Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (13)

Глава XIII

— Хареса ли ви тази вечер? — запита Розмари, когато късно вечерта се завърнаха в техния хотел.

— Аз бях по служба, уважаема госпожице — напомни й Холгер.

Розмари стисна зъби.

— Затова пък вашата служба можа да ви създаде удоволствие, Холгер. Всички признават, че аз съм една добра танцьорка.

— Който казва това, ни най-малко не преувеличава — увери я Холгер учтиво.

„Защо той никога не ми прави никакви комплименти? — питаше се Розмари. — На Астрид той положително казва много мили неща. Може би той не може да забрави, че аз съм негова господарка?“

Те стояха в коридора на хотела пред нейната стая.

Холгер й беше отключил вратата й Розмари вдигна глава. Очите й блестяха влажни. Тя съжаляваше самата себе си.

— Аз бих искала вие да излизате с мен с удоволствие — призна тя почти боязливо. — Не ме ли намирате поне мъничко мила, Холгер?

— Аз нямам право да правя преценки за моята господарка, уважаема госпожице. Кога желаете да продължим утре?

— Навярно след закуска. Да се срещнем в девет часа в трапезарията.

— Както заповяда уважаемата госпожица — Холгер се поклони както винаги, когато тя го заговореше.

Розмари въздъхна.

— Аз ви благодаря за приятната вечер — тя преглътна. — Тя наистина ми достави удоволствие. — Момичето протегна страхливо своята десница, като че почти се боеше, че Холгер няма да я поеме.

Но младият човек знаеше кое беше негов дълг. Той стисна нейната ръка и се поклони дълбоко.

— Това много ме радва, госпожице Шюте — каза той топло.

„Ето, че той за първи път се обърна към мен с «госпожица Шюте» — мислеше си Розмари, много зарадвана на това. — Всъщност той трябва да е много мил, ако би могъл по време на отпуската да забрави, че е мой шофьор.“

— Вие няма нужда да обличате утре своята униформа. Облечете се с обикновени дрехи.

— Много благодаря — за пръв път думите му звучаха така топло и приятелски.

Розмари му се усмихна и Холгер й върна усмивката. Тогава той се обърна и тръгна по дългия коридор на хотела към асансьора. Розмари беше настанена на първия етаж.

„Наистина е един фин господин — мислеше си Розмари. — Неговите маниери са съвсем истински. Но той е все пак само един шофьор.“

Тя взе една таблетка за сън, с помощта, на която изпадна в неспокойна дрямка. Сънуваше ужасни сънища, които я измъчваха. Тя тичаше и тичаше, а зад нея една сган от хора, които й се надсмиваха. Тя чуваше този подъл смях, тя искаше насън още по-бързо да тича, но сякаш имаше оловни подметки на краката, които не й го позволяваха. Обляна в пот, тя се събуди и започна да търка челото си с опакото на ръката. Сутрешното слънце нахлуваше през прозореца.

Беше осем часът, време беше да става, но Розмари се чувствуваше като разбита, болеше я цялото тяло. В устата си имаше някакъв блудкав вкус. „Вероятно вчера пих повече и пуших повече, отколкото трябва“ — помисли си тя.

Едва под струите на душа жизненият й дух се върна. Тя започна да се разглежда в огледалото. „Още нищо не ми личи, никой нищо не може да познае — помисли си тя. — И Холгер не би могъл да подозира, че очаквам дете. Какво ли би казал той, ако знаеше?“ Тя започна да си мечтае, че той би я разбрал, че може би би я взел в прегръдките си и би я утешил. Но същевременно тя знаеше, че тези мечти никога нямаше да станат действителност. Холгер беше само неин шофьор, а и съвсем не мислеше да вижда в нея нещо друго, освен своята господарка.

Тя слезе долу и се усмихна, когато го видя да я чака на една ъглова масичка. Той стана веднага и направи няколко крачки към нея да я посрещне.

— Как спахте? — попита Розмари, докато нейният поглед изследваше изражението на лицето му.

— Благодаря, много добре. А вие? — Холгер още при първия поглед беше забелязал, че тя не бе могла да спи добре.

— Горе-долу. За закуска вие кафе ли пиете или чай?

— Кафе — Холгер махна на келнера. Той седеше с гръб към прозореца и имаше цялата трапезария пред очите си.

Изведнъж Холгер видя един мъж, който влезе и се заоглежда, сякаш търсеше нещо. Неволно той наведе главата си, като че искаше да се скрие.

Но беше вече късно. Мъжът се спря като закован и тогава по загорялото му лице се плъзна една сияйна усмивка. С бързи стъпки той се приближи към тяхната маса.

Капки пот избиха по челото на Холгер. Той поклати глава, но другият изглежда не обърна внимание на това.

— Ваше Сиятелство, вие ли сте наистина? Княз Лобвайден, каква изненада да ви видя тук! — Той удари силно Холгер по рамото. — Аз вече се питах, какво ли е станало с вас.

Холгер стана вдървено.

— Граф Дифенбах, госпожица Шюте — ги запозна той.

Очите на Розмари станаха страшно големи. И тогава тя се усмихна.

— Не искате ли да седнете?

— Най-сърдечно благодаря, уважаема госпожице. Аз мислех, че не бива да вярвам на очите си, когато видях негова светлост да стои тук. Ние бяхме по-рано съседи, сигурно знаете.

„Какво означава всичко това?“ — питаше се Розмари. Една въпросителна усмивка блуждаеше по устните й.

— Какво правите тук на запад? — попита граф Дифенбах, докато дискретно разглеждаше Холгер, изпълнен с любопитство. — Вие не сте се променили много.

— Вие също. Ние сме си винаги същите, както изглежда. По работа ли сте на път? — отклони Холгер разговора от себе си.

— Да, аз работя за едрата индустрия. Не е лошо, щом като не можеш да бъдеш върнат в стопанството. Като си помисля само, как ние по-рано стопанисвахме нашата глинеста почва. Но друг беше тогава животът, Ваша Светлост. А празненствата във вашия замък? А как е госпожа майка ви?

— Благодаря, добре.

— Това ме радва. Ако позволите, много бих искал да ви посетя. С това аз сам се поканвам тържествено. Ние имаме много да си разказваме за тези, както ми се струва дълги години.

— Вие истински граф ли сте? — изтърва се Розмари.

Волф фон Дифенбах я погледна учуден, после се разсмя, защото не знаеше, как трябва да реагира.

— Съвсем истински, както и княз Лобвайден. Ние бяхме по-рано съседи.

— Княз Лобвайден? — запъна се Розмари. — Аз не разбирам съвсем…

— Госпожица Шюте ме познава като господин Лобвайден — подхвърли нервно Холгер.

— А аз издадох една тайна. Безкрайно много съжалявам, Ваша Светлост. Надявам се, че няма да ми се разсърдите, това не беше с лошо намерение. Вероятно вашата титла в професията представлява известна пречка.

— До известна степен, да.

— Вие сте истински княз? — Розмари постави неволно дясната си ръка върху рамото на Холгер. — И вие никога не сте ми открили това?

— Аз смятах това за по-добре, уважаема госпожице. Но ето че пристигна нашата закуска.

— Мога ли да се присъединя към вас? — попита Волф фон Дифенбах. Той се усмихна весело на Розмари. Графът принадлежеше към мъжете, които на повечето хора са от пръв поглед симпатични.

Той беше малко по-дребен от Холгер, но все пак по-висок от среден ръст. Имаше тясно лице и много светла коса. Личеше си, че прекарва повечето време на открито. Кожата му беше бронзова от слънцето.

Сърцето на Розмари биеше силно. Ето че тя е познавала и един княз и не е знаела това! Един обеднял княз, който приемаше всякаква работа, която му се предложеше. Обръщаха се към него с „Ваша Светлост“. На един граф казваха обикновено само „графе“, а не „Негова Светлост!“

— За мен също така кафе — подхвърли Волф фон Дифенбах на келнера. — Какво правите вие сега? — запита той с любопитство.

— Негова светлост ме придружава на едно пътешествие — поясни Розмари, преди Холгер да може да се издаде. — Ние сме приятели.

Холгер се поклони леко както седеше. Той се срамуваше малко от някогашния си съсед, комуто явно бе провървяло по-добре и се беше наредил по-добре тук на запад.

Волф се усмихна с разбиране. „Княз Лобвайден си е уловил една златна рибка — помисли си той. — Пък и защо не? Не чакаше ли и той връзките му с жените да му предложат някакъв шанс?“

— Ще останете ли тук повече? — попита Волф фон Дифенбах.

— След закуска веднага потегляме.

— Но ние бихме могли… — Розмари не беше съгласна така бързо да се откаже от удоволствието да стои до един княз и да може да разговаря с един истински граф.

— Нашият план за пътуването вече твърдо е определен, за съжаление — гласът на Холгер прозвуча енергично. — Но ние ще поддържаме връзка. Когато пак се върнем вкъщи, ще ви се обадя.

— Ето тук моята визитка. И удръжте на вашата дума, Ваша Светлост. Аз се радвам, че сте дошли дотук. Да бяха сега старите времена! — Той зададе още няколко въпроса за общи познати и благородническите титли хвърчаха из въздуха.

„Холгер познава най-фините хора — мислеше си Розмари. — А той е само мой шофьор. Липсват му само пари, за да го приемат в най-фините кръгове. Ако би имал дори и малко състояние, той би успял, защото принадлежи към тях. А също и неговата жена!“