Леонард Карпентър
Конан Разбойника (18)

Седемнадесета глава
Денят на страшния съд

Конан и Африт хукнаха по наклонения централен коридор на гробницата. Принцесата, която стъпваше леко с босите си крака, се оказа добър бегач. Само веднъж Конан спря, за да освободи китките й от оковите, след което тя побягна още по-бързо напред. Трепкащото наметало откриваше бързите й крака. По едно време Африт се обърна и го попита задъхано:

— А ако голямата врата е затворена? Има ли друг изход?

— Никой изход не е безопасен с всички тия възкръснали мъртъвци — отговори варваринът, дишайки тежко. — Колко трае ритуалът на затварянето?

— Не знам. — Тя се изравни с него, задъхана от умора. — Толкова е трудно да се прецени времето в тези тунели!

— Трябва да спрем на този кръстопът. Чакай тук и викай, ако видиш или чуеш преследвачи.

Африт спря и се облегна на стената, а Конан изтича до страничния коридор.

— Отсгар! Исайаб! Тук ли сте още? — Виковете му отекнаха глухо във високия тесен проход. — Пазете се от гробниците. Те са омагьосани.

— Конан, къде се мотаеш? — Исайаб се появи иззад ъгъла ухилен, с издут чувал на рамо. — Плячката тук е страхотна. Ще трябва да дойдем още няколко пъти. — Усмивката му леко помръкна при вида на Конан. — Какво, нищо ли не си взел? Намери ли принцесата си?

— Забрави за плячката. — Конан се втурна покрай него и зави зад ъгъла, където останалите петима бандити усърдно прибираха лъскави предмети в сандъци и торби.

— Оставете тия боклуци и тръгвайте с мен. Трябва да излезем от главната врата, и то по-бързо! — заповяда им варваринът.

Отсгар го изгледа скептично.

— Какво, приятелю, пак ли полудя? Нали тълпата ще ни разкъса, ако го направим. — Той се върна към заниманието си и се наведе над два мръсни чувала, от които проблясваха скъпоценни камъни.

— Говоря сериозно, ванирецо. — Конан извади меча си и удари с него по стената. Звукът накара шестимата да вдигнат глави. — Това е единственият ви шанс да излезете живи от този капан! Забравете за съкровището и елате с мен!

Отсгар скочи на крака и също извади меча си.

— Проклет да си, кимериецо! Какви са тези номера? Какъв капан? Никой освен царицата не ни видя, която щеше да убиеш! А сега ни казваш да зарежем всичко…

Думите му бяха прекъснати от някакъв шум по коридора. Звук от дрънкане на инструменти, грохот от падаща мазилка и трополене на много крака по камъните.

— Какво е това, да му се не види…?

Отсгар сграбчи една лампа и я вдигна високо. Тя освети далечни, неясни силуети, които се движеха в далечината.

— Идват!… Съживените трупове на Хорасп! — Конан бутна Исайаб напред. — Пазете се от тях и ме следвайте!

Той тръгна и чу как останалите захвърлиха заграбеното и поеха след него. Варваринът излезе от тесния коридор и зави по централния тунел. Пътьом хвана Африт за ръката и помъкна момичето след себе си.

— Мумиите разбиха страничния тунел. Боя се, че няма да можем да отворим вратата, ако вече са я затворили!

Минаха покрай стаи със съкровища, запечатани само с восък и с магическите въжета на жреците, и скоро влязоха в централната галерия. Подът беше покрит със съдове, денкове, навити палатки, колесници и коневръзи с цвилещи животни.

— Жалко за хубавото място — каза Конан на принцесата, щом поеха по насипа. — Ако не бяха мъртъвците, можехме да живеем тук години наред!

Когато приближаваха края на наклона, се появиха първите преследвачи — мършави войнствени мумии, въоръжени със саби, брадви и мотики. Макар нахлуването им да бе предизвестено от уплашеното цвилене на конете, съществата тичаха в зловеща тишина, без да издават никакъв звук.

Застанал на върха, Конан се зачуди как да им препречи пътя. Горящите урни ги нямаше, тунелът и насипът бяха прекалено широки. Той се втурна в тунела, дърпайки изтощената принцеса.

След миг отзад се чуха ужасени викове. Един от новите помощници на Отсгар, който се бе опитал да избяга с полупълен чувал, бе настигнат и повален от мумиите. Те се скупчиха около него на върха на насипа и го скриха под ударите си. Смъртта на мъжа не спечели на бегълците много време, защото други бързоходни мумии пристигнаха, за да се включат в преследването.

— Молете се портата да е още отворена! — извика Конан към Отсгар, който тичаше до Зафрити. — Ако не, ще трябва да ги задържим в началото на този коридор.

Варваринът стигна до една странична врата, която изглеждаше по-здрава от другите — бе направена от камък и залостена с дебело метално резе. Конан можеше да се закълне, че дочува приглушени викове. Той спря, за да свали въжетата, които висяха от ключалката. Докато останалите от бандата дотичат, той вдигна резето и отвори широко вратата.

Вътре бяха скупчени видните стражи на Ебнезъб, оръжията им бяха струпани на една страна. Всички бяха омаяни от някакви треви, дадени им от жреците. Те убиваха последните си часове в кавги и игра на зарове.

— Ако трябва да се биете — изрева Конан пред стъписаните стражи, — тогава надвийте тези демони от ада, които са завладели гробницата ви!

Докато разберат какво става, той хукна нататък. Мумиите го следваха по петите. След миг зад него отекнаха викове и звънтене на оръжие.

Кимериецът тичаше отчаяно. Искаше да стигне първи до опасността, която сигурно ги очакваше на изхода. Отсгар и Азрафел се опитваха да помогнат на Зафрити, която едва креташе. Принцесата тичаше сама, почти на края на силите си. Към края на тунела Конан настигна Исайаб и един от новите хора на Отсгар. Изведнъж видя тичащите силуети на крадците, очертани на фона на силна дневна светлина.

Но ивицата светлина бе много тънка и дори се стесняваше все повече. Конан стигна до края на тунела и се втурна в празното фоайе. Голямата бронзова врата беше полузатворена, във високата зала отекваше тракането на механизма, който щеше да затръшне двете крила след миг. През пролуката заслепените му очи различиха част от занемяла тълпа, пред която бяха коленичили жреците на Елаел и чакаха края на церемонията. Дори и да бяха видели бандитите, които тичаха към тях в тъмнината, те не го показаха.

Конан не познаваше механизма на вратата, а и нямаше време да го разучи, следван по петите от създанията на мрака. Исайаб и другият мъж се хвърлиха задъхани към едно от металните крила. Полуосветени от дневната светлина, те заблъскаха с всички сили по вратата. Но сандалите им напразно риеха в земята. Безжалостното затваряне на бронзовата врата дори не се забави.

Конан се огледа наоколо, но наблизо нямаше нищо, с което да заклещи вратата. Нямаше и как да се подпре лост на гладкия каменен под. Все още имаше място да мине един човек и Исайаб очевидно обмисляше този ход. Силуетът на слабичкия крадец се поколеба между заплахата от приближаващите същества и тълпата отвън. Следващият чакаше зад него.

И двамата бяха грубо избутани настрана от Конан, който се вмъкна в стесняващата се пролука. Той не мина, а спря между двете крила. Раменете му запълниха процепа, мускулите му се издуха и той хвана ръбовете на вратата, за да й попречи да се затвори.

Веднага разбра, че само мускулите на раменете му не са достатъчни. Той бързо се извърна настрани, опря гърба си о едната страна на вратата и натисна с краката си другата.

Появата на Конан предизвика изненадани възклицания сред публиката. Тълпата бе толкова многобройна, че шепотът й прокънтя в гробницата. Но никой не помръдна — очевидно бе, че със затварянето си вратата щеше да размаже натрапника като насекомо.

Всички гледаха и чакаха. Тялото на Конан почервеня от усилие, мускулите на бедрата и раменете му се издуха като преплетени въжета. Сухожилията му се опънаха и изпращяха, крайниците му се огънаха. Вече не можеше и да се измъкне от пролуката. Въпреки всичко Конан се опитваше да надвие механизма със силата на дивашката си воля.

Промяната усетиха първи бегълците в гробницата. Те чуха как скърцането на скрипците се забави и зъбците на колелата затракаха все по-рядко и по-рядко. Изведнъж, като по чудо, галерията притихна. Прашният лъч светлина струеше по средата, без да се изменя. Огромната врата бе спряла да се движи.

Отвън се разнесе смаян шепот. И последните бегълци успяха да се доберат до изхода. Суматохата откъм тунела показваше, че преследването им продължава. Съпротивата на стражите затихваше. Задъханите бегълци спряха колебливо пред вратата.

— Минавайте бързо, проклети да сте! — изсъска Конан през зъби.

При думите му Исайаб тръгна пръв. Той се промуши под мускулестия свод на Конановите крака, после задъханият Отсгар протегна здравата си ръка към Зафрити. Танцьорката спря, за да пооправи косата и дрехите си и да потули зле прикритите крадени накити по себе си, и с грациозно навеждане последва господаря си. Азрафел се промуши веднага след нея.

Последна беше принцеса Африт. Тя махна остатъците от дрехата, която Нитокар беше разкъсала, и се опита да прикрие женските си прелести с късото наметало. После приглади косата си и намести царската диадема.

— За бога, момиче, побързай! — Пот изби по лицето на Конан, очите му зърнаха неясни сенки, които се появиха от тунела. — Ако не ни смачка вратата, ще ни убият проклетите мумии!

— Търпение, Конан — каза принцесата, минавайки под него. — Как ще изглеждам, когато изляза оттук, може да е също толкова важно, колкото и големите ти мускули.

Тя излезе, изправи се пред поданиците си и тръгна с бавна походка. Тълпата сякаш я разпозна и приказките стихнаха при появата й.

Конан събра сили, после се изви и отскочи, падайки болезнено на крака. Той тръгна след Африт, като се стараеше да не зачита. Щом звуците на действащия механизъм се подновиха, варваринът се обърна предпазливо.

В процепа нещо се раздвижи — появи се човешка ръка, хванала счупен меч. Последваха я глава и тяло в сива туника. Беше един от избраните стражи, който бягаше от създанията на мрака. Той залитна, заслепен от светлината. Зад него през съвсем тесния процеп се промъкна друг страж. Той стоеше задъхан и опръскан с кръв, стиснал раненото си рамо. В последния момент Конан зърна още някакво движение в гробницата.

И тогава двете половини на вратата се срещнаха. Те издадоха гръмовен оглушителен звук, който разтърси камъните под краката на тълпата и се понесе над нея.

Силният грохот сякаш отърси наблюдаващите от омагьосаното им мълчание. Те не се втурнаха напред, защото само първите виждаха какво става, а жреците и господарите им не преследваха бегълците. Щом затихна ехото, множество гласове се извисиха в традиционния шемитски погребален химн. Мощният хор набираше сили и гласовете се понесоха над площада.

Най-видните жреци и стражите им надуто тръгнаха към принцесата и другите бегълци.

Конан най-после се бе съвзел след мрака в гробницата и след неимоверните физически усилия и едва сега картината се избистри пред очите му. Величествената фасада на сградата и огромната тълпа го възхитиха, макар и да съзнаваше, че скоро ще трябва да се бори за живота си сред непробиваемата маса от хора.

Но това, което допринасяше най-силно за величествената гледка, бе природната картина. Небето, което изглеждаше ослепително ярко от вътрешността на гробницата, всъщност бе мрачно. То бе забулено с воал от преливащи се облаци, които засенчваха слънцето и придаваха на небето зловещо тъжен вид. Следобедът бе най-мрачният, който Конан беше виждал, откакто бе в Шем. И все пак всичко му изглеждаше странно познато.

Варваринът разкърши сковано рамене, за да се отърси от видяното, и застана плътно зад принцесата и останалите. Опита се да изглежда самоуверен и заплашителен. Сред засилващата се мелодия на абдарахския химн той чуваше гневните гласове на по-старшите жреци, които разпитваха принцесата. Тя стоеше пред тях сериозна и царствена.

— Защо престъпихте божествената воля на баща си? — настойчиво попита един плешив жрец с лукава физиономия. — Да напуснете гробницата на Негово Величество с помощта на тези… шутове е безобразно нарушаване на царския ви дълг.

— Кое ви накара да се откажете от отвъдния живот? — намеси се друг педантичен глас. Той принадлежеше на високия тумбест жрец, който бе останал в гробницата с Африт и царицата. Той стоеше наблизо между двама стражи с официални позлатени алебарди. — Възниква въпросът дали след като веднъж сте била погребана и сте избягала от гробницата, можете отново да бъдете считана за богоподобна.

— Вече ви казах, господа, че обсъждането на тези въпроси означава да пренебрегнем оскверняването на гробницата на баща ми, което се извършва в момента — високомерно отвърна Африт. — Под самите ни крака вилнеят дяволски създания, призовани с магия, за да се подиграят с нашата божествена задача.

— Напразно си хабиш думите! — извиси се злобен женски глас зад жреците. Нитокар гневно крачеше пред носачите си. Тя бе напуснала портала на гробницата, за да застане сред любимите си придворни, начело на тълпата, но сега се върна заплашително сред чернокожите си придружители. — Бягството ти от свещената гробница доказва неверието ти и просташката ти привързаност към този свят! Най-подобаващото наказание за това е смърт.

— А чудовищата, които унищожават гробницата? — извика Конан. Той пристъпи напред, заобиколен от приятелите си. — Дойдохме, за да ви предупредим за опасността. Това е работа на стигийския магьосник Хорасп.

Царицата грубо се изсмя сред възмутените възклицания на жреците.

— Единствените осквернители, които виждам, сте вие! Наказанието ви ще последва съвсем скоро. — Тя посочи кордона от десетки стражи пред тълпата от придворни и простолюдието. — Колкото до чудовищата…

— Те са там — обади се един глас зад Конан.

Крадците се обърнаха и видяха войника, който бе успял да се измъкне и сега подкрепяше ранения си другар. Той вдигна края на наметката си, откъдето нещо се полюшваше. Когато наближиха, стана ясно, че това е отрязана ръка. Сбръчкана, безкръвна, сива, тя завършваше с парче от костта на китката, прищипана от вратата на гробницата. Ръката още стискаше гънките на плата като с клещи. Офицерът разтърси дрехата и тя падна на земята, като за ужас на наблюдаващите пръстите продължиха да се гърчат и свиват като краката на гигантски бръмбар, паднал по гръб.

— Виждате ли! — възкликна Конан. — Мъртвите от векове насам са възкресени с магия. Но не като красиви божества, а като пълзящи чудовища! Те са проникнали в гробницата на Ебнезъб! — Другарите му кимнаха и мърмореха утвърдително, но внимаваха да не привличат вниманието върху себе си.

— Типичен случай на некромантия! — извика един от жреците. — Но тези натрапници обвиняват съветника Хорасп, без да са ни предложили ни едно доказателство.

— Тогава, питам ви, къде е вашият пророк? — свирепо ги нападна Конан. — Видях го долу преди по-малко от час да командва редиците на мъртъвците.

— Млъкни, предател! — изписка Нитокар, но не успя да привлече вниманието на жреците, които се бяха скупчили около гърчещата се ръка и обсъждаха проблема.

— Хорасп е спасителят на земите ни! — изкрещя тя. — Всеки, който смее да го клевети, ще плати скъпо за това!

— Няма значение — твърдо каза един от жреците. — Дори да има някакво демонско нашествие в гробницата, ние не можем да направим нищо. Смъртните не могат да влязат, гробницата е затворена завинаги.

Думите му бяха чути, защото той ги изрече в момент на затишие, а събеседникът му и останалите се обърнаха към високата врата. Спорът бе прекратен, а тълпата, която бе станала неспокойна, се укроти.

След миг звукът, който някои бяха чули, се повтори — далечно метално тракане. Той бе последван от стържене, като от някакъв ръждясал механизъм. Последва жаловитото скърцане на гигантските панти, които неохотно се завъртяха.

Тълпата уплашено се раздвижи под притъмнялото надвиснало небе. Конан осъзна, че гледката му напомня на последното пророческо видение — напрегнатата тишина, тъмното жълтеникаво небе, зловещото скърцане.

Смаяният народ на Абдарах стоеше вцепенен и гледаше как се отваря голямата врата. Изведнъж всички закрещяха ужасени и се заблъскаха в желанието си да избягат. Първите редици възкръснали мъртъвци прииждаха към тях страховито.