Леонард Карпентър
Конан Разбойника (20)

Деветнадесета глава
Да живее мъртвият цар!

Щом се разнесе вестта за предстоящата битка, десетки от най-буйните шемити се събраха край вратата на града. Сред тях вървеше Конан и определяше водачите, уточняваше сигнала за нападение и правеше всичко възможно, за да запълни пропуските във военното обучение на всеки боец само с по един свиреп поглед. Но знаеше, че това е несигурен начин и затова се надяваше най-вече на подкрепата на боговете.

Отсгар също ръководеше войската. Когато ги виждаха сред тях, отчаяните мъже и жени вдигаха високо мечове и приспособени оръжия и смело се усмихваха.

Групата на неприятеля, в която вървеше Хорасп, се приближаваше и Конан скоро заповяда на всички да мълчат. От мястото си в средата на тълпата той се покатери върху една прекатурена каруца, за да огледа наоколо.

Вражеският кордон се проточваше на стотина стъпки от гробницата до стената и от двете му страни имаше широко пространство, което живите не смееха да престъпят. В средата сред тежковъоръжени мумии, вървеше бялата фигура на Хорасп. Царица Нитокар не се виждаше. Някой каза на Конан, че тя е останала да командва пред гробницата, която се извисяваше все по-тъмна на фона на мрачното небе.

Върху градската стена насреща пламнаха фенери. Защитниците се построиха по бойниците, скупчени най-гъсто около затворената и залостена врата. Конан различи върха на кулата, откъдето наблюдаваха Африт и останалите високопоставени лица. Ниско под тях постовете на мумиите стояха прекалено близо до портата в обсега на мечовете. Веднъж изпитали неприятното усещане да умреш, те явно се бояха от остриетата на смъртните.

Положението разтревожи Конан. Ако Хорасп се доближеше до вратата, несъмнено щеше да успее да я отвори с някоя магия: Ако това станеше, щеше да последва ново поражение и пълното превземане на града. Само бърза, неочаквана атака можеше да предотврати това.

Междувременно, без възможност за бягство, тълпата се притискаше в границите на бойното поле. Плач и викове се чуваха от всички страни. Конан зърна някакво раздвижване край каналите — редици от работници, чиито движещи се силуети се очертаваха на фона на обагрените в червено облаци на запад, изместваха оцелелите и се катереха по брега, помъкнали някакви инструменти или оръжия. Може би искаха да прехвърлят въжета през опасната вода или да направят импровизирана лодка.

Но намеренията им сега не интересуваха Конан. Групата на Хорасп почти се бе изравнила е него и той се приготви да даде сигнал за нападение. Лицата на шемитите, намръщени и гневни, го следяха очаквателно. Те влагаха цялата си надежда в този опит. Отсгар се огледа колебливо, но бе притиснат прекалено здраво между бунтовниците, за да може да отстъпи. Конан сложи ръка върху ножницата си. Изведнъж групата мумии спря малко преди мястото, което Конан бе набелязал за атака. Крайните пазачи се отдръпнаха, за да остане повече място. Средните хванаха краищата на един голям равен щит и бялата фигура на Хорасп стъпи отгоре. Обшитата му със злато тога се увиваше около глезените му. Носачите го вдигнаха на височината на раменете си и Хорасп се извиси над тълпата. Той се поклони леко към градската порта и сви длани край устните си. Отново разтърсващият глас прогърмя, този път толкова близо, че чак зъбите на Конан затракаха.

— ХОРА НА АБДАРАХ! ВАШЕТО ОСВОБОЖДЕНИЕ Е БЛИЗО!

Съобщението, което разтресе земята, бе посрещнато с рев и викове от стоящите наблизо и със стреснато мълчание откъм стената. Хората около Конан бяха напрегнати и тихи, очите им гледаха ту стигийския пророк, ту кимерийския воин сред оглушителния рев на гласа.

— ШЕМИТИ, НИКОГА НЕ СЕ СЪМНЯВАЙТЕ В ЗАКРИЛАТА НА ЕЛАЕЛ! НАСТЪПИ ВЕЛИК ДЕН! ВРЪЩАМ ВИ ТОВА, КОЕТО ВИ ДОВЕДЕ ТУК И КОЕТО ОБИЧАТЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО ДРУГО.

Хорасп тържествено посочи към гробницата, после отново вдигна ръце към устните си, за да протръби следващите думи:

— АБДАРАХЦИ, ВРЪЩАМ ВИ ВАШИЯ ЦАР!

Щом отекнаха и последните срички, пророкът махна повторно към гробницата. Конан проследи жеста и видя някакво оживление пред нея. И наистина там се оформи нова група войници, сред която имаше носилка. Върху нея лежеше някакво туловище и апатично помръдваше. Въпреки сумрака нямаше съмнение какво е това.

— ПОДАНИЦИ, НЕГОВО ЦАРСКО ВЕЛИЧЕСТВО ЕБНЕЗЪБ СЕ ВРЪЩА! ОТВОРЕТЕ ГРАДСКАТА ВРАТА И ГО ПОЗДРАВЕТЕ!

Реакцията на тълпата бе бурна, но противоречива. От върха на стената се чуха удивени възгласи. Някои стражи се втурнаха да изпълнят заповедта, но други им се противопоставиха.

Вълна от объркване заля тълпата, обзета от ужас и надежда.

Гласът на пророка отекна отново:

— БЛАГОРОДНИЦИ, НЕКА ИЗБРАНИ ОТ ВАС ПОЧЕТАТ ЦАРЯ! ИЗПРАТЕТЕ ДЕЦАТА МУ ДА ГО ПОСРЕЩНАТ!

Конан потрепери — пророкът искаше заложници, включително и Африт. Не знаеше как ще реагират шемитите на посланията на Хорасп и на възкресението на царя им, но знаеше, че не може да чака повече. Извади меча си и го вдигна високо.

— Напред, в името на Шем! Смърт на магьосника!

Викът му прозвуча смешно слаб след гласа на пророка, но след миг той бе подет от двайсетина гърла. Тези, които отдавна чакаха сигнал, отхвърлиха съмненията си и се впуснаха в действие. Прекосиха празното пространство и се нахвърлиха с рев върху мумиите.

Битката беше жестока, защото чудовищата не знаеха отстъпление. Те посичаха и намушкваха, без да им хрумне да се оттеглят. Настъпващи в редица, мумиите бяха нападнати от тълпа шемити, които ги пробождаха и удряха с каквото намереха и ги събаряха с ритници. Някои от мумиите бяха вдигнати и разкъсани от десетки жадни за мъст ръце. Хората изливаха яростта и отвращението си върху студената, суха мумифицирана плът.

Но това бяха само първите защитници на Хорасп. Зад тях бе втората редица мумии, по-добре въоръжени и скупчени около самия пророк. Повечето от тях бяха починали пълководци и благородници от близкото славно минало на града. Облечени със скъпи церемониални ризници от здрав метал, с които бяха погребани, те се различаваха от живите само по сбръчканите си бледи лица и ярката боя за балсамиране. Повечето безупречни млади воини бяха напуснали живота съвсем скоро. Между тях бяха и някои от стражите, убити същия ден в гробницата и набързо балсамирани. Те се включиха в битката в плътна редица, размахваха мечове към смъртните с поразяваща точност и спираха стремителното нападение.

Конан и Отсгар се хвърлиха срещу тях със смазваща сила. Първи опита късмета си един як благородник с проскубана брада и с лице, бледо като корем на акула. Отсгар разцепи украсения му с рубини шлем и безкръвния череп под него. Мечът на Конан отметна препаската на инкрустираната му сабя и промуши собственика й по средата. Ударът сигурно бе засегнал гръбнака на боеца, защото, когато Конан издърпа меча си, мумията се наведе странно назад. От разкъсания й корем бликна сух пясък и уродливото тяло се сгърчи под краката на събратята си.

Следващият, който излезе насреща им, беше спретнат младолик капитан от гробищната стража. Красивото му лице се грозеше само от увисналата отворена уста, подпухнала като на удавник. Най-вероятно той бе един от тези, които се бяха самоубили, нетърпеливи да придружат царя в Отвъдното. Създанието вдигна закривената си сабя, вече опръскана с човешка кръв, и замахна към Отсгар. Оръжията на двамата северняци го отблъснаха едновременно и острието се счупи на две. Останалите удари отсякоха ръцете, които се мъчеха да ги ударят с дръжката. С изцъклени очи създанието се обърна и се отдалечи, поклащайки се, а отвратителната му уста крещеше беззвучно.

— ПОДАНИЦИ, ВАШИЯТ ЦАР ИДВА! — Хорасп стоеше на подиума, без да обръща внимание на суматохата в краката си. — БЪРЗО ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА И СЕ ПРИГОТВЕТЕ!

Конан не вярваше, че благородниците ще отворят вратата. Трябваше да се действа бързо. Той разцепи на две една стара мумия-жрец, която държеше в ръка брадва, а Отсгар се пребори с един едър гробищен страж.

Двамата северняци пробиха обръча и се озоваха сред мумиите. Известно време раздаваха свирепи удари наляво и надясно и посипаха балсамираните в гръб. Варваринът погледна надолу и с изненада установи, че е затънал до глезените във вода.

Тя заливаше всичко наоколо, пенестите й вълни отнасяха с лекота телата и останките от мумиите. Радостни викове се понесоха сред бойните крясъци.

— Отворили са дигите! Великата Стикс идва да ни спаси!

Прозрял какво става, Конан се осмели да погледне през рамо към брега на канала. Големи тълпи се трудеха упорито на фона на гаснещото алено слънце. Мяркаха се копия, трескаво се размахваха лопати. Въпреки разстоянието и шума от битката се чуваха слаби, развълнувани викове.

Смел план! Конан съжали, че не се беше сетил сам, макар че така можеха да се издавят всички. Водата неприятно се покачваше над глезените му и той зашляпа към Отсгар, който тъкмо отсичаше разпадащата се ръка на една повалена мумия.

— Селяните отварят каналите — пошепна той в ухото на ваниреца. — Реката ще наводни района и ще отнесе останалите мумии!

— Това беше налудничавата идея на Азрафел! — Отсгар изненадано се огледа. — Сигурно е намерил други глупаци да му помагат!

Конан се усмихна. Можеше да се досети — Азрафел беше селско дете, а баща му бе удавен от хората на Ебнезъб. Но сега предстояха по-спешни неща.

— Сега стигаме до Хорасп — тихо каза на Отсгар. — Пази се от него!

Пред тях сред скупчените бойци, които едва се виждаха в здрача, единствената истинска пречка беше последният обръч от мумии, застанали плътно около Хорасп. Всеки от тези отбрани стражи носеше пищни дрехи и корона. Това бяха древните царе на Абдарах, белите им коси и нокти бяха пораснали и мръсни от вековния престой в гробниците. Двама от тях държаха Хорасп на височината на кръста си върху щита, а останалите замахваха мечовете си към обезумелите шемити и минаваха покрай тях.

Самият пророк най-после схвана опасността от нападението на тълпата и от прииждащите води. Той излая някаква заповед на някакъв груб език на мумиите около него и неспокойно погледна тълпата. Съдейки по суматохата в битката, на помощ идваше ново подкрепление мумии, съпровождащо носилката на умрелия Ебнезъб.

Моментът бе дошъл. С див рев кимериецът се нахвърли върху един от пазачите-мумии на Хорасп. Мечът му иззвънтя, когато посрещна сабята на мъртвия цар. Конан ритна силно мумията в гърдите. Ударът опръска противника му с кална вода, която вече стигаше до коленете. Конан не разбра дали е счупил стария му хилав врат, защото царят залитна назад, а рошавата му глава леко се килна. Това даде време на Конан да отреже стисналата брадва ръка на един още по-стар цар-мумия, който го нападаше отстрани. После се обърна, за да разпори корема на първия, преди огромната му сабя отново да е замахнала, и го ритна настрани. Тялото безпомощно се пльосна във водата.

Отсгар се биеше с охраната от другата страна на Хорасп, като поваляше мумиите в калния водовъртеж със свирепи удари, което още повече ядоса пророка. Гневните викове на Хорасп към воините му изведнъж секнаха. Дрънченето на тежки вериги беше знак, че вратата на Абдарах се отваря.

Широката тежка врата бе почти вдигната и през нея се изниза процесия от въоръжени стражи и придворни с горящи факли. В средата Конан зърна къдрите на принцеса Африт, изпратена да посрещне баща си.

Значи победата на Хорасп беше почти пълна. Глупаците от двореца се бояха от чудовищата по-малко, отколкото от гнева на мъртвия си цар. Дори наводнението не ги спря, защото градът и стената се намираха нависоко и водата още не беше стигнала дотам.

При вида на армията на пророка, която наближаваше шумно от едната страна, и на града, който посрещаше собствената си гибел, ярост изпълни сърцето на Конан. Вместо да се отчае, той се превърна в истински ураган. Със страшен удар посече краката на царя-пазач. Мумията се стовари върху един от събратята си, който държеше щита, и той на свой ред се подхлъзна във водата. Носилката се наклони и проклинащият Хорасп трябваше да скочи в надигащата се вода, точно между двамата си противници.

Това беше отдавна чаканият шанс за Конан. Той пренебрегна всички други опасности около себе си и приготви меча си за нов удар. В същия миг Отсгар вдигна оръжието си високо, за да разцепи главата на пророка.

Реакцията на стигиеца беше бърза и изненадваща. Когато остриетата изсвистяха към него, голите му ръце се стрелнаха, за да ги хванат във въздуха. Това изненада нападателите и спря ударите им по средата.

Щом ръката на Хорасп докосна меча, Конан усети, че дръжката се нагорещява и че през метала потича тайнствена изпепеляваща енергия, която с всяка секунда ставаше все по-силна. Стоманеното острие се бе нажежило до червено. Застинал за миг, Конан гледаше сиянието. Ръката му пареше от болка, ноздрите му се изпълниха с миризмата на изгоряла кожа. По-скоро дивашкият инат, отколкото болката го накара да се наведе и да натопи меча в разпенената вода. Тя стигаше почти до кръста му и изгорената му ръка бързо потъна в хладните води, които понамалиха болката.

В това време Отсгар не издържа на горещината и пусна сабята си. Същото стори и Хорасп. Оръжието потъна във водата между тях и над нея се вдигна гъст облак пара, който почти изцяло скри ваниреца. В средата на издигащата се пара ръката на Хорасп се провря с бързо грубо движение, което не предвещаваше нищо добро за противника му.

Това подтикна Конан към действие. Притъпените му от яростта сетива направиха болката в ръката му поносима. Вниманието на магьосника беше отвлечено, въпреки че ръката му здраво стискаше меча на кимериеца. Хванал силно дръжката с обгорените си пръсти, Конан я изви под водата и с всичката сила на болката и отчаянието си натисна острието напред и нагоре. Усети го да се изплъзва от разхлабената за миг хватка на пророка и секунда по-късно нажеженото острие прогори със съскане мократа дреха на Хорасп и се заби в корема му. Нагорещеният до червено меч потъна в отпуснатата плът на магьосника като в студено масло. Върхът на меча се показа към гърба на пророка, прогорил мократа му роба, и засия като главня в здрача.

Конан бързо пусна меча, за да избегне сгърчената ръка на пророка, която посегна към китката му.

Хорасп се наведе към него с изцъклени очи. Устата му се изкриви в агония и между оголените му зъби излезе малко кръгче пара. Мечът, забит в тялото му, засия още по-силно. Дундестата свободна ръка на магьосника го хвана и цялото му тяло се сгърчи от болка, но не като на смъртно ранен човек, а като къс месо, цвърчащ на шиш. След едно последно изхъркване пророкът падна по гръб във водата.

Конан гледаше как опърленото тяло на магьосника се носи по течението. От него се издигаше облак пара. После внимателно заобиколи гнусния труп, за да стигне до Отсгар. Измъкна неподвижното тяло на другаря си от горещата вода.

Приятелят му беше мъртъв. В средата на гърдите му зееше прогорена дупка, до болка позната на варварина, който бе видял края на капитан Арамас. Конан пусна безжизненото тяло обратно във водата и погледна към стърчащата ръка на мъртвия пророк, която стискаше една овъглена буца — сърцето на ваниреца.

Конан потрепери и най-после се осмели да докосне топлата варена плът на магьосника. С изненада видя, че ръцете му почти не бяха обгорени. Внимателно освободи почернялото сърце от закривените пръсти на Хорасп и го пусна във водата близо до този, на когото принадлежеше.

Оцелелите хора се тълпяха в плитчините край градската стена. Няколко мумии все още безцелно се лутаха из площада, потънали до кръста във вода, без да могат да си проправят път. Конан видя как някои от тях безпомощно пляскаха, повлечени от вълните. Нямаше и следа от възкресения цар и царицата му, както и от колесниците, каруците и останалата част от армията на мъртъвците. Повърхността на водата между Конан и огромната гробница беше осветена от множество факли.

Конан се взря в набраздения, осеян с трупове стигийски поток и изведнъж откри нещо много интересно — мръсотията, телата и безбройните останки, които плуваха по водата, се движеха накуп. Всички те се носеха към грамадата на Ебнезъб и се вливаха в зейналите й врати. Шумът от спускането им в подземния свят отекваше над площада като грохота на водопад, който пропада в дълбока пещера. Каква ирония! Всички, които бяха загинали този ден, и онези, които никога не трябваше да възкръсват, бяха погребани заедно в гробницата от неуморната силна ръка на Майка Стикс.

Конан чу дрънчене на стомана. Върху височината, пред отворената градска порта бяха останали доста мумии без предводител, които нападнаха делегацията от града. В плитчините се тълпяха оцелелите от наводнението и се промъкваха към града. Положението беше опасно за Африт, притисната в средата.

Без оръжие, ту с плуване, ту с ходене Конан тръгна към вратата.