Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (12)

Глава XII

На следващата сутрин Холгер се появи точно навреме на служба. Той беше донесъл куфара си и го беше поставил в коридора.

— Те са още на закуска — съобщи му Герда. — Униформата обаче ви стои много добре — тя имаше слабост към униформите, особено към блестящите копчета, които най-много й харесваха. — Вие изглеждате като офицер.

Холгер само се усмихна, макар че много би искал да й отговори на това.

— Аз ще изкарам колата от гаража — каза той.

— Може би госпожицата обаче ще поиска спортната кола. Не бихте ли изпили чашка кафе с мен? Аз ви приготвих пакет със сандвичи, господин Холгер. Но само за вас, разбирате ли? Госпожицата нека си купи нещо из пътя, ако огладнее.

Той не се превземаше и взе непринудено огромния пакет от Герда. „Шюте имат достатъчно — помисли си той — и това няма много да ги ощети, няма дори да почувствуват липсата на тези продукти. Малко ми спестиха от разноските“ — размишляваше той. Във всеки случай той реши, колкото е възможно повече да пести и при самото пътуване, за да осигури средства за майка си.

Розмари излезе от хола и хвърли към двамата един кос поглед. Страшно я дразнеше, че Холгер така добре се разбираше с всички. И особено се възмущаваше от това, че Герда направо обожаваше новия шофьор.

Холгер се поклони и зачака нейните заповеди. Той не обърна никакво внимание на погледа на Розмари, сякаш не беше забелязал колко странно изражение имаха очите й, нито пък показа, какво беше почувствувал.

— Извадете спортната кола. Взехте ли си някой по-свестен костюм в багажа?

— Моят най-добър, уважаема госпожице — увери я Холгер. Но той не беше много добър за нейния вкус, той знаеше това.

— Какво чакаме още? — Розмари през нощта беше спала зле и търсеше някой, върху когото да излее лошото си настроение. Тъкмо Холгер беше подходящ за това. — Вие сте страшно несамостоятелен. На вас човек трябва всичко да ви казва — заяви тя сърдито.

— Та той не е ясновидец, уважаема госпожице — намеси се Герда. — Също така беше възможно да вземете и пътната кола.

— Дръжте си устата! — избухна Розмари, докато Холгер предпочете колкото е възможно по-бързо да се отдалечи от тях.

Той във всеки случай вдигна високо веждите си, когато скоро след това видя, колко много багаж искаше да вземе със себе си госпожица Шюте. За толкова много товар спортната кола не беше приспособена.

Въпреки това той го нагласи, като намести добре куфарите. Розмари седеше до колата и наблюдаваше всяко негово движение. Тя набръчка челото си, когато Холгер при първия опит не успя да побере целия багаж.

— Като че иска да прави околосветско пътешествие — промърмори Герда, която съвсем не държеше да скрива своето мнение. — Що за глупост! Целият гардероб е изпразнила. Вие трябваше по-скоро да вземете една товарна кола!!!

Розмари беше достатъчно умна да се престори, че не е чула това така високо изказано мнение. Нямаше никакъв смисъл да се кара с Герда, тъй като прислугата за домакинството беше и без това доста оскъдна.

— Вашият пакет, господин Холгер — Герда му го подаде с една предана усмивка. — Желая ви добро пътуване и щастливо завръщане у дома. И не се ядосвайте много — тази хаплива забележка към младата дама, която седеше на предната седалка, тя не можа да сдържи.

— Е, хайде, тръгвайте! Какво още чакаме? — избухна пак Розмари.

— Накъде трябва да карам? — Холгер пусна мотора и колата се отправи по чакълената алея към шосето.

— Карайте по аутобана на юг. И не задавайте толкова много въпроси. Аз ще ви кажа, накъде искам да карате!

— Много добре, уважаема госпожице — каза той. Холгер не подозираше, че една иронична усмивка се беше плъзнала по устните му. Но Розмари я видя и много и се прииска да заудря по гърдите му с юмруци.

Той се отнасяше към всекиго с уважение и симпатия, само за нея пазеше тази надменна усмивка. Той, един дребен шофьор, едно нищожество в този свят, в който само парите значеха нещо!

Само мисълта, че може би тя е причината за това негово държание, дори не мина през главата на Розмари Шюте. Тя потъна в едно упорито мълчание, докато стигнаха аутобана и Холгер даде повече газ.

Винаги му правеше удоволствие да кара бързата кола, особено по аутобана. Той забрави, че госпожица Шюте седеше до него и даже затананика тихо някаква мелодия.

— Не изнасяйте тук специални концерти! — избухна гневно младата дама. — Пуснете радиото.

Безмълвно Холгер се наведе и натисна копчето. Разнесе се танцова музика, някакъв глупав шлагер, който на Розмари обаче много хареса.

Тя много обичаше да танцува, но за съжаление рядко намираше партньор, който да я задоволи на дансинга.

— Можете ли да танцувате? — попита тя, излязла от своите мисли.

— Да, уважаема госпожице.

„Вероятно той не танцува толкова лошо — мислеше си Розмари. — Тези кавалери от предградията във всяко отношение са по-добри от търговците, които за такова нещо никога нямат време.“

— Ние тази вечер навярно ще можем да танцуваме — проговори тя. — Дано да имате поне донякъде сносен костюм. Аз няма да обличам някоя особено хубава рокля, тогава ще си подхождаме по-добре.

— За мен това ще бъде едно удоволствие, уважаема госпожице — каза Холгер иронично.

Но Розмари не притежаваше слух за иронията. Тя възприе неговата забележка буквално.

— Наистина ли? — попита тя, вече малко по-разположена. — Аз танцувам впрочем добре, Холгер.

— В това съм убеден, уважаема госпожице.

Час след час те пътуваха и спираха само да налеят бензин. „Дали тя не усеща глад?“ — питаше се Холгер, когато времето за обед премина, без Розмари да го накара да спре пред някой ресторант.

Розмари не чувствуваше никакъв глад, а мисълта, че нейният шофьор може би е гладен, даже не й хрумна. По принцип тя никога не се интересуваше от другите хора.

Стомахът на Холгер започна да курка, но той не помоли да направят една малка почивка.

Така те пътуваха до вечерта. Тогава Розмари му заповяда да отбие от аутобана към един южногермански град.

„Аз ще имам дете — мислеше си тя. — И това ли още трябваше да ми се случи.“ Тя не се нуждаеше от много фантазия, за да си представи реакцията на нейните така наречени приятелки. Как само щяха да й се надсмиват и как щяха да я нападат!

Този подлец, този мошеник! Погледът й бе отправен втренчено право напред, но тя не виждаше нищо от природата, тя виждаше пред себе си само лицето на Кнут.

Холгер спря пред един първокласен хотел.

— За моя шофьор е достатъчна една стая на мансардата — съобщи Розмари на управителя, който ги посрещна. — Една евтина стая — каза тя още по-ясно, както й се стори, че трябва да направи.

Управителят измери дискретно Холгер. Той беше добър познавач на хората и веднага разпозна, че само горчивата нужда беше принудила този човек да стане шофьор.

— Много добре, госпожице Шюте — той й подаде ключа и даде знак на едно пиколо да я заведе до нейната стая. Трима други се заеха да пренесат багажа й.

— Вашата стая се намира на третия етаж, господине — той подаде и на Холгер ключа. Това не беше най-евтината стая на хотела, но той никак не мислеше да пести парите на госпожица Шюте. Тя имаше много пари, можеше нещо от тези пари да похарчи и за своя шофьор, нямаше нищо да й стане.

— Качете се при мене след половин час — подхвърли му Розмари, преди да последва пиколото. — Ние ще отидем да вечеряме и тогава ще видим, какво можем да правим после.

Управителят набръчка челото си. „Възможно ли е да съм се заблудил в него? — попита се той. — Като мъж, който е издържан от една жена, той действително не изглежда. А от друга страна, една дама не се храни заедно със своя шофьор?“

Холгер отгатна неговите мисли и държанието му стана още по-студено.

Той отиде точно навреме при своята господарка. Розмари беше взела душ и се беше преоблякла, стаята й беше страшно разхвърляна. Тя беше привикнала да разхвърля нещата си, защото винаги след нея имаше някой, който да разтреби.

Розмари го изгледа, за да го прецени. „В своето цивилно облекло той изглежда като истински господин“ — установи тя и това чак я ядоса.

С високо вдигната глава тя мина пред него, а от нея се носеше силен мирис на парфюм. „Тя ще изпълни с него цялата трапезария — помисли си Холгер. — Дали винаги толкова много се парфюмира, когато излиза?“

Тяхното влизане в трапезарията направи сензация, но Розмари забеляза, че интересът беше концентриран предимно върху нейния шофьор. Събираха си шепнешком главите и явно говореха за интересния мъж, намиращ се до нея.

„Да имаше поне по-хубави обувки“ — мислеше си Розмари. Тя изведнъж изпита срам заради него. „Утре още сутринта той трябва да си купи нови обувки — помисли си тя. — Това в края на краищата аз мога да изисквам от него.“ Главният келнер сам дойде веднага на тяхната маса и се осведоми за желанията им.

„Той се отнася с Холгер като с някой княз — помисли си гневно Розмари. — За граф Дален никой не беше правил такъв театър. Той е само мой шофьор — би искала тя да изкрещи в лицето на мъжа във фрака. — Аз съм онази, която е важната! Аз имам парите!“

— Какво бихте искали за вечеря? — попита Холгер, когато оберкелнерът се оттегли.

— Съставете сам едно меню. Изберете и подходящо вино към него — Розмари беше решила да го злепостави. „Какво разбираше той от подходящи вина! И ако той поръча фалшив сорт, тогава келнерът ще набръчка носа си. Но това с право му се падаше на този хлапак, който толкова много си въобразява!“

Холгер вдигна лениво ръка и много скоро оберкелнерът пристигна и се наведе с почит към него. Холгер избра отлично меню и поръча три сорта вино.

Розмари гледаше напрегнато лицето на келнера. Тя нямаше никакво понятие дали вината подхождаха, но келнерът положително щеше да знае това. Неговото изражение, ако това беше възможно, стана още по-угодническо и изразяваше още по-голям респект. Холгер имаше щастие — усети Розмари.

— Разбирате ли нещо от вина? — попита тя, когато оберкелнерът предаде по-нататък направената поръчка. Страшно я нервираше, че келнерът стоеше близо до тяхната маса. Тя не обичаше келнерите да я наблюдават, докато се храни.

Наистина тя някога беше следвала курс по благоприличие и знаеше какъв прибор се използува към всяко ястие, но вкъщи нямаше толкова изискани, нито биещи на очи неща, вкъщи спокойно можеше да се справи само с вилица, нож и лъжица.

Един келнер застла с нова покривка масата и постави много прибори до чиниите.

— Как може един мъж като вас да разбира от вина? — попита Розмари горчиво. Той притежаваше това, което на нея й липсваше — едно добро възпитание.

Холгер само се усмихна.

Розмари имаше мъчителното чувство, че за него тя е като отворена книга, че той може спокойно да чете мислите й.

Самият оберкелнер им прислужваше. Розмари трябваше да признае, че шофьорът беше свършил своята задача отлично. Тя пи повече вино, отколкото беше добре за нея, но трябваше някак си да потисне и заглуши своя яд.

Главният келнер постоянно пълнеше чашата й, щом тя я изпразнеше. Когато беше излизала с други господа, тогава трябваше те сами да наливат. Оберкелнерите винаги биваха заети с другите гости.

— Вие притежавате качествата на един отличен артист — каза тя, когато бе унищожила хубавия десерт. — Ако искате да се представите за княз, няма да имате никакви проблеми.

— Може би правя това по време на моята отпуска — Холгер се усмихваше пред себе си. — Останахте ли доволна, уважаема госпожице?

— Добре беше. А сега искам да танцувам. Да видим какво можете. Дори и един мъж като вас не е отличен във всяка една област — Розмари много би се зарадвала, ако той се изложеше като танцьор.

Но и на дансинга той се представи много добре.

Всички жени в локала сякаш го поглъщаха с погледите си.

„Жалко, че той не произхожда от по-добрите кръгове“ — мислеше си Розмари. Която се оженеше за него, нямаше да направи лоша стъпка. Но тя искаше да влезе в отбраното общество и затова той не отговаряше на нейните интереси, за него не можеше да става и въпрос.