Леонард Карпентър
Конан Разбойника (7)

Шеста глава
Нощна разходка

Топлата, задушна шемитска нощ обгръщаше крайните улици. Тя смътно напомняше на Конан за Стигия, за нощите, когато се бе осмелявал да слезе на юг, в Страната на змиите. Но тук не бе така тихо и пусто. И не така страшно въпреки опасната разходка, на която бяха тръгнали. Над тях ухаеха палмовите листа, костилки от фурми се търкаляха под сандалите му, звездите сякаш светеха по-нежно от тази страна на реката, песента на цикадите и квакането на жабите се сливаха в приспивна хармония.

Въпреки късния час градът бе оживен. Светлината на газени лампи прозираше през вратите на крайпътните къщи. Откъм брега на канала се чуваха приглушени гласове, припламваха огньове. От време на време минаваха пешеходци — селяни, останали без дом след наводнението, забързани жени, свели поглед към земята, мъже, нарамили прътове за риболов — единствената им собственост. Конан съзря и нагиздени младежи, които припяваха серенади под прозорци със спуснати кепенци.

— Това са къщите на богатите майстори на гробници — каза му Исайаб.

— Шемитските момичета не се преструват много, когато става въпрос за мъже — отбеляза Конан, когато една странична врата се отвори, за да пусне един момък с арфа.

— О, да! — кимна Исайаб. — В сравнение с градските девойки Зафрити би ти се сторила направо захлупена. — Шемитът погледна хитро Конан.

Конан обърна глава към Отсгар и Азрафел, които вървяха встрани, за да види дали не са го чули.

— Трябва да сме вече близо — предположи той, щом видя гравираната метална порта в далечината. Стената, която я поддържаше, бе не по-висока от човешки бой, но сякаш с нея свършваше земята на живите. Зад нея огромните бели камъни на строежа сияеха на лунната светлина. Конан напразно се оглеждаше за пазачи или за наблюдателен пост край вратата. С изненада видя неколцина скитници да нощуват пред нея, подпрели лодките си на стената.

— Наистина пристигнахме. Виж, вече се редят на опашка за работа. — Исайаб се сниши, за да не привлича вниманието. — Гледай къде отива Отсгар — прошушна той. — Тръгвай след него, но внимателно!

Конан се мушна в тръстиката край канала, като внимаваше да не прегази стъблата откъм пътя. Тук нямаше бездомници. Макар тръстиката да го скриваше, земята силно жвакаше под краката му: Изведнъж Конан затъна до кръста в топлата тиня.

— Стига сте шляпали, вървете точно зад мен! — смъмри ги Отсгар. Той ги поведе покрай стената, която бе на няколко крачки от тревясалия канал.

Конан внимателно стъпваше по хлъзгавото дъно и се подпираше с ръка на мокрите, плесенясали тухли. Спомни си за крокодилите, които бе видял в другите канали, и внимателно огледа набраздената, осветена от луната водна повърхност. Исайаб му прошепна:

— Този канал води близо до гробницата. Ебнезъб го прокара, за да превозват по него по-големите камъни, но водата тук е достатъчно само през пролетта.

— Ако толкова бърза да довърши гробницата, защо не работят на смени, денонощно?

— Това би обидило Бога-слънце Елаел. Според шемитските поверия през нощта всяка работа е забранена.

Конан въздъхна и зашепна:

— Явно ти не вярваш в това, щом от толкова години работиш нощем.

Шемитът сви рамене и като че потрепери.

— Човек не трябва да пренебрегва тези неща току-така. Нощта крие много опасности, особено покрай гробници.

Конан изсумтя и продължи мълчаливо. Стената остана зад тях, тръстиките оредяха. Отсгар тръгна приведен покрай брега и махна на другите да сторят същото. Изчезна в сянката на един дървен мост, който се извисяваше при канала. Наблизо се разнесе силен смях. Конан дръпна Исайаб под моста и над главите им отекнаха стъпки. Бяха пазачите, които не се притесняваха да вдигат шум. Спряха по средата на моста да разменят няколко думи и продължиха.

— Охраната — изсъска Исайаб в ухото на Конан.

Изчакаха неподвижно, докато шумът заглъхна, и Отсгар зашепна:

— По-нататък каналът е запушен. Най-лесният път оттук е през строежа.

Оттатък моста в мръсната вода имаше малка тръстикова лодка. На кърмата й гореше мангал и пращаше към небето кълба дим. Щеше да е препалено рисковано да се опитват да я заобиколят. Изкатериха се по калния бряг и прескочиха дигата. Прекосиха ниската тръстика и стигнаха до подножието на гробницата.

Каменната постройка обаче бе само една от стотиците, които Конан видя, когато стъпи върху инкрустирана урна и подаде глава над стената. Улици от изваяни гробници се простираха нагоре по хълма и образуваха огромен некропол — зловеща гледка, огласяна от писъка на прилепите. Някои от постройките бяха оформени от цял къс варовик, други се издигаха като кули и плетеници от камъни. Много от гробниците имаха решетки и прозорци, досущ като къщи, други представляваха каменни портали, които водеха към могили, най-вероятно дълбоки катакомби. Не можеше да се разбере колко е голям този мъртъв град, защото някои от пътищата се връщаха в подножието на хълма, а други се губеха в дерето.

— И това ми било бедно гробище! — Конан поклати удивено глава. — Тук трябва да има неколкостотин богати гробници.

— Да, но мястото се охранява добре — прошепна Отсгар. — Наведи се да не те видят! — Той дръпна ръката на Конан. — Наистина един голям улов си заслужава. Но би било добре да се връщаме тук няколко пъти за дребни кражби. Елате!

Отсгар ги поведи между притихналите гробници. Лунните отблясъци върху камъните правеха натрапниците незабележими в света на сенките. Въпреки това водачът им се движеше бавно и предпазливо, като се озърташе поне по четири пъти на всеки ъгъл. Конан също застана нащрек. На няколко пъти му се стори, че вижда бързо, безшумно раздвижване в осветените райони на гробницата.

Най-после каналът свърши и те се озоваха срещу голяма безформена купчина камъни по средата на равно място. Тя се издигаше като крепост, беше заобиколена от дървено скеле, за да могат да се катерят по тях хората, и от насипи, за да се придвижват лесно по-големите камъни. По средата се издигаше почти отвесна светла стена с назъбен, недовършен покрив. Конан разбра, без да пита, че това е гробницата на Ебнезъб.

Отсгар ги погледна.

— Исайаб, пази. Оттук се вижда добре. Вие двамата изчакайте да вляза и тогава идвайте.

Конан заговори рязко:

— Искам Исайаб да дойде с нас. Ако ще оставяме някой, нека да е младежът.

Отсгар го погледна студено.

— Ако Исайаб види стражи, ще изписка като сова, за да ни предупреди да се скрием. Азрафел, можеш ли добре да пищиш като сова?

Младежът поклати несигурно глава.

— Видя ли? Ще остане Исайаб. Сега ме гледайте!

Без да чака други протести, Отсгар се огледа и излезе от прикритието. Едрата му сянка отскочи първо наляво, после надясно и се сля с тъмнината. След него тръгна Азрафел.

Конан се поколеба, когато дойде неговият ред. Знаеше, че ако иска да използва хората и възможностите на Отсгар, трябва да го признае за водач. Всичко или нищо. Кимна на Исайаб и тръгна. Като избягваше осветените места, той мина покрай редици от трапецовидни камъни, наредени на двора на равни разстояния. Някои бяха по-високи от Конан и много по-широки отколкото високи. Някои от тях, наскоро извадени, бяха покрити с пръст, други бяха добре полирани, почти до блясък. Край тях имаше купчини дребни камъчета, които Конан внимателно заобиколи. Готовите камъни бяха поставени върху цилиндрични трупи. Щом придвижат камъка, работниците слагат отпред нови трупи и махат задните. Някои от камъните имаха дълги хомоти от кожа и въжета, между дървените пръти имаше място за четиридесет души да теглят. На сутринта работниците щяха да ги издърпат по насипите и да ги поставят върху постройката. Конан беше чувал за непосилния труд и смъртната опасност при тегленето на такива камъни по тесните насипи.

Промъкна се като котка през двора. След миг клекна до Азрафел, точно в основата на гробницата, под сянката на дървеното скеле. Отсгар, който се катереше по него откъм източната страна, им махна да го следват.

— Не би трябвало да са зазидали залата, нито да са я украсили — отбеляза водачът им, щом се закатериха редом с него по грубите дъски. — Иначе щеше да има повече стражи.

— Значи сме избрали добър момент — осмели се да се обади Азрафел.

— Да. Но трудно ще проникнем през тези гигантски камъни — унило каза Отсгар, без да се обръща. — За да преместим дори един, ще ни трябват сто човека.

И наистина масивната конструкция на сградата изглеждаше непревземаема. Когато стигнаха до недовършената й част, видяха, че не е запълнена с чакъл, а е изградена от плътно прилепнали еднакво големи камъни. Между тях нямаше хоросан и подпори, които можеха да бъдат изронени.

Крадците бързо се изкатериха до върха на гробницата и стигнаха до един от насипите. На върха му стърчаха забити лостове. Наблизо се извисяваше един от каменните блокове. Той стоеше върху дървените трупи, които бяха подпрени с клинове, забити в пръстта. Оставаше още съвсем малко разстояние до подемните механизми.

Конан пропълзя напред, като се опитваше да разгадае плетеницата от сенки. Надникна към дълбоките коридори във вътрешността на гробницата. Заслони очи срещу лунните лъчи… Изведнъж Отсгар силно изшътка.

Конан се дръпна в сянката на камъка. След миг отнякъде се чуха топуркане на крака и шепот.

Приведен, варваринът се огледа. Отсгар и Азрафел не се виждаха, може би се спотайваха от горната страна на същия камък. Дори и стражите да обикаляха наоколо през нощта, тримата разузнавачи лесно щяха да се смъкнат по скелето и да се скрият сред дървените подпори. Конан се промъкна към ъгъла. Тогава чу изтракване, после още едно и още едно. Огледа се и видя някакви дървени парчета да се плъзгат настрани. Това бяха клиновете, които подпираха трупите.

В същото време се разнесе силно скърцане и каменният блок се раздвижи. Конан стоеше точно под него. Усети как скалата потрепери, после острият ъгъл удари глезена му и огромната маса тръгна към него със смазваща сила. С едно бързо движение варваринът се метна встрани, за да не го размаже набиращият скорост камък. Скочи на крака и веднага се дръпна назад, за да не излезе на светло. Блокът започна да се измества, вероятно защото някои клинове не бяха се измъкнали. Конан отчаяно се хвърли към най-близката страна, за да ги извади. Студеният камък бързо се плъзна край него. Кимериецът заподскача по дърветата, които се търкаляха надолу. След миг скалата изскочи от колелата си, плъзна се и спря сред облак прах. Освободените дървени трупи се сблъскаха с трясък. Конан бе затиснат между две от тях, друга така го удари по гърдите, че чак му изкара въздуха. Пред очите му заиграха червени петна. Той падна на колене, мъчейки се да си поеме въздух, а когато успя, усети, че нагълтва само прах.

Някъде наблизо изсвири месингова тръба. Чуха се бързи стъпки. Преди да успее да се изправи, мъже с дълги наметки го хванаха за косата и ръцете. Очите му смъдяха и не виждаше добре, но успя да ритне единия и да забие глава в корема на другия. Стекоха се още мъже и ритниците им го свалиха отново на земята.

Когато ударите секнаха, Конан лежеше с лице към земята, а ръцете му бяха завързани на гърба. По заповед го обърнаха нагоре. Той различи някакви тъмни сенки на фона на луната.

— Този е едър! Тъпак от севера!

— Гледай каква поразия направи!

— Какво търсиш тук?

Последният глас бе по-респектиращ и говореше на правилен шемитски. Притежателят му носеше тъмна наметка и туника с месингов колан както останалите стражи, но самочувствието му и златната диадема на челото показваха, че е по-висшестоящ от тях.

Мъжът се наведе към Конан — дълбоките бръчки по челото му издаваха, че често е намръщен.

— Сам ли си? Хубаво си помисли, преди да отговориш!

Конан мълчаливо гледаше суровото лице. Ослуша се — дали пък не преследваха още някого из гробницата, но не чу нищо. След малко долови само лек плясък в далечния канал. Значи другите бяха избягали.

За миг се изкуши да каже всичко на стражите — като отплата за предателството. Но знаеше, че Исайаб не е виновен, нито пък Азрафел, който бе още млад и лесно се подлъгваше. Сигурно бе, че Отсгар е освободил камъка, за да убие Конан или за да го хванат, но сметките с него щеше да разчисти после, ако изобщо оцелееше.

Пазачите не чуха звуците от канала и започнаха да го ритат и блъскат, за да проговори.

— Дявол да го вземе! Май тоя смърдящ дивак не знае шемитски.

— Аха. Те идват и от по-далеч, за да работят на гробницата.

— Защо си мисли, че може да работи с честни шемити?

— Тихо! — изръмжа началникът и свирепо ги изгледа. — Слушай, чужденецо! Ти си в голяма опасност. Ако си мислил, че можеш да се промъкнеш тук и да се присъединиш към платените работници, много си се лъгал. Ти извърши светотатство и сега боговете ще си кажат думата. — Той се навъси и махна към хората си, които мълчаливо хванаха Конан и го изправиха. — Е, северняко, имаш ли нещо да кажеш? Затова ли дойде тук? Ако е така, защо се бъркаш, където не ти е работа, и правиш такива поразии? Говори! Това, което ще кажеш, може да спаси живота ти.

В отговор Конан мълчаливо възобнови опитите да се освободи. Изправен, той бе с една глава по-висок от повечето стражи и те едва му попречиха да не събори неколцина по стръмната страна на пътеката. Озаптиха го чак когато го сръгаха с дългите си, закривени ножове.

— Достатъчно! Или е луд, или е ням. Отведете го.

Охраната поведе Конан надолу по насипа, през огрените от луната улици до постройка, която не бе видял преди. До нея имаше конюшни и осветено помещение с двама пазачи. Сигналните светлини на градската стена осветяваха покривите на близките колиби.

Докато четирима връзваха ръцете на Конан, а други двама го пазеха, опрели ножове в корема му, пристигна началникът на охраната. Варваринът чу един от пазачите да пита равнодушно:

— Още един нарушител? Да го линчуваме и да го набодем на кол както обикновено ли?

— Не, макар че го заслужава повече от някои други! — раздразнено изграчи началникът. — Този е някакъв дивак от север. Както виждам, има необикновена сила. — Той посочи пленника с глава и пазачът одобрително го разгледа. — В царския двор може да служи за развлечение. — Мъжът със златната диадема отбеляза нещо върху една намазана с восък дъска, подаде я на пазача и си тръгна. Войникът изгледа Конан с присвити очи и попита:

— Да го държим ли тук до сутринта?

— Не. Веднага повикайте колесница. — Мрачният мъж се обърна към варварина. — Не мисля, че е безопасно да го държите тук.

Конан слушаше мълчаливо и безизразно. Зад гърба му един от стражите затегна въжето на китките му и измърмори:

— Много лесно му се размина на тоя! Напоследък им се разминава само с дръпване на ушите. Защо не го завържем между гробниците и да го оставим духовете да му видят сметката?

Другият му отговори иззад навъсения пленник.

— Царските игри ще го довършат достатъчно бързо.