Леонард Карпентър
Конан Разбойника (2)

Първа глава
Отровното море

Синьото небе гореше като факла. Под него се простираше пустинята на източен Шем — обширна, необитаема земя, осеяна с голи планини и пясъчна пустош, пясък сякаш от праха на костите на великани. Пясъците бяха нажежени до бяло от горещината като дъно на пещ. А по тях като буболечка, пълзяща по тухлите на запалена камина, пъплеше самотен ездач.

Бялата кобила се движеше в тръс, оклюмала от жегата, с пяна на уста. Конникът седеше като истукан, целият загърнат в дълга вълнена дреха, която пречеше на пустинното слънце да пресуши и последната капка вода от тялото на пътника и да изпече мозъка в черепа му като парче месо във фурна. Гънките и издутините по прашния плат показваха, че ездачът е едър мъж, макар да се беше увил така, че се виждаха единствено сините му очи, които просветваха през процепа на наметката и изучаваха пустошта с наблюдателността на ловец. Тон се обърна назад и огледа изминатия път предпазливо, като беглец.

От преместването на тежестта кобилата подгъна крак и ездачът изруга.

— Дявол да го вземе! Я се дръж! Не искам да ходя пеша из тая дяволска пустиня! — Той погали врата на животното с мускулестата си загоряла ръка и му зашепна успокояващо: — Всичко е наред, момичето ми, само не спирай. Преследвачите ни мислят за умрели, ако изобщо могат да мислят. Сега настигни претоварената кранта на Ювий и ще си върнем пръстена.

За миг образът на златния пръстен с голям син сапфир — Звездата на Корала, засия пред него. Мъжът премигна, за да отпъди видението, защото разпозна в него предателския демон на делириума. След това се взря в маранята на хоризонта.

— Само ми кажи къде, по дяволите, ни води този негодник Ювий!

Дълбоко в себе си Конан от Кимерия знаеше отговора, но той не му харесваше. Преди повече от два дни едва различимите отпечатъци от копита, които следваше, се отделиха от пътя на кервана, очертан от остатъците от храната на пътниците. Планините, които трептяха едва забележими на хоризонта, можеха да са на дни или на седмици път оттук, разстояние, прекалено дълго за сам, зле екипиран ездач. Нямаше никакъв ориентир или закътани за наблюдение места, за да проучи пътя напред. Нямаше дори и помен от сянка, върху която да спре уморения си поглед.

Конан знаеше, че Ювий би могъл да го води единствено към… смъртта.

И нищо чудно. Тогава, в граничния пост на Уадра, измамникът постъпи подло с кимериеца. Ювий го упои бързо с местното силно пъпешово вино и ловко му отмъкна Звездата, като замени пръстена с крадени вещи без никаква стойност. После хитро го остави на милостта на воините от Уазир, за да се нахвърлят върху него и да го обвинят в дребно разбойничество, с каквото никога не би се унижил да се занимава. Но във всички хитрини на Ювий — доста изпипани за един обикновен разбойник от покрайнините — нямаше и следа от смелостта на боец. Този човек беше уличен крадец, който нямаше място във враждебната пустиня. Когато забеляза Конан, който току-що бе избягал от преследвачите си, да препуска след него върху откраднатия кон с желание за мъст в погледа, Ювий изпадна в паника. Обзет единствено от мисълта за бягство, глупакът препусна към пустинята. Конан, разгневен заради пръстена, следван по петите от побеснелите стражи на Уазир, не се поколеба да го последва.

И ето че сега разбойникът навлизаше все по-навътре в този нажежен ад.

— Ако пустинята не го довърши, ще го довърша аз! — гласно се закани Конан. — Този негодник заслужава да бъде опечен, задето открадна пръстена ми!

Замисли се върху това кой всъщност беше собственикът на Звездата на Корала.

— В крайна сметка не той, а аз пръв го задигнах от главатаря на бандата — си рече той успокояващо.

Кимериецът се поклащаше върху коня и наблюдаваше с присвити очи как пустинният пейзаж около него се променя постепенно. Твърдата като камък почва премина в плетеница от неравномерни пукнатини, които на места бяха толкова широки, че в тях можеше да затъне конско копито. Тук-там от глината стърчаха причудливи нащърбени купчинки от кристализирала сол и проблясваха като проядени зъби с гнили синкави основи. Конан забави хода на кобилата.

— Не бързай, момичето ми — каза той. — Ако бившите ти собственици някога ни заловят, то това ще стане тук.

Внимателният оглед на пустинята отново показа, че никой не ги следи.

Далеч пред тях маранята трептеше и се стелеше по-хипнотична отпреди и напълно скриваше линията на хоризонта. Едва различимите криволичещи следи на жертвата му продължаваха напред през страховитата пустош. Изведнъж кобилата спря рязко и отказа да продължи по напуканата земя.

Мъжът с наметката въздъхна, слезе от седлото и я поведе, като внимателно прескачаше дълбоките прорези, пълни с кални кристали от сол.

Изведнъж ахна от почуда. Пред него се простираше кръгло езеро с гладко глинено дъно и блестеше като огледало на слънцето. Конан се приближи, коленичи и гребна вода в шепата си. Тя беше топла, а капките стояха на дланта му като стъклени мъниста. Той поразтвори наметката си, за да се наведе и да близне една от тях, но трябваше да я изплюе, защото водата горчеше като отрова на скорпион. Конан поведе коня, плюейки горчилката. Неохотно отпи от полупразния мях за вода, който висеше на седлото, и изплакна устата си, за да се отърве от отвратителния вкус.

Наоколо се виждаха и други езера, съединени помежду си с кални вади, а кристалните сталагмити от сол достигаха на височина до един метър. Конан разбра, че синьото сияние пред него е море — не истинско, разбира се, макар и някога в него да е имало живот, за което говореха рибешките кости и раковините, вградени в почвата. Някои от раковините бяха големи като човешки череп и осеяни с шипове като боздуган.

Мъжът вдигна поглед и зърна някакво тъмно петно пред себе си. То беше близо до водата, по-широко и по-тъмно от бледите призраци на солните купчини.

Конан се вгледа в него, заслонил очи с ръка. Когато го наближи, то придоби определена форма — на як мъж, седнал до тялото на мъртъв кон.

Ювий седеше в началото на тясна ивица земя, вдадена в морето, около която се плискаха солени вълнички. Блестящите води преливаха зад него в ослепителен мираж, леко набраздени, не по-дълбоки от метър.

Крадецът седеше върху могила от кости и черупки, изваяна на самия бряг на морето. Беше обърнат към пустинята и преследвача си. Чакаше, гологлав, набитото му тяло се бе свило между вирнатите крака на умрелия кон. Седеше, без да мърда — Конан се чудеше дали е жив, или мъртъв, докато Ювий не вдигна ръка към почервенялата си оплешивяваща глава, за да заслони очи. Този жест убеди варварина, че гледката пред него не е мираж.

Конан гневно присви устни. Трябваше да признае, че бе изненадан от странния вид на загазилия мошеник. Изглеждаше толкова жалък, седнал до подутия труп. Кимериецът въздъхна и поклати глава с лека погнуса. Не можеше дори да се ядоса на горкия глупак.

Варваринът дръпна юздите, кобилата потътри крака, но отново спря. Конан рязко отметна наметалото от раменете си и го хвърли върху седлото. Разкри се загоряло от слънцето, мускулесто тяло, облечено е бяла свилена риза, кожена туника и сандали.

Конан развърза големия полупразен мях за вода и го преметна през рамо. Зашепна на коня, протегна ръка към муцуната му и му сипа пода върху дланта си. После се обърна и тръгна към изтощения разбойник.

Когато усети как солените черупки по брега хрущят под краката му, извика на седналия мъж:

— Хей, Ювий! Виждам, че няма накъде вече да бягаш. — Почака, но отговор нямаше. — Искаш ли да се спазарим за Звездата на Корала?

— Добре. — Гласът долетя дрезгав, зачервеното от слънцето теме се размърда. — Ювий винаги е готов да се пазари. Даже и с един кръвожаден варварин.

Имаше нещо диво в този грачещ глас и кимериецът реши, че жертвата му се е побъркала от горещината. Той продължи напред и изпика в отговор:

— Добре тогава! Трябваше да те нарежа на ивици, да те осоля и да те изсуша на слънцето, задето ме предаде. Но, честно казано, препалено съм уморен, за да стягам сега зимнина. Затова ти предлагам сделка.

— Да, да, сделка. — Устата на Ювий зейна като дупка насред посивялата му брада. — Какви са условията?

— Искам само това, което ми открадна. — Конан все повече се приближаваше към Ювий. — А в замяна получаваш глътка вода. — Той вдигна мяха и го разклати до ухото си.

— Вода! Скъпоценност за вода! Честна размяна! Пръстенът… Тук някъде го сложих… — заломоти стържещият глас.

Докато Конан вървеше към него, Ювий тършуваше в купчината багаж до себе си. Темето и лицето му бяха жестоко зачервени от слънцето, покрити с мехури, устните му бяха бледи и напукани.

— Можеш да пиеш колкото си искаш, а после, ако имаш сили, хвани се за опашката на коня ми, докато се измъкна оттук…

В този момент с едно-единствено нехайно движение Ювий извади от багажа си малък арбалет и стреля към Конан. Варваринът усети как стрелата разкъсва месото и по бедрото му потече топла влага.

Беше ранен, но жив! Дори го болеше. След миг на колебание Конан се втурна напред по тънката наносна ивица. Стискаше кинжала си, а мехът подскачаше на гърба му. Разстоянието до врага беше голямо, но още по-трудно бе да избяга извън обсега на арбалета.

— Йее, какъв удар! Сега ще го довърша — злорадстваше гласно Ювий, докато презареждаше оръжието си. — Варваринът си иска пръстена! Иска да ми даде вода! Глупак! — Стиснал арбалета с двете си закръглени ръчички, той го подпря на корема си и натегна тетивата, без да обръща внимание на нападателя. Ювий се протегна за нова стрела, като продължаваше дрезгаво да нарежда: — Не вижда ли, че си имам достатъчно вода? Цяло езеро с вода, само на две крачки оттук! За какво ми е притрябвал?!

С налудничав поглед той вдигна арбалета.

Конан все още бе далеч. Той спря рязко и вложи цялата си енергия, за да метне тежкия кинжал.

Острието проблесна и се заби до дръжката в гърдите на Ювий. С хриптене червеното лице на крадеца се люшна назад към тялото на коня. Ювий изпусна арбалета и стрелата се заби в земята, вдигайки облак пясък.

Ювий повече не помръдна.

Хълбокът на Конан пулсираше, кръвта се стичаше по кожата му. Той огледа раната и видя, че стрелата само го е одраскала. Силата на удара бе поел мехът за вода и от едната му страна зееше дупка. Имаше само няколко глътки вода, останалата се беше изляла, докато тичаше.

Проклинайки, Конан завърза мяха, за да не изтече и останалата част от ценната течност. После се обърна към тялото на Ювий. Ясно бе, че неблагоразумно е подценил врага си. А Ювий бавно бе полудявал — най-напред от дългото тътрене под пустинното слънце, а после, като бе пил отровите на умрялото море. Брадата на мъртвия бе прорязана от бели ивици сол. Конан се наведе, за да измъкне ножа от тялото и той излезе със сухо зловещо скърцане. Върху острието нямаше кръв, а сол, която вече разяждаше и оставяше тъмни петна по бляскавата стомана.

Но най-лошата изненада дойде, когато Конан претърси вещите на крадеца. Пръстенът го нямаше.

Конан отново трескаво претърси торбата и дрехите на мъртвеца. Прегледа всяка гънка и прорез, но не откри нищо. Задъхвайки се от напрежение под палещото слънце, той претърколи телата на мъжа и на коня и прерови пясъка под тях. Нямаше нищо.

Озадачен, варваринът хвана дръжката на кинжала и подозрително огледа набитото тяло на Ювий. Не, пръстен с толкова голям камък беше прекадено голям залък дори за гърлото на алчния крадец. Нямаше смисъл да го разпорва.

Огледа земята наоколо — тясната крайбрежна ивица, нащърбените солни кристали и езерата зад тях, плискащото се блестящо море и призрачната мараня над него. Трябваше да претърси брега — може Ювий да е хвърлил пръстена в пристъп на лудост или от злоба. А скъпоценният накит беше достатъчно голям, за да го види дори и сред адския лабиринт от пукнатини и солни кристали. А трябваше ли да търси и по дъното на отровното море? То беше прозрачно като стъкло и плитко, с дъно от светла тиня. Той вкуси водата и плю с отвращение — вкусът й беше също толкова гаден, както на водата от езерото. Измъкна от джоба си медна монета, хвърли я във водата и тя изчезна от погледа му в тинестото дъно.

Постоя известно време под изгарящото слънце, ядно проклинайки съдбата, която го бе захвърлила в този ад без вода и без богатството. Изведнъж улови някакво внезапно раздвижване с края на окото си. Нещо голямо, със зейнала уста и с бодлива опашка, изпляска във водата — може би бе скат. То скочи и разсече водната повърхност като камък. След миг се гмурна и изчезна. Мазни кръгове набраздиха водата над него.