Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (42)

Глава втора

Когато мис Пинч ме свести, лисвайки чаша вода в лицето ми, седнах закован на място с вперени невиждащи очи.

Опитах се да проговоря. Опитах се да кажа на себе си, че името ми не е Хелър. Опитах се да кажа на мис Пинч, че нейното име не е графиня Крек.

Очевидно не издавах никакви звуци.

Кенди каза на мис Пинч:

— Изглежда като онемял, Пинчи. Хайде да хапнем нещо за вечеря, да го оставим малко да се съвземе, а след това можеш да му кажеш останалото.

Те си отидоха.

Аз останах да седя.

След около половин час мис Пинч влезе. Очевидно бяха свършили вечерята, но тя все още държеше в ръка вилица. Имаше навик да ме ръчка с нея, за да вляза във всекидневната. Седнах отбранително на канапето. Краката ми не можеха да ме държат прав много дълго. Знаех, че ме очаква и още нещо.

Кенди каза:

— Я да му създадем подходящо настроение. — Тя отиде до стереото под форма на мидена черупка и сложи някаква плоча върху диска на грамофона. — Сигурна съм, че помниш тази песен — каза тя. — Пусна я, когато ни изнасили за първи път.

Песента започна — едно много емоционално тананикане:

Сладка малка жено

моля те, вземи ме

двамката все заедно

щастливо да вървиме.

А после ще родиме

дечица две до три

ти пръстена вземи

и в църква да вървим.

О, хайде, ти моя

любима все бъди!

Намерих гласа си.

— Изключи го! — примолих се. Усетих, че вече разбирам за какво става въпрос. Едно садистично и зло отмъщение за всичките услуга, които им бях направил.

Тя изключи плочата, но като направи това, включи УКВ-то на радиото. Там вървеше електронна попмузика. Думите не се разбираха, та беше по-добре.

— Ти вероятно си мислиш — каза Пинч, — че ние се опитваме да те изиграем, Инксуич. Обаче нещата не стоят така. Става въпрос за едно обикновено споразумение. Като се ожениш за нас няма да ни уволнят, ако родим бебетата. Можем да покажем, че в действителност сме омъжени. Бъди разумен, Инксуич.

Аз продължавах да седя като гръмнат.

— Сега ще ти кажа какво ще направим — каза мис Пинч. — Ти си подписал доста празни фактури. Така че твоите първоначални пари са почти непокътнати в онзи сейф. — Тя посочи към сейфа, който сега беше покрит така, че да изглежда като скала, окъпана в морска пяна. — Винаги блееш за пари.

Потръпнах при асоциацията с козите.

Мис Пинч се усмихна хитро.

— Ако ни дадеш думата си, че ще минеш през всичко това, без да ни създаваш неприятности, без значение какви, ще ти дам комбинацията на онзи сейф, а освен това ще можеш да теглиш дребни пари оттам, когато си поискаш. Просто ще ти го донеса на крака и ще ти го пусна в скута. Това са около шейсет и пет хиляди от сейфа и неограничени тегления след това. Какво губиш, Инксуич?

Инксуич! Това не беше истинското ми земно име. Хванах се за сламката, както и за средствата, които ми бяха необходими, за да успея да избягам при първа възможност. Но все пак — брак? Потреперих до дъното на душата си. Пуснах се от сламката.

Тя видя моето колебание. Каза:

— Не искаме да използваме възможността да те съдим.

Ужасът от описанието, което Изи беше дал на правната система, ме стисна за гърлото.

Думите заседнаха в гръкляна ми. В крайна сметка успях да ги накарам да излязат.

— Добре.

— Какво? — възкликна мис Пинч.

Дадох си сметка, че съм проговорил на волтариански, при това с флотски акцент. Задавих се и най-накрая успях да го кажа на английски:

— Добре.

Тя се усмихна ледено. А Кенди запляска с ръце.

Единственият проблем беше, че Кенди пляскаше с ръце в ритъм с — песента, която тъкмо беше започнала по радиото. Беше една от онези редки съвременни песни, чийто текст се разбираше. А той гласеше:

Умирам

умирам,

умирам!

Търкалям се по цялата земя.

Умирам

умирам,

умирам,

бедно дяволче, което ти осмя.

Умирам,

умирам,

умирам!

Ти на дърво ме дяна!

Умирам,

умирам,

умирам!

И да се върна — няма!

Болен и замаян излязох от предната стая и се върнах в задната. Затворих вратата, за да спра достъпа на ужасната електронна музика. Но ударите на барабана продължиха да минават през вратата като ударите на съдбата.