Леонард Карпентър
Конан Разбойника (16)

Петнадесета глава
Вратите към вечността

В деня на погребението и коронацията жителите на Абдарах се тълпяха по улицата, която водеше от палата към западната порта на града. Почти всеки поданик на царството беше там. Повечето от селяните носеха имуществото си в одърпани торбички, метнали риболовните си прътове на рамо. Като че ли по божия воля водите на Стикс бяха започнали да спадат в нощта, когато умря Ебнезъб, но наводнението още не бе отминало и селяните отложиха завръщането си у дома за след погребението. Към пладне тълпите бяха толкова големи, че препълниха дори специално разчистеното пространство пред голямата гробница и се разположиха по бреговете на околните канали. Хората бяха изпълнени със страхопочитание, защото знаеха, че са на погребението на човек, който им се струваше непонятен, далечен и прекрасен като самото слънце. А скоро щяха да видят и коронацията на друго подобно полубожество. Благородниците също в благоговейно очакване и с молитви се подреждаха за траурното шествие в двореца или чакаха до градската стена. Те знаеха, че преминаването на властта от ръцете на луд цар в ръцете на луда царица, подкрепяно от съветник-фанатик, дава възможност за натрупване на големи богатства или води до бърза разруха.

Когато най-после процесията излезе от двореца и тръгна по улицата, тълпата се отдръпна без непристоен шум и блъскане. Отпред в строй вървяха царските стражи под звуците на барабани от слонова кост. Тържествената решителност, изписана на лицата им, бе достатъчна, за да разчисти улицата без помощта на тояги и алебарди. Това бяха отбрани доброволци на път за гробницата, благословени специално от Хорасп. Те щяха да бъдат затворени вътре живи и да бъдат освободени от царя в Съдбовния ден, за да победят в битките в Отвъдния свят. Следваха ги още воини, благородници и пълководци, коне и коняри, трополящи колесници, натоварени с тленните останки на собствениците си, върволица от ковчезите на стрелци и пехотинци, носени от по четирима роби. Върху всеки саркофаг бяха кръстосани оръжията на покойника. Всички грижливо запазени воини, починали през последните години, бяха тук, заедно с много нови попълнения. Гледката предизвика развълнуван шепот у тълпата.

После дойде ред на провизиите — мучащи стада от парфюмирани и украсени овце и коли, натоварени с вещи за лагеруване; слуги, носещи кошници с храна и съдове с напитки; роби, които влачеха ярко боядисаните ковчези на други роби. Шествието се нижеше, сбрало повече богатства, отколкото хората бяха виждали през целия си живот.

Но това бе само началото. Следваше личната собственост на царя. Златната колесница, отрупана със скъпоценни камъни, бе теглена от шест еднакви, окичени със сребро, коня. Умален модел на царския кораб, достатъчно голям, за да преплува Стикс, бе носен от четиридесет роби. На него се виждаха позлатени мебели, красиво полирани и инкрустирани. Следваха три блестящи ковчега с любимите му наложници, носени от робини с прозрачни дрехи, които пееха погребални песни. И накрая — самият цар Ебнезъб. Новата му носилка бе над два пъти по-дълга от старата, с дебели прътове, които въпреки всичко се огъваха под огромната тежест на саркофага, така че носачите по средата бяха съвсем приведени. На всичко отгоре честта да отнесат владетеля до гроба се падаше по традиция на любимите му придворни. Тези знаменитости нямаха нито сили, нито желание за такава тежка задача и сега, облечени в скромните туники на носачи, изглеждаха съвсем неподходящи за целта. За щастие редиците им бяха подкрепени от яки роби, които поемаха по-голяма част от тежестта.

За техен късмет вниманието на тълпата бе привлечено от самия ковчег. Той бе наистина разкошен, приличаше на сияйна раковина от платина и злато. Беше забележителен както с украсата си, така и с размерите и пищността си. Повърхността му бе така фино полирана, че от силните лъчи на утринното слънце малцина успяваха да задържат погледа си върху него. Понесе се мълва, че някои ослепели завинаги. Тези, които само го зърваха, зяпваха от благоговение. Отразените лъчи проблясваха по тълпата и през нея премина развълнувана тръпка.

Поради зашеметяващия ефект от носилката почти никой не обърна внимание на босата девойка, която вървеше след нея, облечена в проста риза, дълга до коленете. От китките й висяха тежки златни вериги, които едновременно подхождаха и контрастираха на златната царска диадема на челото й.

Тя крачеше решително, с леко наведена глава и поглед, извърнат от ослепително блестящата носилка на царя.

До девойката вървеше още по-окаяно създание, облечено с изцапана окъсана риза. Беше видно, че това е бил някога здрав млад мъж, сега съсипан от изтезания, който едва се движеше редом с другите и трябваше да бъде подкрепян от роби. От време на време младата жена се доближаваше до него и стискаше ръката му или докосваше отпуснатото му рамо, сякаш да го успокои. Но той не усещаше нищо.

Всеки от тълпата знаеше, че младата жена е Африт — царската дъщеря, и че тя е наказана заради предателския заговор с бившия капитан Арамас. Но в този вълшебен ден, съдбовен ден, тя изглеждаше прекалено малка и безсилна, за да ги интересува.

Вниманието бързо се насочи към царица Нитокар, която ги поздравяваше и хвърляше сребърни монети от носилката си. Царицата бе нагиздена така, че да се подчертаят най-добре природните й красоти. Траурната й дреха бе сведена до оскъдна черна туника, обшита с пайети; обичайният грим на очите й бе подсилен от уважение към починалия. Тя не изглеждаше излишно покрусена и тъжна. Хвърляше монетите със замах, наведена над тълпата, посрещайки охотно хвалебствените викове на хората, които събираха даровете й. Носилката й бе ниска и лека, носена от шестима красиви, напети роби.

След царицата пристъпяха знатните благородници, които предвождаха своите дарове за гробницата на царя. Най-отзад вървяха още воини, но те изглеждаха по-безгрижни от първите, защото знаеха, че ще се върнат след церемонията.

Мнозина забелязаха отсъствието на съветника Хорасп и на слугата му Нефрен. Обяснението беше, че пророкът довършва на спокойствие важните заклинания, които ще пазят царските наследници.

Друг слух твърдеше, че той вече е заминал за по-богатия град държава на север, тъй като след приключването на строежа Абдарах вече не го интересувал.

Хората жадно следяха шествието и се трупаха след него покрай западната порта. Скоро процесията прекоси големия площад пред гробницата. Притисната, тълпата се покатери по насипите, за да вижда по-добре. Оттам, както и от градската стена, шествието сякаш се губеше в сравнение с грамадата на гробницата. Почти отвесните стени се извисяваха сиви и заплашителни, прорязани единствено от правоъгълната врата отпред. Блестящият ковчег на Ебнезъб се носеше натам като сребърен кораб върху вълна от човешки тела.

Щом процесията наближи гробницата, край нея гръмнаха тръби. Отвътре се чу глухо дрънчене на метал и скърцане на крикове. Огромната бронзова врата, дебела колкото човешко тяло и украсена със скулптури и фрески от славното управление на Ебнезъб, започна да се отваря — за последен път на този свят.

Крилата се разтвориха широко точно когато първите войници от шествието стигнаха прага. Те влязоха в тъмната дупка под музиката на роговете. Тълпата избухна в крясъци на радост и тъга, които отекнаха между гробницата и града и които не стихнаха, докато царският саркофаг не стигна до входа и не бе погълнат от мрака.

Вътре в гробницата хората и припасите бяха разпределени по местата им. Трудностите с пренасянето на тежкия ковчег по наклонените тунели бяха предвидени. В гробницата чакаха нови роби, които освободиха изнемогващите благородници от теглото им. Дори и сега задачата бе трудна и задръсти движението по централния коридор. Често хората в задната част на шествието трябваше да спират.

Бе решено да не рискуват пак да се повтори фаталната случка на насипа.

Когато царският ковчег стигна до централната зала, привързаха го с въжета и бавно го спуснаха върху дървени дъски.

Появиха се проблеми в долния тунел, а още по-големи затруднения възникнаха, когато блестящият ковчег стигна до царската зала, чиито стени бяха отрупани догоре с богатства, а тъмносиният таван сияеше на светлината на лампите като вечерно звездно небе. Ковчегът трябваше да се постави в масивното каменно корито и да се покрие с каменната плоча. Най-после с цената на много осакатени роби задачата бе изпълнена и жестоката красота на саркофага бе погълната от студения камък.

Царица Нитокар беше побесняла.

— По-бързо нещастници! — нападна тя слугите с даровете. — Оставяйте бързо всичко и тръгвайте!

Тя закрачи напред-назад по богато украсения под на Царската зала. Изглеждаше внушителна с черното си бюстие, с късата си пола с фестони и с високо завързаните си сандали. Държеше дълъг прав камшик, с който пришпорваше носачите си. Сега го размахваше наляво-надясно и сипеше удари върху бързащите роби така щедро, както допреди малко бе хвърляла монети.

— Не ми трябват тия вехтории. Нека да изгният заедно с този дебелак! — Тя ритна каменния ковчег и го удари с камшика. — До гуша ми дойде да се мотая из тия студени гробници. Тронът ме чака!

— Ваше Величество, мога ли да Ви предложа… въздържание в тези свети предели, на този свещен ден?

Единственият дворцов представител в залата беше един висш служител на Елаел, мъж с наметка, покрита с пайети, висок и с голям корем. Той колебливо докосна лакътя й.

— Въздържание? Глупако, какво може да ограничи владетеля? — Нитокар се обърна и вдигна камшика — сякаш щеше да удари жреца по бузата. Когато той се дръпна, тя се засмя: — Аз съм господарката на въздържанието. Но ако нервността ми те безпокои, отивай си! Иди да прегледаш другите зали. Ще те повикам, когато тази е готова да се запечата.

— Ваше Величество, моето място е при вас и при царя.

— Тръгвай! — Тя направи крачка към него и той отстъпи. — И не оставяй свещениците си да се мотаят край вратата. Искам да остана насаме е почитаемата си дъщеря, за да й кажа сбогом.

Тя наблюдаваше свещеника, докато той се отдалечаваше заднешком към изхода, кланяйки се. После се извърна към ковчега, където бе коленичила Африт, отчаяна и безмълвна. Кестенявите й къдри се спускаха по окованите й китки, които бяха вдигнати на височината на раменете от златни вериги, прокарани през отвор в каменната плоча. Лицето й бе сухо и бледо и издаваше пълно примирение.

— И така, дете мое, скоро ще се отървеш от мен завинаги. Ще се отървеш и от грижите на този свят. Но няма да се отървеш от изкуфелия си баща. — Тя потупа издутия саркофаг. — Ас тази отрепка, помощникът ти в заговора срещу мен, можеш да си заговорничиш, докато си жива. Ние двамата вече си поговорихме дълго и интригуващо. — Тя посочи с камшика си приведената, отпусната фигура на Арамас, седнал до близката стена, с глезени, приковани към позлатен каменен блок. Краката му бяха подгънати, по тялото му се виждаха синини и незараснали рани, които говореха за мъките, които бе изтърпял. — Не е лесно за едно младо момиче да заговорничи срещу родителите си — продължи Нитокар, без да обръща внимание на робите, които внасяха съкровищата. — Какво ти даде сила, дете мое? Ще ми се да имахме повече време, за да спечеля уважението ти, ако не обичта ти, с майчинска грижа и със строга дисциплина. Дисциплината прави чудеса, каквито направи с този млад мъж. Отначало беше намусен и необщителен, подтикнат от теб към предателство спрямо справедливите си господари, но после дори ме молеше да разкрие тайните си. Умоляваше, даже крещеше с всичка сила името ти! О, аз имам подход към младите мъже. И за теб можех да направя много, но баща ти не ми позволяваше. Не искаше да те нараня. Дори преди смъртта си ме помоли да не те наказвам. Но сега не може да направи нищо!

Нитокар се изсмя и замахна с камшика към ръката на девойката. Африт рязко си пое въздух и прикри с ръка парещата следа.

— Но, принцесо, какво е това? Махай дрехите! — С див скок Нитокар хвана края на ризата й и го дръпна. Голяма част от тънката материя се съдра. Момичето пищеше и се извиваше, увиснала на веригите си. — Така! Сега се опитай да скриеш срама си! — Нитокар отново замахна с камшика и обсипа с удари голите крака и гърба на девойката. — Това заслужаваше още първия път, когато говореше на баща си против мен. И това… и това… и това!

Принцесата се мяташе наляво и надясно, но беше безпомощна пред съскането на камшика. Най-сетне ударите спряха и Африт се свлече, хлипайки, до ковчега.

— Какво зяпате? — нахвърли се Нитокар върху двойка роби, мъж и жена, които се забавиха, стреснати при вида от побоя на принцесата. Тя вдигна камшика към тях и закрещя: — Докато аз съм царица, ще се научите да бъдете и слепи, и неми!

Злобата на Нитокар не стихваше. Тя се обърна към съсипания Арамас, който за пръв път бе вдигнал очи.

— А ти? Готов ли си пак да ме умоляваш? Ето целувката ми!

Тя се наведе и го шибна с камшика през лицето. Той сведе поглед безмълвно, без дори да вдигне ръка, за да се предпази.

— Виждаш ли, дете мое? Това е вярност! — Нитокар злобно изгледа Африт. — Никоя хрътка не може да бъде по-добре обучена. Само ми дай време… Но кой е това? — Царицата се обърна към вратата, където бе застанал един от стражите. — Нямам нужда от охрана! Тук съм в безопасност!

— Така си мислиш, за мой късмет. — Натрапникът се обърна назад и кимна на някого отвън. После погледна царицата и измъкна сабята си със свистене. Беше едър мъж с големи мускули под сивата си наметка, но се движеше грациозно като рис.

— Конан! Наглият беглец! — Гласът на Нитокар стана писклив от страх и ярост. — Стражи! Стражи! Елате! Тук има заговор!

Конан само гръмко се изсмя, без да се опитва да й затвори устата. Зад него в очертанията на вратата изникнаха две глави с шлемове на дворцови стражи. Но вместо да се втурнат на помощ на царицата, те се приближиха към сандъците и масите до стената и започнаха да пъхат съкровищата в торби.

— Хайде, момчета — извика им Конан, — взимайте колкото можете. Трябва бързо да се махаме.

— Какво! Ти се осмеляваш да скверниш гробницата на царя! — Нитокар възмутено се изправи. — Ще отмъкнеш най-необходимото за величието на съпруга ми в другия свят? — Тя войнствено изгледа крадците. — Махайте се веднага и ви обещавам да изчакам малко, преди да съм повикала приближените си.

Конан пак се изсмя.

— Ако приближените ти знаят какво е най-добро за града им, ще те оставят тук. Не се съмнявам, че някои от тях вече мислят по какъв безшумен начин да се отърват от теб. — Той наблюдаваше как бандитите излизат с пълни чували и как други двама влизат с празни.

— Ти, долен мръсник! Ще те режат с нажежени ножове на градския площад за тези думи. — Царицата самодоволно разтърси украшенията си. — Аз имам подкрепата на най-видните си поданици заедно с националния герой Хорасп. — Тя кръстоса ръце така, че камшикът й увисна от едната страна. — С негова помощ ще поведа Абдарах към по-голяма слава от всякога.

— Например на война със Стигия? — присви очи Конан. — Чудя се какви планове има този интригант за царуването ти. — Той погледна Исайаб и Азрафел, които излизаха с издути торби. — Но това вече няма значение. Ти слизаш от сцената. С малко повече късмет някой по-разумен ще носи короната.

Варваринът тръгна към нея.

— Конан, това е позор! — Нитокар отпусна ръце. — Бъди мой съюзник. Още първия път, когато те видях, разбрах, че не си обикновен човек. С мен ще изпиташ нови усещания. Не виждаш ли, че можеш да стигнеш по-далеч от другите, отвъд болката и екстаза! — Тя вдигна ръце и ги протегна подканващо към него. — Ще се научим заедно. — Очите й напрегнато се взираха в лицето му, докато той се приближаваше. — Но не, виждам, че ти си решен на жестоката си постъпка. Сега сигурно искаш да ме заколиш, както направи с роба ми. — Тя чакаше с отворени влажни устни.

— Направи го, Конан, моля те! Не й позволявай да те измами! — извика измъчено Африт, застанала точно зад царицата, и дръпна веригите си.

Конан вдигна сабята над главата си.

— Не! — изписка царицата.

Със свистене сабята му се стовари зад Нитокар и острието й разсече златните вериги там, където те влизаха в каменния ковчег. Чу се глухо издрънчаване и оковите паднаха долу.

— Казах ти, Африт. Аз не съм убиец. По-добре се научи сама да си вършиш черната работа.

С див крясък освободената принцеса се хвърли върху мащехата си, заби в кожата й острите си нокти и я заудря с тежките вериги. Царицата не използва камшика си, тя викаше и се бореше, безсилна срещу по-дребната девойка. В един момент кракът й се изкълчи и тя падна на пода. Африт се възползва от предимството си, хвана я за косата и я повлече по пода с ритници.

— Колкото и да обичам женския бой, принцесо, нямаме време. По-добре свършвай бързо. Ти и капитанът ти можете да дойдете с мен. — Конан посегна към колана си, издърпа една права кама с месингова дръжка и я хвърли на Африт. Когато летеше във въздуха, камата някак странно проблесна.

Принцесата пусна черните кичури на Нитокар, за да хване оръжието с две ръце. Но нададе вик и го изпусна, гледайки дланите си, които бяха почервенели като от изгаряне. Ножът падна на пода и странно се измени. Конан видя изумен как той се стопи и се превърна в димяща локва с форма на кама.

— Моите извинения — разнесе се познат кънтящ глас зад гърба му, с лек акцент. — Не обичам да използвам стари магьоснически номера, но понякога вършат работа, дори и само за привличане на вниманието.

Конан проследи погледите на двете жени и замръзна. В стаята влезе Хорасп, облечен с бяла роба, следван от пазителя си Нефрен.