, отрова сякаш излиза от думите й. Ако тя ухапе някого, той положително ще умре от отравяне. Дълго още няма да изтрая там…

Същото беше положението и един предобед, когато Холгер пак тичаше да си търси място, а княгиня Кристине миеше съдовете от закуската. Сега, когато беше сама, тя нямаше нужда да се владее. Лицето й носеше отпечатък на голяма, дълбока загриженост. Тя не се безпокоеше толкова много за себе си, тя беше стара и не чакаше вече нищо от живота. Но разочарованията разяждаха съпротивителните сили на Холгер и това я потискаше.

Някой почука на вратата. Електрически звънец градинската къщичка нямаше. „Пощенският раздавач“ — помисли си госпожа Кристине, когато изми ръцете си и както беше с кухненската престилка отиде да отвори вратата.

Един млад мъж стоеше отвън и учтиво свали шапка при появата й. Той промърмори своето име, което княгиня Кристине не разбра. „Някой търговски агент навярно“ — помисли си тя.

— Мога ли да говоря с вас за миг? — попита младият мъж. — Аз търся княз Лобвайден. Казаха ми, че живее тук. Дали той си е вкъщи?

— Не, той ще се върне едва към обяд. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Значи той действително живее тук, госпожо…

— Лобвайден.

Младият мъж трепна.

— Княгиня Лобвайден?

— Да, аз съм майката на Холгер.

— Извинете! — Младият мъж, който преди това беше пристъпил така самоуверено, сега изведнъж изглеждаше смутен. Той гледаше боязливо встрани от посрещналата го жена.

— Аз тъкмо миех съдовете. Ние не можем да си позволим никаква помощница за домакинството.

Младият мъж само кимна.

— Аз имам поръчката да открия княз Лобвайден.

„Да го открие? — питаше се госпожа Кристине. — Дали младият човек не беше от полицията? Но Холгер положително в нищо не беше сгрешил!“

— По чия поръчка?

— На адвоката доктор Райхерт.

— И какво иска той от моя син?

— Нямам понятие, Ваша Светлост. Аз често работя за господин адвоката, но много естествено, зная само най-необходимото. Моята поръчка се състои главно в това, да открия точния адрес на господин Холгер княз Фон Лобвайден.

— Един адвокат! Какво може да иска той от него?

Младият мъж вдигна рамене.

— Много съжалявам, че не мога с нищо да ви осведомя, Ваша Светлост. Ще помолите ли княз Фон Лобвайден да се обади на доктор Райхерт? Господин доктор Райхерт ще дойде и ще поговори за всичко с Негова Светлост. Работата изглежда е неотложна.

— Аз ще осведомя моя син — госпожа Кристине взе визитната картичка, на която бяха написани името, адреса и телефонния номер на адвоката. Адвокатът живееше в един друг голям град.

— Тогава с това моята поръчка е изпълнена. За мене беше голяма чест да се запозная с вас, Ваша Светлост. Моите почтителни поздрави на Негова Светлост — младият мъж се поклони много вдървено и се отправи към вратата.

Княгиня Кристине все още гледаше визитната картичка. Тя се страхуваше. Сигурно с нея е свързано нещо неприятно. През последните години тя не беше преживяла дори една-единствена приятна изненада. Какво можеше да иска от Холгер този доктор Райхерт?

— Познаваш ли ти някой си адвокат Райхерт? — обърна се тя към Холгер, щом той се завърна. За пръв път тя не го запита, дали нещо се е уредило с търсенето на работа.

Холгер поклати глава. Неговото търсене пак беше останало безплодно.

— Ти трябва да му се обадиш. Ето телефона. Искаш ли веднага да отидеш до пощата? Подай покана за разговор, който е очакван от адвоката, тогава няма нужда да заплащаш. Какво може да иска той от тебе?

— Положително не пари — избърбори Холгер ядосано. — Иначе много ще съжалявам. Но тази работа може да почака за следобед.

— Аз няма да имам спокойствие, преди да узная, какво иска той от тебе, Холгер. Моля те, обади се заради мене веднага. Яденето и без това още не е съвсем готово — излъга тя.

Холгер я помилва леко по косата и излезе отново. Неговите рамене бяха прегърбени напред, главата си той също държеше наведена. Така вървеше човек, който нищо повече не очакваше от живота.

Госпожа Кристине остана да стои до прозореца, за да дочака завръщането му.

Холгер се завърна един час по-късно. Горчива усмивка се бе очертала около устните му, когато видя майка си да го чака пред прозореца.

— Доктор Райхерт не беше в бюрото. Но ще му предадат, че съм го търсил. За какво се касае, те не можаха да ми кажат. Сега доволна ли си, мамичко?

Госпожа Кристине кимна. Днес яденето никак не й се услади, а също и Холгер човъркаше из чинията си без всякакъв апетит.

„Скоро ще трябва да постъпя пак като работник в някой склад — мислеше си Холгер. — Но не за дълго.“

Липсваше му някакво занимание. Той не беше човек, който да понася скитането, а за да чете му липсваше вътрешното спокойствие. Като затворник той обикаляше къщата и накрая се залавяше да прави нещо из градината. Плевели тук въобще не растяха, защото за това се грижеше майка му. Следователно и тук нямаше никаква работа за него.

Започна да се мръква, госпожа Кристине отиде в кухнята да приготви вечерята, когато за втори път през този ден един посетител се приближи към малката къщичка. Той носеше строго черно облекло и една тясна папка под ръка.

„Той прилича на гарвана на нещастието“ — помисли си княгиня Кристине, тази мисъл просто се стрелна през мозъка й. Непознатият изглеждаше така, сякаш никога не се беше усмихвал.

Холгер му отвори вратата.

— Райхерт — представи се мъжът. — Вие ли сте княз Лобвайден?

— Да, заповядайте — Холгер с движение на ръката го покани във всекидневната. — Моля, седнете. Какво мога да направя за вас?

— Мога ли преди това да помоля да се легитимирате? Това не е недоверие, Ваша Светлост, но аз съм задължен да се убедя във вашата самоличност, преди да мога да заговоря за причината на моето посещение.

Той стана учтиво, когато вътре влезе княгиня Кристине. Тя бързо бе свалила престилката. Колебливо тя му подаде ръка.

Адвокатът проучи паспорта на Холгер внимателно, след това му го върна с лек поклон.

— Аз идвам по поръчка на господин Стефан. Това означава по-точно казано, по поръчка на разпоредителя на завещанието. Господин Стефан за съжаление почина, вследствие на рана от войната. Вие може би сте чули за това.

Княгиня Кристине гледаше любопитно към лицето на сина си. Името Стефан нищо не й говореше.

— Той е починал? Много съжалявам. Той беше един добър другар — промълви Холгер.

— Комуто вие някога сте спасили живота, нали?

— Е, да… — на Холгер му беше мъчително да си припомня това.

— Вие сте рискували вашия собствен живот, за да отнесете господин Стефан на сигурно място.

— Холгер, за такова нещо ти никога не си ми разказвал — прошепна княгинята. Нейният син беше рискувал живота си, заради един непознат. Колко лесно е било да му се случи нещо!

Холгер отгатна мислите й и постави успокоително ръката си върху нейните колене, където тя беше свила ръцете си.

— Това беше много отдавна, мамо.

— Господин Стефан дълги години се опитваше да ви открие. Но това не му се удаде. В своето завещание той е определил вас или вашите наследници за негови единствени наследници. Ако не ни се удаде да открием вас или вашите наследници, неговата собственост трябваше да премине към държавата. Господин Стефан нямаше никакви близки.

— За каква собственост всъщност се касае? — попита княгиня Кристине шепнешком. — Може би някаква малка къща, в която ние ще можем да живеем без наем? Това би било великолепно!

— Господин Стефан притежаваше едно имение, едно образцово имение, доколкото съм осведомен. Но трябва да добавя, че аз нищо не разбирам от стопанство и от земеделие въобще и имам информацията от втора ръка. Много естествено, още е много рано да ви питам дали искате да приемете наследството, Ваша Светлост. Вие вероятно ще искате да видите имението.

— Дали то е обременено с дългове? — попита княгиня Кристине. Все още гласът й не искаше да й се покорява.

— Не, то е свободно. Налице имате също и пари в брой. Колко бяха те всъщност? — Той отвори своята папка и извади някакъв бележник. — Ах, да, ето я банковата сметка: сто тридесет и пет хиляди марки.

— Колко? — Госпожа Кристине поклати безпомощно глава.

— Сто тридесет и пет хиляди марки. Не е много, но затова пък имението има една значителна стойност. Оценяват го с целия инвентар на около три милиона. Бих искал още да добавя, че тази цена при една бърза продажба едва ли ще се получи. Аз бих ви посъветвал да не го захвърляте.

— Едно имение! Ти никога не си ми разказвал за този господин Стефан, Холгер!

— Той беше в моята рота, тогава още беше млад лейтенант. После се изгубихме от очи. Младият Стефан ме обичаше, мисля. Но аз никога не съм мислил…

— Бихте ли искали сега да прегледате книжата, Ваша Светлост? — Адвокатът изглежда не можеше да разбере какво представляваха неговите дадени с такъв сух тон сведения за двамата в малката къщичка. Това беше един човек без всякаква фантазия.

Умът на Холгер усилено работеше. Да бъде отново господар на собствена земя! За такова нещо той даже не беше мечтал.

— От какво е починал Стефан? — попита той с прегракнал глас.

— Един отломък в белите дробове, след това емболия. Беше цяло чудо, че въобще е живял толкова дълго. Ето тук са документите. Ако позволите, сега аз ще се сбогувам и утре сутринта ще бъда на ваше разположение за по-обширни сведения. За мене това беше голяма чест, Ваша Светлост.

Холгер го придружи до вратата. Когато той се върна, майка му седеше в едно кресло. Тя плачеше.

За пръв път Холгер я виждаше да плаче и това бяха едри сълзи, които безшумно се ронеха по страните й. Но най-покъртителното в този плач беше усмивката, която същевременно трептеше на устните й.