Леонард Карпентър
Конан Разбойника (11)

Десета глава
Гробницата

През следващите дни ускориха работата по строежа на гробницата. Писък на тръби ечеше от върха на високата купчина от камъни и пръст, камшиците на надзирателите плющяха по-често и силно и все повече тъмнокожи работници пълзяха по постройката като мравки по гигантското си жилище. Местата бяха попълнени от селяни, които се спасяваха от незапомнено голямото пълноводие на река Стикс.

Причината за бързането на строежа, както се говореше сред работниците, бе, че здравето на царя се влошавало бързо, независимо от усилията на царицата и неговата главна лечителна Нитокар. Нужни бяха големи усилия да се завърши гробницата на Ебнезъб, преди да е ударил часът на неговата смърт.

Но сред придворните и градските богаташи се носеше друга мълва: че могъщият съветник Хорасп очаква покана от северния град Ерук и няма търпение да види гробницата завършена, преди да замине да пръска семето на учението си в по-плодородна почва.

Конан лесно се приспособи към суетнята на строежа. Чуждестранният му вид и реч и особеното му положение на изпратен от дворцовата стража улесниха работата му и го освободиха от обичайния труд на работниците. Надзирателите оцениха фигурата и мускулите му и го пазеха за специални задачи, изискващи изключителна сила и издръжливост.

Често го използваха за достигане на високи и тесни места, където не можеха да се поберат много хора. Понякога, за да напредват по-бързо, поемаха големи рискове. Но Конан предпочиташе това пред скучната, еднообразна работа на останалите, а и така обикаляше всички места по строежа и изучаваше гробницата. Веднъж му се наложи да повдигне с чук изкривения капак на един мраморен саркофаг, в който бе затиснат уплашен каменоделец. Друг път го повикаха в Свещената Школа на Балсаматорите, за да помогне на слаботелесните й членове да поставят тежката мумия на един починал държавен сановник в позлатен ковчег.

Разбира се, мисълта за бягство не го напускаше. Нощем, сгушен сам в тъмната си килия, той се приспиваше с мисълта, че ще се върне в хана и ще даде заслуженото на предателя Отсгар. И тогава, представяше си той, ще отговори много по-лесно на желанието на малката уличница Зафрити, ако тя не си е намерила някой по-богат глупак от ханджията.

Другото, което подтикваше Конан към бягство, бе постоянната опасност от двореца. Не се знаеше кога царица Нитокар с размътеното си от опиатите съзнание, което се луташе между дворцовите интриги и садистичната извратеност, щеше да научи, че той е там и да пожелае смъртта му.

А още по-зле щеше да е, ако принцеса Африт изведнъж си спомнеше за него и подновеше молбите си да убие царицата. Девойката му се бе сторила откровена и добронамерена, но самият въздух в двореца бе отровен с измами. Този лицемерен въздух би могъл да я превърне в по-голяма усойница и от Нитокар. Откакто го доведоха тук, не бе получавал известия от Африт, освен само едно „съобщение“ — къса, тънка кама, увита в познатата зелена коприна. Можеше да му потрябва при бягството.

Въпреки опасенията си Конан остана на строежа. Защо, самият той не знаеше добре. Не заради нищожната заплата, която всекидневно му бе пресмятана от хилави писари и която почти се стопяваше от повишените цени на млякото и булгура, на сламеното легло и от наема за сандалите от хипопотамска кожа.

Остана донякъде заради мириса на богатство, който бе достатъчно силен, за да омае един закоравял разбойник, какъвто бе той. Плащаха му по-зле, отколкото на повечето работници. А се знаеше, че с месечните заплати на всички можеше да се напълни керван от биволски коли. Докато бе изпълнявал задълженията си, Конан видя злато и сребро, лапис, лазули и кехлибар, рубин и карбоникс, достатъчни за купуването на един голям град на север, и всичко това използваха за обзавеждането на гробници. Докато строяха, тези съкровища се пазеха и обработваха в добре охраняваната занаятчийска част на лагера, чиято стена бе многозначително украсена със съхнещите глави на крадците. Конан поразен осъзна, че не би могъл за една нощ да изнесе дори и една малка част от съкровищата.

Освен примамливите богатства варваринът бе съблазнен и от нещо по-особено у самата гробница, някаква загадъчност, която непрекъснато дразнеше любопитството му. Усещаше я, когато другите работници споменаваха за странни звуци и сенки, които са срещали по здрач около гробниците или през деня в тъмните им коридори. Усещаше я, когато си шушукаха или загадъчно премълчаваха необяснимите произшествия, които се случваха с хората, които работеха най-дълбоко, в недрата на каменната постройка. А най-силно я почувства, когато една вечер видя пророкът Хорасп да отива на проверка и да оглежда сградата с тайно задоволство, сякаш тя имаше някакво особено значение, известно само на него.

Конан успя да остане незабелязан, но трудно би могъл да избегне Нефрен, който често ги посещаваше и разпитваше архитектите. Постоянното присъствие ма Нефрен на строежа бе учудващо, защото въпреки загорилото си спаружено лице той очевидно ненавиждаше слънцето. Обикновено след него вървяха двама роби и му пазеха сянка с тъкано платнище;. Когато се налагаше да стои по-дълго навън под заслона, млада робиня непрекъснато мажеше косата му с балсам и лицето му с миризливи мехлеми, за да го предпазват от горещия силен вятър.

Тази робиня винаги привличаше вниманието на Конан, защото макар да бе въздържана и послушна, както изискваше положението й, от всяко нейно движение бликаше силна омраза към господаря й. Понякога, когато го докосваше, лицето й изразяваше неволен ужас и отвращение, от които стомахът на Конан се свиваше. Нефрен я гледаше със садистично удоволствие, доколкото сбръчканото му, неподвижно лице би могло да изразява чувства. Но страхът й бе необясним, тъй като под оскъдното й облекло се виждаше, че я хранят добре и че няма белези от камшик.

Конан усещаше, че странностите на Нефрен са свързани със загадката на гробницата и жадуваше да научи нещо повече. Веднъж, когато робинята вадеше вода от общия кладенец, той се доближи до нея и изпробва южностигийския си диалект.

— Ти се страхуваш от господаря си — усмихна й се Конан — и нищо чудно. И на мен не ми харесва.

Тя го погледна с очи, разширени от ужас и произнесе някакъв звук, който много напомняше звука, издаван от немите или от хора с отрязан език:

— Ъъъ!

После се обърна и си тръгна забързано, разплисквайки вода от месинговия съд. Нефрен, седнал встрани, чу уплашеното й ломотене, обърна се и вдигна очи към Конан.

 

 

— Готови ли сте, мързеливци! Хайде, вдигайте, вдигайте! Дърпайте, змийски изчадия!

По заповед на надзирателя осемдесет крака се долепиха до камъка и четиридесет мургави тела се напрегнаха като части на многокрако насекомо, което пълзеше по ръба на недовършената гробница. Кожените въжета пращяха и големият ъгловат камък се повдигна от едната страна, докато краят му не се подпря на една от трите дебели трупи.

— Дръжте го така! Да стои вдигнат! — нареди надзирателят.

Без да затягат въжето, работниците се облегнаха на камъка и го избутаха на няколко педи разстояние от каменното му легло.

— Сега с лостовете! Внимателно да не го съсипете още повече! — Набитият гологръд началник крачеше надуто напред-назад, но едва ли беше от полза на тримата, които забиваха дълги колове в пролуката зад камъка и се опитаха да го отделят от леглото му.

Надзирателят тръгна по ръба на стената и се сопна на Конан, който, увиснал на едно въже, пъхаше в цепнатината дълго дървено приспособление.

— По-живо там, варварино! Всички теб чакат.

— Млъквай, копеле! — озъби се Конан. — На мое място нищо нямаше да направиш, ако изобщо ти стиска да слезеш тук. Кажи им да бутат по-силно.

Конан висеше от почти отвесната страна на стената, хванал закривен прът от ясен, за да извади парчето камък, което се бе отчупило от блока. Отломъкът се бе вклинил в цепнатината от тежестта на камъка. Конан висеше с разкрачени крака, долепен до стената и се мъчеше да го извади.

— Излиза! — извика той. — Дърпайте повече от тази страна. Готово!

Конан избута парчето с куката, то се затъркаля по стената и падна в купчина счупени дървета. Двата камъка се събраха и строшиха лостовете, преди работниците да са ги извадили.

— Има ли по-малки парчета?… Не? Пускайте тогава. Внимателно!

Въпреки указанията на надзирателя напрегнатите мускули се отпуснаха и скалата се повлече със скърцане.

— Чакайте! Дявол да го вземе!

Викът на Конан се изгуби сред трясъка от падането на камъка. Изпод него в лицето на варварина блъсна горещ въздух, пълен с прах, искри и остри частици. Заслепен, Конан изгуби опора и се залюля на въжето. Усети, че нещо над него поддава, и замахна нагоре с куката си, за да се закачи за скалата.

Малко по малко се изтегли по пръта и седна на ръба на стената.

След като силно разтърка очи, разгледа въжето и видя, че е почти скъсано от триенето в острия ръб на камъка. Изсипа порой от проклятия и се обърна към надзирателя. Той вече подканяше работниците да слизат и да се залавят за следващия камък.

Зад кимериеца се чу глас:

— Това ли е затворникът Конан? Ей, ти! Имам нова задача за теб.

Конан се озърна и видя мъж с наметало и нагръдник на пазач на гробницата да му маха към стълбата, по която се слизаше във вътрешната страна. До него стоеше един от добре платените майстори, ако се съдеше по красивата му памучна туника. Конан стана и взе сандалите си.

— Струва ми се подходящ — каза по-висшестоящият. Той беше млад голобрад мъж, слаб и не толкова загорял. Това означаваше, че обикновено работи в затворено помещение или под земята. Когато Конан се приближи, видя на кръста му чифт дебеломери, там, където обикновено се носи оръжие или почетен знак. Значи беше художник. Конан се зачуди какво ли прави тук този човек, далеч от четките и боите си.

— Варварино, това е Мардак — каза пазачът. — Той ще ти бъде надзирател. Дръж се прилично.

— Занимавам се със специален проект, Конан. Той изисква специално доверие, затова ми трябват най-добрите работници. — Мардак говореше с младежка откровеност и дружелюбност, без обичайното високомерие на известните майстори. — Повечето от моите хора ще получават извънредно заплащане. Мисля, че това се отнася и за теб. — Той погледна стража, който кимна.

Конан го изгледа скептично, после вдигна рамене.

— Няма да е по-лошо от досегашните ми задачи. Да вървим.

Мардак се усмихна непринудено и стисна ръката му. След това тръгна по една от стълбите. Конан го последва, а най-последен тръгна и стражът.

Около тях кипеше трескава работа също като мравуняк на термити, зейнал към жежкото обедно слънце. Оживената картина бе някак странно бодра. Въпреки тежката работа и мистичната й зловеща цел отношението на работниците бе почти безгрижно. Те бяха стройни, загорели деца на реката, които обичаха живота и бяха свикнали на тежкия труд за проклетите господари. Вършеха работата си стоически и дори я приемаха като разнообразие след бъхтенето в полята и като възможност, макар, и измамна, да припечелят нещо в повече към прехраната си. Жените работеха наред с мъжете, даже с бебетата си на гърба и всички пееха, дори и в непосилния труд.

Със слизането все по-дълбоко в гробницата звукът на песните заглъхна и синият четириъгълник на небето се сви. Дупката, в която слизаха, скоро се раздели на шахти и галерии. При цялата височина и масивност на постройката повечето стаи и коридори бяха под земята, издълбани в скалата. Макар и тук да гъмжеше от хора, те бяха тихи и мрачни, като че тъгуваха за слънчевата светлина.

Дълго след като и последното късче небе изчезна, те продължаваха да слизат на светлината на газени лампи, окачени на стените. Въздухът се изпълни с изпарения, превитите, потни работници приличаха на гърбави пещерни обитатели. Конан разбра, че е по-дълбоко от всякога в недрата на гробницата.

Мардак, който бе свикнал с тази обстановка, подхвана разговор, за да убие времето.

— Аз съм художник, но сега ми се падна рядката възможност да се занимавам с този проект. — Той погледна Конан поверително, докато изчакваха работници, метнали големи кошове чакъл на гръб, да освободят стълбата. — Някои части от проекта се изпълняват от ограничен брой хора.

Конан се намръщи, щом тръгнаха по стълбата.

— Значи ще работим в тайната част на гробницата?

Мардак кимна.

— Най-тайната. Проектът ми е за самата царска зала. Запечатана веднъж, тя може да се отвори само отвътре, когато царят и свитата му се събудят за вечен живот в Съдбовния ден. — Той се усмихна. — Смея да кажа, че идеята ми е прекрасна! Скоро ще я разбереш. По молба на съветника Хорасп измислих този уникален механизъм, направих всички чертежи и сега контролирам работата. Тя се извършва в отделни помещения, така че работниците да не знаят какво точно правят. Сега остава само да се сглобят частите.

Конан не вярваше на ушите си. Сърцето му подскочи и всички предишни планове да ограби гробницата отново го завладяха. Той се постара да прикрие вълнението си.

— Съветникът сигурно ти има голямо доверие.

— Обеща ми… така да се каже, царско заплащане. А всички работници ще получат допълнително, ще се погрижа за това. Но най-важното е, че този план може да е стъпка към по-велики неща… Внимавай!

Те се спускаха един след друг по тесен коридор, осветен само от трепкащата лампа на стража. Стигнаха до сигнална светлина, която предупреждаваше, че на пътя има дървени подпори покрай стените, тъй като дълбоки пукнатини прорязваха тавана и пода.

— Това разместване се е появило вчера. Най-вероятно ще трябва да запълним прохода. Но сега можем да минем. — Мардак тръгна внимателно между отвесните греди и здравата стена на тунела.

— Чувал съм за тези срутвания. Те са стрували живота на много хора. — Конан трябваше дълбоко да си поеме въздух, за да мине покрай подпорите. Стори му се, че напуканият камък поддаде под тежестта му. — Гробницата да не е построена върху лоша почва?

— Не. Случва се само на места, където скалата е разрушена от основите на стари гробници. Не се бой, царската зала е проверена.

След подпорите тунелът се вля в по-широк, наклонен коридор, осветен от вградени в стената лампи.

— Това е главният коридор, по който Негово Царско Величество ще бъде внесен в гробницата — гордо обяви Мардак. — Надясно той отвежда към големия вход. А отляво е преддверието на царската зала.

Продължиха надолу и стигнаха до помещение със сводест таван. То беше широко и високо, макар далеч не така просторно като залата с колоните в древната пустинна гробница, която за Конан вече беше само блед спомен.

В помещението бяха струпани каменни блокове в дървени клетки, които работниците в дъното разковаваха. На стената в дъното се виждаше парадна врата, украсена със заплетени инкрустации.

— Тук, в самото сърце на гробницата, е нашето работно място. — Мардак се обърна към пазача. — Много ви благодаря. Сега екипът ми е пълен.

Мъжът едва-едва кимна. Той беше обиден от доверието на Мардак към един прост работник — чужденец. Обърна се и се присъедини към други двама, които охраняваха коридора.

Мардак придружи Конан до работниците.

— Това са едни от най-сръчните ръце тук. Но ми трябваше и някой като теб, с изключителна сила и ръст. Работата ни е много трудна. — Той повиши глас и се обърна към другите. — Това е Конан, последният от нашата група.

Шестимата вдигнаха поглед от тежките си занимания. Бяха навъсени шемити, кожата им изглеждаше бяла от праха на фона на трепкащата светлина. В погледите им имаше неприветливост, дали защото Конан бе чужденец, или защото не харесваха работата си, не беше ясно.

— Искам всеки един от вас да разбере какво ще правим и какви рискове има. Ето къде ще работим. — Мардак ги преведе под вратата с орнаментите към малък проход с необичайна форма, със странни улеи и вдлъбнатини в стените. Отвъд него ослепително сияеше покритата с тюркоази и алабастър стена на помещението, което сигурно бе царската зала. То беше празно, осветяваше го само лампата на Мардак. Той спря да говори и вдигна светлината, така че всеки да надзърне вътре. Въпреки блещукането на скъпоценните камъни вътре все още нямаше нищо наистина ценно.

— Не трябва да осквернявате или да взимате нещо от тази зала. Иначе ви чака смъртно наказание — предупреди ги Мардак. — Ще работим в преддверието.

Накара да донесат още лампи и обясни на работниците особеностите на конструкцията и как точно трябва да я изградят.

— Когато се затвори вратата на залата, няколко гранитни блока ще паднат и ще затрупат входа. Върху тях ще се плъзнат още камъни, за да ги затиснат. Тази камъни ще се спуснат по тесните шахти, които започват от преддверието, и така ще се получи дебела каменна преграда. Вратата ще бъде недостъпна отвън, а когато царят и свитата му се събудят в Съдбовния ден, те лесно ще могат да излязат, като отместят отвътре камъните и накрая отворят вградената в скалата врата.

На Конан му стана ясно само, че, както каза Мардак, ще работят откъм вътрешната страна, защото последните камъни, които сложеха, щяха да паднат първи. Основната опасност, обясни майсторът, бе, че камъните можеха да паднат по-рано. В такъв случай те не само щяха да убият работниците, но и силно да затруднят следващата група.

Мардак свърши с обясненията и след час подновиха работата си. Махнаха предпазните обвивки на специално изваяните блокове, повечето от които напомняха на огромни резени пъпеш, и ги поставяха на мястото им. Решаваща бе ролята на Конан, защото всеки камък можеше да се повдигне от няколко чифта ръце, но само една здрава ръка можеше да закрепи предния камък с лост.

Понякога Конан се провираше между блоковете, за да разчиства заклещени отломки, и заедно с шемитите с мъка правеше временни дървени клетки. И въпреки това другарите му си оставаха недружелюбни към него. Работеха като волове, без излишни приказки. Мардак ги караше да работят часове наред. Един от тях дори си счупи крака, защото силите му изневериха.

Припреният пазач проля сълзи на угризение, докато двама стражи отнасяха стенещия мъж. После пусна другите да си почиват.

— Работихме много. Навън отдавна е тъмно. Но нямаме право да излезем оттук, докато не свършим задачата си. Ще спим в коридора.

Донесоха кошници с хляб, фурми и вино в глинени съдове, които използваха после като нощни гърнета. Вечеряха тихо и наблюдаваха как постовете в дъното на стаята се сменят. После измъкнаха слама от една бала, разстлаха я по пода и изтегнаха уморените си тела.

Конан обаче беше неспокоен. Той не можа да заспи, стана и закрачи към края на стаята. Там Мардак седеше по турски до една лампа, пийваше вино и чертаеше върху една восъчна дъска. Конан се приближи до него и художникът изненадано го погледна.

— Вярно е, че запечатването на гробницата е чудесна идея, Мардак. Нямам търпение да видя как ще стане. — Варваринът клекна до него. — Но питам се дали идеята ти ще проработи, когато му дойде времето. И ако стане, кой ще разбере това?

Мардак изглеждаше уморен и угрижен заради произшествието с работника, но се усмихна на Конан.

— Направих дървен модел и го демонстрирах на самия съветник Хорасп. Изгорихме го, за да не попадне в чужди ръце. Хорасп ми има доверие и това ми стига.

Конан кимна и се замисли.

— Но дали ще ти повярва, че ще пазиш тайната?

Мардак вдигна вежди.

— Щом гробницата се запечата веднъж, никой от нас не може да направи нищо отвън, каквото и да знае за проекта. — Той се усмихна и тръсна глава. — Не се безпокой, Конан. Съветникът се закле, че ще ме освободи след това и ще ми плати обещаното. А защо да не плати и на теб? А дали проектът ми ще проработи без грешка, или не — художникът се огледа и понижи глас, — какво значение ще има това след хиляда години за няколко умрели, изсъхнали мумии?

Конан се замисли.

— Значи не вярваш във възкресението на мъртвите в Отвъдния свят, както казва Хорасп?

Мардак вдигна рамене.

— Може да има нещо вярно в приказките му. Но човек с моето мислене не би могъл да приеме това без доказателство, а само от думите на един жрец.

Конан свъси вежди.

— Тогава защо рискуваш живота си?

— Защо не? — Художникът бързо отпи от чашата си и я остави. — Най-важното е, че обикновените хора вярват на това, а и царят го подкрепя. Разширява се търговията и се създават възможности за изява на такива като теб и мен. — Мардак поверително погледна Конан. — Всичко опира до вярата на другите и до парите. Колко всъщност струват златото и скъпоценните камъни? Не можеш да ги ядеш, не можеш да си направиш дрехи или къща от тях. Защо да не ги затворим в такива тунели под земята?

Художникът отново се огледа дали не ги подслушват и продължи шепнешком:

— Не си мисли, че съм алчен. Поемам риска, защото имам голямо семейство, а го издържам сам. С тези пари по-малкият ми брат ще може да отиде в духовно училище, сестрите ми ще имат зестра, а възрастните ми родители няма да се страхуват от немотия. — Той пак се усмихна и поклати глава. — Но аз те занимавам с неща, които не те интересуват, а ти трябва да спиш. — Той сложи ръка върху рамото на събеседника си. — Лека нощ, Конан.

Кимериецът се върна през сенките и легна на мястото си, но не можеше да заспи. Подпря се на лакът с лице към лежащия най-близо мъж, който също беше съвсем буден. Беше един от по-възрастните шемити, слаб и плешив, към когото другите се отнасяха с видимо уважение.

— Виждам само мрачни лица сред хората ти, Есфаан, и знам, че сигурно има защо — прошепна Конан. — Страхувате се, че стражите ще ни убият?

Мъжът изсумтя възмутено, очите му блестяха на бледата светлина.

— Не знам дали само на север се раждат глупаци, чужденецо, но ако очакваш някой от нас да излезе жив оттук, ти си точно такъв. Глупак!

Конан тихо изруга.

— Каквото и да са намислили, можем да се опитаме да се спасим. Аз поне няма да се предам така лесно!

Отговор не последва. Есфаан явно бе приключил разговора, защото се обърна на другата страна и се сви. След малко Конан потъна в неспокоен сън.