Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (14)

Глава XIV

— Какво се е случило? Ти вече се връщаш?! Да не си болна? Да не би Холгер да е бил нахален? Тогава ще изхвръкне от мястото си.

— Спри да си поема дъх, мамо! — спря я сурово Розмари. — Имам много да ти разправям. Ще има да се учудиш, когато ти кажа, какво съм научила.

— Дали ще е толкова важно? Да не е нещо за Дален? Уловили ли са го?

— Татко вкъщи ли е?

— Не, той се обади преди малко. Днес пак ще се върне късно. Не трябва да го чакаме с яденето. Но разправяй, по-скоро! Какво се е случило? Ще се пръсна от любопитство.

— Какво мислиш? Кой е Холгер? — Розмари зададе въпроса си по много драматичен начин, но очите й лъщяха със сензационно сладострастие.

— Холгер? Нашият Холгер? Да не е и той някакъв мошеник? Впрочем този човек още в началото ми се видя подозрителен, Розмари. Не ти ли казах веднага, че той е някак прикрит. Значи още един мошеник! Да не е откраднал твоите бижута? Кога ще дойдат да го арестуват?

— Мамо, остави ме най-после да се изкажа. — Виждаше се, каква наслада изпитваше Розмари, че майка й се намираше на съвършено погрешни следи. — Холгер не е този, за който се представя.

— Какво, да не е някой затворник? Може би даже убиец? Да не ми стъпва повече в къщата, Розмари!

— Той е княз!

— Какво е той? — Госпожа Маргарете гледаше втренчено дъщеря си с ококорени очи.

— Ти чу съвсем правилно. Из пътя случайно се срещнахме в хотела с един негов предишен съсед, също много виден и благороден човек. Истински граф. Представи си, ние седяхме на една маса, наляво от мен един княз, а надясно — един граф, аз пък по средата!

— А ако те пак не са истински? — Госпожа Маргарете беше загубила вяра в благородството. — Холгер не е никакъв княз, искам да кажа, че това би проличало, ако той беше такъв.

— Той има маниери.

— И Дален имаше маниери.

— Той! — По-презрително не би могло да се изговори тази дума! — Холгер е истински княз! А и майка му също. Аз веднага забелязах, че тя е нещо по-особено.

— Глупости! Нищо не вярвам от всичко това. Един княз няма да работи като шофьор.

— Той навярно се срамува, защото сега е беден. Той не иска да приеме милостиня от своите по-ранни приятели. На граф Дифенбах той също не каза, че е съвсем без средства. Такива са истинските благородници.

— Накара ли го да ти покаже своите документи? — попита недоверчиво госпожа Маргарете. Втори път тя нямаше да попадне в мрежата на един фалшив аристократ. А този път направо на княз!

— Но, мамо, как можех да настоя негова светлост да ми покаже документите си?

— Тогава баща ти ще направи това. Той е наш шофьор и това е всичко. А какво е бил някога по-рано това не ме интересува. Нека сложи загубения си замък на шапката за украшение.

— Те са имали прочут конезавод.

— Те всички винаги са имали какво ли не, когато ги чуеш да разправят. Всички са били ужасно богати. Но чудното е, че не могат никога да докажат това.

— Аз му вярвам. Аз веднага забелязах, че Холгер е нещо по-добро.

— С неговите парцаливи дрехи? И затова ли се върна обратно?

— И ти ще ме разбереш, мамо. Виж, Негова Светлост е напълно обеднял…

— Не казвай винаги „Негова Светлост“, когато говориш за Холгер! — изръмжа госпожа Маргарете, но все пак това обръщение беше повлияло и върху нея. Тя само се опитваше да се противи на това.

— Какво ще кажеш, ако аз се омъжа за него? — попита Розмари. — Тогава ще стана княгиня Лобвайден и глупавата Герда ще трябва да ми казва „Ваша Светлост“. „Има ли Ваша Светлост някакви желания“ — запита тя с престорен глас. — Майчице, това е прекрасно, само като си го представи човек! А Мариане ще се пръсне от завист. Те не желаеха дори граф за мен, а когато им представя сега един княз…

— Ако той е истински — подхвърли госпожа Маргарете, но този път това звучеше значително по-малко нападателно, отколкото преди. — Колко зъбци има неговата княжеска корона? — попита сега тя.

— Нямам понятие. Но във всеки случай повече, отколкото тази на един граф. Има също и един истински герб, не като този върху нашите пощенски пликове и хартия…

— Ти мислиш ли, че той ще иска да се ожени за теб?

— Би бил много глупав, ако каже не. Татко ще се погрижи да му намери добро място.

— Умее ли той нещо? — поиска отново да разбере майката.

— Естествено работата ще бъде само за представяне. Един истински княз никога не работи.

— Но нашата трева той все пак окоси — напомни майката на Розмари. — И съвсем не лошо. И колата сам мие. И затова аз не зная, дали един истински княз би могъл да прави такива неща.

— Но той няма пари, какво искаш да прави? От нещо трябва все пак да се живее. И освен това той има на шията си Нейна Светлост, княгинята.

— Неговата майка — госпожа Маргарете кимна. — Той изглежда много привързан към нея. Аз малко поразпитах Астрид за нея. И така, Астрид мисли, че тя произлиза от добро семейство, но за княгиня тя разбира се дори не е и помислила. Как ли би могла да стигне до такова заключение?

— Нали? И слава на Бога, никой не го познава от нашите познати и в кръга, в който се движим. Естествено никой не трябва да знае, как съм се запознала с него.

— А татко, какво ще каже той за това?

— Той обеща да ми намери съпруг от благородниците. Аз му спестих този труд и той трябва даже да ми бъде благодарен.

— Ти вече осигурила ли си нещо с Холгер?

— Не, той няма понятие, какви намерения имам спрямо него. Искам първо, да говоря с баща си. Във всеки случай аз не мога да му направя предложение, това той трябва да схване.

— Той би трябвало да се зарадва ти да направиш предложение. Да бъдеш горд е хубаво, но с това човек не може да се нахрани. Но сега, когато ти всичко ми разправи, започвам и аз да намирам, че той има нещо княжеско в себе си. А неговото име? Аз намирам, че и то звучи така — Фон Лобвайден. Така не се нарича никой слуга.

— Точно така. А, ето татко! — Розмари скочи и извади бутилката с коняка от бюфета. Тя препълни щедро чашата.

Лудвиг Шюте избъбри нещо, което двете жени трябваше да сметнат за поздрав и се хвърли в едно кресло. Безмълвно той взе чашата и я изпразни на един дъх. Дъщеря му поднесе втора.

— Пийни си, татко — покани го Розмари. — Искам да поприказвам с теб.

— Цял съм слух. Говори.

— Аз ще имам дете.

— Какво? — Лудвиг Шюте постави на масичката обратно чашата. — Повтори още веднъж, защото мисля, че те разбрах погрешно.

— От Дален. Зная какво можеш да ми кажеш, затова можеш да си спестиш труда, татко.

Лудвиг Шюте с мъка пое въздух.

— Веднъж вече е станало. Аз не мога да го променя. Аз бих искала сама да се набия.

— Аз сам мога да свърша тази работа.

Госпожа Маргарете се хвърли на гърдите му и улови ръцете му.

— Не се вълнувай — молеше го тя приглушено. — Ние имаме някой, който трябва да се ожени за Розмари.

— Проклети да сте вие жените! — задъха се Лудвиг Шюте. — Вие сте божие наказание.

— Може да е така, но сега не е време да разсъждаваме. Нашият шофьор е всъщност княз Лобвайден.

— Защо пък не и крал? — избухна отново мъжът й.

— Той е княз и този път истински. И аз искам да се оженя за него — изговори набързо Розмари.

— Завчера за Дален, днес пък за Холгер. Любопитен съм да видя, за кого ще искаш утре. Той знае ли за детето?

— Естествено, не. Той никога не трябва да узнае това. Това ще бъде едно седмаче и никой няма да може да ни се надсмива, татко! Никой! Те ще станат жълти и зелени от завист.

— Колко струва той? — попита Лудвиг Шюте.

Розмари захапа долната си устна.

— Ти искаш да кажеш, че той не ме обича? — прошепна тя.

— Аз мисля, че ако е един истински княз, той трябва веднага да се ожени за теб. Аз ще трябва да му предложа пари и това, само защото ти налетя на този подлец й търсач на зестри. Още в началото аз ти казах, че Дален не е стока. Но ти, разбира се, знаеше по-добре от мене.

— Много съжалявам, че не те послушах, но упреците сега нищо не могат да променят. Холгер ми харесва. Той има в себе си нещо, което ме привлича.

Баща й измърмори някаква неразбрана клетва, после взе една пура, отхапа крайчеца й и го изплю на килима. И днес жена му не се осмели да му се скара за това.

Розмари драсна клечка кибрит и му я подаде.

— Е, какво ще кажеш, съгласен ли си?

— Ще обмисля. Първо ще направя необходимите разследвания. Ако той наистина е един граф Лобвайден…

— Княз Лобвайден. Обръщат се към него с „Ваша Светлост“.

— Ах, и аз ли ще трябва да се обръщам към него сега с „Ваша Светлост“? Ще има ли Ваша Светлост добрината да изкара колата от гаража? Естествено, само ако Негова Светлост е в настроение. За мен той е само шофьорът и нищо повече. Това да си го запишете двете добре.

— Но той е един толкова знатен човек, Лудвиг!

Нейният мъж й обясни, какво смята той за благородство.

— Но ти не бива да говориш така, когато Негова Светлост е тук — увещаваше го Розмари.

— Ако не му харесва, няма нужда да слуша. Заради него няма да си привържа намордник. Какво ли пък ще ни струва сега това?

— Това не е по негова вина, татко. Ако не беше тази война…

— Но тя дойде, както виждаш! Налей ми още една чашка, от ужас не мога още да се съвзема. Ти очакваш дете и то от един хлебар. Ще има да пече сладки в сандъка за пясък, когато си играе…

— Но престани сега! — изкрещя Розмари. — Помисли за Герда, тя не бива да чуе!

Старият пак изпи до дъно чашката си и след това потърси детективското бюро.

— Аз се нуждая от известни сведения, колкото е възможно по-скоро — изгърмя той в слушалката. — Парите нямат значение!… Това ми е безразлично!… Аз не мога да не спя всяка нощ!… Да, и аз се надявам на това. Довиждане!

Той грубо затвори телефона.

— Най-късно утре вечер ние ще знаем повече за твоя нов княз. А дотогава дръж се настрана! Не му се хвърляй на шията!

— Не крещи така силно, Лудвиг! — помоли госпожа Маргарете, плачейки.

— В моята къща аз ще викам, когато си искам! — мъжът удари с ръка по масата и отново подаде на дъщеря си чашата да я напълни.