Джоан Рос
Наследство от лъжи (2)

Първа глава

Париж

Декември, 1981

Без да си дава сметка за опасността, Александра Лайънс се стрелна през заледената улица, промъквайки се между две таксита, а после между един сив мерцедес и черно ферари. С червената пелерина с качулка приличаше на волна птица на фона на сивото парижко небе.

Дългите й стройни крака бяха обути в плътен черен чорапогащник и червени островърхи ботуши за езда. Един от шофьорите натисна рязко клаксон, а мъжът от ферарито я проследи с възхищение.

Коледа в Париж… Градините около Ронд Поан, преобразени в коледната си украса от искрящи лунни сърпове и преплетените електрически гирлянди из голите клони на дърветата, правеха Авеню Монтан и Шан’з Елизе да приличат на приказни реки от разтопен метал, напомняйки, че Париж си остава градът на светлината.

Алекс не забелязваше нито празничната украса, нито веселието, обзело хората с наближаването на празника. Имаше много по-важни и неотложни грижи.

Беше се запътила към ателието на Ив Дебор, с намерението отново да се опита да получи длъжността моделиер, за която толкова отдавна мечтаеше. Знаеше, че да получи достъп до световноизвестната модна къща беше все едно да улови лунен прах в шепите си. Но би било непростимо да се откаже, без да е направила всичко по силите си.

Дизайнерът се бе прочул преди десетина години като своенравното дете на висшата мода, но новобогаташите го бяха приели безрезервно. От всяко кътче на неговото ателие струеше усещането за благополучие и богатство, излъчваше се от прескъпото му ламборджини и искреше във всяко кристалче на полилеите в подобните му на дворци къщи.

В Лос Анжелис, Далас и Ню Йорк наставаше суетня при всяко негово пристигане. Караше ски в Алпите с филмови звезди и бе желан гост на президентски вечери в Рим, Вашингтон и Париж.

Още по времето, когато учеше в Академия за мода в Лос Анжелис, Алекс гледа документален филм за дизайнера, режисиран от Мартин Скорсезе, озаглавен „Чиста магия: Светът на Дебор“. Очарована, тя изгледа три поредни прожекции…

Спря пред рекламния офис и си пое дълбоко дъх. Пулсът й запрепуска лудо още щом съзря името на своя идол, изписано с блестящи сребърни букви на матовото стъкло.

— Ще успееш — каза си тя бодро. — На крачка си от сбъдването на най-съкровените ти мечти. Отговорът се крие зад тази врата. Протягаш ръка и…

Не й се мислеше, че вече месеци наред всеки ден се отбиваше до бюрото за обмяна на валута, за да осребри поредния чек и малкото й пари застрашително се стопяваха.

Заплатата й от нощния клуб в Монпарнас, където сервираше бира и вино, едва й стигаха, за да си плаща наема. Но поне разполагаше със свободно време да обикаля модните къщи и да търси работа. Вече бе забравила какво е да се наспиш хубаво, но това бе цената, която трябваше да плати, за да превърне мечтите си в реалност.

Алекс изправи рамене и с обичайната си напористост влезе в ателието, това обетовано място. Вратата зад нея се затвори с едва доловимо изщракване, подобно на дискретното благосъстояние, излъчващо се от скъпа лимузина.

Приемната, където обикновено посрещаха клиентите, се губеше в перспектива като хладна сивкава безбрежност на спокойно море. Модерните мебели, тапицирани в оловносиво, преливаха в тоналността на сребристия килим и стените, покрити с копринени бисерносиви тапети. Мари Елен, сестрата на Ив Дебор и директор на модната къща, седеше зад идеално полирано бюро от абанос.

Беше облечена в черно фино вълнено сако. Платиненорусата й коса бе разделена на път по средата и стегната на кок в основата на изящния й тил.

Намръщи се, щом позна Алекс.

— Знам — каза Алекс и вдигна ръка, без дори да свали ръкавицата си, за да пресече хладния словесен поток. Отметна качулката и буйната й огненочервена коса се разстла по раменете. — Казахте ми милион пъти през последните шест месеца, че нямате свободни места. А дори и да има, не назначавате американци. Но ако само погледнете работите ми… — тя подаде папка, — може да решите да покажете моделите ми на мосю Дебор.

Алекс вирна брадичка и се приготви да чуе поредния отказ. За опит пари не взимат. Но за най-голямо нейно учудване, Мари Елен не я отпрати, както обикновено.

— Къде казахте, че сте учила? — попита тя с леден глас, не изневерявайки на сдържаната си природа.

— В Академията за мода в Лос Анжелис.

— Лос Анжелис! — изсумтя презрително директорката, сякаш Алекс току-що бе признала, че е извършила убийство. — Много сте млада — отбеляза тя и на Алекс й се стори, че това е смъртен грях. — Кога завършихте?

— Всъщност, не съм завършила. Прецених, че в учебната програма наблягат предимно на търговския аспект и почти никак на техниката. — Дотук всичко бе истина. — Освен това нямах търпение и напуснах, за да започна работа в Ню Йорк.

Сметна, че е напълно ненужно да споделя причината, която я бе подтикнала да напусне — състоянието на майка й, която бе заболяла от рак.

Щом Ирен Лайънс й съобщи лошата новина, Алекс отиде в учебния отдел и си изтегли документите. Взе препоръка от един от професорите и си намери работа на Седмо Авеню в компания за евтина конфекция.

— Ню Йорк ли? — Мари Елен повдигна вежда. — При кой дизайнер? Бийн? Блас? Сигурно едва ли при Клайн?

— Всъщност работех за компания, която произвежда дрехи за универсални магазини.

Отново вирна брадичка, сякаш предизвикваше Мари Елен да даде израз на презрението си. Дори и да не бе висша мода, работата й там бе дяволски трудна. Въпреки че предложенията й да поосвежи малко евтините колекции в повечето случаи бяха отхвърляни, тя бе доволна, че можа да допринесе нещо, макар и малко, за обикновените хора. След като майка й почина и вече нищо не я задържаше в Ню Йорк, тя реши да осъществи дългогодишната си мечта. Отпътува за Париж — недостижимия олтар на висшата мода.

— Но продължих да създавам свои модели — отново подаде папката тя.

Когато видя, че мадам не проявява никакъв интерес, Алекс се подготви за нов отказ.

Но Мари Елен стана от стола си с изкусна грация, на която всяка манекенка би завидяла, и произнесе:

— Последвайте ме.

Алекс не посмя да попита какво я бе накарало да промени отношението си и тръгна след нея из лабиринта от сиви стени и сребристи килими. Влязоха в малка, оскъдно обзаведена, стая, която напомняше на килия за разпит в полицейско управление. Това бе така наречената пробна.

Въпреки че стоманеносивите лавици бяха отрупани с топове плат, никъде нямаше прашинка. Тук, на подобната на хирургическа маса, можеше да се извърши дори сърдечна операция.

До масата бе поставена стойка с манекен. Мари Елен взе топче бял опал, издърпа една скица от някаква папка и остави всичко на масата до шивашката ножица.

— Покажи дали можеш да драпираш.

— Да драпирам ли? Но аз дойдох, за да…

— Днес ми се наложи да освободя от работа една от драпьорките — обясни директорката, прекъсвайки Алекс с властен жест.

Ноктите на ръката й бяха лакирани в сребристобяло, което отлично хармонираше с хладната й външност. На дясната й ръка искреше диамант, който поглъщаше светлината и я разпръскваше на малки дъги по стените. Тези танцуващи светлинки и алената пелерина на Алекс бяха единствените цветни петна в помещението.

— Разбрах, че спи с пресаташето на Ив Сен Лоран. — Мари Елен стисна устни. — А аз, разбира се, не мога да допусна подобно нещо.

Алекс се почувства неловко само при мисълта, че работодателката й се меси в личния живот на своите служители, макар да разбираше причината за параноичния страх, характерен за бизнеса, в който дължината на полите се пазеше в тайна толкова ревностно, колкото и стратегически план за светкавично нападение.

— Другия месец започват ревютата на висшата мода и се налага веднага да назначим човек — продължи директорката. — Ако можеш да драпираш добре, ще си помисля дали да не те взема на работа.

Драпирането бе доста далече от създаването на модели, но Алекс не можеше да си позволи да проявява придирчивост.

Погледна към скицата, удивена от строгите линии на дрехата. Дебор наистина предпочиташе изчистените линии, но тази вечерна рокля бе самата строгост.

— Има ли някакъв проблем? — попита ледено Мари Елен.

— Съвсем не — отвърна Алекс с уверена усмивка, свали пелерината и червените велурени ръкавици и се зае със задачата. След по-малко от пет минути тя се изправи и приглади надиплената туника.

— Готово — заяви, стараейки се да запази спокойствие.

Мари Елен извади чифт очила със сребърни рамки от джоба на полата си и огледа облечения манекен сантиметър по сантиметър.

Времето сякаш спря. В съзнанието на Алекс кънтеше единствено тиктакането на стенния часовник, който равнодушно отмерваше секундите.

— Е? — попита тя, неспособна да издържи на напрежението. — Ще получа ли мястото?

Директорката не отговори. Обърна се към Алекс и я огледа дълго и прецизно, което се стори още по-обезкуражително на момичето.

— Откъде са тези дрехи? — сбърчи нос Мари Елен, сякаш усети миризмата на развалено сирене бри.

Въоръжена със самоувереност, отчасти вродена, отчасти наследена от майка й, подобно на тази на брат й близнак, който бе убеден, че светът се върти около него, Алекс дори не трепна под суровия поглед.

— Мое творение са.

— И аз така си помислих. — Гласът на строгата директорка не прозвуча обнадеждаващо. — Брат ми предпочита работничките да се обличат в черно. Смята, че ярките цветове разсейват вдъхновението.

— Четох, че Армани мисли същото за тишината и спокойствието — добави меродавно Алекс.

Директорката се сепна.

— Да не би да сравняваш гения на Дебор с този син на италиански транспортен служител?!

Алекс веднага осъзна, че обидата, нанесена, макар и неволно, няма да й осигури работата и бързо се поправи:

— В никакъв случай! — разпалено отвърна тя. — Геният на Дебор няма равен.

Мари Елен я изгледа дълго и мълчаливо над сребърните рамки. Най-сетне взе решение.

— Утре в девет. Ако нямаш подходящи дрехи, ще си купиш една от роклите, които държим за подобни случаи. Що се отнася до заплатата ти…

Цифрата бе дори по-малка и от сумата, която й плащаха в нощния клуб.

— Много щедро, госпожо — промърмори неискрено Алекс.

— Тук всеки франк се печели с труд.

Без да обръща внимание на скритата заплаха в думите на директорката, Алекс й благодари за предоставената възможност, обеща да дойде навреме, взе папката си и се втурна обратно по сивия лабиринт.

На връщане по Авеню Монтан тя летеше по заснежения тротоар. Най-сетне бе успяла да премине привидно непревзимаемите стени на тази крепост на модата и сега преливаше от щастие.

— Щом успя тук, ще успееш навсякъде — тананикаше си тя, докато слизаше към метрото. Плътният й контраалт извика усмивки по лицата на минувачите. — Обичам Париж през зимата, когато ръми… и когато вали сняг — импровизираше тя. — Господи, колко обичам Париж!

Половин час по-късно, докато се качваше към апартамента си, усмивката все още бе на лицето й.

С влизането се насочи към масата, покрита с измачкана червена сатенена покривка, толкова приличаща на пола на танцьорка на канкан от „Фоли Бержер“, и взе снимка, поставена в старинна сребърна рамка.

— Е, скъпи мои — прошепна Алекс и прокара пръсти по усмихнатите лица на майка си и на брат си, който бе загинал, когато колата му се подхлъзнала на заледен участък на разклонението за Ню Джърси преди шест години. — Получих работата! Нали се гордеете с мен?

И двамата толкова й липсваха. Сигурно никога нямаше да се примири със загубата. И двамата вярваха безрезервно в таланта й. Колко мечти! Алекс бе решена да ги осъществи. С цената на всичко!

Бе съсипана, когато замина от Ню Йорк, два дни след погребението на майка си. Когато самолетът се издигна над Атлантическия океан, за ужас на стюардесите, Алекс изпадна за малко в безсъзнание, но за да спазят духа на традицията „Ер Франс“ да е еталон за добро обслужване, й донесоха чаша коняк, пазен специално за пътниците от първа класа. Бе се оказала сама в живота. Въпреки че бе възпитана в самостоятелност, дълбоко в себе си Алекс се страхуваше.

Но сега, напук на всичко, бе постигнала първоначалната си цел. Бе успяла да проникне в царството на Дебор. Следващата стъпка бе да докаже на модния дизайнер, че си е струвало да започне работа при него. А щом Дебор забележеше таланта й, щеше да я повиши в йерархията.

Дали ще успее да се справи?

Плътните й устни се разтегнаха в усмивка. Кехлибарените й очи със златисти точици заискриха с неприкритата жажда за живот.

— Ще им дам да разберат!

 

 

Париж

Февруари, 1982

Алекс усети, че коленете я болят. От часове работеше клекнала в тясната кабина под зоркото око на Мари Елен.

Но бе благодарна, че все още я държат на работа. Миналата седмица, по време на сезонното дефиле на модата, което се проведе във великолепния салон „Империал“ на хотел „Интерконтинентал“, Дебор стана жертва на журналистите и на отвратителния им навик да принизят и очернят дизайнера, когото си набележат.

„Мода за монахини“, бе нарекъл американският „Вог“ колекцията изцяло в черно и бяло. „Нашествие на един ужасен вкус“, предупреждаваше Сузи Менкес от „Интернешънъл Херълд Трибюн“ в нападките си срещу черните, безлични, лишени от всякаква женственост, блузи. „Хибрид между Грейс Джоунс и Дракула“, заявяваха с нескрито презрение в „Дамска мода“. Сродното модно издание „Ж“, бе оценило колекцията с една-единствена дума — „Абсурдна“, оприличавайки черните одежди на Дебор на костюми от филма на ужасите „Разкази от криптата“.

След катастрофалното ревю всички дами, които благоговееха пред името на дизайнера и два пъти в годината се стичаха от всички краища на света за салона му, го изоставиха, насочвайки се към Милано и дълбоко омразния конкурент на Дебор, Джани Сардела.

Софи Фридман, продуцент на телевизионни сериали, съпруга на холивудския магнат Хауърд Фридман, не се влияеше от клюки. Тя удиви дори невъзмутимата Мари Елен, като си поръча шест официални рокли и десетина делови костюма.

Тъй като всяка дреха буквално се създаваше върху самата клиентка, госпожа Фридман и Алекс прекараха почти цялата седмица, затворени в тясната пробна.

— Прави ме дебела! — извиси за кой ли път глас Софи над класическата музика, която тихо се носеше из цялата сграда.

— Това е заради белия опал, госпожо Фридман — увери я спокойно Мари Елен. — Щом я направим от черен сатен, сама ще се уверите, че ще изглеждате много по-слаба.

— Сигурна ли сте? — Софи прокара отрупаните си с пръстени ръце по налетите си бедра и подръпна плата. Алекс едва се сдържа да не изругае, когато карфиците, които току-що бе забола, изпопадаха на пода. — А вие какво мислите? — попита я Софи.

Алекс не бе свикнала клиентките да я заговарят. Бе просто драпьорка, една от най-незначителните длъжности в бранша.

Но Софи Фридман вече бе доказала, че е една от най-ексцентричните клиентки на Дебор. Една от маниите й бе паническият страх да лети, затова избягваше да пътува със самолет. Още първия ден в приемната обясни как наела самостоятелен спален вагон от Лос Анжелис, прехвърлила се на кораба „Кралица Елизабет Втора“, а от Шербург до Париж пътувала с ролс-ройс.

Тази дама наистина е ексцентричка, помисли си Алекс. Но в никакъв случай не е глупачка.

— Госпожата наистина има право. В черно човек изглежда по-слаб — отвърна с известно неудобство тя.

— Значи няма да изглеждам дебела?

Алекс не искаше да озлоби Мари Елен срещу себе си. Всички, които се осмеляваха да противоречат по някакъв начин на директорката, бяха незабавно уволнявани. И то, без да получат препоръчителни писма.

Кичур непокорна коса се изплъзна от кока й. Само за да спечели време, тя внимателно го затъкна зад ухото си.

— Съвсем не изглеждате дебела, госпожо Фридман.

Това беше самата истина. Ако трябваше да бъде честна, Алекс би казала, че Дебор не бе подходящият дизайнер за жените на средна възраст. Моделиерът поставяше дамите в две категории: — селски тип — ниски и набити, и по-висша порода — високи и слаби. Той се гордееше, че създава дрехи само за вторите. Дебор би оприличил едрата госпожа Фридман на кобила.

— Да, имам едър кокал — съгласи се Софи. — Но все ми се струва, че този модел ме прави дебела.

Алекс се колебаеше дали да каже истината, или да прояви здрав разум и да замълчи. Честността й надделя.

— Бихме могли — предложи тя, без да обръща внимание на строгия поглед на Мари Елен, — да използваме вместо сатен друга материя, която пада по-меко, например копринено жарсе. И можем да я наберем ето така. — С няколко бързи промени тя скри късата талия на жената и налетите й бедра, като подчерта стегнатия, висок бюст.

Софи Фридман се огледа одобрително.

— Точно това трябваше да направим. — Обърна се към директорката. — Господин Дебор няма да има нищо против промените, нали?

— Не, разбира се — побърза да заяви Мари Елен, макар и с явно нежелание. — Мадам може да промени каквото пожелае.

— Тогава искам това да бъде променено. — След като уреди въпроса, Софи погледна инкрустирания си с диаманти часовник. — И освен това умирам от глад!

— Тогава ще си починем — съгласи се послушно Мари Елен. — С удоволствие ще ви заведа в някой ресторант, госпожо Фридман.

— Не се обиждай, Мари Елен — каза Софи, — но бих хапнала нещо по-засищащо като храната, която сервирате тук. — Погледна към Алекс. — А ти?

— Аз ли?

В изумлението си Алекс изпусна кутийката с карфиците върху мекия сив мокет. Мари Елен тутакси коленичи и хвърли три карфици през рамо. Алекс вече бе свикнала със суеверията в този бизнес. Ако не хвърлиш разпилените игли през рамо, със сигурност те чакат неприятности. Световноизвестната моделиерка на шапки Лили Даш пък провеждаше ревютата си само на тринадесето число, на никоя друга дата. Коко Шанел изчакваше астрологът на Антонио Кастильо да определи датите за ревютата му и едва тогава насрочваше своите за същите дати. Говореше се, че разгневеният дизайнер имал кукла с лика на Коко и я пробождал с игли, за да си отмъсти. За Дебор пък се знаеше, че не се бръсне преди ревю.

— Искам да имам компания, Александра — заяви Софи. — Александра се казваше, нали?

— Да, госпожо Фридман. — Алекс вдигна за миг глава и продължи да събира разпилените карфици.

— Добре тогава — продължи Софи с маниера на жена, на която никой не смее да противоречи. — Не обичам да се храня сама, а и ти трябва да хапнеш нещо. Аз плащам.

Алекс усети раздразнението, което напираше у Мари Елен.

— Благодаря, госпожо Фридман, но се страхувам, че…

— Ако се притесняваш от шефа си, сигурна съм, че господин Дебор няма да има нищо против. — Софи погледна многозначително Мари Елен. — Нека не забравяме колко пари оставям тук тази седмица.

Мари Елен разбра намека. Той бе повече от ясен.

— Александра — предложи тя, сякаш идеята бе нейна, — защо не придружиш госпожата на обяд. Господин Дебор е открил собствена сметка в „Кавиар Каспиа“. Надявам се руската кухня да допадне на госпожата — обърна се тя към Софи.

— Може и в „Кавиар Каспиа“ — съгласи се надменно Софи.

Десет минути по-късно Алекс седеше в салона на прочутия ресторант, разположен над магазина за хайвер. Между пробите си в модните къщи богатите клиентки редовно се отбиваха тук.

В другия край на изискания салон Палома Пикасо в червен костюм, съчетан великолепно с яркочервеното й червило, бе погълната в разговор с Ив Сен Лоран. На съседна маса пресаташето на Юбер дьо Живанши полагаше всички усилия да привлече като клиент една от посетителките на „Сакс“ на Пето Авеню. Известна с прямотата и безрезервната си преданост към доведената до съвършенство работа, дамата бе напуснала по средата едно от ревютата на Дебор.

— Американка си, нали? — попита Софи, докато слагаше хайвер от моруна върху топлите блини.

— Да, госпожо.

— И какво, по дяволите, правиш тук, в Париж? Дооформяш пробните модели за жени с повече пари, отколкото здрав разум, така ли?

Алекс не знаеше какво да отговори на последния въпрос и реши да обясни какво я е подтикнало да дойде в Париж.

— Откакто се помня, искам да стана моден дизайнер. Майка ми се занимавала с моделиерство известно време, но тъй като останала сама — баща ми я е напуснал, преди да се родим ние с брат ми — отглеждането на две деца не й позволило да продължи да се занимава с мода. После правеше поправки на дрехите в един универсален магазин и в едно ателие за химическо чистене. — Алекс се намръщи, въртейки неловко приборите. — Все още се чувствам виновна заради провалената й кариера…

— О, сигурна съм, че майка ти никога не се е възприемала като жертва в името на децата си — отвърна бързо Софи, за да я успокои.

— И тя така казваше, когато повдигах въпроса — съгласи се Алекс. — Научи ме почти на всичко, което знам за шиенето. Докато бях малка, все правех дрешки на куклите си. А после — за нея.

— Щастлива жена! — възкликна Софи. — А какво мисли за работата ти при Дебор?

— Тя почина, преди да дойда в Париж.

— Съжалявам.

— Беше болна от дълго време. Смъртта й беше избавление от мъките. След като напуснах училище, няколко години работих на Седмо Авеню… — Алекс продължи да разказва какво е вършила в компанията за конфекция.

— Едва ли си дошла в Париж, за да станеш драпьорка — рече Софи и изсипа лъжичка сметана върху апетитния хайвер.

Алекс сви рамене нервно. Майка й все повтаряше, че съдбата не ни прави подаръци, ако не ги заслужим.

— Цял живот съм мечтала да работя в света на висшата мода! Париж е символ на висшата мода. А Дебор е най-добрият.

— Тук постъпването на работа в някоя модна къща бе също толкова сериозна стъпка, колкото и постъпването в манастир. В действителност съществуваше френски израз, който се използваше и в двата случая.

Докато беше в гимназията, Алекс закачваше по стените снимки на Дебор, изрязани от списания. Обожаваше го, както другите момичета сляпо боготворяха поп звездите.

Въпреки че след години свали снимките, все още питаеше старите чувства към дизайнера.

— Беше най-добрият — поправи я Софи. — Този сезон моделите му са повече от безобразни. По-скоро бих се овъргаляла в калта на акведукта на Лос Анжелис, отколкото да облека някоя от тези хермафродитски дрехи на обществено място.

Макар и ужасена от начина, по който се развиваха нещата, Алекс не знаеше как да защити последната колекция на своя идол.

— Щом мислите така, защо купувате толкова много дрехи от него?

— Съпругът ми, когото скоро ще наричам „бивш“, плаща — поправи я Софи. — А тъй като шефът ти е най-скъпият дизайнер в бранша, избрах него. Бях го решила дори преди онова фиаско от миналата седмица, което той нарича ревю.

Алекс осъзна, че Софи Фридман е дошла в Париж само за да купи безбожно скъпите дрехи и да вбеси мъжа си. Наистина, клиентките на модните къщи бяха все богати дами от всички континенти, но повечето от посетителките на Дебор бяха или нечии любовници, или изоставени съпруги.

На американките се носеше лошата слава, че крадат идеи, а пък пестеливите французойки купуваха мострени модели. Само японците и потайните южноамерикански наркобарони, както и съпругите на арабите, си плащаха пълната цена. Модна къща „Дебор“ бе спасена от фалит благодарение поръчките за предстояща сватба някъде в Саудитска Арабия.

— Всички дрехи ще отидат за благотворителни цели в мига, в който се върна в Ел Ей. Огромно удоволствие ми доставя мисълта онзи мръсен мошеник да плаща луди пари за дрехи, които ще носи някоя бездомница в Холивуд — изхили се злобно Софи. — Но знаеш ли, промените, които ти направи на официалната рокля, я правят съвсем различна. Мисля, че ще я задържа. — Продължи да дъвче замислено. — А какво би казала, ако се ушие в червено?

Алекс обожаваше ярките цветове.

— В червено ще бъде разкошна — засмя се тя. — Коко Шанел винаги е казвала, че именно червеното, а не синьото, е най-подходящият цвят за сини очи.

Софи кимна с явно задоволство.

— Тогава роклята трябва да е в червено.

Дамата никак не бързаше да си тръгват от ресторанта. Едва след третата чаша кафе Алекс почувства, че нервите й са опънати до крайност и напомни на клиентката си, че ги очаква проба следобед.

— Първо искам да видя моделите ти — заяви Софи.

— Моите ли?

— Нали имаш?

— Ами, да, но…

Алекс бе раздвоена между амбицията и предпазливостта. Някакъв вътрешен глас я предупреждаваше, че Мари Елен ги чака на нокти да се върнат, но друг я подтикваше да чуе нечие мнение за работата си.

Бе дала скиците на Мари Елен с надеждата, че може и да стигнат до Дебор. От седмици очакваше дори една-единствена окуражителна дума от шефа си. Без да се отчайва, тя бе започнала нова серия модели.

Алекс се поддаде на молбите на новата си позната и заведе Софи в апартамента си. Жилището се намираше на втория етаж над една хлебарница. Всичко бе в типичния за Париж очарователен стил — от вратите, украсени с ковано желязо, и таванските капандури, до покрива на мансардата и червените тухлени комини отсреща. Бе взела апартамента от асистентката на един от издателите на „Модерни времена“, която бе прекъснала работа за една година и бе заминала за Гърция, за да пише роман. Първия път, когато Алекс застана на прозореца и се загледа към Люксембургската градина отсреща, реши, че гледката компенсира дори и старомодния асансьор, на който рядко можеше да се разчита.

Алекс изруга наум, когато установи, че непредсказуемият асансьор бе избрал точно този момент да не работи. Но Софи не се отказа, въпреки че се задъхваше, когато стигнаха етажа.

— О! — възкликна тя, докато разглеждаше апартамента. — Тук е великолепно!

— Имах късмет, че го открих. — Алекс се опита да прецени апартамента през очите на по-възрастната дама. Старите попротрити мебели не се забелязваха, изпъкваше само очарованието на това типично парижко кътче.

Под прозореца, който гледаше към градината, старинен стол бе отрупан с ярки мостри на платове, а върху масата лежаха подредени като дъга цветни моливи и скицник. Моливите, същата швейцарска марка, която Пикасо бе използвал, бяха скъп подарък от майка й. Два дена по-късно Айрийн Лайънс бе починала. Но споменът за нея бе още жив. Алекс не може да седне да скицира нещо, без да си помисли за нея.

Без да поиска разрешение, Софи се наведе и започна да прелиства скицника.

— Чудесни са! Наборът на модела пада меко и подчертава талията и бедрата, а асиметричната линия на подгъва издължава фигурата.

Алекс засия. От толкова време никой не бе казвал добра дума за творенията й.

Софи се поспря на една от скиците. Дългата прилепнала към тялото вечерна рокля бе в абаносово тъмна коприна, обточена с дантела и дълбоко изрязано деколте на гърба.

— Тази би стояла идеално на Анжелин.

— Анжелин ли?

— Героиня от „На ръба на утрешния ден“ — отвърна разсеяно Софи. Вниманието й бе приковано на сребристосива рокля в стила на тридесетте и четиридесетте. — Бивша проститутка става филмова звезда, а след това — авторка на любовни романи.

— А, да, спомням си. Не пропусках серия, докато бях в колежа.

— Сигурно си гледала доста стари филми — предположи Софи.

— Много обичам старите филми.

— Така и си помислих. Идеите ти са великолепни за екран. Въпреки че телевизията съвсем не е като киното, не би ли приела да дойдеш да работиш за мен?

— За вас?!

— В момента текат три мои сапунени опери. А всичките ми сериали се славят с бляскавите си тоалети, имаме трима, които отговарят за костюмите, и все не смогват да купят каквото е необходимо за поредната серия. Най-трудно се намират вечерни тоалети и бельо. Затова отдавна мисля да взема някой, който да създава дрехи само за нас. От това, което видях, мисля, че ти си идеалният избор.

Изкушението бе голямо. Особено след като месеци наред се бе опитвала да си намери работа, а след като най-сетне я назначиха, се бе трудила толкова време, незабелязана от никого. Но Алекс все още не бе готова да се откаже от своята мечта.

— Много съм поласкана — започна предпазливо тя, подбирайки думите си особено внимателно. — Но все се…

— Все се надяваш, че някой ден този идиот Дебор ще те забележи и най-сетне ще разбере колко талантлива дизайнерка работи в собствената му модна къща.

Алекс усети, че се изчервява.

— Ами горе-долу това очаквам.

— Е, ако не излезе нищо от това — сви рамене Софи, — просто запомни, че винаги можеш да разчиташ на мен. — Отвори си чантата, извади една визитна картичка и писалка и написа нещо на гърба.

— Това са телефоните ми в студиото, в колата, у дома и по пейджъра. Звънни ми някой път, макар и само за да си побъбрим.

Алекс взе визитката и я прибра в едно от чекмеджетата.

— С удоволствие. Благодаря.

Когато Алекс отново погледна многозначително към часовника си, Софи въздъхна, без да крие досадата си:

— Добре, май наистина трябва да се върнем, преди Мари Елен да е изпратила полицията по петите ни.

Когато Алекс и Софи се появиха в салона, Дебор ги чакаше. Както обикновено бе облечен в риза тип рубашка, а посребрената му коса бе вързана на опашка и откриваше високите му скули. Още щом го погледнеше, човек разбираше, че пред него стои темпераментен художник.

Диор и Баленсиага бяха въвели модата на бялата рубашка, а Ив Сен Лоран и Живанши я продължиха и утвърдиха. Дебор, както винаги, в желанието си да се противопостави на установените традиции, я бе променил в антрацитносиво. Единственото цветно петно бе червената панделка на „Кавалер на Почетния Легион“. Не беше висок, но под меките гънки на ризата личеше широката му гръд и мощни рамене.

— О, мадам Фридман! — поздрави я той и я целуна и по двете страни, но без да ги докосва с устни. — Истинско удоволствие е човек да се запознае с такава забележителна жена като вас.

— Харесвам моделите ви — излъга безочливо Софи. — Но трябва да призная, че доста се колебах между вас и Джани Сардела.

Стаята изведнъж утихна и се възцари всеобщо вцепенение. Звучеше само нежната музика на Вивалди. Дори Мари Елен, която рядко губеше самообладание, пребледня.

Тъмните очи на Алекс просветнаха невярващо. Не можеше госпожа Фридман да не знае за ненавистта между двамата дизайнери! Разказваха се десетки истории за взаимната им антипатия. Дебор не само не позволяваше името на съперника му да се споменава в негово присъствие, но миналата пролет, съвсем умишлено, бе бутнал една от клиентките си по стълбите на Парижката опера, защото била облечена в един от обшитите с маниста официални тоалети на Сардела.

Всички погледи бяха приковани в Дебор. Челюстта му нервно потръпваше. Присвитите му очи приличаха на тъмни каменни отломъци. На слепоочието му пулсираше вена. И тъкмо когато Алекс вече си мислеше, че той ще избухне, дизайнерът си наложи и се усмихна едва-едва.

— Изборът ви е истинска чест за мен — продума той през зъби.

В този миг Алекс най-добре осъзна колко ниско е паднал идолът й. Само преди сезонните ревюта той би изкрещял нещо за простащината у хората и би наредил госпожа Фридман да напусне тези „свещени“ зали и да не смее да прекрачи прага им отново.

Изглежда единствено Софи не отдаваше значение на надвисналото тягостно мълчание. Но щом забеляза блясъка в очите й, Алекс разбра, че се забавлява великолепно.

— А славата ви напълно отговаря на цените ви, мосю — каза тя. — Надявам се осъзнавате какъв късмет имате, че Александра работи за вас.

Той погледна Алекс така, сякаш я виждаше за първи път.

— Единственото, което не ми е ясно, е защо тя не е назначена за дизайнер — заяви Софи. — С нейния талант, с опита, който е натрупала на Седмо Авеню, не мога да допусна, че не се интересувате от творческия й заряд поне заради новата ви колекция.

— Дизайнер ли? — Ив погледна сестра си. — Не си ми казала, че госпожица Лайънс е дизайнер.

Мари Елен изглеждаше така, сякаш трябваше да преглътне цяла кутия карфици.

— Моделите й са само за всекидневни облекла. От онези непретенциозни роклички, които носят в Америка… — презрително рече тя.

— Дори и непретенциозни, ако са същите модели, които видях днес следобед, със сигурност щяха да се продават като топъл хляб — изстреля в отговор Софи.

Дебор се обърна към Алекс.

— Имаш ли скици?

— Ив… — прекъсна го недоволно Мари Елен.

Дизайнерът не обърна никакво внимание на сестра си.

— Имаш ли? — настоя отново той.

Алекс разбра, че никой не е погледнал скиците й досега. Дебор изобщо не ги бе виждал. Алекс стрелна Мари Елен с бърз гневен поглед. Директорката й отвърна със студено предизвикателство.

Алекс добре разбираше, че ако изобличи сестра му в лъжа и предателство, няма да се издигне в очите на дизайнера.

— Скицникът ми е в апартамента. — От гняв и напрежение сърцето й биеше до пръсване, толкова ясно и отчетливо, че се зачуди дали другите не го чуват.

— Още утре сутринта донеси скиците в моя кабинет. Ще ги прегледаме заедно. — Без да обръща внимание на неодобрението на сестра си, Дебор отново се обърна към Софи: — Надявам се, че наистина харесвате роклите, мадам. И приятно прекарване, докато сте в Париж.

— Ако и останалата част от престоя ми е толкова забавна, колкото този следобед — избълва Софи, — ще прекарам разкошно. — Тя намигна съзаклятнически на Алекс.

За пръв път в живота си Алекс разбра как точно се е чувствала Пепеляшка, когато добрата фея се е появила с карета от позлатена тиква.

Нейният идол най-сетне щеше да разгледа скиците й!

А щом ги видеше, щеше да разбере, че именно от нея е имал нужда, за да влее нова живителна струя в предстоящата си есенна колекция.

Алекс се отпусна блажено, представяйки си как ще работи рамо до рамо с Дебор, как ще прекарват дни и нощи в напрегната работа под звуците на Вивалди, докато създават блестящи творения, плод на тяхното общо вдъхновение.

Усмихна се с блеснали очи на Софи Фридман и реши, че едва ли животът може да бъде по-хубав.

 

 

Алекс не можа да спи цяла нощ. Докато се обличаше за работа на другата сутрин, на чорапа й се пусна бримка, а от роклята й се откъсна копче. Беше нервна и неспокойна и мислеше единствено за мига, в който щеше да чуе професионалното мнение за своите идеи. Представяше си момента, когато Дебор щеше да разгледа моделите й.

Още с влизането си в салона, срещна студения неприветлив поглед на Мари Елен.

— Добър ден, мадам — поздрави Алекс на френски самоуверено.

Мари Елен не отвърна на поздрава.

— Дебор чака в кабинета си.

Алекс си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и тръгна по стълбите към горните етажи, където бяха ателието и кабинетът на дизайнера.

Поспря пред абаносовата врата, погледна надписа „Влизането забранено“ и си помисли, че сигурно Мария Антоанета се е чувствала точно така, когато са я отвеждали към ешафода. Стегна се и си повтори, че малодушието няма да й помогне да постигне нищо, че точно за този момент бе мечтала, и почука.

Тишина. След малко чу плътния глас на Дебор на френски:

— Влезте!

Изпъна рамене, облечена в неизменната си яркочервена пелерина, която й вдъхваше увереност, и пристъпи в светая светих на дизайнера.

Дебор говореше с някого на английски по телефона. Посочи й да седне на един от столовете, предназначени за гости и посетители пред бюрото, обърна високия си стол с гръб към нея и продължи разговора. По напрегнатия му неспокоен глас Алекс разбра, че обаждането го е изненадало неприятно.

Използва момента, за да огледа кабинета. Както и останалите работни помещения, обзавеждането бе сведено до най-необходимите мебели. Бюрото бе толкова добре полирано, че силуетът на Дебор се отразяваше на повърхността. На чисто бялата стена зад него бяха закачени три портрета на Дебор, дело на авангардиста Анди Уорхол.

— Разбира се, госпожо Лорд — каза Дебор. — Разбирам добре защо се въздържате да отпускате средства точно в този момент.

Алекс го наблюдаваше как ожесточено увива жицата на телефона на пръста си и си помисли, че дизайнерът с удоволствие би извил с артистичните си ръце врата на госпожа Лорд.

Бе чула идеята Дебор да създава готови облекла за веригата „Лордс“ — престижните универсални магазини в Америка. Но след поражението миналата седмица се разнесе клюката, че дизайнерът отчаяно се нуждае от подобна сделка, за да компенсира по някакъв начин катастрофата през последния сезон.

Сега изглежда и Елинор Лорд, както и всички останали, вече не се интересуваше от Дебор.

— Разбира се! С нетърпение очаквам да се видим на ревюто през юли. О, ще ви запазим обичайното място. На първия ред, разбира се…

Последните му думи разкриха колко важно за него бе присъствието на американката. Мястото бе особено важно на модните ревюта. А и много от редакторите, пишещи за модните издания, се бореха така, сякаш мястото бе много по-съществено, отколкото дрехите, за които трябваше да дадат оценките си.

— Довиждане, мадам Лорд — приключи разговора на френски дизайнерът и тихо изруга.

Когато се обърна към Алекс, изражението му бе непроницаемо. Но в мига, в който съзря пелерината й, вдигна учудено едната си вежда. Тъй като не й направи забележка, Алекс въздъхна облекчено.

— Американци! — възкликна презрително той. — Никой от тях не е способен да разбере какви рискове крие висшата мода.

— Госпожа Фридман купи почти цялата ви колекция.

— Така е. Но не мога да разбера защо е избрала мен. Повече от очевидно е, че стилът ми изобщо не подхожда на фигурата й.

— Сподели с мен, че харесва вашите модели. — Алекс нямаше намерение да разкрива истинските причини, поради които Софи бе купила толкова модели от последната колекция на Дебор. — А лейди Смайт бе очарована от черната рокля за коктейли.

Специално тази покупка всички смятаха за благоприятен знак, тъй като Миранда Смайт не само бе племенница на Елинор Лорд и консултант стилист към веригата „Лордс“, но се говореше, че именно тя е насочила вниманието на собственичката към Дебор.

За съжаление се оказа, че когато ставаше въпрос за бизнес, лейди Смайт имаше незначително влияние върху своята властна леля.

— Щях да се чувствам много по-удовлетворен, ако Миранда Смайт си бе платила покупката — изрече остро той. — Не разбирам мотивите на Мари Елен. С намаленията, които предлага на тази дама, все едно, че подарява моделите ми.

Алекс нямаше намерение да критикува властолюбивата му сестра.

— Предполагам, че е доста добре за имиджа ви, съпругата на английски пер да носи рокля, създадена от вас — отвърна предпазливо тя.

— Такива неща винаги се отразяват добре. Но англичаните са толкова отвратително стиснати, че много рядко си купуват произведения на висшата мода. Средната англичанка би предпочела да похарчи парите си за бронзова статуетка на противните си мижави кученца или за друга глупост. А освен това, лейди Миранда е пред развод.

Вчера Алекс бе чула Мари Елен и Франсоаз, упълномощена от Миранда Лорд Баптиста Смайт да й купува дрехите, да обсъждат семейното положение на светската дама.

— Да стискаме палци — заключи Дебор. — Ако имаме късмет, следващия път тази доста свободна в поведението си дама ще се омъжи за някой кувейтски принц. Те поне не искат намаления.

Алекс се засмя, както се предполагаше, че трябва да реагира. Повече не можеше да издържа на напрежението и неизвестността.

— Зная, че сте много зает, господине. Сега ли да ви покажа скиците си?

— След минутка. Първо ми кажи защо една толкова красива жена като теб е решила да работи зад кулисите, като без усилие би могла да блесне като манекен?

— Не съм достатъчно слаба, за да стана манекен. Нито пък отговарям на изискванията за височина. А и винаги съм мечтала да стана дизайнер.

— Винаги ли? — попита той с леко подигравателна усмивка.

— Ами откакто гледах Сюзан Хейуърд в „Задната улица“. Един стар американски филм — допълни Алекс, щом забеляза въпросителния му поглед. — Там играе ролята на дизайнер. Още първия път, когато гледах филма, се влюбих до уши.

— В Сюзан Хейуърд ли? — Той се намръщи.

— О, не! — засмя се Алекс, разбрала недоразумението. — Не в актрисата. Влюбих се в блясъка на професията. И тя се превърна за мен в смисъл на живота ми. — Усмивката й бе бърза и непринудена. — Приятелите ми ще ви кажат, че мисля единствено и само за дизайнерски проекти.

— Наистина ли? — Очите на Дебор, същите като на сестра му, но много по-топли, се спряха на лицето й. — Не мога да повярвам! Красива млада жена като теб трябва да има и други интереси — събирания, танци… мъже. Може би има някой специален мъж?

Той продължи да я наблюдава внимателно с дълбоките си сини очи. Алекс преглътна.

— Нека да ви покажа моделите си. — Скицникът лежеше на коленете й. Започна да развързва кафявата панделка и усети, че пръстите й са като вдървени. — Може би трябва още отсега да ви предупредя, че повечето от преподавателите ми в Академията за мода не одобряваха стила ми — призна тя. — Но смятам, че тук са най-добрите ми творби и ще се вслушам в мнението на велик творец като вас.

— Не разбирам защо Мари Елен не ми е казала за таланта ти — каза Дебор, докато Алекс все още се бореше с кафявата панделка.

Алекс си имаше собствено мнение по този въпрос, но знаеше колко близък е Дебор със сестра си.

— Тя е много заета. — Най-сетне! Алекс почувства облекчение, когато кафявият възел поддаде.

Ив Дебор пое скиците и ги положи върху бюрото си. Преди да започне да ги разглежда, извади златна табакера от джоба на сакото си. Запали една цигара „Галоаз“ и насочи вниманието си към колоритните модели.

Алекс никога не се бе чувствала толкова напрегната. Очакваше с нетърпение той да каже нещо, каквото и да е, но дизайнерът продължаваше да прелиства скиците, напред, после назад и пак обратно, до безкрай.

Дали му бяха харесали? Или намираше, че не струват нищо? Дали му се струваха толкова свежи и модернистични, колкото и на нея? Или това си бяха, както един от преподавателите й бе изтъкнал, дрехи за леки жени?

Времето сякаш забави ход. Тя усети, че се изпотява.

— Ти си изумително талантлива! — заяви най-сетне Дебор.

— Наистина ли ви харесват?!

Той изгаси цигарата.

— Това са най-нестандартните модели, които са минавали пред погледа ми от години.

Алекс сияеше.

— Но изобщо няма да се продават. — Последните му думи бяха като нож в гърба. Тя онемя. — Хвърлила си ръкавицата в лицето на всички традиции — каза строго той, без да се съобразява с наранените й чувства. — Това са театрални модели. Не стават за всекидневието.

Бе чувала тези думи и преди. Но никога не я бе заболявало толкова.

— Целенасочено се стремях да създам нещо коренно различно. Също като Шанел през двадесетте, с нейните костюми от туид. И като Диор след войната в Ню Йорк. А революцията през шестдесетте, когато Ив Сен Лоран наложи дамските костюми с панталони? И разбира се, мини рокличките на Куреж! — Тя си пое дълбоко въздух. — Вие сам казахте, че висшата мода върви ръка за ръка с риска. Всички велики дизайнери — Норъл, Бийн, вие самият — сте си извоювали слава, като сте установили ваш собствен почерк, неподражаем дух…

— Ти имаш талант, но не разбираш от висша мода — пресече я той. — Един дизайнер трябва да вижда жените така, както те държат да ги виждат околните.

— Така е — съгласи се Алекс, въпреки че първата й мисъл бе, че вместо да казват на жените какво искат, дизайнерите би трябвало да ги попитат какво точно искат. „Спокойствие…“ — сякаш отново чуваше предупрежденията на майка си.

— Този проект, например. — Дебор издърпа един от любимите й модели, — вечерна рокля от напластена златна дантела над черен шифон, напомняща воланите на танцьорка на фламенко. — В тази рокля жената, все едно че се е маскирала за празника на Вси светии.

От думите му я заболя.

— Защо да не възприемаме живота като празник? — Спокойствие… — Освен това я намирам много секси.

— Първото нещо, което трябва да научиш, Александра, е, че съпрузите искат жените им да изглеждат като дами. Особено американците, които имат навика да се женят за все по-млади и по-млади жени, без да обръщат внимание на произхода им. — Той не обърна никакво внимание на Алекс, която си пое рязко дъх и продължи: — И тъй като съпрузите плащат сметките, прозорливият дизайнер във висшата мода твори, без да забравя предпочитанията им нито за миг.

— Това е невероятен шовинизъм!

— Може и така да се каже. Но това е самата истина. Никога не забравяйте, госпожице Лайънс, че точно за това ни се плаща.

— А какво ще кажете да се подчертаят женствените форми… — Алекс не можа да се стърпи да не му противоречи — … вместо да лансираме плоски като дъски жени, подобни на безполови същества или на травестити… — Алекс видя, че той се намръщи и разбра, че попадението й е било доста точно. И въпреки всичко, новата линия на Дебор наблягаше точно на този тип манекени. Мрачното му лице би подсказало на една разумна жена да се оттегли от полесражението. За съжаление, бдителността и предпазливостта не бяха доминиращите черти в характера на Алекс. — Твърдите, че трябва да създаваме моделите заради съпрузите? — изрече тя и се приведе напред. — Не мога да повярвам, че има мъж, който би искал жена му да прилича на дванадесетгодишно момче.

— Не всички мъже — призна Дебор, а нетрепващият му поглед не се откъсваше от меките й женствени форми, които дори задължителната за работа черна рокля и яркочервената пелерина не можеха да скрият. — Но това си е факт, Александра. Съпругите трябва да са дами, а не сирени.

Според Алекс нямаше абсолютно нищо нередно да изглеждаш като дама през деня и като сирена през нощта. Все пак това бе една нова епоха. Алекс вярваше, че след като са доказали на мъжете, че могат успешно да ги конкурират почти във всички области, вече е крайно време да заприличат отново на жени.

— Мога ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Как можете да кажете, че съм талантлива, след като не харесахте дори един-единствен модел?

— Напротив! Хареса ми тяхната раздвиженост, жаждата за живот, скрита в тях. Макар да си попрекалила с ярките цветове, намирам и това за възхитително.

— Е… — Алекс въздъхна тихичко. — И това е нещо.

— Много е важно. — Той стана и й се усмихна. — Крайно време е да решим къде да приложим таланта ти.

— Да не би да искате да кажете…

— Повишавам те в помощник дизайнер — тържествено произнесе Дебор. — Ще уведомя Мари Елен, че се местиш на горния етаж. И то незабавно!

Алекс усети в гърдите си напираща радост. Едва се сдържа да не скочи и да прегърне Дебор. Съзнаваше, че широката усмивка, озарила лицето й, е твърде нелепа и наивна, но не можеше да направи нищо.

— Не зная как да ви благодаря, мосю…

— Просто дай всичко от себе си. Това е, което очаквам от теб. — Дебор се отправи към вратата.

Алекс се престори, че не забелязва студенината на Мари Елен и побърза да премести цветните моливи и скицниците си на горния етаж.

Работеше упорито, приведена над чертожната дъска, когато Дебор влезе. Обиколи бавно стаята, като коментираше работата на всеки един от дизайнерите. Най-сетне стигна до Алекс.

— Ципът не е подходящ — заяви на висок глас той, така че всички да чуят. Сложи пръст върху гърба на вечерната рокля. — Тук няма никакъв живот. — Ненадейно дръпна от нея молива, добави с един замах два-три допълнителни щриха, а също и редица облечени в сатен копчета. — Това е. Сега сме вложили живот и страст.

Копчетата започваха от деколтето по врата и стигаха до долу, придавайки неочаквано очарование на дрехата. Нищо че щяха да бъдат безкрайно неудобни. Алекс се зачуди коя ли жена би успяла да облече тази рокля, ако няма домашна прислужница, която да я закопчава. А оставаше и въпросът как да се съблече роклята късно вечер.

— Струва ми се — осмели се, макар и кротко тя, — че ако един мъж се опита да се справи с петдесет мънички, хлъзгави, облечени в сатен, копченца, ще забрави завинаги за страстта си.

От съседните маси се разнесоха ужасени възклицания в мига, в който разбраха, че новодошлата се осмелява да противоречи на учителя. Дебор я стрелна с предупредителен поглед.

— Висшата мода се отличава от готовите облекла по аксесоарите — обясни кратко той. — Неповторимото се създава от формата, кройката и изработката. По украшенията. Дай набор тук… — Прокара ръка по рамото. После я спусна към гърдите. — А тук пайети или мъниста. Всички имаме нужда от истинска храна, Александра. И се чудя дали има някой, който би предпочел американски хотдог пред пържола със сос? Или чаша вода пред чаша вино? Диетичен желиран крем пред разбита сметана?

— Да не би да сравнявате моделите на Дебор с изисканата френска кухня? — осмели се да попита Алекс с усмивка.

— Но, разбира се! — награди я с одобрителна усмивка той. Можеше да прекара остатъка от деня, стоплена от тази единствена усмивка. — Знаех, че ще се окажеш схватлива ученичка, Александра. — Когато се наведе напред, едната му ръка привидно небрежно докосна гърдите й. — А сега, да видим твоята интерпретация на вечерен костюм в стил „Дебор“.