Джоан Рос
Наследство от лъжи (8)

Седма глава

В стаята струеше лунна светлина. Пламъчетата на свещите хвърляха чудновати сенки по стените. В центъра се виждаше легло с балдахин. Двойката лежеше върху копринените чаршафи, преплела ръце и крака. Жената бе облечена в прилепнала бяла нощница. Мъжът бе с джинси. Мускулестите му гърди бяха голи.

— Толкова си красива! — В гласа му прозвуча обожание. Той пъхна ръка под нощницата нагоре по бедрото й. — Какво ли не направих за теб. За нас…

Жената се усмихна и легна върху него.

— И аз все за нас мисля, съкровище.

Ръцете му проследиха очертанията на тялото й и той я притисна към себе си.

— Дори когато се любиш със съпруга си?

— Най-вече, когато се любя със съпруга си — увери го тя през смях.

— Стоп камера! — Гласът на режисьора разруши чувствения момент. — Дявол го взел, Мери Бет, гащите ти се виждат!

— Няма да си сваля бельото — заинати се актрисата. — После има да ме разнасят по вестниците.

— Едва ли Тифани някога ще тръгне да носи прозаични неща като гащи — намеси се обнадежден Стоун Майкълс.

Мери Бет Олсън се извърна към него.

— А на теб само ти дай голи жени.

— Няма такова нещо! — Красивият актьор вдигна ръце и хвърли поглед към контролния пулт, където седеше годеницата му и следеше репликите. От деня, в който започна връзката му с Бренда, сценаристката на сериала, ролята на Стоун, както бе предположила и Алекс, бе набъбнала значително. Но той откри, че не е необходимо да се жени, за да си осигури пътя към славата. Не и когато женската публика го намираше за неотразим. В „Пийпъл Мегазин“ го бяха обявили за най-сексапилния мъж на всички времена. А Хелън Гърли Браун му бе предложила чрез рекламния си агент да се снима за корицата на „Космополитън“.

— Защо не сменим цвета на нощницата — предложи Алекс.

— Трябва да е бяла — предупреди режисьорът. — Бялото най-добре отразява лунната светлина и свещите.

— А слонова кост?

Той поглади брадата си.

— Мисля, че може.

— Веднага се връщам.

— Добре, деца! Време е за обяд! — извика режисьорът.

— Обяд! — повтори асистент-режисьорът.

Алекс тъкмо си тръгваше от снимачната площадка, когато се сблъска със съпругата на Зак.

— Госпожо Девъро!

— Госпожице Лайънс — кимна Миранда.

— Каква изненада.

Острият поглед на Миранда не пропусна да отбележи притеснението на Алекс.

— Едва ли бих я нарекла приятна.

Алекс я погледна внимателно.

— Извинете ме, сигурно бях груба. Просто денят ми не е от най-добрите. — Въпреки че сценаристите оставаха непроменени, режисьорите се сменяха често, понякога на всяка седмица.

Сегашният сякаш бе твърдо решен да усложни максимално нещата. Смени нюансите на дрехите безброй пъти, като я караше да притичва от снимачната площадка до гардероба непрекъснато. Алекс не бе единствената уморена от безкрайното търчане напред-назад. Чу фризьорката да се заканва да направи нещо твърде неприятно с машата, нещо, което никога не би хрумнало на човек, освен ако не са го накарали да промени прическата на Оливия три пъти.

— Виждам, че сте заета — каза миролюбиво Миранда. — Ще бъда кратка. — Тя се наведе напред и постави изящната си ръка върху ръката на Алекс. Златната й халка проблесна. — Касае се за съпруга ми.

— Какво за него?

— Стой настрана! — Бе толкова близо, че дъхът й опари кожата на Алекс. Зелените й очи бяха леденостудени. Алекс усети как я побиват студени тръпки.

— Двамата със съпруга ви работим заедно, госпожо Девъро. Това е всичко.

— Не се опитвай да ме лъжеш, защото знам какво си намислила! — Устните на Миранда се изкривиха от гняв. — Първо се намеси в живота на Елинор, както и на всички около нея…

— Всички около нея ли? Какво искате да…

Миранда я прекъсна с гневен жест.

— Ти буквално пропълзя като змия в живота на леля ми! А сега си си набелязала съпруга ми. — Гласът й бе тих и злобен, но Алекс едва ли щеше да е по-малко потресена, ако Миранда бе започнала да крещи. Ожесточението, изписано по лицето й, бе много по-заплашително, отколкото един скандал. Пръстите й се стегнаха около китката на Алекс. Ноктите й се впиха в кожата. — Трябва да разбереш, че мога да направя живота ти истински ад. И твоя, и на Зак!

Алекс бе сигурна, че Миранда не преувеличава.

— Нямам връзка със съпруга ви, госпожо Девъро.

— Постарай се и в бъдеще да е така. — С хищната си усмивка Миранда приличаше на акула. — Освен ако не си готова да понесеш последствията. И повярвай ми, скъпа — произнесе с медено-заплашителен глас, — последствията не са никак приятни за тези, които се изпречат на пътя ми!

Вбесена, че Миранда се е осмелила да дойде на работното й място и да я заплашва с физическа разправа, Алекс остана безмълвна. Напрежението помежду им нарастваше.

— Случило ли се е нещо? — Алекс едва не разцелува Софи.

— Абсолютно нищо — едва успя да изрече тя и усети, че устата й е пресъхнала. — Госпожа Девъро тъкмо си тръгваше.

— Точно така — потвърди Миранда със заучената за пред хората усмивка, която можеше да се види на всяка от снимките й във вестниците и списанията. — И без това закъснявам за обяда със съпруга ми. А както добре знаете, госпожице Лайънс, Закари мрази да чака. — Тя пусна ръката на Алекс. — Много ми беше приятно да си побъбрим, скъпа. Ще го направим отново някой ден.

— Какво, по дяволите, иска тази? — попита Софи, сложила ръце на кръста си, докато наблюдаваха как Миранда Девъро се отдалечава.

Алекс потръпна и усети, че ръцете й са овлажнели.

— Мисли, че спя със съпруга й.

Софи вдигна вежди.

— Заплаши ли те?

Алекс сви рамене и се опита да си каже, че си въобразява и не бива да приема насериозно заплахите на Миранда. Това е резултатът, след като по цял ден висеше на снимачната площадка. Дори истинският живот бе започнал да й прилича на сълзлива телевизионна драма.

— Не явно…

— Защо тогава си така пребледняла? — Софи бе притеснена. — Може би трябва да поговориш със Зак, за да я постави на мястото й.

— Не — въздъхна Алекс. — Не съм направила нищо, за да я накарам да ревнува. И тъй като нямам намерение да започвам връзка със Зак, нещата ще се оправят от само себе си.

Но дори и когато тръгна да смени нощницата, Алекс не можа да се отърси от чувството на тревога.

Шест часа по-късно снимките най-сетне приключиха под зоркия поглед на вечно недоволния режисьор и Алекс си тръгна.

Когато стигна на мястото, обозначено с името й на паркинга, видя, че и четирите гуми на поршето й са изпуснати.

Алекс се почувства по-спокойна, когато през следващите няколко седмици не последваха други инциденти.

Погълната от работата си по колекцията от „Синьото езеро“, както и по-новите модели за сериала, тя нямаше време за размисли. Всяка сутрин тичаше по плажа, след това си сваряваше каничка кафе и сядаше над скицника. Спираше работа само за обяд и пак пиеше кафе със сандвич. А да вечеря, обикновено забравяше. Спеше малко и почти не се хранеше.

— Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? — попита я Зак един дъждовен следобед, когато тя пристигна в кабинета му за обсъждане на бюджета.

Той бе отсъствал дълго, защото бе предприел обиколка, за да огледа всички петна за нови строежи. Алекс бе по-спокойна през трите седмици, когато не го виждаше. Ето че сега бяха съвсем сами и тя разбра, че напразно се е притеснявала, че Зак отново ще се опита да я прелъсти. Тъкмо обратното, той я наблюдаваше с ужас.

— Какво искаш да кажеш? — От изтощение и умора гласът й премина във фалцет. Настинката, която я измъчваше от дълго време, отново се обади и тя се закашля.

— Кога си се поглеждала в огледалото за последен път? Изглеждаш ужасно. — Лицето й бе бледо и изпито; устните без червило, също побелели, а под зачервените й очи — сенки. Кашмиреният й пуловер висеше на слабото й тяло.

— О — отвърна тя с ехиден глас, — много ти благодаря! Някой казвал ли ти е какъв ефект оказват подобни думи на самочувствието на една жена? — Тя прокара трепереща ръка по червените си вълнени панталони. Бе ги избрала заради яркия им цвят, за да придадат малко живинка на мрачния ден, а също и за да я освежат. Но по неодобрителните думи и изражение на Зак разбра, че идеята й е претърпяла провал.

— Някой някога да ти е казвал, че бледите изпити жени са отживели времето си още с епохата на Камий?

— Много си мил — измърмори тя. — Къде е Елинор?

— В Санта Барбара. Артритът й пак се обажда в това отвратително време. Евърил смята, че трябва да пази стаята.

— Така ли? Значи ще сме само двамата?

— Някакъв проблем ли има?

— Съвсем не — излъга тя. Прииска й се да вметне, че жена му има проблем, но премълча. — Да се захващаме за работа тогава.

Докато се стараеше да се съсредоточи над цифрите, които Зак цитираше, Алекс забеляза, че всичко й изглежда толкова мъгливо, колкото и мрачният ден навън. Напоследък много често й се случваше да влезе в някоя стая и да забрави защо е влязла. Или набираше телефона на Зак, за да сподели с него последната си идея, но щом чуеше плътния му глас, забравяше какво иска да каже.

Щяха да обсъждат цените на дрехите от колекцията от „Синьото езеро“, когато погледът й попадна на някаква папка, която той стискаше от доста време. Цифрите излетяха от главата й подобно на сухи листа, понесени от есенния вятър.

Миналото, мислеше си Алекс, издържайки на черния поглед на Зак, миналото бе толкова мъчително! Още не можеше да забрави часовете, прекарани в Луизиана. Все се надяваше, че времето ще замъгли спомените. Молеше се да забрави как при всеки негов допир коленете й омекваха, как ръцете му се плъзваха около кръста й, как тръпнеше от удоволствие… Но въпреки надеждата, твърдото решение и увереността, че всичко, случило се в онзи далечен ден, трябва да бъде забравено, всеки миг бе се запечатал завинаги в съзнанието й. Тя вече не можеше да контролира мислите си. Напоследък често си представяше ужасни неща. Прехвърляше наум непреодолимите проблеми в брака му, виждаше във въображението си как Миранда бяга с някой от многобройните си любовници, които й приписваше жълтата преса. Понякога, късно нощем, докато лежеше будна и самотна, съсредоточила поглед в някоя точка на тавана, тя си представяше как пуска телевизора и по новините съобщават, че един конкорд се е разбил някъде над Алпите и въпреки че екипажът е оцелял, единственият пътник, видната обществена фигура, наследничката на веригата магазини „Лордс“ — Миранда Лорд Баптиста Смайт Девъро е загинала. Представяше си как веднага след това отива при Зак, за да го утеши и успокои. И тогава той й казва това, което тя най-много копнее да чуе — че никога не е обичал Миранда, че единствената жена, която някога е обичал, е тя, Алекс. И тогава, щастливи, те се прегръщат. Понякога си представяше как се любят на плажа под кръглата луна или в разкошна мраморна вана, пълна с пухкава пяна. Друг път го виждаше да я съблича бавно, с нескрито удоволствие на балдахинено легло, посипано с розови листенца. Представяше си как се любят в някоя топла полинезийска лагуна, зад буйните струи на водопад, под залязващите лъчи на тропическото слънце, чиито отблясъци превръщат всичко наоколо в злато… Местата в мислите й се меняха, но чувствата и думите оставаха еднакви. Алекс знаеше, че помислите й са греховни, но не можеше да си наложи да престане…

— Алекс? Добре ли си? — Плътният загрижен глас на Зак я накара да се опомни.

— Да, да, няма нищо. Не се притеснявай за мен, продължаваме.

Той се намръщи, но вече знаеше, че упоритостта на Алекс бе толкова силна, колкото и тази на Елинор, и реши, че няма смисъл да си губят взаимно силите в спорове.

— Реших да използваме фабриката в Бруклин.

Очакваше Алекс да приеме с възторг новината, но тя само кимна, при което усети, че й се вие свят.

— Радвам се — тихо каза тя.

— Това е всичко за днес — излъга той. Искаше му се отново да обсъдят превишените разходи за бельото, но когато погледна бледото й лице, реши да остави въпросите си за по-късно.

— Не ни отне много време. — Алекс не скри облекчението си. Бе очаквала да чуе критични думи за перата, с които бе украсила нощницата на Тифани. Нямаше търпение да си тръгне, преди той да е споменал нещо за пищната украса и се изправи от стола прекалено рязко. Зави й се свят, стаята сякаш отплува в далечината и пред очите й се появи рояк звездички. Подът сякаш се наклони и политна към нея.

Зак се озова до Алекс, преди тя да падне на килима. Подхвана я и я сложи да седне на един стол.

— Защо, по дяволите, не каза на секретарката ми, че си болна, когато сте уточнявали срещата? — Бе побеснял, задето Алекс не обръщаше никакво внимание на здравето си, но не можеше да си прости, че не бе забелязал колко изтощена е тя. — Можехме да я отложим, докато се оправиш.

— Не исках да отлагаме, защото няма време. Освен това, не е нищо сериозно, просто съм настинала.

— Човек не припада, когато е настинал.

— Мислех си…

— Твърде много мислиш! — Сложи ръка на челото й. — Имаш температура.

Тя гореше и същевременно я избиваше студена пот. Непознато чувство прободе сърцето на Зак, чувство, подобно на страх.

— Веднага ще те откарам в клиниката за спешни случаи.

— Преувеличаваш опасността. — Защо просто не я оставеше на мира? Тя се опита да стане, но Зак не й позволи. — Само съм настинала — повтори тя. — И сигурно съм прекалила малко с работата.

— Май твърде много си прекалила! Кога си се хранила нормално за последен път?

— Снощи ядох спагети. — Макароните и доматеният сос й се бяха сторили с вкус на картон. А след вечерята повърна почти всичко. — И освен това, нямам намерение да ходя в болница.

— Не мога да те оставя така.

— По дяволите, Зак… — Протестът й бе удавен в дълбока раздираща кашлица, която не можа да потисне.

— Стига приказки! — Той изруга. Бързо я изправи на крака и Алекс отново усети, че й се вие свят.

— Не ме пипай.

— Седмици наред полагам нечовешки усилия, за да не те докосна — отвърна той. — Но благодарение на безотговорността, която проявяваш към здравето си, просто и двамата ще трябва да се примирим с възникналата ситуация. Ще можеш ли да ходиш сама?

— Разбира се. — Поне така се надяваше.

— Тръгвай тогава. Обади се на Дан Матисън от Централна Презвитерианска клиника — нареди той на секретарката си. — Кажи му, че водя пациентка.

— Няма да се обаждаш на никого — противопостави се Алекс, — защото няма да ходя в никаква болница.

— Млъквай! — Гласът му прозвуча грубо. — Кажи на Матисън, че ще съм там след петнадесет минути. Да е точен — обърна се той отново към секретарката и помъкна Алекс към частния асансьор в кабинета му.

— Не можеш да се държиш така с мен — оплака се тя, докато той натискаше бутона. — Аз не работя за теб. В случай че си забравил, Закари Девъро, аз съм тук на хонорар. Договорът, който съм подписала с „Лордс“, не ти дава право да се месиш в личния ми живот.

— Ако не млъкнеш, една плесница ще ти затвори устата.

— Само да си посмял! — Разбира се, че нямаше да посмее. Никога през живота си не бе удрял жена, дори Миранда, която го бе предизвиквала толкова пъти.

— Ако съм на твое място, не бих си правил експерименти.

Стигнаха до подземния гараж. Алекс вече не можеше да се държи на крака. Зак я хвана, преди да се свлече на пода.

— Казах, че мога да ходя…

— Да, бе, страхотно се справяш. — Искаше му се никога да не я пуска. Искаше да се грижи за нея. Не само днес, а до края на живота им.

— Просто не разбирам защо толкова се гневиш — продължи да говори тя. Но не можа да устои на изкушението и отпусна глава на рамото му.

— Глупостта винаги ме е вбесявала. Достатъчно голяма си, за да се грижиш за себе си.

— Имах много работа.

Той отключи вратата на колата си, помогна й да седне и закопча предпазния колан.

— Да си чувала, че можеш да упълномощиш някого да свърши нещо?

— Моето име ще бъде на етикетите. — Гаражът се завъртя пред очите й и тя се отпусна на кожената седалка. — Ако искам тези дрехи да са изпипани, а така трябва да бъде, ще си нося пълната отговорност.

— Целият свят се нуждае тъкмо от това. Още един мъртъв перфекционист.

— Просто ме остави на мира.

— И аз искам спокойствие — сопнато отвърна той. — Но държа да ти кажа нещо, в случай че не си обърнала внимание. Веригата „Лордс“ е инвестирала крупни суми в теб, Александра Лайънс. Няма да позволя инвестициите ни да пропаднат.

— За това ли бил целият шум?

— А ти за какво, по дяволите, мислиш? — Всеки път, щом чуеше гласа му, Алекс усещаше познатите тръпки, които в този случай нямаха нищо общо с настинката й. — По дяволите, Алекс — рече той, вече по-меко, — престани да спориш. Поне не сега. — Погали я нежно с опакото на ръката си. Тя разбираше, че с този жест се опитва да я успокои, а не да я прелъсти, но лекото докосване отприщи позната вълна от чувства.

Тя откъсна поглед от неговия и огледа вътрешността на колата. Миришеше на кожа и дърво.

— Хубава е.

— Благодаря. И аз я харесвам. — Като дете прелистваше списанията за коли и винаги се спираше най-дълго на скъпите, недостъпни като цена, марки. Ако някой му бе казал, че един ден ще има собствен ягуар, той щеше да се усъмни дали не е пушил трева.

— Изглежда така, сякаш ти трябва разрешително за пилот, за да я подкараш — прошепна тя, докато оглеждаше многобройните скали и уреди по таблото. Някои от тях вече потрепваха. Тя отпусна глава назад, затвори очи и се унесе, докато Зак профучаваше по мокрите улици.

По нейно настояване той я остави да влезе сама в болницата. Тя се успокои. Нямаше сила да спори с него.

— Не мога да повярвам — промърмори Алекс час по-късно, когато отново се качиха в ягуара.

— Нито пък аз. — Беше мрачен и навъсен. — Господи, как може да не разбереш, че имаш пневмония?

— Би ли престанал да ми викаш? — оплака се измъчено тя.

— Извинявай.

— Мислех, че съм настинала. — След това с примирен глас, толкова нетипичен за нея, промълви: — Благодаря.

— Моля. — Той я погледна косо.

Алекс бе готова да даде всичко в този момент, само и само да разбере какво мисли той. Изтощена от температурата и в пълна безтегловност след инжекцията на доктора, тя не го попита откъде знае къде живее тя.

Не възнегодува и когато я вдигна на ръце, за да я пренесе във вилата на плажа, боядисана в розово и жълто, една от малкото, все още устояли на нашествието на алчните безскрупулни предприемачи и техните булдозери.

Притесни се едва когато той се отправи към спалнята, но й бе като в мъгла. Зак седна до нея на леглото. Парчета плат и всякакви бележки и скици бяха пръснати наоколо, свидетелство за усилената й работа.

— Това е пълен абсурд — измърмори той, докато събираше мострите.

— Грешиш, това е италианска коприна.

— Много остроумна забележка, Алекс, направо страхотно. — Той хвърли мострите на най-близката масичка. — Да ти помогна ли да се съблечеш? — попита привидно небрежно. Ставаше все по-трудно да е до тази жена и да не я пожелае! Дори и потънала в този огромен червен пуловер, широки панталони и черни ботуши, дори със зачервения й от болестта нос и бледи страни, Зак едва успяваше да се възпре да не я докосне. Искаше му се да плъзне ръка под пуловера и да я погали. Знаеше, че кожата й е дори по-мека от кашмирения блузон. Дългите месеци, прекарани в работа близо до нея, и гнетящото въздържание си казваха своето.

— Мога и сама.

Той усети и разочарование, и облекчение.

— Ще почакам оттатък. Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Не беше лесно, но той се опита да се овладее. Огледа стаята. Във всяко ъгълче личеше нейния почерк и вкус, както и при моделите й. Ратанови столове, отрупани със сини и жълти възглавнички, бяха подредени около стените на стаята с избелял дъбов под. В центъра, по небесносиньо килимче, плуваха балони. В многобройни керамични саксии бяха посадени тропически растения. Модернистични постери висяха по снежнобелите стени. Чифт червени обувки с неестествено високи токове бяха оставени пред канапето, по което бяха разхвърляни късове пъстра коприна и лъскав сатен. Забеляза малка сфера на близката масичка, сцената вътре в която пресъздаваше небосклона над Ню Йорк. Имаше и други такива сфери, които изобразяваха арката „Свети Луис“, моста Голдън Гейт, сиатълски пейзаж, Аламо… Зак си спомни отново, че тя му бе разказала за младежките си години, прекарани в непрекъснати странствания. Той избра една от сферите и я разтърси. Над катедралата „Сейнт Луис“ в съседство с Джексън Скуеър в Ню Орлиънс се посипа сняг. Зак си представи с известна горчивина, но и с радост, как Алекс държи тази вещ в ръцете си и си мисли за него. Въздъхна, остави сферата на мястото й и продължи да разглежда стаята. Търсеше някакъв ключ, за да разгадае миналото й. Огледа добре портрета на сивокоса жена на средна възраст и чернокосо усмихнато момче. Рамката бе във формата на стилизиран яркожълт слънчоглед. Майка й и брат й, помисли си той и потърси прилика с Алекс, но не откри такава. Може би Елинор бе права. Явно много се тревожеше за Алекс и затова бе изпаднал в такова меланхолично настроение. Спомни си, че от осемте деца в неговото семейство, само той и сестра му Маги приличаха на майка си, Пола и Лорейн, приличаха на баща му, а останалите четири момичета не приличаха нито на единия, нито на другия родител, а нямаха и прилика помежду си. Наистина, не можеше да очаква задължително прилика между Алекс и майка й. А и с брат си не бяха еднолични близнаци.

Влезе в старомодния кухненски бокс, боядисан в слънчевожълто, с яркосин таван. Напълни червения чайник с вода, за да направи чай, и застана до прозореца с ръце в джобовете. Погледът му бе отправен към океана, сега забулен в мъглива дъждовна пелена. Отново се замисли.

Вече знаеше, че Александра Лайънс е умна, приятна, изключително надарена и красива млада жена. В нея гореше искрата на независимост и амбиция — черти, които самият той притежаваше. Тя бе най-очарователната и завладяваща личност, която някога бе срещал.

Пронизителното свистене на чайника го стресна. Взе чашите от подноса и вдигна поглед към странния часовник с причудливо излегнати котки от двете му страни. Едва сега забеляза, че тя много се бави в спалнята. Какво, по дяволите, правеше? Взе чая и тръгна натам. Почука леко на вратата. Веднъж, втори, а след това и трети път. Тя не отговори. Зак реши да види какво става.

Намери я да лежи неподвижно върху леглото, напълно изключила за съществуването на останалия свят. За миг Зак се паникьоса, но после забеляза лекото повдигане на гърдите й. Дишаше учестено.

Той се наведе и леко се опита да свали ботушите й. Червените чорапи и панталоните се смъкнаха лесно.

— Господи — изпъшка Зак, когато видя червените дантелени бикини, изрязани високо над бедрата. Не може ли да носи нормално бяло памучно бельо? Погледът му се спря на триъгълника, очертан от дългите й крака. Алекс сигурно щеше да изглежда секси дори и в бельо на монахиня.

Той се намръщи, но се зае да свали и пуловера. Разкопча го бавно, защото пръстите му трепереха. Както и предполагаше, сутиенът бе в комплект със скандалните червени бикини. Ален като самия грях.

Мъжът застина до леглото, без да може да откъсне очи от примамливата гледка. Почувства се като гладуващ, около когото сервират всякакви вкусни неща, а той самият не може да си вземе дори едно мъничко късче.

През последните месеци бе стигнал до извода, че злите орисници бяха му изпратили Алекс, да го измъчват, да прогонват съня от клепачите му, да го побъркат с еротични видения. Той въздъхна тежко и я зави. Наведе се и я докосна с устни. Остави я да спи и се върна в хола. Взе слушалката на смешния телефон във формата на Мики Маус и набра Елинор.

 

 

Когато Алекс се събуди няколко часа по-късно, откри, че около нея се суети медицинска сестра. Зак и Елинор я бяха наели. Когато се опита да я убеди, че може и сама да се грижи за себе си, Инга Нусланд скръсти ръце на пищната си гръд и отказа да слуша.

На третия ден от принудителното лечение, флегматичната русокоса Инга вече бе доказала, че е не само незаменима като болногледачка, но и великолепна готвачка, която печеше невероятни сладкиши. Тогава Алекс реши, че не е чак толкова лошо човек да се остави на грижите на някого и да си почине.

 

 

— Кога най-сетне ще признаеш, че тя е Ана? — настоя Елинор.

Зак бе заминал за Санта Барбара, за да разкаже на възрастната дама как се чувства Александра. Въпреки че повече не отиде във вилата, Инга го държеше в течение, освен това той не пропускаше да се обади на лекаря на Алекс.

— Все още няма сигурни доказателства — изтъкна Зак. Повтаряше тези думи всеки път, когато разговорът се подновеше. Понякога, както и в този миг, му се искаше никога да не се бе правил на ангел спасител по време на карнавала. Но вече се беше случило и заради отзивчивостта му, сега и двамата страдаха.

Някога, още като момче, той се бе натъкнал на стар бухал, който се мъчеше да полети със счупеното си крило. Тогава той уви осакатената птица в ризата си, отнесе я вкъщи и следващите две седмици я хранеше с полски мишки и влечуги, докато накрая неблагодарният бухал не отхапа част от пръста му. Направи добро, за да дочакаш зло, все повтаряше баба му. Зак дори не бе предполагал колко истина има в думите й.

— Не забелязваш ли приликата? — продължаваше да настоява Елинор.

— Добре, наистина много прилича на теб, но това не означава, че ти е внучка. Все пак Миранда ти е племенница, а не прилича на никого от фамилията Лорд.

Елинор се намръщи, защото си спомни обаждането на племенницата си миналата вечер. Бе поискала малък заем, за да покрие загубите си в Монте Карло. Бе помолила Елинор да не споменава за обаждането й пред Зак, което тя и не възнамеряваше да прави, защото не желаеше да се меси в брака им, който се бе оказал пълен провал. И двамата са възрастни хора, повтаряше си непрекъснато тя. Каквото и да правят си е тяхна работа, стига да не вредят на „Лордс“.

— Миранда е наследила външния си вид по майчина линия. — А също и нрава. След женитбата за Лорънс Лорд, Силвия, дъщерята на виконта, се оказа не толкова мила и чаровна. Бе неизлечима нимфоманка.

Зак съжали, че спомена името на Миранда. Не искаше да говорят за нея. Защото не желаеше открито да признае, че през месеците, докато работеше заедно с Алекс, бе забелязал у младата жена неща, които го бяха смутили. Определени жестове, типични за Елинор, както и непреклонната упоритост и интелигентност, от които той непрекъснато се възхищаваше.

— Ще съобщиш ли подозренията си на Алекс?

— Не. Все още не. — Елинор въздъхна. Дълбоките бръчки на лицето й му напомниха за други случаи, когато бе повярвала, че е открила Ана. — След като пуснем на пазара колекцията от „Синьото езеро“. Но поне можем да пробваме, за да проверим дали ще си спомни нещо.

— Елинор…

— Горкото момиче е работило толкова усилено, че се е разболяло. Дори и след като докторите преценят, че е оздравяла, ще й трябва още почивка.

— Предлагаш да я поканим да оздравява тук, в Санта Барбара?

— Да — кимна Елинор. Бръчките изчезнаха от челото й. — В дома, където баща й и дядо й са били родени…

Трябваше всичко да е идеално, когато Ана се завърне у дома.

След като бе пила антибиотици десет дни и се бе тъпкала с маслени бисквити с мармалад, с ябълков щрудел, баници с пиле и бухти, Алекс заяви, че е крайно време да се върне на работа. Лекарят потвърди подобрението й и тя започна да отделя по няколко часа на ден за старите си занимания.

— Все още си твърде бледа — забеляза Елинор, когато я посети във вилата й. Въпреки че бе напълняла с няколко килограма, Алекс все още не бе придобила предишния си здрав вид.

— Ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш. Но когато се върнеш на работа, трябва да си добре отпочинала, Александра. Само след месец предстои дебютът на колекцията в Чикаго — напомни й тя. — Няма по-добро място да се възстановиш напълно от моята къща.

— Искаш да дойда в Санта Барбара? Да отседна при теб?

— Ще бъде удоволствие за мен да ми бъдеш гостенка.

— Не мога да тръгна. Със Зак още не сме уточнили какъв ще бъде музикалният фон на ревюто. — Тя настояваше музикантите да свирят на живо, а той твърдеше, че ще им излезе по-евтино, ако пуснат касета. Но това не би създало необходимото настроение.

— Този проблем може и да почака — успокои я Елинор. — Зак ще оправи нещата. Вярвай, мила, Зак има лошия навик да усложнява всичко. Но така и така не можете да обсъждате нищо сега. Той е в командировка.

— Така ли — попита небрежно Алекс. Колкото и да бе неразумно, бе се надявала Зак да я посети. Но той не дойде.

— В Торонто е. Водим преговори за първия магазин на „Лордс“ в Канада. Но всичко е тайна в момента.

— Няма да кажа на никого — обеща Алекс и се учуди, че Елинор споделя с нея такава важна информация.

— Не съм и подозирала, че ще го направиш, мила — отвърна Елинор. — Нека да ти помогна да си събереш багажа.

Това, което Алекс бе научила през месеците съвместна работа, бе, че като всички богати и властни жени, Елинор Лорд бе свикнала да постига своето. Алекс просто седна и я остави да приготви багажа й.

 

 

Миранда не бе на себе си от гняв. Зак бе застанал до прозореца на спалнята и разглеждаше имението на Елинор в Санта Барбара, в напразен опит да укроти яростта на жена си.

— Не мога да повярвам, че е поканила тази скапана натрапница тук! — Тя свиваше и отпускаше юмруци, въртеше пръстените на изящните си дълги пръсти и по това личеше колко е разярена.

Миранда нямаше намерение да се остави да я лишат от наследство и то заради някаква пресметлива драскачка. Как смееше тази Александра Лайънс да обърква целия й живот!

— Леля ти не я смята за натрапница. — Зак съжаляваше, че е дошъл. Трябваше да остане в Ел Ей. Някой бе започнал тайно да изкупува наличните акции на „Лордс“ и той, колкото и да се опитваше, не можеше да проникне в делата на множеството холдингови компании, които стриктно пазеха в тайна личността на клиентите си.

Но Елинор настоя да дойде заради Алекс и колкото и да не му се искаше да си признае, той също държеше да бъде свидетел на първата й реакция, когато види къщата.

Миранда продължаваше да крачи из стаята. С гневните си нервни движения напомняше на тигрица, оставена гладна цяла седмица.

— Предполагам много добре разбираш, че дъртата съвсем си е загубила ума. — Спря за миг, за да запали цигара. Кълба синкав дим се издигнаха към тавана, сякаш излизаха от тлеещ вулкан.

— Внимавай какво говориш.

— Как ли пък не! Всеки добър психиатър ще удостовери, че не е с всичкия си.

Той рязко се извърна.

— Предупреждавам те, Миранда, ако само се опиташ да направиш нещо подобно, ще парирам всяко твое действие.

Миранда спря поглед на тъмните му искрящи очи и на заплашителната му поза. Видът му бе суров и войнствен, което й се стори много възбуждащо. От толкова отдавна не бе успявала да предизвика у него някаква реакция. Напоследък бе доста хладен с нея. Усети, че го желае и за миг забрави яростта си.

— Знаеш ли, скъпи — произнесе бавно и в зелените й очи се появи блясък, — много си секси, когато си ядосан. — Тя се владееше до съвършенство. Пристъпи към Зак с бавната полюляваща се походка, която смяташе за неустоима, но очевидният й опит да го прелъсти, му се стори отвратителен.

— Няма да стане.

Тя сложи ръка на гърдите му.

— Сигурен ли си? — Започна да си играе с копчетата на ризата му. — Нима не си забелязал колко дълго не сме се любили?

— „Любили“ ли каза? — Той грубо отблъсна ръката й. — Така ли го наричаш?

— Разбира се. — Тя не можеше да се признае за победена. Вдигна ръце и обви врата му. — Беше толкова хубаво, Закари. Нали си спомняш? — Той не отстъпи и тя побърза да се притисне към него. — Помниш ли онази чудесна вечер в лимузината в Лондон? А помниш ли как прекарахме остатъка от нощта? — Гласът й премина в кадифено мъркане и зъбите й се впиха в ухото му. — Помниш ли, когато ми каза, че никога не си срещал жена, с която да се чувстваш така, както се чувстваш с мен? — Тя спря да го милва и го погледна тъжно. — Кога и къде сбъркахме?

— Ами какво ще кажеш за медения ни месец, когато открадна обеците?

Тя въздъхна престорено.

— Никога няма да забравиш този случай, нали? — Зелените й очи плувнаха в сълзи. — Може би трябва да опитаме отново. Ако повярвам, че наистина ме обичаш, въпреки недостатъците и грешките ми, ще имам достатъчно сила, за да преодолея това болестно влечение. — В същия момент от очите й потекоха сълзи.

Невероятна актриса, помисли си Зак. Всеки би повярвал в разкаянието й. Ако не я познаваше толкова добре, и той би й повярвал.

Тя се повдигна на пръсти и докосна с отворени устни неговите.

— Моля те, Закари! Нека опитаме отново. После ще заживеем чудесно, щастливи заедно… — Тя наистина опитваше всичко възможно. Пръстите й галеха врата му, гласът й бе като лек полъх, а тялото й се притискаше възбуждащо към неговото. Но уви! Нямаше нужда да поглежда надолу, за да види, че тялото му не отговаря на настойчивите й ласки.

— Предполагам, че за да се осъществи всичко това, трябва да ти помогна да освидетелстваш Елинор и да я затвориш в старчески дом.

— Е, не можеш да отречеш, че вече е доста стара — рече Миранда. — Но и ти ще признаеш, че последната й идея да приюти тук тази парцалива никаквица от Холивуд, е абсурдна.

— Александра Лайънс не е парцалива никаквица. — Той отблъсна Миранда с неочаквана грубост. — Тя просто се оказа една много талантлива млада жена, която се бори сама в живота.

— Най-сетне! — Нежното изражение на Миранда се вкамени. В този момент й проличаха всичките години, които тя упорито криеше. Дори в документите си бе записана десет години по-млада. — Значи съм била права през цялото време?

— Какви ги говориш? — Ядосан на себе си, Зак й обърна гръб и пъхна ръце в джобовете си.

Тя си помисли за снимките, които Мики О’Рурк бе направил, запечатвайки моментите, когато Зак пренася на ръце Алекс до къщата й. Изражението му бе напрегнато и загрижено, от което тя съдеше, че връзката на съпруга й с тази жена не е само делова. Миранда все още не искаше да извади уличаващите го доказателства. Имаше време. Тя никога не бе проявявала особено търпение, но когато се налагаше, бе готова да го стори. Но ако малката мръсница си въобразяваше, че ще успее да открадне от Миранда и съпруга й, и наследството, очакваше я доста неприятна изненада.

— А аз все се чудех защо приемаш така спокойно последната прищявка на леля ми — просъска тя. — Кажи ми Закари, добра ли е в леглото?

— Нямам никаква представа.

— Лъжец! — просъска тя. — Сигурна съм, че знаеш много добре. Сигурна съм, че малката уличница си отваря краката за теб от месеци наред. Имала е достатъчно време да те убеди да й помогнеш да отмъкне милионите на Лорд.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Миранда, предупреждавам те…

— Не, скъпи! — В гласа й пролича явна закана. — Аз те предупреждавам! Ако само погледнеш това момиче отново, ще продам всичките си акции в „Лордс“ на Нелсън Монтейг и то ще го сторя толкова бързо, че свят ще ви се завие! И на теб, и на милата ми леличка.

— Нелсън Монтейг ли?

— Нима съм забравила да ти спомена, че се натъкнах на него в Монте Карло миналия месец? — Тя огледа грижливо лакираните си нокти и удължи напрегнатото мълчание. — Играеше бакара и естествено печелеше, а аз нямах никакъв късмет на рулетката. — Очите й светеха със студен блясък, подобно на зелен неон. — Към мен той се прояви като един безкрайно щедър мъж. Даде ми част от печалбата си. — Тя се усмихна. — Прекарахме чудесно.

— Радвам се и за двама ви — отвърна сухо Зак. — И предполагам, че в момент на върховно удоволствие ти е предложил да откупи акциите ти.

— Не.

— Не? — Тя се забавлява, установи Зак. Изпитваше желание да я удуши заради начина, по който издевателстваше над него.

— Всъщност, това стана едва на следващата сутрин, след закуска. Тогава повдигна въпроса за акциите. — Очите й светеха от удоволствие при спомена за преживените лудории с Монтейг. Но тя отдавна вече не притежаваше способността да накара Зак да ревнува.

Но мисълта, че именно Нелсън Монтейг може да се докопа до акциите на „Лордс“, го притесняваше повече от всичко друго.

Бивш миньор, направил първия си милион, когато открил диамантена жила в платото Кимбърли, Монтейг бе безскрупулен мошеник, за когото етиката представляваше просто една досадна пречка, която се налагаше да преодолява.

— Няма да продаваш! — Зак не й предлагаше какво да направи. Нито пък я молеше.

— За момента няма — съгласи се тя. — Въпреки че Нелсън ме увери, че много скоро ще притежава контролния пакет, за който вие с любимата ми леличка толкова се притеснявате.

Зак прокле наум празноглавия й баща, продал навремето собствените си акции. Ако Лорънс Лорд не се бе оказал такъв развейпрах, ако бе овладял страстта си към хазарта, ако късметът не му бе изневерявал всеки път, бъдещето на компанията, основана от брат му, сега нямаше да е заложено на карта.

— Ако трябва да сме честни, той не ми харесва като мъж — довери му Миранда. — Груб и недодялан е.

— И освен това е петият най-богат човек в света.

— Е, това компенсира много от недостатъците му — съгласи се тя. — И няма да крия, че много от предложенията му ми допаднаха.

— Прие ли?

Това би означавало Елинор да загуби контрола над „Лордс“, а той нямаше да допусне това.

Ако се наложи, ще предприеме нова тактика, защото знаеше колко много означава „Лордс“ за Елинор. Компанията бе смисълът на живота й. Единственото друго нещо, което имаше значение за нея, бе откриването на Ана. Старото й сърце сигурно нямаше да понесе загубата.

— Разбира се, че не, глупчо. Как бих могла? Нали съм омъжена за теб!

— Гледай да не ти се случи нещо покрай онзи главорез.

Носеха се слухове, че е пребил до смърт бившата си любовница, въпреки че официалният полицейски доклад представяше смъртта й като самоубийство. Депресираната млада жена скочила от прозореца в апартамента на Монтейг.

— Не се притеснявай — успокои го Миранда. — Разбрахме се, значи. Ти няма да закачаш повече онази шавлива кучка и ще ми помогнеш да осигуря на милата ми леля помощта, от която се нуждае, а в замяна на съпружеската ти вярност, аз няма да продавам акции.

— Няма да ти позволя да направиш нищо на Елинор. Само се опитай да й навредиш и повече няма да прикривам клептоманските ти набези по магазините.

По гладкото й чело се врязаха бръчки.

— Закари, ти си отвратителен! — Тя прехапа устни и бързо прецени възможностите си. — Добре. Докато ти си начело на „Лордс“, ще търпя леля ми с нейните приумици и странности. — Но — продължи тя, вече с променен глас, — искам това момиче да се махне.

— Не съм аз този, който ще реши въпроса.

Очите на Миранда проблеснаха остро.

— Тогава измисли нещо, скъпи. Защото, ако ти не се отървеш от Александра Лайънс, ще го сторя аз.

Това не беше заплаха, хвърлена на вятъра. Зак добре осъзнаваше сериозността на положението.