Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (17)

Глава първа

В американския офис на лондонските „Бойдс“ на Уолстрийт представителят седеше в редингот с пърхот по раменете. Изрече:

— Но ти казвам, стари приятелю, че това е специална тарифа.

— Петдневен минимум при хиляда долара на ден за една келява полица от 25 000 долара не е специална тарифа — изръмжах аз.

Той размаха цигарето си някак безгрижно:

— Наемните убийци са си наемни убийци. И трябва да отбележа, че статистиката на застрахователните дружества показва, че те самите биват убивани. НЕ е като онова, което можеш да наречеш професия без рискове. Пушките ритат, съпрузите ги подлагат на репресивни мерки, а — и той ме фиксира с малките си лъскави очички — са известни и случаи, в които и наследниците по завещание са поубивали, а?

Поклатих глава.

Той опита друг подход:

— Не казвам, че твоят човек е неопитен. Според досието му тук, когато е работил за „Суиндъл и Крауч“, е изпълнил задълженията си по договора съвсем задоволително. Проблемът е, че тук пише за някаква негова порочна наклонност. Нека да я наречем личностна чудноватост. Но ето какво ще направим. Бизнесът днес нещо не върви. Дай пет хиляди долара за пет дни, а аз ще напиша полица за седем дни. Това е най-доброто, което можем да направим, стари приятелю.

Трябваше да приема. Това беше единственият начин, с който разполагах, за да убия Крек.

Написаха полицата с много завъртулки и направиха майка му наследница по завещание. Платих им от трудно заработените си спестявания и си тръгнах.

На път за д-р Финкелбаум спрях да обядвам в едно от ония местенца, където за маса служи страничната облегалка на стола. Извадих от джоба си лист и плик от саморазрушаваща се хартия на Апарата. Когато напишеш нещо върху нея, напръскаш я леко и я сгънеш, десет часа след като е била разгъната, тя се изпарява. Не остава никаква следа.

Като си преправих почерка, написах:

„Ще намериш 850 долара вътре. Полицата ти е прикрепена към плика, така че можеш да я дадеш на майка си. Намери си пушка. Намери си кола. Стигни до Хеъритаун, Ню Йорк. Те са в оранжево такси, стар модел, не може да бъде сгрешено. Телефонирай ми на номера на края на листа, веднага щом имаш нещо за докладване.“

Добавих номера на мис Пинч.

Напръсках хартията. Извадих една петстотиндоларова банкнота, три стодоларови и една петдесетачка и ги завих в бележката: не исках да се изгубят, защото като изключим трийсетте долара, бяха единствените, които имах. Сложих ги в плика и го залепих.

Допих набързо горчивото си кафе и хукнах към д-р Финкелбаум.

При пристигането си надникнах вътре и, разбира се, там седеше Торпедо.

Влязох в приемната с добре изиграна незабележимост. Взех от масата едно списание отпреди две години. Седнах. Незабелязано пъхнах плика и полицата в списанието, докато се правех, че чета. След това съвсем неангажирано станах, поставих списанието на стола до Торпедо и си тръгнах. Много изпипано. Точно като по упътване.

Свих зад един ъгъл и фиксирах погледа си върху отразяващата витрина на един магазин от другата страна на улицата. Видях Торпедо да излиза, четейки писмото.

Великолепно! Графиня Крек скоро щеше да бъде мъртва!

Хукнах бързо към един подлез на път за в къщи с гордото съзнание за организаторските си способности.

Веднага щом се прибрах, се втурнах в задната стая и включих екрана.

Очаквах, че до това време вече ще са стигнали в Хеъритаун, защото е на по-малко от двайсет мили на север от Университета „Емпайър“, направо покрай Хъдзън и точно на улицата или шосето на име Бродуей.

Бях направил малка грешка в изчисленията. Още не бяха стигнали в града. Вероятно бяха направили малка пауза, за да похапнат някъде за обяд. Графинята гледаше потоците въздушен трафик в двете посоки над Хъдсън на около миля на запад от техния път.

Тя каза:

— Това такси наистина друса, когато го използваш като приземна кола, Бум-Бум. Защо не го вдигнеш от тоя бабунест каруцарски път и не го накараш да лети?

— Боже мой, мис Джой — отвърна той през рамо, докато подскачаше по пътя, — то не може да направи това.

— Да не е счупено или нещо такова? Виждам как други превозни средства летят нагоре-надолу ей там над реката.

— Това са хеликоптери, мис Джой. А това тук е такси: не е предназначено да се отлепя от земята.

— От полицията ли се страхуваш?

— Да, МАДАМ!

— Ужасена съм, Бум-Бум, от това колко свръхрегулирана е тази планета. Това обаче май не намалява нивото на престъпността. Слушай, Бум-Бум, мога да го уредя с което и да е ченге, ако ни спре. Омръзна ми да подскачам. Вдигни го във въздуха.

Бум-Бум каза безпомощно:

— Свидетелството ми за управление на хеликоптер не е актуализирано.

— Това вече е нещо — каза графиня Крек. — Трябваше да ми кажеш и аз щях да накарам офицера да го поднови. Бум-Бум, тук и сега трябва да разбереш, че можеш да ми имаш доверие.

— Да, мадам — отвърна Бум-Бум изтерзано.

Тя гледаше пътя с очакване. После очевидно разбра, че старото такси не излита от пътя, както би направил всеки обикновен аеробус. Тя каза:

— Хайде де, вдигай го във въздуха!

— Мадам — каза Бум-Бум с въздишка на облекчение, — пристигнахме. Ето ги табелите на Хеъритаун.

— Добре — каза графиня Крек. — Но когато си тръгваме, направи така, че на връщане пътуването да не е толкова убийствено. Там има един магазин. Спри, за да вляза.

— Няма да изключвам двигателя.

— О, това не е опасно. Само ще помоля да ми укажат посоката към къщата на мис Агнес.

Той спря и тя излезе. Там имаше надпис:

БЕЗЦЕННИ АНТИКИ РЪЧНИ ИЗРАБОТКИ

ПРОВИНЦИЯ СЛИЙПИ ХОЛОУ

ТУК Е НОЩУВАЛ УОШИНГТЪН ЪРВИН

ДНЕС РАЗПРОДАЖБА НА КОННИЦИ БЕЗ ГЛАВА

— И таз добра! — каза графиня Крек. — Това е мястото, където трябва да съм се родила според паспорта си.

Както си седеше зад волана, Бум-Бум премигна.

— В паспорта ви не пише ли истината?

— Правителствените документи никога не казват истината. Почакай ме ей там, няма да се бавя.

Тя влезе в магазина. Един много стар вретеновиден човек пробиваше дупки от червеи в един стол. Той вдигна поглед.

— Май съм от тоя край — каза графиня Крек, — но малко се позагубих. Бихте ли могли да ми посочите пътя към къщата на мис Агнес?

Той се вторачи в нея. Очите му станаха кръгли. После се извърна настрана и се изплю. Излезе през задната врата и повече не се върна.

Графинята отиде обратно в колата.

— Карай нататък.

Бум-Бум зави наляво по Мейн стрийт. Графиня Крек очевидно не виждаше нищо, което да я привлече. Минаха около три четвърти миля и Бум-Бум зави надясно по нещо, наречено Бийкман Авеню. Някакъв знак указваше посоката към Северен Хеъритаун. Когато го наближиха, тя забеляза сграда, на която пишеше:

ИЗРАБОТКА НА ТАБЕЛИ

НОМЕРА НА ДОМОВЕ

Накара Бум-Бум да спре.

— Тук трябва да знаят — каза графинята и влезе в магазина.

Зад щанда стоеше жена на средна възраст. Вдигна поглед с типичната усмивка, предназначена за клиенти.

— Загубих се — каза графиня Крек. — Можете ли да ми покажете пътя към къщата на мис Агнес, моля?

Мигновена кисела гримаса замени гостоприемната. Жената се вгледа внимателно в графинята. После поклати глава.

— Скъпа моя — каза, — какво, по дяволите, може да иска красиво момиче като теб от една „бибипана“ психоаналитичка?

— Психоаналитичка? — възкликна графиня Крек.

— И особено от ТАЗИ „бибипана“ психоаналитичка! Сладурче, ако някой ти я е препоръчал, просто забрави за нея и се върни откъдето си дошла. Няма граници за онова, което „бибипаните“ лекари ще направят, за да спечелят мангизи, включително и да изпратят някого при ОНАЗИ „бибипка“.

— Значи я познавате. Можете ли да ми дадете адреса й, моля?

— И дума да не става — каза жената и излезе през задната врата, като я затръшна.

Графиня Крек се върна в таксито.

— Джетеро каза, че местните оказват съпротива на десантите. Карай нататък, карай, Бум-Бум. Все пак ще намерим мис Агнес.

Движеха се през Северен Хеъритаун. На една табела пишеше:

УЛИЦА СЛИЙПИ ХОЛОУ

— Според паспорта ми — каза графинята — съм родена някъде на тази улица. Всички американски деца ли се губят?

— Мис Джой — отвърна Бум-Бум, — понеже сме въвлечени във всичко това и вероятно поизтощени, ей там има сервизна служба на „Октопус“. Ако сме по дирите на нещо, свързано с Роксентър, помнете, че той притежава „Октопус“.

— Виж — каза графинята. — Табела за „Покантикъл Хилс“. Значи сме на около две мили от двореца. Може би трябва да отидем направо там.

— НЕ, мадам. Тъй като щяхме да се срещаме с офицера по отпуските, не взех със себе си нищо за въоръжена борба. Ще спрем на сервизната станция.

Той спря на почетно разстояние от площадките. Слезе и хвърли кепето си на седалката. Тръгна към офиса. Графиня Крек го последва.

Мъжът вътре беше с вид на твърд и упорит, оплескан в смазка управител на сервизна станция. Вдигна поглед от сметките си.

— Идваме от цивилизовано място — каза Бум-Бум. — Търсим мис Агнес. Та къде е тя?

— О, имате предвид д-р Морлей — каза мъжът. — Трябва да сте хората, които идват да оправят проблема със сухопътната яхта. Време беше! Тя искаше да я паркира тук, но аз много се изплаших, че ще й се случи нещо. Тъкмо вчера ми казваше, че въобще не й се вярва да дойдете, така че ви съветвам да бъдете тактични. Трябва да внимавате с нея заради НЕГО. Сега да ви предупредя: не ставайте нагли с нея както вие, градските хора, умеете да бъдете. Тя има власт в този район и може да ви задържи по психиатричните закони само с едно щракване на пръсти. Не ми се ще да се разстройва и да крещи тук, като ме обвинява, че съм ви изпратил, а вие се държите неучтиво. Ясно ли е?

— Ще демонстрираме голямо уважение — каза Бум-Бум, който се опипваше нервно под мишницата, където очевидно нямаше оръжие.

— „Бибипски“ ще се радвам да се уреди цялата работа, така че елате навън, за да ви покажа как да стигнете дотам.

Като стоеше на площадката, сочейки и очертавайки с ръка, мъжът им каза как точно да стигнат до имението Морлей, както той го наричаше.

Върна се в офиса си, мърморейки:

— Добре, едно „бибипащо“ главоболие ми се махна от главата.

Те заминаха.

Местността беше идеална за снайперистка стрелба: за открити и безпрепятствени изстрели. Бум-Бум не беше въоръжен. Бях сигурен, че Торпедо скоро ще се появи на мястото за действие.

И това щеше да бъде краят на проклетата графиня Крек!