Ина Ритер
Той искаше любов, а не пари (3)

Глава III

— Жилището е действително хубаво, мамо — Холгер се усмихваше, сякаш сияеше. — Една малка къщичка в градината. Ти трябва само да отвориш вратата и ще бъдеш вече на зелено.

— Не, Холгер, ти — шофьор? Ти не трябва да приемаш такова място. Положително ще намериш нещо друго, трябва само да имаш търпение — княгиня Кристине поклати глава.

— Ние не можем повече да чакаме. Шестстотин марки на месец, подслон и ядене — безплатни. Тогава ти ще можеш всеки ден да си позволяваш кафе, пресни плодове, да си купиш ново палто…

— Не на тази цена! Моето старо палто е все още достатъчно добро, а човек може да живее и без пресни плодове. За кафето вече не държа. То не е полезно за моето сърце.

С любов Холгер взе майка си в обятията си. Колко лесно можеше да я разбереш.

— Ти трябва да бъдеш добре, мамо. В това малко жилище ти не можеш дори правилно да дишаш. А новата ни къща и на теб ще ти хареса! Ела, ще отидем веднага, ти трябва да я посетиш. Когато я видиш, ти също ще пожелаеш да живееш там.

— Не — повтори княгинята решително. — Ти не си за шофьор. Ти ще трябва да бъдеш на разположение на други хора, един лакей!

— Може би по този начин ще се запозная с някого, който ще ме назначи за генерален директор — каза Холгер, усмихвайки се добродушно. — Не е позор да бъдеш шофьор. Ти иначе нямаш предразсъдъци, мамо.

— Това е вярно, но…

— Когато се касае до мен, тогава важат други правила, разбирам. Но за хората аз не съм нищо особено, мамо, не забравяй това. Да карам автомобил мога, а от повече нямам нужда за моето ново място!

— Навярно ти ще трябва да миеш и колата? — попита майка му, заеквайки.

— Разбира се. Но какво от това?

— Холгер, не съм съгласна с това.

— Не е прието един шофьор да има прислужник, който да извършва мръсната работа вместо него. Не възразявай повече, мамичко, аз толкова много се радвам, че най-после намерих една добре заплатена служба.

Княгиня Кристине беше ужасена. Тя се беше надявала, че някой ще назначи Холгер като секретар или поне като управител на имението си.

— Накрая не бях ли работник? — напомни Холгер.

— Но само за два дни. Не виждаш ли сам, че това не е професия за теб? Колко ли дълго ще те задържат тези Шюте?

— Те ще останат доволни от мен, мамо. Най-сетне и аз имам възможността да печеля пари и да мога да се грижа за теб. И няма да допусна да ми бъде провален този единствен шанс.

— Поне мила ли е тази госпожица Шюте?

— Тя е моя шефка и затова няма никакво значение, дали е мила или не. Аз трябва само да я карам там, където иска. Мамичко, представи си, че ние ще можем да си вземем отпуска! Ще отседнем в някой хотел, та макар и само за една седмица.

— Нищо от това не ми харесва. Почакай до утре, Холгер, утре сигурно ще намериш някоя работа, която ще отговаря повече на твоите способности.

— Това си повтаряме вече половин година — Холгер донесе нейното палто от коридора и й помогна да се облече. — Ела вече, мамо!

— Не ми остава друго. Ако баща ти бе доживял това! Единственият му син да стане шофьор!

— Той би казал: „Браво, момче! Днес човек трябва да се старае преди всичко да оцелее.“

След по-малко от половин час княгиня Кристине се възхищаваше на боядисаната в бяло вила със зелените прозоречни капаци.

— Нашата къщичка се намира съвсем в края на парка. Ние там ще бъдем добре, никой няма да ни смущава.

На княгинята беше трудно да откъсне погледа си от вилата. Къщичката на шофьора в сравнение с нея представляваше една колиба. „Но ние трябва да се радваме, че така поне ще можем да се препитаваме“ — мислеше си госпожа Кристине. Стаите не бяха толкова малки, както отначало бяха предполагали. Но тапетите наистина бяха ужасни.

— Аз естествено сам ще пребоядисам всичко й ще поставя нови тапети — Холгер отвори един от прозоречните капаци. — Виж, мамо, какъв хубав изглед!

Госпожа Кристине преглътна. Да, тук поне човек можеше да живее, но че нейният Холгер ще трябва да кара автомобила за чужди хора…

— Най-добре е още сега да остана тук и да се заловя за работа — каза младият човек. — До края на месеца ще свърша с ремонта и тогава ще се нанесем. Аз толкова много се радвам на това жилище! Сутрин ще ни будят птичките, а не колите с техния шум. Колко спокойно е тук!

— Всичко това, само заради мене ли го правиш? — попита боязливо майка му.

Холгер успя да издържи погледа й и да поклати глава усмихнато.

— Не, мамо, аз бих искал да имам някаква работа, а да карам кола за мен е удоволствие. А че за това удоволствие дори ще ми плащат, е прекрасно!

За нищо на света той не би признал, че само грижата и безпокойството за майка му го бяха накарали да приеме това място. Ако не беше майка му, той би пътувал. Светът е толкова голям. Работливите хора сигурно ще намерят отвъд океана здрава почва под краката си много бързо.

Но много естествено, това беше невъзможно — да преселва майка си за втори път. Тя наистина беше понесла загубата на родните места с възхитително държание и самообладание, но все пак Холгер знаеше, какво беше всъщност в сърцето й. Като че предварително се бяха уговорили, двамата никога не говореха за миналите времена, но за тях те още не бяха мъртви.

— Тогава ти си съгласна? — попита той.

— На мене друго не ми остава. Но ако те уволнят, Холгер, ще загубим тогава и това жилище. Къде ще отидем тогава? Спомняш ли си, колко трудно беше, докато намерихме сегашната квартира?

— Аз ще запазя мястото си тук. Не ти ли харесва кухнята? Направо би представлявало удоволствие да можеш да готвиш тук.

— Те се грижат за своите хора. Може би всичко няма да е толкова лошо, както аз си мисля — промърмори госпожа Кристине. — Те симпатични ли са?

Вече стотина пъти Холгер беше потвърдил това, но нищо нямаше да му стане да повтори това твърдение още веднъж. Той знаеше, че майка му пита само от безпокойство за него.

— Ти не можеш да останеш през целия си живот шофьор. Може би по-късно ще намериш нещо по-хубаво.

— А дотогава нека ние да се наредим тук добре, мамичко — Холгер се разсмя, а майка му го гледаше с влажни очи.

Кога се беше смял за последен път? Тя не можеше да си спомни това. Той наистина изглеждаше доволен, че е получил тази работа и затова госпожа Кристине реши и тя да се показва весела.

Една, подобна на сянка усмивка, се плъзна по устните й.

— Дали те ще ми позволят да късам по няколко цветчета от градината за нашите вази? — попита тя.

— Ще помоля госпожица Шюте за това. Положително тя няма да има нищо против.

— Според всичко, което разказваш за нея, тя трябва да е мила. — „Може би тя ще се влюби в него“, мислеше си княгинята. — Тя единствена дъщеря ли е? — каза тя гласно.

Холгер отгатна мислите й и отново се разсмя.

— Не зная, но това не е така важно. Ние ще се върнем с трамвая. Или не — сещам се за нещо по-добро, тази вечер ще те поканя на вечеря.

— За това не може да става и дума! Но бихме могли да си купим два котлета.

— Моята пестелива майчица — както вървяха, Холгер й стисна ръката. — Два котлета, половин фунт кафе и шише вино. Началото на един нов живот трябва да бъде отпразнувано.

— И една кутия цигари за теб — допълни майка му.

Нейното сърце сега биеше по-спокойно. Холгер знаеше какво искаше и сигурно неговото решение беше правилно, макар че всичките й чувства се противопоставяха на това.