Леонард Карпентър
Конан Разбойника (17)

Шестнадесета глава
Създанията на мрака

Пророкът доволно се усмихна на Конан, а високият му придружител погледна злобно през рамото му. Хорасп изглеждаше по-безцеремонен и лукав от всякога, а Нефрен си беше същия — тъмното му лице бе вкаменено, в очите му се четеше някакъв странен страх или удивление.

Конан чакаше напрегнат, готов за бой, с извадена сабя. Зад него Африт и Нитокар спряха да се боричкат. За секунда лицата им измениха израженията си. Само съсипаният Арамас, свит в ъгъла си, не реагира видимо на промяната в съдбата си.

— Какво, северняко, защо си така унил? Да не би да се тревожиш за съдбата на алчните си приятелчета отвън? — Изражението на Хорасп бе толкова благо, че кръглото му розово лице почти сияеше. — Те не ни видяха, защото аз имам начин да мина незабелязан край най-бдителните стражи. И аз, на свой ред, не ги обезпокоих. Те ще разберат съдбата си скоро, когато се опитат да излязат от тези катакомби.

— Но, царице Нитокар, мила приятелко, излиза, че съм дошъл точно навреме, за да предотвратя поредната смяна на владетели. — Пророкът поклати глава с лек укор. — Както винаги, вие действате прекалено рисковано и необмислено.

Зачервената царица с грозно раздърпана коса се изправи.

— Това, което виждате, съветнико, е само вечното усилие на майката да укроти неблагодарните си деца. Но с ваша помощ скоро ще приключа с това. — Тя посегна към китката на Африт и момичето се отдръпна, проклинайки я.

— Не, не, царице, оставете отмъщението! Аз ще се справя с проблема — противопостави й се Хорасп. — Подкрепям управлението ви, защото сте ми необходима да движите делата на Абдарах, така както се разбрахме. Но очаквам от вас да запазите поне привидно царското си достойнство. — В любезния му глас се промъкна твърда нотка. — Вървете. Идете при робите и жреците си в централния коридор, където съм им казал да чакат. Пътят е чист. И си оправете косата, ако обичате.

Пророкът се усмихна притворно. Нитокар тръгна с изненадващо покорство — подчинена на сила и жестокост, по-големи от нейната. Конан препречи пътя й.

— Защо да я оставя да си тръгне? — попита той Хорасп. — Защо просто да не съсека и трима ви и да си отида?

Пророкът небрежно сви рамене.

— Явно искаш да видиш как действа малката ми магия. Нищо не можеш да направиш, когато съм срещу теб.

Конан замълча, защото не искаше да види как сабята му се превръща в димяща локва. Нитокар продължи и той повече не се опита да я задържи. Тя спря почтително пред Хорасп.

— Да изпратя ли стражите обратно?

— Не — поклати глава пророкът. — Предпочитам да не разберат за това варварско нападение. Изведете останалите от гробницата и започнете церемонията по затварянето на вратата. След като се справя с този малък проблем — той махна към Конан и принцесата, — ще запечатам завинаги Царската зала и ще напусна гробницата с помощта на магията.

Лицето му изведнъж отново доби благ вид и Хорасп хвана ръката на царицата.

— Вървете, вашите поданици ви очакват. Те са неспокойни.

Ннтокар кимна смирено и се наведе, за да целуне ръката на пророка. След като хвърли последен зъл поглед към Конан и Африт, тя мина между магьосника и пазача му и излезе от стаята.

Хорасп обърна лъчезарната си усмивка към останалите.

— Нитокар не е най-надеждният ми помощник. Но ако всичко е наред, градът няма да е за дълго в нейните неподходящи ръце.

Конан го гледаше враждебно.

— Ти сигурно имаш по-големи планове, магьоснико? — Единствената му цел бе да го забави, защото не беше готов да го нападне.

— Да, наистина имам най-смелите планове. Защо, когато човек има амбиции, трябва да ограничава властта си?

Принцесата се бе промъкнала зад Конан, за да прикрие голотата си от злорадите погледи на пророка и придружителя му. Кимериецът откопча наметката си и й я подаде.

— Винаги трябва да се спазват някакви граници — каза той на Хорасп. — Това би трябвало да го знае всеки истински пророк.

Съветникът им се усмихна още по-мило и ги награди с погледа на гладна котка, зърнала гнездо с гугутки.

— Виждам единствено славната си победа, за която вие двамата можете само да ми помогнете. Затова ви и примамих тук.

Той закрачи в стаята съзаклятнически, без да обръща внимание на богатствата.

— В края на краищата, северняко, как иначе щях да оставя теб и твоите крадци на свобода! А и нямаше по-сигурна примамка за теб от царското съкровище и от една страдаща принцеса.

Нефрен препречваше входа с високата си слаба фигура.

— Днешното време ни предоставя големи възможности, стига човек да е достатъчно предприемчив, за да ги открие и използва. — Хорасп говореше бързо и приятелски. — Тази част на света — плодородната долина на Стикс, е изключително богата. Особено в Абдарах има големи гробници. Ти разбра това и се опита да се възползваш, като ограбиш тези гробници. Това ти прави чест, Конан от Кимерия. — Хорасп кимна подигравателно. — Но с твоето примитивно мислене ти пренебрегна истинската възможност. В древна страна като Стигия, откъдето идвам, мъртвите са много повече от живите. — Той ги погледна сериозно и замислено. — Същото се отнася и за Абдарах, и за други места, където са навлезли стигийските вярвания. За повече от местата това няма значение, разбира се, защото мъртвите са изчезнали. Плътта им е нахранила чакалите, костите им са разпръснати от четирите вятъра. Но в южните земи, както знаеш, се съхраняват грижливо с всички богатства за бъдещата слава на расата. — Хорасп се усмихна добронамерено. — Наистина е невероятно как се запазват мъртвите в този горещ, сух климат. Виждал съм изровени мумии на стотици години с все още заоблени лица, непокътната плът и свежа кожа. Такива древни реликви могат да бъдат почти напълно съживени, ако се мажат с подходящи масла и балсами. Най-големият им враг е слънцето, което ги изсушава и разваля. Слънцето е източникът на всяка разруха. Сигурно си забелязал, че ненавиждам лъчите му и избягвам да излизам през деня. Затова и кожата ми е така бледа. — Хорасп протегна розовите си ръце. — Но, разбира се, денят е нещо временно, не така трайно като нощта. Защото нощта е съществувала още преди да има ден! — Той поклати озадачено глава. — Винаги съм се чудил защо хората предпочитат деня. Няма причина обичайните им занимания да не се вършат и през нощта. В такъв случай денят просто става излишен. Вече знаеш същността на плана ми — да възкреся нощта и да възстановя превъзходството й над деня. Но сигурно не разбираш как… — Хорасп се приближи към стената и я удари три пъти с ръка. — Денят представлява живота, нали така? А нощта е смъртта. — Той отстъпи от изписаната стена към ъгъла на стаята, за да виждат слушателите му по-добре. — Затова и Империята на Нощта няма да принадлежи на живите!

Конан го гледаше с неразбиращ ужас. Не знаеше какво точно означават брътвежите на Хорасп, но всичко това го плашеше. Африт, трепереща въпреки наметката, се притисна към рамото му, сякаш за да почерпи сили от него.

Кимериецът се вгледа в стената, където Хорасп бе почукал с юмрук. Там нещо мърдаше. Отначало помисли, че пророкът е нарисувал отново някоя руна, която да се превърне във вълшебна картина. В средата на стенописите се появи малко тъмно петно, което се уголемяваше и се гърчеше. Посипаха се парчета мазилка и от черния отвор плъзнаха пукнатини по стената, които бързо се разширяваха. Накрая средната част на стената се срина с трясък и в дъното на стаята зейна черна дупка. Това не беше зрителна измама, като картините в двореца на Ебнезъб. Там, в тъмнината, зад праха от мазилката се движеха зловещи призрачни сенки.

Пръстите на Африт се впиха в ръката на Конан. Двамата се опитаха да видят какво има зад купчината камъни. Стомахът на Конан се сви от неописуем ужас, когато различи очертанията на силуетите. Те бяха чудовищни и десетки от тях се тълпяха зад грубия праг, втренчени в него. Конан срещна лъскавите очи на една огромна хиена, чиято полуизгнила глава нелепо бе поставена върху квадратните рамене на мъж. Зад нея горяха два ярки въглена, разположени дълбоко в очните ябълки на почти оголен човешки череп с диадема. От прашните гънки на жреческа туника стърчеше проскубаната глава на свещената птица ибис, която се наведе настрани, за да погледне Конан първо с едното си око и после с другото. Някои от създанията се навеждаха, други стъпваха върху купчини камъни, за да виждат по-добре, някои носеха златни доспехи, други бяха увити в провиснали дрипи и бинтове. Всички те напомняха с нещо на истински хора, но бяха прекалено страшни. Това бяха обитателите на разровените гробници — абдарахските мъртъвци от векове насам, които се връщаха към живот, призовани от пророка си. Те бяха готови да се промъкнат в света на живите.

— Ето ги моите обитатели на мрака, жителите на бъдещето! — обяви тържествено Хорасп. Африт дишаше тежко, скрила лице зад гърба на Конан. — Не се плашете от получовешкия вид на някои от тези нещастни създания. Все още в тях личи стилът на миналите векове в долината на Стикс, когато балсаматорите обичали да съединяват човешки и животински части, имитирайки боговете си. Принцесо, моля ви да бъдете благосклонна към тях, защото и те са ваши поданици! Никой не е по-изпълнителен и по-послушен от тях. Но ви предупреждавам, че те винаги ще ми бъдат благодарни, задето запалих искрата на живот в прогнилите им гърди!

Докато пророкът се радваше, Конан се насили да разгледа по-добре създанията. Някои от тях изглеждаха забележително здрави, сухата им кожа лъщеше, а това несъмнено се дължеше на поддържащите масла, за които спомена Хорасп. Благодарение на балсамите кожите им бяха надживели окъсаните дрехи, които висяха по тях. Други бяха само кожа и кости, прегърбени и изкривени от лошото мумифициране. На трети липсваше крак или някоя друга част от тялото.

Отвратителната гледка доказваше, че съществата не бездействат. Повечето носеха мотики, длета и други инструменти, за да копаят в скалата на гробището. Това обясняваше подрънкваното, което възвестяваше пристигането на невидимите работници.

Инструментите бяха вдлъбнати и изтъпени от дълга употреба, самите им притежатели също не се бяха отървали без поражения. Много от пръстите, които стискаха спокойно стоманените дръжки, бяха буквално изтъркани до кокал.

— Както виждаш, северняко, при всичките ти кражби и заговори ти пренебрегна истинското съкровище в тези гробници — самите мъртви! — Хорасп говореше с характерния си ентусиазъм. — С помощта на неколкостотинте мъртви души, които доведох с мен от Стигия, аз успях да прокопая цялото гробище на Абдарах. Така се сдобих не само с богатството и оръжията, заровени тук, но и с обитателите му — богати и бедни, мъже, жени и деца! Нито една гробница не е недостъпна за неуморните им кирки, нито дори тази зала, която ще бъде запечатана така здраво за Вечността! Сега поданиците ми се трудят, за да освободят и последните си братя, затворени в най-отдалечените нови гробници. Самите покойници също чакат неспокойни поради заклинанията, с които съм ги омагьосал. Вече имам числено превъзходство над живите. Бих могъл да нападна веднага и да превзема този жалък град. Но преди това искам да разпространя учението си и тайните си подземни проходи във всички градове на Шем. Ще разполагам с империя, достатъчно голяма, за да заплаши Стигия и да разтрепери от страх дебелите й надути жреци.

Защо да бързам, когато всяка нова гробница ме прави по-богат и ме води към пълна и сигурна победа? Тази, например, ще ме снабди с чудесни воини и оръжие, а храната и живите затворници ще нахранят гладната ми войска. Защото и мъртвите огладняват, макар по-бавно от живите.

Хорасп прекъсна тирадата си и погледна принцесата, която отдавна беше запушила ушите си и бе заровила лице в рамото на Конан.

— Бедна Африт, виждам, че думите ми са те разстроили! Но ти не си ме разбрала. Дори и за миг не си мисли, че ще позволя на поданиците си да те изядат! Една принцеса, независимо колко е своенравна и упорита, е прекадено ценна. Аз ти предлагам да поемеш трона на Абдарах, когато на хората им дойде до гуша от Нитокар. Тогава ще мога да завладея града като освободител, а не като разрушител. Не се бой. Когато се направи добре, мумификацията е бърза и безболезнена, а удушаването няма да развали тялото ти. Ще изглеждаш почти същата, както сега, дори доста по-добре. Ще трябва да излекувам много от детските ти предразсъдъци и да ти помогна да приемеш живота с цялата му грубост. Питай Нефрен, който засега е най-добрият ми екземпляр. Очаквам Конан също да ми бъде много полезен като охрана след преображението си.

В този момент гласът на Хорасп секна и пророкът залитна. Докато описваше съдбата на принцесата, той се бе приближил до Арамас и превитият, окован пленник го бе сграбчил здраво.

Лицето на пророка се изкриви от гняв и той стисна с две ръце врата на Арамас. Така за миг вниманието му бе отклонено. Тълпата мъртъвци зад него, макар и обезпокоена от внезапното раздвижване, не нахлу в стаята. Конан се възползва от отдавна чаканата възможност и хукна. Повлече принцесата след себе си и се втурна към Нефрен. Пазачът все още бе препречил вратата с вдигнат меч и наблюдаваше борбата на господаря си. Мечът на Конан срещна твърдия отпор на хилавото му тяло. Усети скърцането на пясък по стоманата. Ритникът му запрати стигиеца към остатъка от разрушената стена.

Кимериецът излезе в късото преддверие, влачейки Африт. Принцесата спря и задържа спасителя си.

— Конан, какво ще стане с Арамас? Той ми беше предан!

Варваринът се обърна вбесен.

— Как да се боря с Хорасп и с всичките тези зомбита? Я виж!

Двамата погледнаха назад и видяха Хорасп да се изправя над неподвижното тяло на Арамас. Там, където ръцете на пророка бяха стискали гърдите му, имаше две черни димящи дупки.

Хорасп ги изгледа демонично. От погледите им го скри високото тяло на Нефрен, който излезе в преддверието с вдигнат меч, а от прореза под туниката му течеше пясък. Конан блъсна Африт зад себе си и бавно отстъпи. После с бърз скок встрани замахна с меча си към стената и удари глинения съд, вграден в нея.

По пода се разлетяха пясък и счупени парчета. Нефрен спря и погледна нагоре, откъдето се чуваше стържене и трополене. Изведнъж два тежки трапецовидни камъка се стовариха от тавана. После още два, после други четири, които съвсем запушиха коридора. Стигиецът подскочи напред, но го посрещна мечът на Конан, който изхрущя в рамото му и го запрати настрана. Останалите камъни с грохот се затъркаляха надолу. Лавината посипа отскочилия Конан с пясък и затрупа Нефрен под непроходима стена от камъни.

Африт бе паднала на колене от труса.

— Печатът на гробницата? — пое си дъх тя.

— Да — отвърна Конан, настигайки я. — Измислен от един умен човек на име Мардак, когото вече го няма. Но това няма да ни избави за дълго от Хорасп. Ставай, момиче, да бягаме!