Леонард Карпентър
Конан Разбойника (3)

Втора глава
Пиратите на пустинята

Пустинният вятър се блъскаше в земята като камшика на каруцар, който пришпорва уморения си кон към къщи. Там, където се срещаха двете дерета, прорязващ хълмистата местност, пясъкът, носен от вятъра, бе издълбал в скалите високи заоблени кули. Те въздишаха дълбоко и страховито, колчем вятърът се провреше между тях, и този звук напомняше предупредителен шепот.

Между две такива пясъчни кули се появи плоската глава на влечуго и премигна. Последва я набито тяло, тлъсто като на домашна птица, проблясващо в цветовете на дъгата под слой прах. Плъзна се по наклонената скала към пясъчното корито, издълбано от пороите и осеяно със сухи кафяви съчки.

Прашен, с пресъхнала уста и премалял от жажда, Конан се измъкна от пролуката, през която бе изпълзял гущерът. На раменете му висяха дрехи, от рамото му висеше свитият на шушулка мях. За последен път бе пил от шуртящата кръв на умрялата кобила. Лакомо изгледа скалния гущер.

Варваринът пренебрегна предпазливостта и се смъкна по наклона към влечугото. Метна се върху гущера, затисна го с тялото си, търкулна се и падайки върху пясъка, силно се одра на един остър клон. Опипа под себе си, за да сграбчи гърчещото се люспесто животно, но когато вдигна ръка, в нея бе останала само мърдащата опашка. Огледа се и зърна останалата част от гущера да изчезва сред купчина камъни в далечината.

Жаждата туптеше в тялото му. Заоглежда опашката. Тя беше суха и грапава. Конан притисна до устните си кървавото парче, за да изцеди и малкото влага от него.

— Човек ли е това, или пустинен демон?

Гласът, плътен и ироничен, беше на един мъж, възседнал високата гърбица на камила. Животното бе спряло няколко крачки встрани, близо до каменната стена на каньона. Ездачът беше рус и светлокож, набитото му тяло се очертаваше под наметката. Макар да имаше вид на северняк, говореше с мелодичния акцент на Шем.

— Да, Отсгар, ако това, което съм чувал, е вярно. — Друг, по-дребен ездач, се присъедини към него. — Казват, че маймуните от хълмовете понякога отмъкват човешки дрехи и се гиздят с тях, когато козината им опада, и…

— Вода — дрезгаво прошепна Конан. Събра крака, изправи се и тръгна, залитайки към онзи, когото нарекоха Отсгар, с ръка, протегната към изцапания мях, увиснал на седлото на ездача.

— Чакай! — извика другият и дръпна тромавото животно встрани. — Водата е рядкост в тези места, както сигурно си забелязал. Ние сме търговци и не си раздаваме стоката ей така. Какво ще ми предложиш в замяна? — Той смръщи вежди с престорена строгост.

Отзад се появиха и други ездачи — около дузина, камилите им спокойно преживяха или гризяха ниските трънливи храсти. Повечето от новодошлите бяха къдрави шемити, по-млади от русия мъж и от другия, с козята брада. Някои от тях се подхилваха на закачките, отправени към Конан, и на окаяния му вид, други го гледаха сериозно и се мъчеха, както повечето младоци, да изглеждат невъзмутими и страшни.

— Не ми приличаш на богат човек — продължи водачът им. — Може би ще ни платиш за питието с някоя добра новина. — Отсгар потупа издутия мях и водата вътре силно се разплиска. — Да си виждал някакви древни руини или гробници, докато си скитал наоколо? Могат да ни послужат за ориентир.

Конан пристъпи към него, севернякът отново се дръпна и разбута недоволните камили на спътниците си. Този път той наистина се ядоса и сложи ръка върху дръжката на сърповидния си нож. Другите го последваха и оръжията им издрънчаха. Варваринът затършува из гънките на окъсания си кафтан за своя кинжал, но не го намери. Погледна през рамо и го видя върху пясъка до опашката на гущера.

— Чакайте! Аз познавам този човек — извика шемитът с козята брада, който му се бе присмял. Той слезе от камилата си и се приближи, отпушвайки своя мях. — Ето, стари приятелю! Пий, Конан от Кимерия!

Конан го изгледа подозрително с мътен поглед, когато онзи му подаде мяха, в който бълбукаше вода.

— Това е честна отплата, задето ми спаси живота от ловците на крадци в Аренхун.

Мъжът допря мяха до устните на жадния мъж и му даде да пие на малки части. Варваринът коленичи и стиснал овчия мях на шемита, лакомо загълта.

— Исайаб, какво означава това? — гневно попита Отсгар. — Имах и други въпроси към него.

— Няма значение. Той нямаше да ти отговори. Тези кимерийци са твърдоглави до смърт. Почти колкото вас, ванирците — небрежно добави Исайаб, докато издърпваше мяха от стиснатите пръсти на Конан. — Стига толкова. След малко пак.

— Остави му мяха и да тръгваме — нетърпеливо го подкани Отсгар. — Трябва да продължаваме на изток.

Исайаб го изгледа.

— Тази вода няма да му помогне много, Отсгар, в тази нажежена пустош. Само ще удължи агонията му. Предлагам да го вземем с нас. Конан ще ни е полезен. — Той потупа варварина по рамото, което сякаш бе заякнало от няколкото глътки вода.

— Да, Отсгар, нека го вземем. — Непознатият топъл глас принадлежеше на един ездач с качулка, застанал близо до северняка. — Като го гледам, сигурно ще издържа на тежка работа. — Една нежна ръка отметна прашната качулка и откри лицето на тъмнокожа жена с гарвановочерна коса.

Главатарят се намръщи и вдигна рамене. После изведнъж се усмихна обезоръжаващо и на широкото му брадясало лице проблесна златен зъб.

— Много добре. Повече хора не са излишни. Конан, добре дошъл сред нас.

— Благодаря ти, Исайаб — прошепна кимериецът. — Не съм те познавал добре.

Донякъде — за да се подпре, донякъде — от топло чувство, варваринът сложи ръка върху рамото на шемита, после погледна безизразно Отсгар и останалите.

— Ванирецо, не съм виждал развалини наоколо, нито гробници. — Той дръпна ръката си от рамото на Исайаб и се обърна да вземе ножа си.

Групата спря за почивка, камилите подгънаха крака, за да слязат ездачите им. Исайаб даде на Конан още вода и сладки фурми, щом той се почувства по-добре. Запита го как се е озовал без кон в пустинята и Конан му разправи с тих пресекващ глас за кражбата на Звездата на Корала, като внимаваше другите да не чуят неприятната история. Исайаб го изслуша сериозно и изрази съчувствие за загубата му.

По-късно, след като подремна, Конан получи кафява камила и седло. Дружелюбно настроеният вече Отсгар нареди да отделят животното от дяла редица камили, натоварени с багаж — те следваха кервана, наглеждани от стар едноок зуагир.

Отпадналият Конан би се зарадвал на каквато и да е помощ, но все пак му беше чудно какво търси тази група навътре в пустинята. Само няколко от камилите бяха натоварени с вода, храна, съчки за огън и с кожени торби, в които подрънкваше оръжие. Хората изглеждаха неопитни — повечето бяха млади и зелени, освен Отсгар, Исайаб и неколцина други, които даваха вид на опитни и уверени в себе си. Този керван не приличаше на другите кервани, които Конан бе срещал.

А и жената, с черти на стигийка, беше някак прекадено фина. Седнала грациозно в сянката на преживящата камила, за да пази нежното си лице от слънцето, тя решеше дългата си черна коса. Изобщо нямаше вид на човек, който би свързал съдбата си с най-обикновени главорези. Едно подозрение се прокрадна в главата на Конан, но той го премълча. Почти не разговаряха, докато Отсгар не ги подкани да тръгват.

Под погледите на другите Конан успя да се качи върху коленичилата камила без помощ — силите му бързо се възстановяваха. Изравни тромавото животно с това на Исайаб и го последва през криволичещото дере.

Щом излязоха в откритата пустиня, ездачите се разпръснаха в редица, както бе по предварително уточнения план. Жената с качулката остана до Отсгар, а по-младите се наредиха в двата края, но на такова разстояние, от което да го вижда следващият в редицата. Исайаб махна на Конан да остане с него и двамата се отправиха към центъра на редицата.

— Добър начин да претърсвате пустинята — каза Конан, когато другите вече не можеха да ги чуват. Той яздеше до спасителя си, но на достатъчно разстояние, за да не се хапят камилите.

— Да, но днес няма да стигнем далеч. Вятърът се усилва и скоро ще почне страшна пясъчна буря. — Исайаб се загърна с шала си, за да не усеща щипещия вятър, който вдигаше сиви облаци пясък в далечината. Конан знаеше, че този вятър изсмуква влагата от тялото много по-бързо от силното слънце.

— Да, днес търсенето ще е трудно. — Варваринът яздеше редом с Исайаб. — Но какво търсите? Някой заблуден керван? Кого смятате да обирате?

— Някой, който няма да може да протестира — многозначително заяви спътникът му. — Някой, чиято алчност е по-голяма дори от жаждата му за живот и който иска да съхрани богатството си дори когато вече не му трябва.

— Така си и мислех. Вие плячкосвате гробници. — Конан неволно потръпна.

— Е, доста груб израз. Наричай ни пустинни пирати. — Исайаб се усмихна и пак погледна Конан, който яздеше така, че да го пази от вятъра. — Но какво те притеснява, стари разбойнико? Не си ли рискувал много повече, когато си работил с живи хора?

— Нямам нищо против честния риск, както знаеш — намръщено поклати глава Конан. — Но да обирам гробници! Има нещо страхливо и мръсно в тая работа. Да отваряш гробове и да ровиш за дрънкулки сред кости и гниеща плът. Пфу! Освен това не обичам духове и магии, а старите гробници бъкат от тях.

Шемитът се замисли и поглади къдравата си брада.

— Спомням си една история, която са ми разказвали — сигурно в някоя долнопробна кръчма или в бордей — за един млад варварин, които осквернил гроба на древен крал и откраднал красивия меч от здраво стиснатите ръце на скелета.

— Да, вярно е — съгласи се Конан, — но тогава бях в безизходица. Бях гол в снега, преследван от вълци. Нямах друг избор, освен да вляза в гробницата.

— А сега по-различно ли е? — Забележката на Исайаб остана без отговор, защото Конан продължи:

— Та това си е чиста лудост — да претърсвате пустинята за гробници. Как смятате да ги откриете? — Той посочи голата пустош, покрита от дюни, над които се носеха пясъчни вихрушки. — Защо смяташ, че тази земя е била обитаема?

— Колкото до това… виж там. — Исайаб му показа плосък кръгъл камък, вграден в твърдата като скала глина. — Това е била основата на мелница или преса за вино, като тези, които използваме в равнините на Шем. Личи си по дупката в средата. Имало е времена, когато тази земя е била плодородна и се е простирала от подножието на планините до морските брегове — разпалено обясни шемитът.

Варваринът проследи движението на ръката му. За миг дори си представи зелени поля, които покриват пясъка и пепелта, и пухкави бели облачета да плуват над сините води в далечината. Въображението му сътвори пристанище с минарета и кули… Конан тръсна глава, за да прогони миража.

— По дяволите!

— А за това как намираме богати гробници — продължи Исайаб, — съгласен съм, че би било глупаво да се търси напосоки. Но Отсгар има остър слух. — Той намигна на Конан и се ухили. — Държи странноприемница в Шем. Има много приятели, които скитат из пустинята, и от тях научава за всичко, което те са открили в нея. Има връзки и сред търговците и аристократите, така че получава най-добрата цена за скъпоценностите, които намираме. С негова помощ открих няколко добри находища. Напоследък обаче почти не се намират непокътнати гробници, освен старите езически светини, които не са под закрилата на нашата църква. Но ето че преди няколко дни Отсгар започна да стяга нова експедиция, още по-разточителна от предишните. Един стар иманяр, когото камиларите зуагири намерили полужив, преди да умре, им пошушнал, че видял някакви руини да се подават от пясъка, вероятно кралска гробница. Казал им, че видял каменен корниз във формата на демон и с муцуна на гущер. Слухът стигна до ушите на Отсгар и той плати, за да научи точното място. — Исайаб кисело огледа пустинята. — Но вече се чудя дали всичко това е било истина. А дори и да е имало гробница, пясъците може би отново са я погълнали.

Конан изсумтя.

— Твоите хора са все изпечени крадци.

— Да, така е. Това сме — Отсгар, аз, Фило от Кот и старият камилар Елохар. Останалите са неколцина юнаци от Абдарах. Този род приключения допадат на скитниците и побойниците от площадите на Шем.

— Ами жената? — Конан присви очи поради една внезапна атака на вятъра.

— А, Зафрити ли? — засмя се Исайаб. — Отсгар щеше да я остави вкъщи, ако й имаше доверие. Но самата тя пожела да дойде. Тя е вироглава стигийка, беше танцьорка в хана му. Не му е жена, нито му е много вярна любовница. — Исайаб го погледна многозначително.

Конан поклати глава в недоумение.

— И с такива хора смятате да разравяте гробници? Кой знае какви изненади ви чакат?

Исайаб махна с ръка.

— Конан, остави съмненията. Ние вече сме научили тънкостите — смигна му шемитът. — Ще видиш, че всяко нещо си има цаката.

Усилващият се вятър заглушаваше думите им и двамата се умълчаха. Конан поизостана и постепенно потъна в дрямка.

Сепна го викът на Исайаб.

— Да вървим на юг! — Шемитът бе обърнал камилата си и сочеше към пустинята. — Фило спря. Виж, маха ни! Ето и Отсгар препуска през дюните. Забелязали са нещо.