Джоан Рос
Наследство от лъжи (9)

Осма глава

Елинор не можеше да позволи на Алекс да шофира, преди да е оздравяла напълно и изпрати лимузина да я вземе. Докато бялата кола се движеше към имението по пътя между избуялите треви, евкалипти и авокадо, на Алекс й се струваше, че навлиза в някакъв нов свят.

По поляните тичаха арабски коне с развети от вятъра гриви.

Шофьорът забави ход пред високата порта от ковано желязо. Мъжът от охраната радушно поздрави Александра с добре дошла в Каза Контента.

Величествени калифорнийски дъбове се извисяваха покрай дългата алея до къщата, а отвъд тях се виждаха разцъфнали ливади. Най-сетне спряха пред огромна разгърната постройка в испански стил.

Бе кацнала на малко възвишение, така че от прозорците се разкриваше великолепна гледка към пасищата, горите и морето.

Лимузината току-що бе спряла под високия свод, покрит с червени керемиди, когато огромните дъбови врати се разтвориха и се появи Елинор.

— Добре дошла, Александра! Чаках те, мила — прегърна тя гостенката си и я целуна по двете бузи.

Фамилното имение на Лорд се бе сторило на Алекс друг, непознат за нея, свят и това впечатление още повече се затвърди, когато влязоха в разкошната къща. Ярката слънчева светлина нахлуваше през остъкления отчасти покрив, обливайки в златисто тъмночервените испански плочи, с които бе покрит подът на внушителната галерия, която бе много по-обширна от жилищата, които Алекс бе обитавала заедно с майка си и брат си по време на дългите им скитания. Резбованите дървени колони, поддържащи орнаментираните гипсови арки, и масивните греди, украсяващи впечатляващо високия таван над главите им, напомняха за отдавна отминалите времена на испанското влияние в Калифорния.

— Сякаш не сме в Америка — прошепна Алекс.

— На пръв поглед изглежда доста внушително, но тук живеем както всички други — засмя се Елинор и я погали по ръката. — Нека да те представя на останалите.

Когато минаха покрай портрета на Елинор като млада, Алекс се спря, изумена и безмълвна. Различна бе само кестенявата коса с червеникав оттенък и бялата сватбена рокля. Алекс имаше чувството, че наднича в огледало.

— Нарисуваха го месец, след като се омъжих за Джеймс — каза Елинор. — Виждам, че забеляза приликата.

— Не мога да не я забележа. — Алекс се чудеше защо Елинор не бе споменала за това преди. — Казват, че всеки си има двойник, но това е просто невероятно.

— Съвпаденията са невероятно нещо, нали? — разнесе се познат женски глас от другата страна на широкия хол. Алекс бавно се извърна.

Чакаха я. Зак, както винаги, се владееше съвършено, но на Миранда й личеше, че гори от желание да й оскубе косата. Преди да й остане време да мисли за неприкритата неприязън на Миранда, Алекс трябваше да се запознае с едра жена, облечена в невероятна роба, събрала в себе си всички цветове на дъгата, и тюрбан от същия плат. Появи се и висок хубав мъж около петдесетте. Когато видя Алекс, доби учудено и малко уплашено изражение, но веднага се опомни.

— Добре дошла в Санта Барбара, Александра — поздрави я топло той с приветлива усмивка, която накара бръчиците в ъгълчетата на очите му да се съберат като ветрила. — Нямах търпение да се запозная с талантливата нова дизайнерка на Елинор. Знаеш ли — каза той почти шепнешком, — все за теб говори напоследък.

— Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Бранд.

— Моля те… наричай ме Евърил. — Той си наложи да откъсне поглед от лицето й. — Елинор ми каза, че си имала пневмония. Как се чувстваш?

— Чудесно. Е, почти — поправи се тя, когато забеляза, че очите на лекаря се присвиха.

— Това е идеалното място да се възстановиш — увери я той. — И преди да си тръгнеш, нали ще дойдеш на моята яхта? Обичаш ли да плаваш? — попита той с изражението на човек, за когото това е най-голямото удоволствие.

— Никога не съм опитвала.

— Трябва да го направиш. Много ще ти хареса. — Той потри ръце нетърпеливо. — Няма нищо по-приятно от солените пръски и морския вятър в косите ти.

— Звучи чудесно — съгласи се Алекс и също му се усмихна.

Всички замълчаха, втренчили погледи в нея. В този миг се почувства като опитна мишка.

Влезе прислужницата с количка чай и току-що изпечени сладкиши. Евърил продължи да забавлява Алекс с разкази за пътешествията си по море и с анекдоти.

Зак не промълви нито дума. Миранда също. Тя гледаше злобно към Алекс над ръба на чашата си с уиски. Елинор също бе необичайно тиха. Наблюдаваше я с нетрепващ поглед, който напомни на младата жена за първата им среща.

След известно време Алекс усети, че умората й надделява.

— Денят ти беше доста изморителен — каза Елинор, когато забеляза, че тя се опитва да прикрие прозявка. — Искаш ли да те заведа в стаята ти?

— Благодаря. Наистина се чувствам малко изморена.

Излезе с Елинор от библиотеката и я последва по внушителното стълбище и коридор, украсени с портретите на поколения Лорд. Кой знае защо се поспря пред една затворена врата. Елинор усети колебанието й пред детската стая на Ана и изпита радост. Бе напълно естествено Ана да си припомни, макар и смътно, коя е била стаята й.

— Твоята стая е съседната, мила — каза нежно Елинор.

Алекс внезапно усети странно чувство, нещо неопределено и необяснимо. Поклати глава и последва Елинор в практично и удобно мебелираната стая.

— Великолепна е — прошепна Алекс.

— Чувствай се като у дома си, скъпа.

Алекс се засмя при тези думи.

— И в най-смелите си мечти не съм си представяла, че някога ще живея в такъв дом — каза тя, откровена както винаги. — Но знам, че наистина ще ми бъде много приятно — добави бързо, за да не обиди Елинор.

— Надявам се — отвърна искрено възрастната дама. — Банята е тук. Има сапун, шампоан, сешоар и други неща. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, обади се на икономката, набери нула. Тя винаги е на разположение.

— Ще се оправя.

— Ами, да те оставя да си починеш — каза тихо Елинор и странно защо, но Алекс усети, че не й се иска да си тръгне.

— Мога ли да си взема нещо от пътната чанта в лимузината?

— Вече е качена — увери я Елинор. — Мария е подредила нещата ти.

— Мария ли?

— Дъщерята на Хуанита и Хесус. Хуанита е икономката — обясни тя, — а Хесус е главният градинар. Пое работата, когато бащата на Евърил почина. А Мария е камериерката, оправя стаите. — След тези думи си тръгна, а Алекс се отпусна на леглото и се огледа наоколо.

— Оправя стаите… — измърмори тя. — Как звучи! — Тя се разкиска. — Господи, мамо! — изрече и се изпъна на леглото. — Дано да ме виждаш отнякъде.

Въпреки че бе изморена, Алекс не можа да се отпусне напълно. След около половин час странното желание, което бе изпитала да надникне в съседната стая, я подтикна да се промъкне по коридора. Почувства се като крадец.

Стаята бе наистина прекрасна. Изящни малки розови пъпки цъфтяха по кремавите тапети, плюшени животни и великолепно облечени кукли с порцеланови лица бяха положени върху пухената завивка с ръчно бродирани жълти лалета. Отдолу се подаваше кокетна нощничка с розова панделка. Люлеещо се бяло конче бе поставено в единия край на стаята, а викторианската къщичка за кукли заемаше другия ъгъл. Очарована, Алекс разгледа ракитената количка за бебета, подходяща за някоя принцеса, или за куклите й, когато Елинор, дошла, за да я вземе за вечеря, влезе тихо.

— Това е стаята на Ана. — Тихият глас стресна Алекс.

— Ана ли? — Розовобузеста миловидна кукла бе поставена в количката. Алекс се пресегна и внимателно оправи дантелената й рокличка.

— Моята внучка.

— Не знаех, че имаш внучка. — Елинор никога не бе споменавала за някой от семейството й, с изключение на покойния й съпруг Джеймс. Алекс бе предположила, че не са имали деца.

— Имах. — По лицето на старата дама се прокрадна сянка. — Тя бе най-красивото дете на света! Бе тъй жизнена и лъчезарна. Дори като бебе усмивката й очароваше всички. Майка й, съпругата на сина ми Роби, все ми се караше, че я глезя, но едно дете никога не може да се разглези от прекалено много обич.

— И майка ми така казваше — прошепна Алекс. Макар че никога не бе имала великолепните играчки на Ана Лорд, Алекс знаеше какво е да те обичат. — Каза „имах“ — сети се внезапно Алекс. — Да не би Ана да е…

— … мъртва? — довърши Елинор. — Fie. Моята Ана не е мъртва. За съжаление, родителите й бяха убити. Долу, в библиотеката, преди двадесет и седем години. Ана бе едва на две.

— Това е ужасно!

— Така е — каза Елинор. — Трябваше ми много дълго време, за да осъзная смъртта на Роби и Мелани, така се казваше снаха ми. По същото време отвлякоха и Ана…

— Отвлякоха ли? — Алекс бавно обходи стаята с поглед.

— Взели са я от леглото й в нощта на убийството. — Елинор наблюдаваше внимателно Алекс. — Оставих стаята точно както бе в онази нощ. Единствено смених детското креватче с нормално легло. Полицията никога не откри внучката ми, но аз съм сигурна, че Ана ще се върне. Искам стаята й да я чака.

— Много красива стая — прошепна Алекс. — Като дете мечтаех за такава.

— Разбира се, че си мечтала. — Алекс я погледна учудено и Елинор бързо добави: — Всички деца имат едни и същи мечти.

— Сигурно.

Алекс се приближи до бялата библиотека и прокара ръка по подвързаните с кожа томове детска класика. „Том Сойер“, „Хъкълбери Фин“, „Робин Худ“, „Черната красавица“, „Островът на съкровищата“… Всички заглавия бяха за много по-големи деца, отколкото двегодишната Ана Лорд.

— „Черната красавица“ бе от любимите ми книги. — Алекс се зачуди дали майката на Ана й е чела книгата вечер, преди да заспи, както нейната майка.

— Ана обичаше конете… — Очите на Елинор се навлажниха, когато си спомни. — Исках да й подаря пони за третия рожден ден, но Мелани каза, че е още малка. Моят баща ме е качил на кон, преди да съм проходила. — Блясъкът в очите на Елинор накара Алекс да предположи, че още си спомня разногласията по този въпрос със снаха си. — Първите ми спомени са как седя пред татко на гърба на Лунен Лъч и се чувствам все едно, че съм на най-високия връх на света.

Алекс си каза, че когато е била на същите години, майка й се е борела да им осигури покрив над главите. Беше си мислила стотици пъти, че ако бяха богати, всичките им проблеми щяха да се решат от само себе си. Но след като се запозна с някои от клиентките на Дебор, да не говорим за отегчената по рождение Миранда Девъро, след като знаеше подробностите около неприятния развод на Софи и трагичната история на Елинор, тя вече ясно си даваше сметка, че богатството не означава щастие. Е, да, разбира се, човек може да си купи прекрасни неща като тази разкошна къща и стилни мебели. Не съществуваха дребни финансови проблеми, но и всичките пари на света не бяха в състояние да купят щастие някому. Или, както при Зак и Миранда, любов.

— О, Господи! — възкликна Елинор и прекъсна мислите на Алекс с тих смях, който издаде притеснението й. — Не исках да помрача първата ти вечер тук. — Тя протегна ръка, за да изтрие бръчките, появили се на челото й при мисълта за Зак и жена му. Майчинският жест й се стори съвсем естествен. — Трябва да слизаме — предложи Елинор, — преди Беатрис да се развика, че пак сме й провалили вечерята.

— Беатрис сигурно е готвачката — предположи Алекс.

— Точно така. Когато се ядоса, е в състояние да те сравни със земята — довери й Елинор. — Но щом опиташ божествения й крем брюле, ще разбереш защо се оставям да ме мародерства така години наред.

 

 

Въпреки че храната бе наистина великолепна, Алекс бе напрегната през всичкото време. Евърил непрекъснато я разпитваше за живота й, за семейството, за кариерата й. Тя внимателно и любезно отговаряше, но дълбоко у нея се бе загнездило чувството, че е подложена на кръстосан разпит.

Зак не проговори по време на цялата вечеря. Миранда също мълчеше, въпреки че по погледа й личеше колко е разярена. Бе повече от очевидно, че са се карали със Зак.

Елинор бе очарователна, както винаги, и забавляваше Алекс с разкази от историята на семейството.

По бащина линия родът произлизал от Филаделфия. Били богати търговци, ползващи се с уважение на световния пазар на памук, а също и покровители на изкуствата. Един от прадедите на Елинор основал Филаделфийската тръстова банка „Лонгуърт“ и финансирал Американската революция. Друг бил в борда на директорите на железопътната компания в Пенсилвания, което му помогнало да се издигне до висшите среди в града. Разказа още, че по майчина линия произхожда от Ню Йорк. Живели са там още преди Гражданската война, а един от дедите й положил подписа си под „Декларацията за независимост“. Самата тя била отгледана в разкоша на памукова плантация до Атланта, щата Джорджия. Дамските тоалети на семейството се купували от модните къщи на Кристин Диор, Шанел и Мадам Грес в Париж. Бе посещавала най-скъпото и реномирано частно училище във Вирджиния — Фокскрофт. След завършването му, както и повечето й съученички, заминала на обиколка из Европа с баба си и дядо си. А след това се омъжила.

— Родителите на Джеймс потънали с „Лузитания“, докато е бил още дете — продължи Елинор, докато всички ядяха печен фазан. — Винаги съм си мислила, че е развил качествата си само благодарение на факта, че е израсъл сам, сирак.

— Сигурно сте се чувствали чудесно заедно — каза Алекс.

— О, да — усмихна се на спомените Елинор. — Скоро след като се оженихме и решихме да се преместим на юг, в „Уол Стрийт Джърнъл“ писаха, че подобни маневри не е имало от времето на генерал Шърман.

— Не бива да забравяме и лондонския клон на „Лордс“ — напомни Миранда на леля си. Доста е кисела, помисли си Алекс.

— Да, разбира се — съгласи се Елинор, без да добавя, че винаги е смятала бащата на Миранда за нищожество. Джеймс винаги бе защитавал по-малкия си брат, но Елинор бе забелязала още от самото начало, че Лорънс не притежава нито интелигентността, нито разума, нито дори етичността на брат си.

След десерта — превъзходния крем брюле на Беатрис, всички се преместиха в библиотеката, за да пият кафе с коняк. Тогава Миранда се обърна към Алекс:

— От всичко, което съм чула от леля Елинор и Зак, излиза, че ти си неизлечима работохоличка, Алекс.

Алекс се зачуди какъв ли капан се опитва да й постави, но отговори.

— Не обичам да стоя без работа.

— Така чувам и аз. Толкова усилено си работила, че си хванала чак пневмония. — Тя отново напълни чашата си с коняк. — Имала си късмет, че си била със Зак, когато си припаднала.

— Много съм благодарна на съпруга ти за помощта.

— Няма съмнение. — Миранда се усмихна първо на Алекс, а след това и на Зак, сякаш очакваше началото на поредния рунд. — Съпругът ми може да ти е много полезен, ако реши. — Очите й се присвиха и на Алекс й се стори, че е попаднала в центъра на ураган. — Кажи ми, скъпа — рече с меден глас Миранда, което не можа да прикрие злобата в погледа й, — как намираш време за мъже при тази претоварена програма?

— Е, справям се някак. — Не че нямаше кандидати. Актьори, агенти, наследници на стари калифорнийски фамилии, дори една изгряваща звезда в света на кулинарията, чийто ресторант в Бевърли Хилс караше дори знаменитости на Холивуд да чакат за маса. Но тя не се интересуваше от нито един от тях. Причината бе, че вече бе отдала сърцето си на Зак през онази вълшебна нощ. Чувствата й не бяха се променили. Зак все още й се струваше най-очарователния мъж на света и тя неудържимо го желаеше, макар да бе женен.

— Имам страхотна идея! — плесна с пухкавите си ръце Клара. — Хайде да направим сеанс!

— Не! — извикаха едновременно Зак и Евърил.

— Попитах Елинор. — Всички обърнаха очи към домакинята и Алекс едва сега забеляза умората по лицето й.

— Мисля — каза предпазливо Елинор, — че трябва да дадем време на Александра да се установи, преди да я въведа в света на спиритуализма, Клара.

С периферното си зрение Алекс забеляза как Зак и Евърил се отпускат облекчено.

— Сеанс звучи много интригуващо — каза тя, макар и не съвсем искрено. Въпреки че не вярваше в духове, Алекс не желаеше да влиза в досег с отвъдното. — Може би някой друг път.

Насърчена, Клара се впусна през следващия половин час да й разказва за проявите на свръхестественото. И въпреки че Алекс не искаше да обиди застаряващата приятелка на Елинор, се почувства облекчена, когато вечерта най-сетне приключи. Евърил изкопчи от Алекс обещанието скоро да го придружи на яхтата му в открито море и чак тогава си тръгна. Зак го последва, придружен от Миранда, която след няколкото чаши коняк вече не се държеше на краката си.

Алекс пожела на двете стари дами лека нощ и целуна леко Елинор по бузата. Знаеше, че подобно държание не е съвсем в добрия тон, но кой знае защо, тази къща й действаше някак размекващо. Още с влизането си в стаята усети, че е изтощена. Болеше я глава, обливаха я горещи и студени вълни едновременно, също както в кабинета на Зак преди време. Уплашена да не би болестта да се повтори, тя си сипа вода от кристалната гарафа, която някой предвидливо бе поставил до леглото й, взе два аспирина, а след кратко колебание — и трети.

— Трябва само да се наспиш — каза си тя и се пъхна под ухаещите на полски цветя завивки.

Ала сънят не идваше. Алекс се въртеше насам-натам и не можеше да си намери място. Къщата бе притихнала в тъмнината, само от време на време проскърцваше някоя дъска.

Около два сутринта най-сетне се унесе в лек сън.

Но малко по-късно нещо я накара да отвори очи. Усети лек допир до лицето си и замахна с ръка да прогони натрапника.

— Иди си… — нашепна й нисък плътен глас. Алекс измърмори нещо неразбрано и се обърна. — Не трябваше да идваш…

Алекс бавно се изтръгваше от прегръдките на кошмара. Усети стаята необичайно изстинала. Сви се на кълбо, за да се стопли и в този миг долови движение до себе си. Бързо премигна с очи, за да фокусира зрението си в тъмнината и странно познат тръпчив мирис нахлу в ноздрите й.

Призрачната фигура се надвеси над нея. Неспособна да помръдне от ужас, Алекс проследи как огромна възглавница се доближава към лицето й.

В същия момент тя окончателно се разбуди и скочи, сякаш някой бе изсипал кофа леденостудена вода върху нея. Замахна с всичка сила към забулената в бяло фигура и ужасените й писъци отекнаха из цялата къща.

След малко всички се втурнаха в стаята — Елинор, Клара, Зак и Миранда.

— Алекс? — Елинор се опита да я успокои. — Какво има?

— Тук имаше някой! — Запалиха, лампата и тя премигна на светлината.

— Кой, мила?

— Познайте до три пъти! — изчурулика Миранда и Зак я прониза с яден поглед. — Първите два не се броят…

Алекс все още трепереше. Беше бяла като възглавницата, паднала на пода до прозореца. Като я гледаше толкова уплашена и объркана, на Зак му се прииска да я прегърне и да я гали по косата, докато се успокои и страхът й изчезне.

— Миранда, престани — предупреди я той, взе една жилетка и я наметна върху треперещите рамене на Алекс. Тюркоазнозелената й къса нощница бе залепнала по тялото й от пот. — Добре ли си?

— Д-д-да. — Алекс обходи с обезумял поглед стаята и хората пред нея. — Мисля, че видях някого. Беше се надвесил над леглото ми. А след това… — Тялото й се затресе.

Зак знаеше, че ще трябва да плати за постъпката си скъпо и прескъпо по-късно, но я прегърна.

— И след това? — подкани я той нежно. Миранда изскърца ядно със зъби, а Елинор го изгледа с интерес.

Алекс се почувства защитена в прегръдката му. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но не го направи.

— Мислех, че ще ме задуши. С възглавницата.

— Онази до прозореца ли?

Алекс погледна към отворения прозорец, под който бе паднала възглавницата, когато я изби от ръцете на злодея.

— Мисля, че да. — Всичко й се струваше като кошмар на живо.

— Призраци — произнесе компетентно Клара. Тя се бе увила в копринено кимоно с избродиран огнен дракон на гърба. С червените ролки в косата имаше вид на изпитател в открития космос. — Може би Роза най-сетне е установила контакт. Твоето излъчване, Александра — довери й тя, — е много силно.

— Доста се съмнявам, че среднощният посетител на Александра е бил дух — промърмори Елинор. Тя отдавна бе престанала да вярва в брътвежите на Клара. Още повече, че имаше много по-просто обяснение. Едва ли лутащи се духове се бяха опитали да изплашат Алекс в тъмнината, мислеше си Елинор. По-вероятно бе това да са видения, предизвикани от спомени от последната злокобна нощ, която бе прекарала като дете в тази къща.

— Ами тогава, отговорът е ясен — просъска злобно Миранда. Черният й копринен халат се изду, когато се запъти към прозореца, за да го затвори. — Вятърът е избутал навътре белите дантелени завеси и на Алекс, с нейната развинтена фантазия, й се е сторило, че е призрак. Това е. Ето, че мистерията е разгадана. Можем ли вече да си лягаме?

— Съжалявам, че ви притесних — каза Алекс и погледна към прозореца. Бе сигурна, че го е затворила вечерта. — Миранда е права. Това с пердето е най-правдоподобното обяснение. Или пък съм сънувала кошмар.

— Било е призрак — повтори Клара с тържествуваща усмивка.

— Лека нощ, госпожо Ковалски — каза твърдо Зак.

— Но…

— Хайде, Клара — обади се и Елинор, — нека оставим Александра да поспи. — Целуна Алекс по бузата, погледна я с много обич и избута дебелата си приятелка от спалнята.

— Тръгваш ли, Зак? — скръсти ръце на гърдите си Миранда.

— Лягай си — нареди й той, макар да знаеше, че по този начин си навлича гнева й. Искаше да се увери, че Алекс е добре. — Идвам след малко.

Следващите думи на Миранда изненадаха всички.

— Както кажеш — рече мило тя. — Лека нощ, Алекс. Приятни сънища.

— По-добре ли си? — попита Зак, когато останаха сами.

— Да. — Гласът й бе тих. — Добре съм — повтори тя по-убедено. — По-скоро ме е срам.

— Мислиш ли, че си сънувала? — Той хвана ръцете й.

— Няма какво друго да е било.

— Кой знае… — Едва ли Миранда би… Не, изключено! Миранда не страдаше чак от патологична ревност и не би извършила убийство.

— Беше кошмар — настоя Алекс. — Трябва да тръгваш…

Зак се съгласи, защото не можеше да намери друго обяснение. Привлече я към себе си и я прегърна, за да я успокои. Целуна я по косата и вдъхна свежия й аромат.

— Добре, след малко. — Тя затвори очи и се отпусна на гърдите му. Знаеше, че трябва да го отпрати, но не можеше да го стори.

— Добре, само минутка — промълви тя и обви с ръце кръста му. Той бе само по джинсите, които обу набързо, когато чу писъците й. Гърдите му бяха голи. И толкова примамливи. Алекс докосна с устни рамото му, после и тях.

— Александра… — простена той. Устните й галеха тялото му.

— Само още малко…

Зак зарови пръсти в косата й и я накара да вдигне поглед към него.

— Още малко… — прошепна той дрезгаво и в този миг устните им се сляха.

Тя се надигна на пръсти. Жилетката падна на земята. Тялото й потръпна.

Зак пъхна ръка под нощницата и докосна кожата й, само преди секунди леденостудена, а сега пламтяща.

Страхът й бе изчезнал, неудобството също. Съществуваше само мигът, само Зак. Чуваше го да й шепне нежни думи и луди обещания. Той съзнаваше, че е глупаво да загуби контрол над чувствата си точно тук и сега, когато къщата бе пълна с хора и жена му бе наблизо. Знаеше колко е опасно. Знаеше, че не бива. Но не можеше да се откъсне от нея.

Алекс искаше точно това. Бе копняла да усети вкуса на устните му, силните му ръце. Желанието я правеше безумна, макар да знаеше, че това е лудост.

Той измъкна през главата й тюркоазнозелената нощница и сведе устни към гърдите й. Тя едва сдържа стона си. Пръстите й се вкопчиха в бедрата му. Бе готова да изживее това сладко безумие безброй пъти. Свали ципа на джинсите му с треперещи пръсти. Когато ръката й се плъзна към възбудения му член, усети здравите му пръсти да стискат китките й.

— Алекс, любима! — Той дишаше тежко. — Трябва да спрем.

— Още малко…

В тялото му бушуваше стихия и въпреки че едва издържаше да не я хвърли на леглото и да я люби, знаеше, че рискът е твърде голям. Не смееше и защото само преди минути бе уплашена до смърт. Ами ако ласките й към него са резултат на желанието й да бъде закриляна? Ако я любеше сега, щеше да означава, че се е възползвал от моментната й уплаха? Освен всичко друго, не трябваше да забравя и факта, че няма какво да й предложи, освен мимолетно удоволствие. А за Зак това бе равносилно на нищо.

Алекс го погледна с премрежени от страст очи, пое си дълбоко въздух, опомни се и прошепна:

— Благодаря ти.

— Защо? — Гласът му бе дрезгав.

— Защото прояви здрав разум. — Тя прокара пръсти през косата си. — Ако жена ти беше влязла…

Погледите им се срещнаха, Алекс потръпна.

— Студено ти е. — Зак отново протегна ръце към нея.

Тя стисна лакти пред себе си, сякаш да се защити.

— Не, не ми е студено. Страх ме е.

Той погледна към прозореца.

— Затворен е здраво.

— Не ме е страх от друго, а от близостта ти.

— Господи… — Не би могла да го нарани повече.

— От начина, по който ме караш да се чувствам.

Зак затвори очи и прокара ръка по лицето си.

— Не бива да се чувстваш като Самотния ездач — опита се да се пошегува той с усмивка. Пробяга с пръсти по лицето й, проследи извивката на устните, продължи към брадичката и надолу по шията. Но въздъхна и отпусна ръка.

— Ще можеш ли да заспиш?

— Да. — Бе лъжа. Нима той наистина си мислеше, че тя ще успее да заспи, когато всяка частица от тялото й копнееше за ласките му. Погали я по косата и я погледна:

— Лека нощ.

Усмивката й бе измъчена, очите — плувнали в сълзи.

— Лека нощ.

Той си тръгна.

— По дяволите, колко жени спят с женени мъже — простена Алекс. — И колко съпрузи изневеряват на жените си.

Бе гледала безброй телевизионни предавания, в които се разискваха преимуществата на отворените бракове. Ами филмите и книгите, в които се третираше темата за изневярата? Бяха толкова банални, че самата изневяра в днешно време се бе изтъркала като преживяване.

Алекс се сгуши под завивките. Винаги бе страдала от скрупули. Защо майка й не бе я възпитала по друг начин! Или Ив Девъро да бе отгледала по-безотговорен син.

 

 

— Добро утро! — поздрави Клара, когато Алекс слезе следващата сутрин.

— Добро утро. — Алекс мечтаеше за чаша силно кафе. — Добро утро, Елинор.

— Добро утро, мила. Как си?

— Чудесно. — Всъщност някакво злобно дяволче не спираше да барабани в главата й, но тя реши, че е по-добре да замълчи. Приближи се до масичката и си сипа кафе от сребърната термоустойчива кана.

— Притеснявах се, да нямаш още кошмари — каза Елинор.

— Спах като бебе — отново излъга Алекс и разбърка захарта в чашката. До каната с кафето имаше купа с пресни ягоди и малини и поднос с кифли и бисквити. Алекс си избра кифла с боровинки.

— Беатрис ще ти направи каквото искаш — каза й Елинор. — Палачинки? Препечени филийки? Или омлет?

— Това ми стига. Обикновено не ям много на закуска.

— Трябва да си възстановиш силите — напомни й Елинор.

— А също да се побера в роклята за дебюта в Чикаго. Благодарение на Инга съм качила поне шест килограма.

— Слава Богу — сякаш напук отвърна Елинор. — Беше отслабнала толкова много.

— Нали знаеш поговорката — „Една жена никога не е прекалено богата или прекалено слаба“.

— Спомням си за дукесата на Йорк, която лично познавах — сподели Елинор. В очите й проблесна игриво пламъче. — Може и да си права за парите, но тя изглеждаше като скелет, а все говореше за диети.

— Мъжете предпочитат закръглени жени — заяви надменно Клара. — Поне така беше с покойните ми трима съпрузи. — Бебешки пухкавите й ръце се протегнаха изпод зелената роба и тя грабна един кроасан от подноса. Две кифли с бадеми и едно руло също се озоваха в чинията й.

— Знаеш ли, Алекс — каза Клара с пълна уста, — мислех си за снощния ти посетител.

— Трябва да беше кошмар… — измърмори Алекс. — Или просто съм имала халюцинация.

— Престани с твоята логика — настоя Клара. — Снощи си била изпаднала в особено състояние на духа. Кажи ми, чувала ли си за Възкръсналата Мери?

— Не, защо?

— Била е млада и красива, очарователна, със сини очи и светлоруса, разкошно къдрава коса. И да знаеш колко обичала да танцува! Загинала при автомобилна катастрофа, когато се прибирала от бал една нощ. Случило се преди петдесет години, но все още говорят, че излиза от гробницата си, за да потанцува с някой неженен мъж…

— О, Клара! — оплака се Елинор. — Не мога да повярвам, че на някой ерген ще му се танцува с петдесетгодишна покойница.

— Но тя изглежда като в деня, когато е починала! Но наистина, тези мъже, на които се е явила, твърдят, че изглеждала доста странна и хладна на допир…

— Естествено, че ще е студена — изсумтя Елинор.

— Искам да ви кажа колко много хора твърдят, че са виждали Мери, дори песен са написали за нея. А да ви кажа, и за онази млада прислужница, която се обесила в Чикаго през 1915. Все още витае из къщата, в която е работила. Да не забравя и за младата булка от Минесота, която…

— Нали искаше да кажеш нещо по нашия случай — прекъсна я Елинор.

— А, да! — Клара кимна и двойната й брадичка се утрои. — Възможно е и в тази къща да витае призрак. Може да е Мелани…

— По дяволите, Клара!

— Но ти сама ми каза, че е била облечена в бяла официална рокля в нощта, когато е била убита! А призракът на Александра е бил в бяло. Нали така? — обърна се тя към обърканата Алекс.

— Не, аз просто имах кошмар — повтори нещастно Алекс и й се прииска всичко това да не бе се случвало.

Клара скръсти ръце на пищните си гърди.

— Пак ви казвам, трябва да направим сеанс, за да прогоним нечистите сили.

— Алекс е дошла, за да си почива — сряза я Елинор. — Не желая никакви бабини деветини! — Тя стана и остави сгънатата си салфетка на масата. — Трябва да прегледам докладите, които Зак донесе вчера от Ел Ей. А трябва и да подпиша някои документи. — Изражението й веднага стана майчинско, щом се обърна към Алекс: — Извинявай, че те изоставям още от първия ден, но…

— Не се чувствай неудобно — успокои я Алекс. — Ще разгледам имението.

— Чудесна идея! — гракна Клара, щом Елинор излезе. — Аз ще те разведа. Така няма да пропуснеш оранжерията. Голяма си късметлийка! Смятах днес следобед да нахраня любимата си „Дионаеа мусципула“. Ще я видиш — добави тя, когато Алекс я погледна учудено. — Намерила съм чудесен охранен щурец и това е най-подходящото за този вид хищни растения.

Мисълта, че трябва да гледа как някакво цвете поглъща беззащитно насекомо никак не се понрави на Алекс.

— Звучи доста интересно — рече смутено тя, — но се сещам, че обещах на Софи Фридман да подготвя няколко нови скици.

— Ще бъде възхитително, ако мога да погледам — изгука Клара.

— Може би някой друг път… — Алекс стана и се усмихна извинително, след което побърза да излезе от стаята.

Следобедът Алекс изпита на няколко пъти странното чувство, че вече е била тук. Сякаш някога бе живяла в Санта Барбара и не идваше за пръв път в тази къща. Но това е невъзможно, помисли си тя. Също толкова невъзможно, колкото и твърденията на Клара за призраците.

Натрапчивото усещане, кошмарът от миналата нощ, а също и необяснимото й влечение към спалнята на Ана, не можеха да се дължат на друго, освен на превъзбуденото й състояние.

 

 

На третия ден Клара пресрещна Алекс в градината между розите.

— О, ето те и теб, Александра! Претърсих цялата къща, за да те открия — оплака се тя. Руменото й лице бе поаленяло. Бе задъхана, а едрите й гърди се повдигаха често-често, сякаш бе участвала в маратон. Днешната й роба бе яркожълта, с оранжеви и алени оттенъци.

— Ето ме.

— Имах видение!

— Нима? — Ако можеше да се вярва на възрастната дама, на нея постоянно й се привиждаше нещо.

— Бях в библиотеката и играехме канаста с Елинор, когато погледнах към камината. Тогава го видях.

— Кого?

Тя се наведе към Алекс и гласът й премина в драматичен шепот.

— Видях морски фар в пламъците.

Макар и против волята си, Алекс бе заинтригувана.

— Значи притежаваш способността да виждаш разни неща в пламъците?

— Не знаеш ли? Не ти ли казах, че една осма от кръвта ми е ромска?

— Ромска ли?

— Ромска, циганска. Прабаба ми беше шувани! — заяви високомерно Клара. — Магьосница и пророчица. Още като дете ме научи да предсказвам бъдещето, като гледам в пламъците на огъня.

— Много интересно — рече любезно Алекс, въпреки че бе на мнение, че Клара хаби таланта си да ги убеждава в нещо, в което никой не вярва. С тази развинтена фантазия и умение да разказва какви ли не истории, от нея можеше да излезе страхотен сценарист на трилъри.

— Не го бях правила цяла вечност. Но този път стана съвсем несъзнателно… — Тя поклати глава, сякаш за да се отърси от виденията си. — Морският фар означава опасност. Видях го да се издига над огъня. Това е знамение! Но сред пламъците видях монах…

— Монах?!

— Всяка циганка, която уважава себе си като гадателка, знае, че монах означава предателство, измама.

— Разбирам — рече Алекс, макар нищо да не разбираше.

— Монахът е предупреждение, че ще се случи нещо лошо на влиятелен и силен човек. Но има още…

— Така ли?

Клара сложи пухкавата си ръка на рамото на Алекс.

— Предупреждението не бе предназначено за мен, Александра. — Пръстите й се стегнаха. — Отнасяше се за теб. Трябва да напуснеш Санта Барбара!

Алекс се отдръпна рязко.

— Не че не обръщам внимание на предупреждението ти, Клара — каза любезно тя, — напротив, но мисля да рискувам.

Клара се наежи.

— Добре — изсъска и гневно тръсна тюрбан. — Да не кажеш после, че не съм те предупредила. — След тези думи тя се обърна и се отдалечи.

 

 

Кошмарът й се присъни отново призори. Алекс се луташе в мъгла. Сиви студени вълма се стелеха около босите й нозе, обвиваха голите й ръце, гнездяха в косата й. В далечината смътно личаха очертанията на огромна страховита къща.

Черната влажна земя под краката й имаше дъх на гнило. Нямаше представа дали е ден, или нощ. Над света нямаше небе. Всичко бе в черно и зелено. Потискаща тишина тегнеше над потъналата в сенки гора. Дървета протягаха към нея жилави клони, а тясна пътека я мамеше нанякъде. Внезапен порив на вятъра откъм бушуващото в далечината море разбърка косата й. Ярка светкавица проряза сумрака и остави бяла следа след себе си.

И тогава я видя. Кръвта. Бе навсякъде — течеше бавно по земята като вада, бе оплискала скалите, пропила бе широката й бяла рокля, просмукала се бе в разпуснатата й коса…

Неспособна да надмогне ужаса, Алекс се мяташе, омотана в мокрите от пот чаршафи. Тогава съзря монах с качулка, приближаваше към нея, в ръката му проблясваше кинжал. Не можеше да различи лицето му под спуснатата качулка, само очите му горяха като въглени. Той бавно вдигна кинжала над главата си и замахна със сатанинска жестокост.

Алекс се стресна и се събуди точно навреме, преди зловещият черноризец да осъществи пъкления си замисъл.

Стана от леглото и закрачи неспокойно из стаята в очакване на утрото. Опита се да си внуши, че този кошмар е плод на въображението й в резултат на напрежението, предшестващо дебюта в Чикаго, нескритата неприязън на Миранда, изтощението след болестта и странния й разговор с Клара. Макар да искаше да повярва в това Алекс бе уплашена до смърт. Как да повярва, след като кожата й бе лепкава, влажна и студена от ледената сива мъгла? Образът на монаха ясно се бе запечатал в съзнанието й и още усещаше натрапчивата сладникава миризма на кръв. Въпреки че се опитваше да разсъждава трезво, Алекс не можеше да се отърси от чувството, че кошмарът, появявал се неизменно в съня й през последните десет нощи, означава нещо. Той идваше отново и отново всяка нощ и не й даваше покой. Откъслечни страховити сцени се мяркаха в мъглата, предизвиквайки безброй въпроси в изтерзаната й душа.

Всяка вечер, преди да си легне, Елинор донасяше на Алекс чаша чай, приготвен специално от Клара. Но чаят изобщо не й действаше успокоително. Тогава Клара добави валериан, неприятна отвара, която миришеше ужасно и също не оказа благотворен ефект върху съня й.

Когато научи за безсънието й, Евърил предложи да й предпише нещо. Алекс отказа, защото се страхуваше да не се пристрасти към сънотворните.

Започна да търси нови начини да се разведри — та нали бе дошла тук да си почине! Разхождаше се дълго по скалите зад имението, откъдето съзерцаваше Тихия океан, докато се опитваше да разбере обърканите си мисли.

Чувстваше се неспокойна заради Миранда. Въпреки че Зак се бе върнал в Ел Ей, Миранда остана в Санта Барбара, обсебена от злоба и ревност. Очевидно бе решила да направи живота на Алекс ад с непрекъснатите си подмятания, намеци и забележки. Враждебността на Миранда накара Алекс да се примири с мисълта, че тази жена е неотделима част от живота на Зак. За съжаление, макар да бе ясно за всички, че бракът им съвсем не е семейна идилия, надменната и красива госпожа Девъро държеше да покаже, че тя ще остане със съпруга си завинаги.

Накрая Алекс реши, че ще бъде най-добре да се върне в града. Там поне нямаше да се налага да търпи присъствието на Миранда.

Когато се върна в къщата от поредната си разходка, завари Евърил на терасата. Бе обут в къси панталони, носеше поло и бели платнени обувки. Не бе забравил и бялата си капитанска шапка със златен шнур над козирката, която скриваше изрусялата му от слънцето коса.

— Дойдох да те отвлека — рече той на шега.

Алекс усети вледеняващ студ. Той скова ръцете й, ума й, сърцето…

— Александра? — Елинор скочи веднага. — Какво има?

— Не знам — едва размърда тя побелелите си устни. Какво й ставаше напоследък? Май се превръщаше в истеричка. — Нищо. — Тя тръсна глава, за да прогони сивата мъгла, която я бе обгърнала преди миг, и се обърна към лекаря с усмивка: — Извинявай, не те чух.

— Нищо. — Той свали шапка и прокара дългите си аристократични пръсти през косата. — Аз съм виновен. Отбих се, за да те поканя на яхтата си. Трябва да се изразявам по-внимателно, особено след като Елинор ти е разказала за изчезването на Ана.

И двамата я наблюдаваха така, сякаш очакваха всеки миг да изпищи или да хукне нанякъде. Алекс се почувства ужасно глупаво и потисна надигащата се в гърдите й тревога.

— С удоволствие ще дойда, доктор Бранд.

— Евърил — напомни й той и намигна приятелски.

Ето един приятен, непретенциозен човек. А само как се грижеше за Елинор! Като любящ син. Въпреки че се бе заклела пред себе си да не се захваща отново с по-възрастен мъж, Алекс се запита дали докторът е женен. Ако бе женен, то съпругата му бе много щастлива жена.

— Добре, Евърил — съгласи се усмихнато тя.

Изтича на горния етаж, за да се преоблече и за пръв път след пристигането си в Санта Барбара се почувства спокойна.

Преди да отплават, Евърил й обясни някои основни моряшки правила, а тя се опита да запомни непонятните термини, макар да й звучаха като на санскрит. Когато му призна това, той се засмя.

— И аз бих се чувствал така, ако се опиташ да ми обясниш нещо за модния дизайн — увери я той. — В младежките си години успешно се справях с копчетата и кукичките на сутиените, но всичко друго, свързано с женското облекло, си остава загадка за мен.

Алекс му бе благодарна, че се опитва да я разведри и донякъде успява. Тя продължи да го наблюдава как сръчно и уверено се справя с въжетата. Платната изплющяха на вятъра и се издуха. Белотата им изпъкна на фона на небето, докато яхтата бавно се насочваше към открито море.

Малкият морски съд се носеше по вълните и бързо се отдалечаваше от брега. Когато навлязоха достатъчно навътре, капитанът направи лек завой и започнаха да се движат по протежение на крайбрежните скали. Единственият път, когато Александра се бе качвала на кораб, бе на езеро в Минесота, когато бе на летен скаутски лагер. Дванадесетгодишно момиче тогава, тя бе останала с неприятния спомен от болезнено слънчево изгаряне.

Сега се чувстваше по-различно. Отпусна се и изложи тяло на галещите лъчи на калифорнийското слънце.

Евърил се оказа изключително приятен компаньон. Забавляваше я с разкази за опасностите, които бе преживял по време на плавания.

— Не се притеснявай — успокои я той, когато забеляза, че проявява нервност. — Днес морето е тихо и спокойно.

Също като Закари и той внушаваше доверие, без да се натрапва или да проявява надменност. Една от причините да излезе с него бе да забрави проблемите, и най-вече любовта си към един женен мъж. Тя насочи вниманието си към великолепния пейзаж, сякаш излязъл от страниците на лъскава рекламна брошура. Над главите им се рееха чайки, а морският бриз подемаше нестройните им крясъци. От време на време птиците се стрелваха надолу, гмурваха се под водата и само след миг се появяваха със сребриста рибка в човката. Дългоклюни пеликани и ширококрили корморани едва докосваха повърхността на океана, морски лъвове дремеха по напечените от слънцето скали.

Евърил откри малък закътан залив и седнаха на излъсканата до блясък палуба да похапнат пиле със салата. Докторът бе пъхнал и бутилка вино в кошницата. Разходката се оказа дори по-приятна, отколкото Евърил я бе уверявал. Алекс се наслади на всеки миг от този незабравим ден.

— Благодаря — каза тя на доктора, когато акостираха до кея. — Прекарах чудесно.

— Удоволствието бе изцяло мое. — Усмихнатите му очи обходиха поруменялото й от слънцето лице, светлата коса, чиито къдрици морският бриз бе усукал в очарователна плетеница, и дългите й загорели крака.

— Знаеш ли — рече той, когато й подаде ръка, за да слезе, — ако бях двадесет години по-млад, щях да ти докажа, че в живота има много по-хубави и приятни неща от работата. По мое време прекрасна жена като теб нямаше начин да остане самотна.

Алекс можеше да покаже раздразнение от това нескромно твърдение или да приеме думите за типично мъжка демонстрация на превъзходство, но се почувства поласкана.

— Надявам се, не намекваш, че съм стара мома — засмя се тя.

— Съвсем не.

— Вярвам ти. Тогава, следващия път, когато дойдеш в Ел Ей, настоявам да те разведа из града.

— Ще изнасям реч на една конференция след месец. Може да дойда с яхтата. Ще отплаваме до Каталина и ти ще черпиш в Лас Каситас.

— Разбрано. Никога не съм ходила на остров Санта Каталина.

— Наистина ли? — Той спря изумен. — Обещай ми, че ще изпълниш предписанието ми редовно да се печеш на слънце, близо до морето. Смятам често да проверявам дали го спазваш.

— Слушам, докторе! — изкозирува Алекс и се заля в смях.