Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (41)

Глава първа

През следващите три дни Медисън остави шумотевицата около делото за бащинство да ври и кипи. Темата за секса и обявяването извън закона беше пусната в пълен ход. Фермерската дъщеря Мейзи Спред беше излъчвана по националната телевизия в най-гледаното време, рисуваше схеми на това къде, как и колко пъти и даже предлагаше да направи демонстрация. Цялата работа беше станала ПОПУЛЯРНА!

Хелър ходеше напред-назад като обезумял. Графиня Крек си стоеше в стаята. Мисия Земя беше СПРЯЛА!

Съществуваше опасност обаче от подновяване на действията от тяхна страна. Телефонирах на Медисън.

— Направихме удар — каза той. — Когато това дело влезе в съда, то може да продължи години наред. Кулминацията обаче ще настъпи, когато тя заяви, че Хелър има и други членове на бандата, които изнасилват добитък. Това обаче ще стане след няколко седмици.

— Забелязах, че днес историята е отишла на трета страница в един от вестниците.

— Да, знам — отвърна Мадисън, — използваме влиянието на Роксентър, за да бъде уволнен редакторът.

— Ами ако и другите вестници започнат да я слагат на трета страница? — попитах аз.

Учех се да разговарям с Медисън.

— Ще уволним и тях — каза той.

— Почакай, не можеш да уволниш всички редактори в страната.

— Напротив, мога! — отвърна той.

— Не можеш — казах аз.

— Мога! — отвърна той.

— Слушай — рекох, — ако го направиш, може да останеш без вестници.

— Е, и това е вярно — каза той.

— Тогава защо просто не направиш някой смъртоносен удар? — попитах.

— Смъртоносен удар? Отхвърлям това, Смит. Нашата главна цел е да помогнем на този човек да излезе от затруднението: да го направим безсмъртен. Не искаме да имаме нищо общо със СМЪРТОНОСНИ удари! Когато цялата работа свърши, той ще бъде най-известният престъпник, обявен извън закона, на всички времена. Ще живее вечно в песните и приказките. Така че хич не ми говори за нещо, което е смъртоносно. — Доста се беше ядосал.

— Ти позволи на редактора да го изпрати на страница трета — казах аз.

— Да, има го тоя момент — каза той. — Но, Смит, ти не си професионалист. Да не си помисли, че аз няма да доведа всичко до кулминационната точка?

— Като съдя по броя търкаляния в сламата, които видях описани в пресата и по телевизията, бях си помислил, че вече нямаш почти никакви кулминационни точки.

— О, пфу, пфу, тц, тц, Смит. Разбирам, че не само не си професионалист в тоя бизнес, ами освен това не познаваш дълбочините, до които може да се стигне в тази правна система. Мислех, че си идвал на сутрешната пресконференция. Не забелязах отсъствието ти. И сега разбирам защо ми губиш времето с телефонни обаждания, които биха могли да са с по-важни хора. Няма да обсъждам отново брифинга. Просто погледни в утрешната преса. Довиждане.

Никой не вдигна телефона, когато звъннах отново. Той вероятно просто си седеше, взираше се в телефона и го оставяше да звъни. Или пък говореше с някой съдия, за да му каже какво да реши в някое дело.

И двете ми предположения бяха грешни. Когато дойде следващата сутрин, се оказа, че Медисън наистина е довел нещата до кулминационна точка.

Заглавия по протежение на цялата страница! Печатното оформление караше делото за бащинство да изглежда като обява за църковна сбирка. Историята:

ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ СЪДЕН ОТ ИЗОСТАВЕНА СЪПРУГА!

ЗАЯВЕНА ИЗНЕВЯРА!

ЗАПОВЕД ЗА СПИРАНЕ АВОАРИТЕ НА ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ

„Дингълинг, Чейс и Амбо“ тази сутрин заведоха дело срещу Гениалното хлапе Уистър от името на мисис Туутс Уистър, по баща Суич, приемайки за законно основание съществуването на изневяра с мис Мейзи Спред.

По силата на общинските закони на Канзас и Ню Йорк за собствеността „Дингълинг, Чейс и Амбо“ издават заповед за замразяване на всички авоари на Гениалното хлапе в очакване на обявяването на развода.

Пред смълчаното събрание на всички медии разплаканата мисис Уистър, облечена в траурно облекло на вдовица, изхлипа тъжния си разказ.

„Той ме изостави — каза тя. — Цяла година аз даже не знаех къде е. А сега разбирам, че се е търкалял в сламата с онази Мейзи Спред.“

Толкова бях доволен, че извиках силно и започнах да скачам из апартамента. Бях сигурен, че това ще свърши работа. Наблюдавах екраните. Крек беше все още в стаята си.

Хелър се разхождаше печално из Сентръл Парк. Никой от двамата не показваше какъвто и да било знак, че е прочел историята или видял какъв невероятен обхват придобиваше тя по радиото и телевизията.

Следобедът дойде. А Медисън не си беше губил времето. Той наливаше масло в огъня. Изданията публикуваха пълни фоторазкази за историята на брака. Девойката Туутс Суич била племенница на един кондуктор. Тя пътувала в някакъв влак с чичо си, когато Гениалното хлапе и неговата обявена извън закона банда направили обир на влака. Когато минавали през вагоните и търсели богати мъже, които да оберат, за да дадат парите на бедните канзаски фермери, погледът на Гениалното хлапе попаднал върху Туутс Суич. Щом я видял, веднага я пожелал. Чичото го предупредил, че ще наруши акта „Ман“, ако изнасили бедното момиче, докато пресичат границата на щата, при което Гениалното хлапе извадил револверите си „Колт“, размахал ги и настоял веднага да се намери свещеник. Тъй като имало един в бара, бракосъчетанието било извършено веднага и на място под насочените пушки на бандата. Сексуалните подробности за консумацията на брака, докато минавали през границата на Мисури, ще бъдат отпечатани утре сутрин.

Това наистина беше шедьовър.

Но вероятно Медисън беше пренебрегнал едно нещо: истинския Уистър!

Тъй като все още нямаше никакъв признак, че Крек или Хелър, който сега беше в офиса си, са разбрали за новото развитие на нещата, позвъних на „Дингълинг, Чейс и Амбо“.

— Изпратихте ли призовка на истинския Уистър? — запитах.

Беше самият Дингълинг. Той отвърна:

— Нашият служител щял да си глътне езика. Последния път, когато занесъл призовка на Уистър, видял, че онзи носи оръжие и за малко да го извади. Така че сега чакаме полицейският инспектор Булдог Графърти да събере помощен отряд.

— Абе — казах аз, — мислех си, че това може да се свърши по пощата или нещо такова.

— Има много начини — отвърна Дингълинг. — Най-широко разпространеният е да се връчи призовката на член от домакинството. Това е напълно законно, а и понякога членът на домакинството забравя да даде документа на подсъдимия и делото се печели поради неявяване. Но цялото място изглежда заключено, икономът не отваря вратата, така че имахме намерение да накараме Графърти да ни помогне.

— Не ви трябва Графърти — казах аз. И му дадох някои стегнати и точни напътствия.

Залепен за екраните, гледах жадно.

Около един час по-късно на вратата на графиня Крек се почука.

Тя вдигна насълзеното си лице от покривката на леглото и каза:

— Махай се.

— Аз съм, госпожо — дойде гласът на иконома. — На вратата има един човек, който твърди, че трябва да ви види лично.

— Кажи му да се маха — отвърна графиня Крек.

Гласът на иконома:

— Вече му казах това по вътрешния телефон, госпожо, но той твърди, че вие ще пожелаете да го видите. Каза, че името му е Хист.

Графиня Крек скочи в леглото като ужилена.

— Ломбар Хист? — възкликна тя.

— Мисля, че така каза — дойде гласът на иконома. — Да го пусна ли да влезе, госпожо?

— Боже мой — каза графиня Крек и един Бог знае какво фучеше из главата й. Тогава тя каза нерешително, както си и знаех, че ще стане: — По-добре да го пуснеш.

После авторитетно почукване по вратата. Графиня Крек я отвори. Отпред стоеше дрипавият мъж с дрипавото палто и дрипавата шапка, дръпната над очите му. Той бутна някаква хартия към графиня Крек.

— Вие не сте Хист — каза тя.

— Госпожо, тъй като сте член на домакинството на Уистър, ви предавам това. Призовката му е връчена. — Той напъха хартията в ръцете й и избяга.

Вече объркана от фалшиво обявения посетител, тя разтвори хартията.

Пред взора й застана делото на Туутс Уистър, по баща Суич, с всичките си кървави подробности, предадени с правни термини.

Тя се хвана отстрани за вратата. Хартията започна да трепери.

Ранен вик се изтръгна от устните й. Тя отново прочете листчето.

Едва успя да влезе в стаята си.

За известно време просто си остана с увиснала надолу глава — жест на продадени и прокълнати надежди.

Остави хартията да падне на пода.

Отиде в банята и остана подпряна на вратата с ръка през очите.

После се обърна и отиде, залитайки, до телефона. Занатиска бутоните. Обърка ги и затова натисна отново.

— Тук е президентката Мейми Буумп — чу се от другата страна.

— Мейми? — каза графинята сломено. — Той вече е бил женен.

— О, Боже мой — възкликна Мейми. — Ах, ти, бедно мило създание! Е, Исусе Христе, така е с моряците.

— Мейми, какво мога да направя?

— Да направиш? — учуди се Мейми. — Е, скъпа, не ми казвай, че искаш да се замесваш в цялата тая работа. Те лъжат. Събери си нещата, мила, и идвай тук, където твоята приятелка Мейми ще се погрижи за теб. Мястото гъмжи от милионери. Освен това има и арабски принцове. Просто ела тук и си поплачи на рамото на Мами, а тя ще ти помогне да излезеш от това положение по някакъв начин.

— Добре — изхлипа графиня Крек.

Тя затвори. В стаята беше влязла млада жена, облечена като камериерка.

— Повикахте ли ме, госпожо?

Останалата част от персонала също се беше струпала на вратата.

— Не — отвърна графинята. — Да, съберете дрехите ми.

Тя дълго се взира в телефона.

О, това наистина беше смъртоносен удар. Не бях на себе си от радост. Знаех, че се двоуми дали да се обади на Хелър в офиса му, за да му каже сбогом.

Трябва да е решила да не го прави. Натисна съвсем апатично едно копче, което разтвори телефонен указател. После включи някакъв бутон за автоматично набиране на номера.

— Център за каталожна търговия „Бонбъкс“ — каза един глас.

Графиня Крек вяло даде номера на кредитната карта „Скуийза“. После каза:

— Трябва да отида до Атлантик Сити.

— Бързо или по-спокойно?

— Няма значение.

— Дълго ли ще останете? Билетът за отиване и връщане ли да е?

— Няма значение.

— С какво бихте искали да отидете — с автобус? С влак? С лимузина? С хеликоптер?

Графинята отвърна с гърлен, хлипащ глас:

— Ех да си имах мой кораб, щях да се прибера в къщи.

— Добре, госпожо, току-що проверих кредитния ви рейтинг тук и той е неограничен, както винаги. Тъкмо тази сутрин получих една бележка… А, да, ето я. Яхтата на Морган току-що е излязла на пазара. Дълга двеста фута, с две витла, напълно оборудвана и готова за океанско плаване. Има напречни и надлъжни стабилизатори, пет салона, два басейна и златни прибори в каютата на собственика. В Атлантик Сити може да бъде оставена в пристанищния басейн „Гарднърс“ на крайбрежния парк, доста близо до казината, или пък да обикаля до другите места за закотвяне из многобройните заливи. Ще ви спаси от умората да живеете в някой от хотелите с казино. Капитанът и екипажът са протестирали срещу това да бъдат уволнени. Моят чиновник тук, на другия телефон, казва, че „Златният залез“ — това е името на яхтата — може да бъде оставена до Хъдзън Харбър, в пристанището за лодки на 79-та улица след около час, ако това е удобно за вас.

— Няма значение — отвърна графиня Крек.

— Е, много добре, госпожо. Ще пусна нареждане нашият правен отдел да подготви документите за прехвърляне и всичко останало и ще определя съответната сума, покриваща разходите за сметка на вашата кредитна карта, след което яхтата ще ви чака. За мен е удоволствие да ви помогна, госпожо. И се надявам, че хубавото морско пътуване ще пропъди скуката ви. — Той затвори.

Бях на ръба на припадъка. Колко струваше една яхта? И не бях ли чул Морган веднъж да казва, че ако се чудиш колко са разходите за поддържане на такъв съд, въобще не е твоя работа да го притежаваш.

Бях сигурен, че току-що съм видял как гаранцията от половин милион долара за кредитната ми карта, която се държеше от „Скуийза“, се изпарява с едно пухване на параходен дим.

Разкъсвах се между радостта от гледката на сломената графиня Крек и предположенията за ужасиите, които сега можеха да хрумнат на Мудур Зенгин!

Наблюдавах екрана, но нямаше кой знае какво да се види. Графиня Крек просто си седеше там и се взираше в пода. Само в периферното й зрение виждах как нейната камериерка събира дрехите й и как фаталната правна хартийка лежи — в центъра на килимчето, като от време на време я настъпваха.

Но съдбата не беше спряла да си играе с мен през тоя ден. Да ме настъпва — ако трябва да бъдем точни. С течение на часовете съдбата се приготвяше да изиграе една жестока танцова стъпка.

Багажът на графиня Крек беше отнесен до пристанището за лодки на 79-а улица с таксита. Бялата, скъпа, блестяща яхта стоеше в реката в цялата си дължина, а две моторни лодки с развети флагчета се извиха към брега, като хвърляха ветрилообразни пръски, готови да вземат графинята, нейния багаж и камериерката й и да ги отведат.

Изведнъж се сетих, че много скоро графинята щеше да бъде извън обхвата на активатора-приемник. Тя щеше да бъде на яхта и можеше да й хрумне да отиде където и да било, а аз не разполагах с никакъв начин да я следя. Е, както и да е, може пък яхтата да избухне и да потъне. Трябваше да гледам нещата откъм по-светлата им страна.

Тъкмо когато посивелият стар капитан с всичките си златни ширити галантно помагаше на апатичната графиня да стъпи в моторната лодка, чух как се отваря вратата на апартамента.

Закрих екраните. Не излязох.

Откакто се бях върнал в апартамента, живеех с известно количество страх. Мис Пинч и Кенди не ми говореха, но бях сигурен, че техните шушукалия помежду им не предвещават нищо добро. И бях прав.

Мис Пинч и Кенди не си бяха свалили палтата.

Влязоха. Мис Пинч си сваляше ръкавиците.

И двете седнаха.

— Слушай — каза мис Пинч яростно, — трябва да поговорим.

— За какво? — попитах изплашен.

— За децата, когато се родят — отвърна тя.

— Не, почакайте — казах аз. — Роксентър изпраща всяка, която забременее, в клиниката за аборти. Няма причина вие двете да не можете да отидете. Ще ви уволнят, ако не го направите.

— Точно така — каза мис Пинч. — Психиатричният контрол на раждаемостта е за „бибипците“. Същото трябва да се отнася и за онова, което говорят за раждането на дете. Ние сме решени да опитаме радостите на майчинството. Има само един начин, по който няма да бъдем уволнени.

Косата по врата ми започна да се изправя. Винаги ставаше така, когато Пинч ме фиксираше с погледа си по този начин.

— Аз и Кенди сме съгласни — каза мис Пинч. — Няма друг начин.

— Освен? — запитах умоляващо, като очаквах най-лошото.

Получих го.

— Трябва да се ожениш за нас — каза мис Пинч.