Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (5)

Глава V

— Тази вечер ние не се нуждаем повече от теб — съобщи Розмари на Астрид фон Цигелхоф високомерно. — Погрижи се само яденето да бъде готово и тогава можеш да се оттеглиш в стаята си. Аз очаквам много височайши гости.

— Графът ще дойде — подхвърли майката и кръглото й лице блестеше от задоволство. — Той идва вече за трети път в нашата къща. Мисля, че има сериозни намерения.

Астрид само кимна. Тя живееше като бедна роднина в къщата на Шюте и беше отвикнала да изразява собствено мнение. „Всъщност — мислеше си тя, — аз не съм нищо повече от една безплатна слугиня.“

— Запозна ли се вече с нашия нов шофьор? — продължи Розмари. — Той изглежда отлично.

— Аз му показах гаража — Астрид наведе главата си и искаше да излезе, но Розмари още нямаше намерение да я пусне.

Със завист гледаше тя своята братовчедка. Това споменаване на роднинството им беше удобно и затова Розмари наричаше Астрид своя братовчедка.

„Какво прави тя с косата си?“ — питаше се дъщерята на къщата. Тя самата прекарваше дълги часове при фризьора, но никога не успяваха да й предадат този златист блясък, с който добрата природа разточително беше надарила Астрид.

И колко беше стройна! Грижата на Розмари бяха нейните крака. Тя беше опитала всичко, за да станат те по-тънки и по-стройни, но беше напразно. Тя просто беше грубо сложена, това не можеше да се отрече.

Астрид напротив, имаше тънки глезени и една походка, която караше Розмари винаги да побледнява от завист, когато видеше отново братовчедка си и особено, когато Астрид се движеше.

— Ти си му показала гаража? — Розмари набръчка челото си. — Ти значи веднага се докара пред него. Всъщност аз нямам нищо против да си намериш един приятел, но не желая, не желая да го търсиш сред прислугата. Ти трябва малко повече да държиш на себе си.

Унизителното й подчинено положение предизвика червена вълна на неудоволствие по лицето на Астрид, но тя стисна зъби и се въздържа от някакъв по-силен отговор. Тя все още зависеше от милосърдието на своите роднини.

— Какво си говорихте? — поиска Розмари да знае. — Хайде, говори! Или искаш да го запазиш в тайна от нас?

— Ние съвсем нищо не говорихме. Извини ме сега, трябва да ида в кухнята да погледна още веднъж приготовленията. Герда нищо не разбира от подреждането на чиниите.

— Ти правиш това много хубаво — призна Розмари. — И не се мяркай повече, когато дойде граф Дален.

— Съобразявам се винаги с твоите желания, мила братовчедке — Астрид наведе глава и излезе навън.

„Изглежда така, сякаш се носи във въздуха“ — мина през главата на Розмари и тя гневно захапа долната си устна.

Астрид беше точно типа момиче, по който мъжете тичаха. „Ако графът я види, ще се зазяпа в нея и е възможно дори да се влюби — помисли си Розмари. — Какво ли пък толкова намират мъжете в Астрид? Тя е толкова тънка. Слаба е. В нея въобще няма нищо.“

— Дали той скоро ще ти се обясни? — каза майка й и се усмихна. — Един истински граф, Розмари. Само като си представя, че ти ще станеш графиня! Кой би могъл да помисли това тогава, когато живеехме в бараката.

— Ние никога не сме живели в барака — избухна силно Розмари. — Ти лошо си спомняш, майко! Боже мой, не може ли да оставиш на мира тези стари истории? Ако Кнут някога открие, откъде сме дошли… между раменете си. — Аз само си помислих, колко далече стигнахме. Сега с нас дружи един истински граф. И е много мил, съвсем не се превзема. Последният път донесе червени рози. Ако това не означава…

— Стига, мамо. Моля те.

— Но човек се сеща за много неща. Снимките от неговия замък, които той показа! Жалко, че замъкът не е бил тук, на запад, щеше да си го запази. Ти там като графиня, с кон за езда и така…

— Замъкът той е загубил, но затова пък му е останала титлата. Не го плаши, майко. Не бива да говориш толкова биещо на очи.

— Аз? — попита майката огорчена. — Аз само му казах, че го смятам за един мил млад човек. Това поне е позволено. Той спокойно може да забележи, че ние се радваме, когато идва. В края на краищата, ние не сме единствените, които имат дъщеря за женене. Дали Астрид не е забравила да се погрижи за хайвер? Трябва да отида веднага в кухнята и да прегледам. Тя трябва да напълни добре една чиния. Нека той види, че ние имаме. И, истинско шампанско! Не този фалшификат, който другите му предлагат. А ти трябва да се облечеш, съкровище. И бъди тази вечер особено мила с него. Имам чувството, че той здраво е захапал въдицата.

Розмари вдигна с укор погледа си към тавана. И как само грозно се изразяваше майка й понякога! На фино държание тя никога нямаше да се приучи.

— Той ще се ожени за мене — каза тя провлечено.

Майка й скочи от креслото, но след това отново се отпусна, въздишайки.

— Ти на нас нищо не си ни казала още!

— Между Кнут и мен всичко е ясно. Той иска само малко да почака преди официално да ми направи предложението. Един фин мъж никога не прибързва. Той знае кое кога трябва да стане.

— Моят зет ще е един граф! Графиня Розмари фон Дален…

— Казва се Розмари графиня фон Дален. Кога най-сетне ще научиш това. И не му казвай никога „господин граф“. Обръщай се към него просто „графе“ или казвай „граф Дален“. Само прислугата казва „господин граф“. Какво ще си помисли той за нас!

— Ти вече си ми го казвала, но аз просто не мога да го запомня. При него веднага се забелязва доброто възпитание. Аз винаги се потя, когато той е у нас.

— Не се казва така, как грозно се изразяваш — Розмари въздъхна. Тя се страхуваше, че граф Дален ще бъде шокиран от майка й. Дали неговата любов е достатъчно голяма да не обърне внимание на майка й? Това няма да му е лесно, тя знаеше това отдавна.

Тя стана, за да се облече. Но преди това надникна в кухнята.

— Астрид, ще имам нужда от теб, трябва да ми помогнеш при обличането. Чиниите можеш да приготвиш след това. Това ли е всичкият хайвер? Татко беше купил два килограма!

— Но е невъзможно да поставим, на масата толкова много хайвер, Розмари.

— А защо не? Нека разбере, у кого се намира. Кажи ми, ти ли искаш да го хапнеш? На мен ми се струва, че запазваш за себе си най-добрите парчета. Къде си сложила хайвера?

— Той е в хладилника.

Розмари мина край нея и отвори вратата на хладилника.

— Така, сега ще ви покажа, как човек приема един скъп гост — изсумтя тя. — Дайте ми едно блюдо, Герда.

Тя изсипа цялата порция хайвер в чинията и съдържанието на по-малката отгоре.

— Хайвер за пресищане — тя сияеше. — Такова нещо той никъде другаде няма да намери.

В това Астрид бе напълно убедена, макар и по съвсем други причини от тези на Розмари.

— Трябва да ми разрешиш косата. Аз никога нямам достатъчно търпение. Не стой сега тук, ами отвържи престилката и ела! В края на краищата, можеш да направиш нещо за всичкото добро, което получаваш от нас.

„Нахалница!“ — промърмори Герда, когато двете излязоха. Прислужницата не би се сменила с госпожица Астрид на никаква цена. Тя поне имаше един свободен ден в седмицата и си го използуваше. Астрид, напротив, винаги беше на служба и никога не получаваше нито дума на признателност. Много глупаво, да се оставя така да я използуват!

— Бъди по-внимателна! — скара се Розмари на братовчедка си, когато се настани пред огледалото и Астрид разресваше косата й. — Аз не съм кон, когото трябва да стрижеш.

— Извини ме — Астрид работеше много сръчно и знаеше, че упрекът на Розмари беше напълно несправедлив. Но трябваше ли да се кара с братовчедка си? Тя и не мислеше да го направи.

— Когато се омъжа, ще ти потърсим и на теб един мъж — Розмари беше в щедро настроение. — Ще дадем едно парти и ще поканим неколцина господа. Никой не би могъл да ни упрекне, че не сме се погрижили за теб.

Астрид фон Цигелхоф се усмихна загадъчно.

— Богат мъж ти вероятно няма да намериш. Богатите мъже не се женят за бедни момичета, но аз ще помисля кой би могъл да влезе в сметката.

— Аз не бързам с женитбата.

— Ти казваш така. Но, естествено, първо аз трябва да си намеря мъж. Ти не познаваш граф Дален, но той ще се ожени за мен. Какво ще кажеш за това?

— Моите най-сърдечни благопожелания.

— Ти няма защо да завиждаш, всеки не може да има толкова много щастие. Така, това е достатъчно за днес. Донеси роклята ми от гардероба. Ти можеш да я изгладиш, докато аз взема един душ. Но бъди много внимателна, чуваш ли? И ми извади подходящи чорапи към нея.

— С удоволствие, Розмари — Астрид не позволяваше да се забележи дали й харесва ролята на камериерка. Но тя играеше тук, в тази къща, толкова много роли, че нямаше значение една повече или по-малко.

Използуваха я за всичко. Само когато идваха гости, я скриваха. Тогава се забравяше, че тя принадлежи към семейството. А като „свой човек“, тя не получаваше заплата, а само малко джобни пари.

„Когато издържа изпитите си, тогава ще започне за мене нов живот“ — мислеше си Астрид. Тя следваше в един задочен курс за секретарки. За учене й оставаха само часовете късно вечер, а тогава тя често беше капнала от умора. Но с енергия, която никой не би подозирал, че притежава това нежно, изящно момиче, тя издържаше.