Леонард Карпентър
Конан Разбойника (10)

Девета глава
Царската награда

За първи път тази вечер царят бе станал от позлатения си трон. Той едва се крепеше на трибуната, подпрян на облегалката на трона. Царицата държеше ръката му, а двама стражи стояха зад него, готови да подхванат треперещото му полуголо тяло. Но Ебнезъб погледна царствено множеството и тържествено вдигна едната си ръка.

— Верни поданици, искам да ви уверя, че това, което ви показа пророкът, няма да е съдбата на великия Абдарах. Защото ние ще обърнем внимание на съветите му. Ние ще отхвърлим дребните грижи на този свят, за да погледнем към Отвъдното. Жители на Абдарах, вашият цар го очаква с нетърпение. И вие би трябвало да искате да напуснете този живот и да се събудите Отвъд. Великият Елаел знае, че достойно се подготвяме за Съдбовния ден!

Немощният глас на царя съвсем изтъня. Той се подпря с две ръце на трона, голите му гърди тежко се повдигаха. После отново вдигна ръка, макар и не така високо.

— Когато отидем в Отвъдното, наше убежище ще бъде най-красивата и здрава гробница от тази страна на реката. Няма да пестим нищо. Днес поръчахме сто породисти коня, кучета за лов и развъдници за птици, писари и менестрели. От нищо няма да се лишим в другия живот. Всичко сме предвидили. Не се безпокойте за благоденствието ни…

Ентусиазмът на Ебнезъб се увеличаваше, но силите му намаляваха. Гласът му бързо отслабна и едрото му тяло се приведе. Царица Нитокар заедно с двамата стражи му помогна да седне. Царят продължи трескаво да говори, макар и едва чуто, на тези, които седяха наблизо, и да жестикулира възбудено към жена си, която го успокояваше. Угодническият глас на Хорасп довърши речта.

— Ясно е, че абдарахската държава е обединена благодарение на далновидния си цар. Елаел ни уверява, че ще надделеем. — Пророкът коленичи и се поклони пред трибуната. — Ваше Царско Величество, приемете вечната ми признателност. Поданици, благодарете на щедрите богове, че са ви изпратили такъв владетел! — Той се изправи. — Чуждестранни гости, помислете добре за това, което ви показах тази вечер. Сега сбогом. Пожелавам ви приятна почивка!

Хорасп освободи множеството. Настъпи радостно оживление, което се стори на Конан доста по-искрено от обичайните хвалебствия след царската реч. Той се изправи заедно с останалите, но не ръкопляска. Две девойки забелязаха това и се опитаха да го прикрият със собствените си възторжени изблици. Освен него другите начумерени от присъстващите, като се изключат невъзмутимите стражи, бяха гостите от Ерук. След като поднесоха почитанията си на царското семейство и станаха от масата, те изглеждаха по-скоро потресени, отколкото убедени в посланието на съветника.

Най-замислен от всички беше доскорошният съсед на Конан. Лицето му бе вглъбено и бледо над козята брада, а рамото му неестествено изкривено. Още не се бе успокоил след допира на Хорасп.

Конан се опита да излезе, докато публиката се разотиваше. Но девойките увиснаха на ръцете му и го задържаха. Само те двете нямаше да могат да го спрат, ако двама стражи също не бяха преградили пътя му.

— Хей, северняко, не бързай! — Конан се обърна и с изненада видя, че му говори самият Хорасп. Кръглото му лице се усмихваше, малките му очи блестяха. — Днес е твоята славна нощ. С храбростта си ти си спечели място в краката на царското семейство. Тази нощ може би ще видиш истински чудеса и ще бъдеш богато възнаграден. Не се отказвай от тях. — Той почти му намигна и продължи към трибуната, където царица Нитокар го поздрави с кимване.

Царицата отмести поглед от пророка към Конан и в начервената й усмивка кимериецът прочете ненаситност и открита покана. По гърба му полазиха тръпки — дали от желание, или от смущение, той не знаеше. Но когато видя стражите да се навъртат наоколо, се остави двете досадни момичета да го настанят обратно на копринените възглавници. Ръцете им нежно обгърнаха раменете му.

Стаята бе почти празна, над входовете бяха спуснати завеси. На подиума доляха чашите с вино и донесоха чинии със сладки. Сред тълпата от роднини и слуги цар Ебнезъб лежеше на леглото си, мънкаше и едва мърдаше бледите си пълни ръце. Царицата грижовно се бе надвесила над него, накитите й докосваха лицето и гърдите му. Тя се обърна и прошепна нещо на двама от слугите, които кимнаха и побързаха да изпълнят задачата. Донесоха някакво странно изобретение върху боядисана дървена поставка. То представляваше нисък тумбест съд, чиято основа бе златна и бе във формата на разтворен лотосов цвят. В средата, между златните листа, се гушеше сфера от прозрачен кристал, пълна с бистра течност. Сферата бе покрита със златно капаче, от което излизаха еластични тръбички, с разширение в края, също като тичинките на неземно цвете. Слугите поставиха товара си на една ниска масичка, близо до царя, и Нитокар пое нещата в свои ръце. Тя сипа някакви цветни прахове от украсени шишенца, които висяха на кръста й, в съда и със сребърни щипци взе горещи въглени от близкия мангал. Скоро от уреда заструи жълт дим, течността вътре забълбука. Нитокар се обърна към полегналия си съпруг и поднесе към устните му, които все още мълвяха нечуто царски заповеди, края на една от тръбичките, направени от слонова кост.

Отначало Ебнезъб сякаш не я забеляза. Но тя приближи изкусително потъмнелия от дима край и насочи парите към лицето му, докато най-сетне той обърна глава към нея. Тя нежно постави края на тръбичката в устата му, тихо му прошепна нещо и се обърна да довърши приготовленията. После лапна друга тръбичка и духна силно. През кристалното тяло на лотоса се заиздига жълт дим. Царят се задави, тялото му се сгърчи и от ноздрите му излезе дим. Нитокар се засмя, доволна от реакцията му, и стисна треперещата му ръка. Тя се наведе и дълго и настойчиво му шепна. После пак духна в тръбичката и му причини нов спазъм. Пръстите му се свиваха и драскаха по леглото, докато Хорасп не хвана ръката му. Нитокар наблюдаваше гърчещия се цар с доволно изражение. Тя небрежно погали потното му чело, докато се шегуваше с Хорасп над измъченото тяло на мъжа си.

Царят изпадна в унес и тръбичката се изплъзна от устата му. Лицето му бе зачервено и замаяно, очите му се забелиха, обърнати към невидими светове. Царицата щракна с пръсти и четирима яки мъже се събраха около леглото на Ебнезъб. Те сключиха китки под отпуснатото му тяло и ловко го вдигнаха на ръце. Нитокар даде знак и те го понесоха, най-вероятно към царската спалня.

Щом пиршеството свърши, всички тръгнаха да си ходят. Дори и момичетата на Конан се освободиха от уморената му прегръдка. Щом го изправиха на крака, царицата каза нещо на двама от слугите — нейните лични прислужници, ако се съди по оскъдното им облекло. Явно бяха евнуси, за което говореха дръзките им погледи и гладките им намазани тела. Докато им шепнеше, Нитокар погледна към Конан и след миг тримата тръгнаха към него.

— Е, мой храбри страннико, ти се справи чудесно с Када Куфи. — Гласът на царицата беше дълбок и плътен, устните и веждите й — безсрамно извити. — Трябва да призная, че това ме зарадва, защото бях започнала да се отегчавам от представления със змии. Сигурно си много уморен от изпитанията. — Тя спря пред него, протегна окичената си с гривни царствена ръка и хвана рамото му с изненадваща сила.

Конан едва се сдържа да не трепне.

— Не, не съм — отвърна той, — защото тези девойки добре ме разтриха. — Огледа се и с изненада видя момичетата да бързат към един далечен изход, а заоблените им задничета припряно се полюшваха.

— Ела в стаята ми и ще успокоя болките ти. Аз съм добра лечителка и имам много мехлеми, които ще възстановят силата ти. — Ръката й го стисна още по-силно, червените й остри нокти се впиха в кожата му. Обградена от двамата евнуси, тя го придърпа към себе си. — И докато се забавляваме, ще ми разкажеш къде си се научил да се биеш така.

Конан се остави да го поведат към малка врата в началото на стаята. Не му оставаше голям избор, макар че с отвращение предусети жестокостта, която се криеше под чувствеността на царицата.

Пътьом минаха покрай останалите от семейството и Конан усети погледите им — хладната насмешка на Хорасп, пренебрежението на младата принцеса, която спусна воала си и си тръгна, циничните физиономии на останалите, които знаеха защо Конан следва пищното тяло на царицата. Забеляза, че не ги следва дворцова стража.

— Обичам борбата — продължи Нитокар, — но никога не съм понасяла вендианеца, който винаги вони на гранясала козя мас.

Изкачиха се по широк, покрит с плочки коридор и минаха покрай вътрешна градина с много фонтани, в която над цъфналите храсти прелитаха розови и жълти птички.

— Када Куфи беше прост и почти не говореше шемитски. Вечно бе намусен като повечето от тези скъпи роби, които докарваме. Той никога не би оценил способностите ми.

В края на коридора една врата с мраморни колони водеше към друг широк коридор, който завиваше нанякъде. Тръгнаха по него, а царицата продължи да бърбори:

— Древните учени са ни оставили ценни знания, например кои балсами могат да изострят усещането за болка, както и това за удоволствие. — Тя изви вежди и лукаво се засмя. — Но кой би могъл да каже къде свършва удоволствието и започва болката? — Нитокар се наведе заговорнически към Конан. Пазачите сториха същото. — Имам камшик с пет края и на всеки един от тях има различно приспособление, което причинява различни усещания на тялото. Пищен празник на болката, подправен с малко удоволствие. Който е минал през камшика ми, повече не може да различи болката от удоволствието.

Стигнаха до висока позлатена врата в дъното на коридора. Нитокар се обърна към Конан:

— Мисля, че наистина ще ти хареса. — Тя го погали по бузата. — Дори и когато съдбата не е подвластна на желанията ти, може, все пак, да не бъде толкова лоша.

Единият прислужник отвори тежката врата, която водеше към стая, приличаща повече на аптека, отколкото на спалня — Имаше маси, пълни с бурканчета и мускали, а от стените висяха странни приспособления.

Конан веднага си даде сметка, че един нормален човек никога не би допуснал да влезе в тази стая. Щом прекрачи прага, той изведнъж се отскубна от ласкавата ръка на царицата и заби лакът в корема на слугата зад него. Усети стегнатите мускули под бебешката мекота на евнухския корем, чу как дъхът на мъжа секна и видя как той се преви. Конан здраво го халоса с юмрук по врата. Онзи все още запушваше входа и залитайки, се опита да хване Конан за кръста. Сигурно дебелакът бе под въздействието на някое от упойващите средства на Нитокар. Кимериецът изруга, хвана го през кръста, вдигна го във въздуха и удари главата му в касата на вратата.

— Ах, ти, непокорен дивак! — изпищя Нитокар, но не се намеси. — Стражи! Размирен роб! Хванете го! Ааа!

Писъкът й секна, когато евнухът се търкулна в краката й и я избута от вратата. Това даде път на другия евнух, който внимателно заобиколи господарката си. Той прескочи падналия си другар и се нахвърли върху Конан.

Кимериецът, който бе хукнал по коридора, се обърна, за да посрещне нападението. Междувременно евнухът бе взел оръжие от стаята на царицата. То представляваше вълнообразен нож, чиито зловещи извивки не изглеждаха особено подходящи за бой. Може би предназначението му бе само да плаши и да възхищава.

— Ела ми! — изсъска Конан на преследвача си. — Ако вече не беше евнух, щях да…

Робът се втурна с ръмжене, с насочено острие. Конан хвана ръката му, когато нанасяше удара, и я вдигна над главата му. Изтръгна камата и злобно прокарвайки острието през корема на евнуха, преряза гърлото му. Металното острие не издържа на натиска и остана забито вътре. Мъжът го хвана, изхърка и падна. Конан хвърли окървавената дръжка и побягна.

— Предай се, варварино! Стражи, казах да го хванете! Той въстава срещу царицата си!

Нитокар се наведе над падналото тяло на роба, който още агонизираше. Конан се обърна на завоя и я видя да гледа очарована кървавата си ръка.

Въпреки суматохата стражи не се появиха. Конан чу шум някъде напред в коридора и отчаяно се огледа за друг път за бягство. Една от позлатените, врати беше леко открехната. Без да се колебае, той я бутна, свил юмрук, за да посрещне евентуално нападение отвътре.

Нахлуването му запрати назад една крехка фигура. Стаята бе осветена само от една мъждива лампа. На светлината й Конан разпозна младото момиче от трибуната, все още облечено с тъмнозелена рокля. Косата й бе разпусната и къси кестеняви къдри галеха бузите й. В стаята нямаше никой друг.

Девойката само ахна и стреснато зяпна Конан, шокирана от страшния му вид. За да не изгуби контрол над положението, той тихо затвори вратата зад себе си и пусна резето.

— Предупреждавам те да не викаш! Ако не се противиш, няма да ти сторя нищо лошо!

Тя кимна, погледът й се плъзна по него.

— По ръката ти има кръв. — Гласът й бе тих, но не трепереше.

Конан погледна страховития си юмрук.

— Да.

Огледа стаята, която представляваше спалня. Забеляза златен леген върху една маса встрани и се отправи към него. Остана полуизвърнат към момичето, за да я наблюдава, и се наведе, за да се измие.

— Сигурно си чула виковете.

Тя кимна и тръсна къдри, за да покаже безразличието си.

— Такива звуци откъм покоите на Нитокар не са нещо необичайно.

Конан кимна и избърса ръцете си в края на една завеса.

— Ти си царската дъщеря, нали?

— Да. Аз съм Африт.

С разпусната коса тя приличаше повече на дете въпреки женствените очертания на тялото й под тънката зелена дреха. Тя напусна мястото си в средата на стаята и мина с достойнство покрай Конан. Вдигна легена с почервенялата вода и го изля в един отводнителен канал в ъгъла.

— Не се ли питаш чия е тази кръв? — учуди се Конан. — Царицата е все още жива…

— Толкова по-зле! Не обичам Нитокар. — Африт изгледа Конан предизвикателно. — Ако си я отблъснал, ще ти помогна с каквото мога.

— О, тя е опасна… — вметна Конан.

— Опасна! — Принцесата гневно се приближи към кимериеца. — Тази кучка отрови майка ми, за да стане царица, и сега иска да убие баща ми! Тя покварява целия дворец и аз не мога да я спра!

Въпреки крехкостта на девойката Конан неволно вдигна ръка, за да я укроти. Но когато видя сълзите на безсилна ярост, които рукнаха от очите й, той докосна лицето й и я погали по косата.

— Успокой се, момиче…

Африт отблъсна ръката му и изтри сълзите си.

— Глупости! Какво ли те е грижа за тревогите на владетелите. — Тя рязко се извърна от него. — А аз, като малко дете, се оплаквам на един човек от низините, и то чужденец, който иска единствено да избяга и да спаси нещастния си живот.

— Така е — съгласи се Конан. — След малко, ако не ме усетят, ще изляза през прозореца и повече няма да те притеснявам. — Той посочи към отвор в стената, ограден от колони и закрит от позлатена дървена розетка. — В такъв случай слуховете, които чувам за Нитокар, са верни?

Африт нервно вдигна рамене.

— Предполагам. Едва ли биха клеветили чудовище като нея! — Тя обърна към Конан мокрото си от сълзи лице. — Тя беше личният лечител на майка ми и с хитрост накара горката болна жена да привикне към същите изпарения и лекове, които я довършиха. Баща ми не й отмъсти. Страхувам се, че той отдавна се бе отегчил от майка ми. — Принцесата тъжно поклати глава, гласът й секна. — Нитокар бързо го прелъсти и го подчини на същата зла сила. Сега всички знаят, че дните му са преброени, но никой не се осмелява да изобличи предателството.

Конан се намръщи объркан.

— А какво ще стане, ако някой от придворните разкрие отровителството?

— Баща ми скоро ще умре или ще полудее без билките на Нитокар. Когато тя закъснее с дозата, той ужасно побеснява.

— Какво печели царицата? Може ли да управлява града след смъртта му?

— Според абдарахските закони царят има право да определи кой ще го наследи. Боя се, че татко ще предпочете Нитокар и гадното й отроче Еблис пред мен. Той казва, че ме обича повече от всичко на света. Когато може да говори, непрекъснато повтаря, че не би могъл да си представи да се раздели с мен. Но в неговите очи аз не съм жена, а просто дете. Той не ме възприема сериозно!

— Хм. Наистина смел заговор. Нитокар сигурно има влиятелни приятели в двореца.

Африт горчиво се засмя.

— О, да, най-влиятелните. Хорасп — единственият, който е по-вещ в злините от нея…

Принцесата замълча. И двамата чуха леки стъпки в коридора.

— Царицата може би още ме търси — прошепна Конан и тръгна към прозореца.

— Чакай! Ако те дебнат, никой изход не е безопасен.

Африт изгаси лампата и бързо прекоси стаята. Конан се опита да проследи движенията й на бледата лунна светлина, която се процеждаше през щорите, обезпокоен да не го предаде. Но тя само разкопча роклята си на гърдите, кръста и коленете и я метна встрани, като разкри бледото си тяло. После бързо навлече през главата си ефирна памучна риза. Обърна се и му махна, добила по-ясни очертания, щом очите на Конан посвикнаха с тъмнината.

— Би било лудост да тръгнеш сега. Ако влязат, ще се престоря на заспала. Можеш да се скриеш тук. — Тя се наведе над постелята си, която се издигаше в центъра на стаята, отметна копринената покривка и тя образува нещо като прикритие, което стигаше до пода.

— Често спя така, когато е по-топло.

Конан се опита да разгадае изражението й на бледата лунна светлина. Звуците откъм коридора бяха заглъхнали.

— Ще рискуваш да ме открият тук?

Тя сви голите си крехки рамене.

— Защо да ме одумват, че съм единствената, която спи сама? — Тя се плъзна на дюшека и седна непринудено, по детски. — Пък и ми е приятно да си говорим. Аз нямам приятели тук. Всички са така оплетени в интриги, че не смея да споделям с никого.

— Това е лошо. — Конан седна на края на леглото. — Момиче като теб би трябвало да има много приятели.

— Благодаря ти… Името ти е Конан, нали?

Стори му се, че бледото й лице се изчерви, когато тя го погледна в тъмното, за да улови кимването му.

— Всички в двореца са много болни. Хорасп и царицата са ги омагьосали и затова всички придворни се избиват да им угаждат.

— Ти вярваш ли на предсказанията на Хорасп?

— Не — горчиво поклати глава Африт. — Но това е само началото. Думите му ще съсипят и други градове, освен Абдарах, като накарат хората с пот и кръв да строят ненужни гробници. Виденията и магьосническите номера нямат нищо общо със старите шемитски вярвания. Това са измишльотини за заблуда на глупаците и неуките, които помагат на пророка да постигне целите си.

— Сигурно си права — кимна Конан. — Бог ми е свидетел, че Хорасп живее доста охолно тук, като е спечелил благоволението на царя.

— Да, и влиянието му ще се засили, ако мащехата ми се качи на трона. Тя му помага да владее поданиците ни. — Африт се замисли. — И все пак си мисля, че той има по-дълбоки причини да бъде толкова краен. — Тя погледна Конан. — Той е аскет, не го е грижа за удоволствията на плътта. А пазачът му, Нефрен, е толкова студен и безчувствен… Уф! — Тя потрепери и се сви в задушната стая.

— Изобщо си в изгодна позиция. — Конан седна по-близо до нея и докосна рамото й. — Но не би трябвало да се страхуваш. Момиче с твоето положение и качества трябва да може да победи все някога Нитокар.

Принцесата хвана ръката му.

— Моля се за това, Конан. Аз съм още толкова млада и неопитна. Опитвам се да се науча как да го сторя, но не знам дали ще успея скоро. Конан, ти можеш да ми помогнеш!

— Аз? — Той усети как топлото й тяло се притисна поривисто към него, меката й коса погали рамото му. — Как бих могъл?

— Убий Нитокар заради мен! Можеш да го направиш. Ти си силен и безпощаден! — Тя вдигна лице към него и развълнувано му зашепна, а топлият й дъх още повече го смути. — Когато тя умре, ще намеря начин да излекувам баща си! Иди при нея още сега, в този час! Ще ти дам нож.

— Не, принцесо, аз не съм убиец. Нито пък глупак. — Конан поклати глава и се опита да я отблъсне. — Вече Научих за проблемите на семейството ви повече, отколкото трябва.

— Моля те, Конан! Не заради мен, заради нашия град го направи!

Те отново замълчаха, защото чуха някакъв шум в коридора. Този път шумът от стъпки бе последван от тропане по вратата.

— Принцесо! Принцесо Африт! Вътре ли сте? — Плътният, но тих мъжки глас бе последван от драскане на ключ във вратата.

— Скрий се бързо! — прошепна Африт. — Могат да отворят отвън.

Конан я пусна и бързо се плъзна зад леглото. В този миг резето се вдигна и в стаята нахлу светлина на фенер.

— Принцесо! Извинете ме за безпокойството! Избягал е опасен престъпник. — Беше млад капитан, следван от двама стражи. — Наредено ми е да претърся всички стаи в тази част на двореца.

Африт се бе завила с най-горния чаршаф.

— Капитан Арамас, уверявам ви, че тук няма беглец.

Мъжът спря объркан. Очевидно си обясняваше червенината и развълнувания глас на принцесата с притеснението й от нахълтването му.

— Съжалявам, принцесо, но трябва да претърся. Ако той се крие тук, вие сте в голяма опасност.

Арамас сложи фенера на масата и двамата стражи започнаха търсенето. Отваряха сандъци, проверяваха зад пердетата, надничаха през прозореца. Най-после по-едрият и по-възрастният от тях каза на Арамас:

— Капитане, тук няма никой. Никой не е скачал и през прозореца… Ох, какво е това?

Докато вървеше към вратата, войникът стъпи върху покривката, скупчена на пода, и се спъна в нещо. Когато се наведе да провери какво е то, една здрава ръка се показа отдолу и го сграбчи за гърлото. След нея се появиха главата и раменете на Конан, който се измъкна изпод покривката. С едната ръка стискаше стража, а с другата търсеше меча му.

— Не, Конан! Моля те, недей! — Молбите на Африт и мечовете на другите двама стражи, насочени към гърлото му, го накараха да се откаже.

Той пусна полуудушения пазач, който залитна почервенял и без дъх. Варваринът коленичи навъсен, като разярен вълк, хванат в капан.

— Стой там! Само да мръднеш, ще те убия! — Капитан Арамас укорително погледна Африт. — Принцесо, казахте ни, че тук няма никой.

Африт отметна завивката и се обърна към Арамас, забравила всякакъв свян.

— Капитане, погледнете го и имайте милост! Той е беден роб, който се бори за живота си! — Тя докосна ръката, която държеше меча. — Капитан Арамас, отдавна ви наблюдавам. Вие сте мил и справедлив човек. Знаете колко жестоки са забавленията на моята мащеха. Ще го върнете ли обратно в ръцете й? Моля ви, пощадете го!

Капитанът не можеше да откъсне очи от Африт. И наистина, напъпилата красота на тялото й, едва прикрита от робата й, бяха гледка, която накара дори Конан да забрави за остриетата, опрени в гърлото му.

Капитанът се изчерви.

— Принцесо, какво бих могъл да сторя? Не е по силите ми…

Африт впи поглед в лицето му.

— Капитане, тази вечер беше убит един роб заради извратените забавления на царица Нитокар. Пуснете този беглец. Кажете, че е умрял при опит за бягство.

Арамас най-после погледна Конан.

— Този човек е опасен, господарке. Не бих го пуснал.

— Тогава го поставете под охрана. Или го пратете на строежа. Там ще имат полза от него.

— Да, той ще е добър работник. — Капитанът отново обърна очи към Африт. — Но, принцесо, вие искате да рискувам живота си.

Африт посочи другите стражи, които гледаха колебливо и не съвсем разбиращо.

— Тази хора са ви верни. Те няма да ви предадат. Направете това за мен… и аз ще ви покровителствам и помагам с каквото мога.

Сделката беше лоша, но капитанът сякаш не разбра това. Той хвана ръката на Африт, щом тя я вдигна от рамото му.

— Добре, господарке. Ще го измъкна оттук. — Арамас замахна с меча си към Конан. — Кротувай или ще умреш! Хайде, върви!

Докато Конан заобикаляше леглото на Африт, на път към вратата, усети прощалния поглед на принцесата. Той казваше: „Не ме забравяй!“