Леонард Карпентър
Конан Разбойника (14)

Тринадесета глава
Радостта отминава

— Проклети да са тия безкрайни коридори! Защо е трябвало да копаят толкова много? — оплака се тихо Конан, въпреки че в правата отсечка, по която вървяха, не се виждаха работници. Бяха се разбрали с Отсгар да се преструват на неми, за да не ги заподозрат, че са чужденци или натрапници.

— Някои от тези коридори са част от ритуалната украса, през други влиза хладен въздух, за да ускори мумифицирането — прошепна Отсгар. Той вървеше в средата на групата, хванал задните дръжки на обкован сандък, а Конан вървеше отпред. И двамата носеха гъсти восъчни перуки, за да не се вижда правата им коса. Ханджията пожертва русите си мустаци и космите по гърдите си и почерни луничавата си кожа. Носеха само туники и сандали за роби. Сандъкът представляваше изящно ковчеже от склада на Отсгар. Вътре, скрити под фина коприна, имаше саби, брадви и клинове. Разбойниците решиха, че е по-добре да скрият оръжията и инструментите си, докато са в гробницата.

— Млъкнете, вие двамата! Има друг завой! — Исайаб, вдигнал високо факла, водеше групата в тържествена индианска нишка, следван от Зафрити и едно от новите момчета. Азрафел и друг мъж с факла вървяха отзад. Всички в групата бяха преоблечени и представляваха монахиня с приближените си. За да се дегизират, бяха използвали диадеми и дрехи от гардероба на танцьорката. Сигурно изглеждаха убедително, защото неколцината стражи и работници, които срещнаха по пътя, не ги спряха.

— Ерлик да ме убие, вече знам къде сме — измърмори Конан, щом свиха зад ъгъла. — Излезли сме много нагоре, напред е централната галерия. Вижте сами.

И наистина скоро напуснаха тесния проход на една тераса без парапет, която обикаляше стената на голяма подземна зала. От отвора на голям тунел в средата на галерията към пода се спускаше стръмен каменен насип, а отдолу започваха други тунели. В една голяма месингова урна в залата тлееше огън и се вдигаше пушек, който хвърляше зловещо мъждива светлина.

Когато стъпиха върху терасата, Конан погледна нагоре към това, което преди няколко дни беше къс звездно небе. Сега там имаше просторен каменен таван, здраво иззидан над почти завършената гробница. Всичко бе добре замислено, за да създава впечатление за внушително пространство. Добър бегач би се задъхал, докато прекоси пода. По време на довършителната работа мястото служеше като работилница, запълнено с маси и купчини строителни материали. Дори в този късен час стотици работници сновяха долу със специални задачи от висшите духовници на Елаел.

Конан видя, че наблизо няма хора, и си позволи да заговори.

— Тази галерия е в самото сърце на гробницата. Средният тунел води към царската зала, онзи на върха на насипа продължава към централния вход.

— Вижте! Позлатени ковчези! — Зафрити се приближи към ръба на терасата, заинтригувана от лъскавите саркофази, поставени върху подпори точно под тях.

— Да — каза Исайаб. — Но са прекалено големи, за да ги изнесем. Златото трябва да се откърти и да се претопи. — Той посочи към няколко работници, наведени над каменни плочи, върху които имаше нещо завито. — Това там са маси за балсамиране, на които се вадят вътрешностите на починалия и после се слагат в обковани със скъпоценности ковчежета. В утробата на мумията се изсипват пясък и билки — според последните указания на Хорасп. — Шемитът закрачи по терасата, като имитираше походката на свещеника. — После върху онези маси многократно лакират тялото и го завиват в няколко пласта плат, между които слагат скъпоценни камъни и скарабеи… Всъщност къде отиваме?

Отсгар изсумтя отзад.

— Насипът ми се струва най-краткият път надолу.

При думите му Исайаб млъкна и неохотно тръгна.

— Най-после едно сериозно изпитание за маскировката ни — нервно изкоментира Азрафел.

Младежът беше прав, защото по наклона непрекъснато се движеха хора. Всички в групата се подредиха в квадрат и закрачиха с повече достойнство и устременост, така че никой да не посмее да ги спре. Бързо, с очи вперени напред, те минаха между двете светещи урни и тръгнаха по наклона.

— Назад! — спряха ги неочаквано груби гласове от тунела. — Освободете пътя! Никой да не застава на пътя!

Конан стреснато се огледа и видя строгите лица и шлемовете на шестима дворцови стражи. Зад тях се виждаше да слиза още по-голяма група.

Той се отдръпна послушно и изтика обратно сандъка с оръжията. Зафрити и другите от групата бързаха до него. След миг се скупчиха на терасата, встрани от наклона, а пред тях застанаха двама стражи. Заговорниците надзъртаха над доспехите на стражите, за да видят останалата част от процесията.

След войниците вървяха носачи, които крепяха върху раменете си дългите пръти на тежък стол-носилка. Бяха боси, за да ходят по-гладко, и неудобно приведени, за да не ударят главата на господаря си в тавана на тунела. Скоро се появи и той, отпуснат тежко върху облегалката на откритата носилка. Всички зяпнаха при появата му. Защото това бе не друг, а Негово Царско Величество Ебнезъб, дар на Абдарах.

Монархът изглеждаше още по-зле от последния път, когато Конан го бе видял. Разголеното му тяло висеше още по-отпуснато и подпухнало, кожата му бе придобила оттенъка на болен от жълтеница. Лицето му бе озарено от трескаво вълнение, малките му лъскави очи попиваха чудесата, които виждаше, подпрян на меката носилка. Щом царят излезе от тунела, носачите спряха по рязка команда. Робите, видимо уморени от стръмния наклон, използваха паузата да изправят превитите си тела и да наместят неудобната тежест на стола върху раменете си.

Конан, скрит между другарите си, чу Азрафел да мърмори до него:

— Това е самият тиранин. Алчният, кръвожаден звяр! — Издайническото мърморене на младежа бе прекалено високо. Конан, затруднен от тежестта на сандъка, само го сръчка силно и предупредително се намръщи.

Началникът на охраната се обърна от върха на наклона и притеснено заговори на Ебнезъб. Явно го тревожеше стръмният насип.

— Продължавайте! — Изграчи царят в отговор, дори вдигна дебелата си ръка и махна напред. — Искам, докато съм жив, веднъж да видя гробницата си.

Войникът послушно се обърна и извика на последните хора по насипа да отстъпят. После излая някаква заповед и пое надолу. Носачите заситниха след него по наклона, който, макар и ограден от парапет, висок до глезените, имаше улеи за влачене и беше достатъчно широк. Най-задните се приведоха, за да компенсират стръмнината, а предните вдигнаха прътовете високо над главата си. Така носилката само леко се наклони напред.

Когато царят отмина безпрепятствено, стражите изоставиха терасата и тръгнаха след него. Конан с облекчение гледаше отминаващата носилка.

Изведнъж до него се чу силно издрънчаване и капки вряла течност опариха босите му крака. Една от големите месингови лампи се беше преобърнала и се търкаляше с трополене по камъните, а от нея се лееше димящо вряло масло. За щастие струята не беше достатъчно силна, за да изгори краката на Конан. Врящата течност се устреми надолу по наклона, по който слизаше царската свита. Камъните бързо потъмняха и по повърхността им заиграха сини призрачни пламъчета.

Конан пусна тежкия сандък и разбута останалите, които, пищейки, се разбягаха с обгорени крака и го изтласкаха към ръба на терасата. Той погледна назад тъкмо навреме и видя как Азрафел се втурна и повали с обутия си в сандал крак и другата издута урна. С див крясък той я засили след първата.

— Това е за теб, убиецо на баща ми! — изкрещя той. — Смърт на тирана! Нека се давиш и гориш едновременно!

Нова струя масло се вля в първата и се превърна в поток, чиито рекички стигнаха до последните стражи. Те бяха изминали повече от половината път по наклона, който все още бе прекалено висок, за да скочат от него. Всички се развикаха и заподскачаха, за да избягнат врящото масло, но неизбежно губеха равновесие и падаха с викове в огнения поток.

Когато изгарящият порой стигна до босите носачи, някои от тях направиха геройски усилия да задържат носилката, но никое човешко същество не може дълго да изтърпи такава болка. Последният удар върху издръжливостта им бе видът на втората, все още горяща лампа, която се търкаляше към тях. С дружни крясъци носачите хукнаха, носилката се наклони на една страна, царското туловище полетя от насипа и падна върху купчина строителни плочи. Работниците наоколо отскочиха встрани. Няколко от носачите полетяха заедно с царя. Останалите се хвърлиха встрани, за да не попаднат под дрънчащата урна.

— Ура, ура за падането на великите! — извика предизвикателно Азрафел и радостно заподскача по ръба на терасата. — Големият злодей е мъртъв! Сега го пъхнете в ковчега му!

Исайаб, побеснял, хвана ръката му.

— Млъкни, глупако, ще ни издадеш!

Той погледна към разгневените лица на хората от тълпата, скупчена долу.

— Не че вече не са ни забелязали.

— Въоръжете се и тръгвайте!

Конан отвори капака на сандъка и бързо започна да раздава саби. Зафрити посегна и взе една малка кама, с която можеше най-много да се самоубие.

Отсгар сграбчи Азрафел и го повлече по терасата.

— Тръгвай, ненормален фанатик! — изсъска ванирецът. — Не искам да те хванат. Ще вървиш с мен, жив или умрял. Ако се противиш, ще те удуша още тук.

— Защо толкова се ядосваш? — настоя Азрафел. — Големият шут умря! Сега няма да чакаме дълго, за да оберем гробницата му.

— Ох, глупако, той щеше да умре до една седмица! Защо не го остави да пукне сам? — изрева Исайаб.

— Ако наистина е умрял. — Отсгар хвърли поглед към викащата тълпа, която бе закрила падналия Ебнезъб. — Ако е така и ако по чудо се измъкнем, без да ни разпознаят, аз не бих се върнал, за да го ограбя. Всичките ни планове пропаднаха!

Докато се разправяха, бързо се изтеглиха от терасата. Неколцината работници от другата страна на издатината, прогонени от горещото масло, стояха настрани, уплашени от суматохата. Така че наблизо нямаше преследвачи. В долната част на залата стражите с ядосани викове започнаха да се борят с хлъзгавите следи от лампата. От горните тунели се чуха уплашени гласове. Това още повече ускори крачката на бегълците.

Пред тях изникна нова неприятност. Няколко свещеници и стражи хукнаха да ги пресрещнат по терасата. Конан хвърли восъчната перука и се втурна, за да бъде първи в битката.

Нападателите трябваше да атакуват по един или по двама заради тясната тераса, но нямаха почти никакъв шанс, защото Конан се нахвърли върху тях като вълк на стадо. Счупи сабята на първия и го намушка, втория наръга, без дори да отбие оръжието му. Третият, въоръжен свещеник, падна с прободен крак и се търкулна от терасата, като напразно се опита да се задържи за ръба, който бе хлъзгав от собствената му кръв.

Тези, които сами скочиха от терасата, имаха по-добра съдба от другите, които се изпречиха пред свистящата сабя на Конан. Когато той се добра до входа на тунела, след него лежаха още два посечени окървавени трупа. Пред него нямаше никой и той се дръпна встрани, за да минат другите.

— Дотук се справяш добре — задъхано каза Отсгар, блъскайки Азрафел покрай кимериеца. — Това означава ли, че ще се пребориш и със задната стража?

— Да, но няма да се отделям от теб, за да не ме предадеш. Тръгвай бързо, иначе ще открият тайния път.

Останали без дъх от тичане, той и Исайаб затвориха капака и след като не видяха преследвачи, тихо изтъркаляха камъка отдолу. Без да изчакват, за да разберат дали ще открият изхода им, те се втурнаха в тъмнината на тунела. Бягството им беше рисковано, правеха го почти в полумрак, защото изпуснаха единия фенер. Конан изпита чувството, че нещо друго не е наред. Някаква неясна заплаха дебнеше невидима в ъглите. Във въздуха около тях витаеше нещо злокобно.

Докато следваше единствената трепереща някъде напред светлина на фенера, Конан за първи път тази вечер почувства страх. Той чу топуркане и драскане, които се приближаваха по тъмните тунели зад него, а когато спираше, чувстваше зад себе си напрегнатата застиналост на леопард, който се готви за скок. Той побутваше и шепнеше на другите да побързат, без да обяснява защо, докато без видима причина всички се запрепъваха, задъхани от тичане през неравния лабиринт.

Когато най-после изпълзяха под звездното небе, Конан здраво залости вратата на криптата. Имаше чувството, че се е спасил от опасност, много по-голяма от меча на който и да е враг.