Джоан Рос
Наследство от лъжи (4)

Трета глава

Париж

Есенната колекция на Дебор бе представена в една късна дъждовна юлска вечер. Вместо традиционния дълъг подиум сега бе издигната огромна дървена платформа над олимпийския плувен басейн в хотел „Риц“. Около басейна, подобно на съдии по време на състезание по плуване, седяха най-известните в света представители на модата, събрали се обединени от надеждата да успеят да подпишат некролога на бившия гений в този бизнес. Стотици богати и известни персони и хиляди репортери се бяха стекли в Париж подобно на хищници подушили кръв. Когато и последната манекенка слезеше от подиума, тези безчет арбитри на висшата мода щяха да възхваляват, превъзнасят или да погребат още един крал на модата.

И както обикновено, никой не знаеше изхода на битката.

Никой не се опитваше да защити или скрие знаменитостите от вечните досадници — журналистите. Настанили се на първите редици, важните особи бяха на прицел, принудени да се примирят с тълпите фотографи, които ги обсаждаха все по-отблизо, заглушавайки всеки разговор с непрекъснато щракащите си фотоапарати и камери.

— Насам, Бианка — викаха към бившата госпожа Джагър, скрита зад огромни слънчеви очила. — Погледни насам!… Хей, Ивана, госпожа Тръмп, подари ни една от онези усмивки за милиони! — Тази шумотевица бе също част от представлението, част от несигурната игра в света на висшата мода.

Ориенталска нотка внасяше присъствието на трио съпруги на саудитски шейх, загърнати от главата до петите в черно, придружени от малка свита бодигардове със сериозни лица, увенчани с тюрбани. Телохранителите причиниха известно объркване, когато отказаха да предадат оръжието си и от време на време приплъзваха ръце под тъмните сака, за да се уверят за сетен път, че автоматичните им пистолети са все още в кобурите.

Около платформата се бяха струпали фотографи, стъпили върху куфарчетата си, за да виждат по-добре. Една по-изобретателна фотографка от „Балтимор Сън“ си беше донесла сгъваема стълбичка. Когато съпруга на влиятелен финансист от Уолстрийт продължи да се оплаква на висок глас, че фотограф от някакъв тексаски ежедневник й пречи да вижда, вестникарят й показа среден пръст и продължи да снима.

В центъра на целия този хаос седяха Миранда и Елинор Лорд. Въпреки че имаше запазен стол и за Зак, той предпочете да наблюдава спектакъла от дъното на залата.

Истинският хаос обаче цареше зад кулисите.

Алекс се опитваше да свърши десет неща едновременно и в един миг сцената й заприлича на кошмарен вариант на „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Може би на сюрреалистичната сцена при лудия шапкар. Манекенките, някои вече напълно съблечени и други, готвещи се да свалят дрехите си, се лутаха като бели зайци, преследвани от фризьорите, които оправяха последни кичури в прическите им и ги пръскаха с лак или гел, докато гардеробиерите дебнеха да ги напъхат в дрехи, напълно непригодни за всекидневието. Дори гримьорите бяха изпаднали в паника, че няма да се справят с изкуствените мигли и моливи за устни, като непрекъснато се оплакваха, че никое, абсолютно никое от момичетата не заставаше мирно.

Дебор крачеше нервно насам-натам, разпореждаше се и пушеше цигара след цигара.

— По дяволите, Александра! Сложила си неподходящи обеци на Моник! Намери кристалните капки за тази рокля. Махни веднага тези! — Пресегна се и с яростен замах ги смъкна от ушите на манекенката. Добре че са на клипс, помисли си Алекс. — Проклятие. Глупаво момиче! За какво ти плащам!

— Съжалявам — промълви тя и смени обеците, без да му напомня, че именно той бе настоял да се използват турмалиновите. Бе го повторил поне три пъти.

От другата страна на завесата източените, гъвкави като тръстики, манекенки обиграно представяха моделите, плавно, движейки се от единия до другия край на платформата под светлината на нажежените до червено прожектори.

— Номер пет… Плас дьо Вогез — съобщи гласът на френски и английски, докато трио манекенки в панталони и сака в любимите на Дебор сиво и черно дефилираха рамо до рамо пред погледите на зрителите.

— Номер тринадесет… Жарден дю Люксембург. — Тази година Дебор бе нарекъл моделите си на имената на забележителни места в Париж.

— Номер двадесет… Пале Роял.

Скоро стана ясно на всички, че в представяната колекция има много повече живот от очакваното. Едно от сивите сака бе със сатинирани в златисто ревери, а друго, подобно на фрак, бе обшито с лъскави, но стилни пайети.

Никой, разбира се, не знаеше, че блестящите аксесоари са по идея на Алекс. Тъй като всеки модел носеше името на дизайнера, усилията и приносът на асистентите, оставаха незабелязани и невъзнаградени от никого.

С много усилия Алекс бе успяла да убеди Дебор да пробва как ще стои коприненият костюм и в други цветове, освен в сиво и черно. Въпреки че категорично отказваше да го пресъздаде в любимия й аметистов нюанс, бурните овации на публиката, докато представяха костюма, ушит в рубиненочервено, изпълниха сърцето й с радост.

— Обърни се към мен, сладурче! — извика един от фотографите и подсвирна подканващо, докато манекенката плавно се завърташе на сцената.

Познатите понча от миналия сезон отново се появиха, а също и огромните шалове, наметнати на раменете, висящи чак до пода. Шаловете бяха изпълнени в различни цветове, от бледомораво и тъмнозелено до наситено виолетово, което Алекс не успя да извоюва за костюма.

Овациите ставаха все по-френетични след всеки нов модел. А издателите на „Вог“ и „Базар“ станаха на крака, за да приветстват другото творение на Алекс — великолепната кадифена официална рокля, представена в кървавочервено. Именно този шедьовър се превърна в символ на цялата колекция. От скришното си местенце иззад завесите Алекс видя Грейс Мирабела да бърше сълза с опакото на ръката си.

В края на ревюто, когато по традиция се представяше сватбена рокля, сега ушита от бял сатен и осеяна с малки перлички, триумфът бе пълен. Застанал в центъра на светлините, заобиколен от дванадесет манекенки, Дебор бе аплодиран от възторжената тълпа.

Само за секунди небрежно наболата му с брада буза цялата бе в червило, оставено от устните на почитателките му. Той отново бе успял да се изкачи на пиедестала на висшата мода и по всеобщото мнение бе гений.

— Добре — каза Елинор на висок глас, за да се чуят думите й над възторжените аплодисменти, — доста вдъхновяващо. Мисля, че е крайно време да поканим Дебор в нашето голямо семейство.

— Ревюто мина много успешно — присъедини се към тях Зак.

— Отдавна ви казвам, че си заслужава труда да го представим в „Лордс“ — приписа си заслуги Миранда.

И Зак, и Елинор се въздържаха да й напомнят в този миг за краха на Дебор през миналия сезон. А и нямаше нужда след днешния фурор.

— Сега няма смисъл да се опитваме да правим сделка с него — реши Зак и посочи с поглед тълпата жени, плътно обградила дизайнера.

— Да, утре ще бъде по-добре — съгласи се Елинор.

Изведнъж се почувства много уморена. Но за нищо на света не би го признала, особено след глупавия инцидент с аритмията по време на сеанса. Зак, който не я изпускаше от поглед, незабавно би я отвел в болница.

— Отиваме ли да вечеряме? — обърна се Зак към Миранда.

— Ако нямаш нищо против, скъпи, бих искала да поостана, за да уточня дните и часовете за проби с Мари Елен.

— Сега ли? — възропта Зак. Нямаше търпение да се нахвърли върху нея в огромната мраморна вана в апартамента й.

— Нали знаеш какво казват? — Усмивката на Миранда бе като на добре гледана разглезена котка. — Не отлагай за утре това, което можеш да свършиш днес.

Тя сплете ръце около врата му, приближи устни и без да обръща внимание на заобикалящите ги хора, камери и фотоапарати, го дари със страстна, опияняваща целувка.

— Няма много да се бавя — измърка тя и се притисна безсрамно към него. — Обещавам. И все пак, не можем да пропуснем партито на Дебор…

Когато езикът й се вмъкна между стиснатите му устни, Зак бе готов да й прости.

 

 

Коктейлът по случай небивалия успех на Дебор се състоя в стара католическа църква, напълно променена за случая.

Позлатеният олтар и ръчно резбованите дъбови пейки и балкони чудесно се вписваха в грандиозната зала на три нива с пет бара, гигантски екран и три дансинга.

Сред гостите бяха най-видните представители на светския елит, актьори, манекени, пилоти от Формула Едно и звезди на американския футбол. Музиката бе съобразена с всички вкусове, от танго и боса нова до рок от петдесетте и шестдесетте години.

Алекс стоеше самотно облегната на една бяла готическа колона, която поддържаше богато изписания с ангели купол, пиеше шампанско и наблюдаваше хората, когато неочаквано до нея се появи Дебор.

— Готова ли си да тръгваме, сладкишче? — изрече на френски той.

— Толкова скоро? — погледна го учудено тя. — Не искаш ли да празнуваш?

— Точно това смятам да направя. — Той пое чашата от ръката й и я остави на подноса на един от келнерите.

Прегърна я и двамата си проправиха път през множеството, като спираха от време на време, за да приемат поздравления.

Когато се качиха в неговото ламборджини и двамата едва сдържаха желанието си. Той плъзна ръка под роклята й. Много малко жени с такъв огнен цвят на косата като нейния, биха се осмелили да се облекат в цикламено. Алекс, уверена в непогрешимия си усет, приличаше на истински пламък.

— Беше чудесен ден, нали?

Под смелите му ласки, тя усети как се разтапя.

— Великолепен! — отвърна задъхано.

— А нощта ще бъде още по-прекрасна. — Пръстите му се впиха в бедрото й толкова силно, че сигурно утре щеше да има синина. Но това нямаше да бъде първата следа на страст, която той оставяше по тялото й. Дрезгавият му глас обещаваше още една луда нощ. Ръката му се върна на волана и той се съсредоточи над пътя. — Снощи научих нещо много хубаво — каза й той. — От лейди Смайт.

Алекс го бе видяла да разговаря със знатната наследница. Не познаваше придружителя на Миранда — висок, красив мъж, който се открояваше сред останалите гости.

— Да не би да е купила цялата ти колекция — предположи Алекс.

— Още по-хубаво! Елинор Лорд най-сетне се е осъзнала.

Алекс си спомни за странния разговор на Дебор в деня, когато бе прегледал скиците й. Тогава дизайнерът бе получил отказ за сътрудничество с „Лордс“.

— Искаш да кажеш, че…

— Скоро във всеки клон на „Лордс“ в Америка, ще има колекция на Ив Дебор — откри й той с нескрита гордост. — И, разбира се, в Лондон.

— Това е чудесно! Толкова се радвам за теб! — Тя чакаше да чуе признанието му за нейния скромен принос към успешната нова линия.

— Беше крайно време тази дъртачка да разбере, че в мое лице е срещнала истински гений.

Алекс си напомни, че именно завидното му самочувствие го прави онзи Дебор, в когото се бе влюбила. Опита се да забрави, че той не й отдава дължимото за успеха. Разбираше, че като неин учител, не може да го заяви публично. Но щеше да бъде хубаво, ако признаеше, поне когато бяха двамата, каква неоценима помощ му е оказала.

Опита се да гледа по-весело на нещата и си помисли, че скоро някои от най-богатите жени в света ще бъдат облечени в нейните творения. Още веднъж си повтори, че е истинска късметлийка. Ето, беше в Париж, най-романтичният град в света, след малко щеше да се люби с мъжа, който бе властвал над сънищата и мечтите й в продължение на години. Нямаше намерение да разваля магията на вечерта с желанието си да получи от Дебор повече, отколкото той бе готов да й даде.

Алекс скоро разбра, че той кара към неговата къща. Случваше се за пръв път. Сърцето й се изпълни с щастие и тя прие жеста като важна стъпка в развитието на отношенията им.

— Добре дошла в моя малък мезонет — каза той, когато пристигнаха.

За разлика от модернизма, чийто дух доминираше в модната къща, където и сто години да работеше, Алекс нямаше да се почувства удобно, домът на Дебор бе очарователен.

Всичко бе в топлите цветове на Франция от осемнадесети век — слънчево златисто, огненочервено, наситени нюанси на кафявото. Стените бяха изкусно декорирани в копринени тапети и мраморни первази в основата. По малките стилни масички бяха подредени красноречиви доказателства за почитта, оказвана на дизайнера — снимки с Нанси Рейгън, Пласидо Доминго, принцеса Грейс, галерия безмълвни свидетелства за уважението, което му засвидетелстваше елита, от когото той самият бе част.

Когато поведе Алекс по стълбите към спалнята, тя забеляза шедьоврите, които висяха по стените. Въпреки че не беше специалист, веднага разпозна Дали, Моне и Пикасо.

Влязоха в спалнята. През прозореца струеше призрачно бледата светлина на пълната луна.

Тя протегна ръце към своя любим. Но той не я дари с целувка, а отиде да запали камината.

— Съблечи се — нареди й грубо през рамо.

Алекс се подчини, макар че в тази специална вечер очакваше по-нежно и романтично отношение. Когато свали и последната част от коприненото си бельо, страстта, която тъмните му очи разпалваха у нея, бе започнала да гасне.

Когато тя застана пред него и отблясъците на огъня заиграха по голото й тяло, изражението му остана неразгадаемо, а очите — студени. Тя започна да се чувства неудобно.

Без да откъсва от нея нетрепващ поглед, той съблече дрехите си, хвана я за ръка и я поведе към леглото. Сърцето й трепна в очакване да изпита нежността и любовта, за които копнееше цяла вечер. Но вместо да я целуне, както тя очакваше, още щом я положи на гладките чаршафи, зъбите на Дебор се впиха в ухото й.

— Какво правиш? — Изумена, тя докосна изтръпналото си от болка ухо и забеляза алена капчица на пръста си.

Очите му отново срещнаха нейните и той пое с уста капката кръв от пръста й. В погледа му бе стаена заплаха и Алекс потръпна.

— Искам да те любя, Александра. А ти какво мислиш, че правя?

— Не искам да правиш това отново. — Тъмна сянка забули луната. Още по-тъмна обви сърцето й. Ухото й пулсираше от болка, тялото й бавно се сковаваше.

Алекс се опита да се извърне, но той сграбчи брадичката й и я обърна към себе си.

— Разбира се, че искаш! — процеди той. — Измъчвай ме, но ме обичай…

— Ив, моля те! Пусни ме! Отивам си.

— Сама знаеш, че няма да го направиш.

Когато се опита да се отдръпне, той я сграбчи грубо. Очите му проблеснаха зловещо и за миг Алекс си помисли, че ще я удари. Не искаше да показва колко е уплашена и отвърна мълчаливо на погледа му. Той очевидно реши, че се е съгласила и устата му се изкриви в жестока, непозната й усмивка.

— Обещавам ти, че никога няма да забравиш тази нощ.

Преди Алекс да успее да прецени дали думите му са обещание, или заплаха, Дебор сграбчи китките й, събра ги над главата и проникна грубо в нея, като заглуши вика й с уста.

Отначало тя се съпротивляваше, но не можеше да вземе надмощие над мъжката му сила. Силна плесница с опакото на ръката му изплющя по бузата й.

Мъжът се движеше в нея с дива животинска ярост. Най-сетне, когато тя вече не издържаше на разкъсващата болка, той се отпусна върху нея, утолил страстта си.

Луната отново изплува иззад облака. Алекс лежеше обляна в бялата й светлина, чувстваше се омърсена и по-нещастна, откогато и да било в живота си. Той се отмести на една страна и изпъна тяло на изпомачкания чаршаф. Подпря главата си с една ръка и я погледна.

Алекс не искаше да среща погледа му и закри очи с ръка.

Вратата на спалнята тихо се открехна. Странно, тя все още продължаваше да усеща Дебор до себе си. Свали ръка и се надигна.

Мари Елен?!

Тя се надвеси над тях, единственото нещо върху голото й тяло бе перлена огърлица, дълга чак до бедрата. За пръв път откакто я познаваше, Алекс я видя да се усмихва.

— О, скъпа моя… — Сякаш нищо необичайно не се бе случило и бе напълно естествено сестра му да влезе ненадейно, съвсем гола в спалнята. Дебор стана, без да прикрива собствената си голота и я привлече в прегръдката си с такава нежност, каквато Алекс никога не бе получавала от него.

— Идваш точно навреме — прошепна той, когато дългата им чувствена целувка най-сетне прекъсна. Погледна към Алекс. — Нали така, скъпа?

Братът и сестрата й се усмихваха с нескрита похот и Алекс осъзна, че това съвсем не е първият път, в който двамата се забавляват по този начин.

Главата й щеше да се пръсне. Та тя се бе смятала за толкова преуспяла и свободомислеща с мъничкия си парижки апартамент и с мечтаната от толкова талантливи дизайнери кариера в света на висшата мода и разбира се, с френския си любовник.

Едва сега осъзна, че е просто едно провинциално момиче, което бе дошло в големия град и бе погубило сърцето си. Трябваше да избяга, преди да е загубила безвъзвратно и душата си.

Въпреки че всяко мускулче в тялото й се разкъсваше от болка, тя се изправи. Подсмръкна, избърса нос и едва тогава видя, че ръката й цялата е в кръв.

— Като стана въпрос за точност, мисля, че точно сега е моментът да си тръгна — успя да изрече тя и задържа риданието, заседнало като буца в гърлото й.

Огледа се бързо, за да открие дантелените си бикини и чорапите. Не ги видя, но по-важното бе да успее да избяга от този кошмар.

— Нали няма да си тръгнеш точно сега? — попита Дебор с подигравателно вдигнати вежди. — Та веселото едва сега започва!

Алекс усети, че й се гади. Преглътна с усилие.

— Ако мислиш, че… — Гласът й бе заглушен от роклята, която навличаше през главата си. — … ще си играя на шведска тройка с теб и тази госпожа, много грешиш!

— Александра… — Дебор я хвана за ръката и поклати подигравателно глава. — Прекарах последните седмици с теб и те посветих в еротичните наслади. Научих те да разпознаваш страстта. Открих ти как да освободиш скритите и в най-тъмните кътчета на съзнанието си желания.

Да, така беше. След някои от нещата, които я караше да прави в името на любовта, тя се радваше, че спалнята й обикновено е тъмна и той не може да види, че се е изчервила. Повечето от любовните му игри не й харесваха. Но очевидно на него му беше приятно. А за нея бе важно да му достави удоволствие.

— Съжителството на трима ни с Мари Елен е просто следващата стъпка в обучението ти.

Стана й студено. Кръвта пулсираше в слепоочията й.

— И двамата сте отвратителни! — Къде, по дяволите, бяха изчезнали обувките й?

— Предупредих те за американките — изсумтя Мари Елен и погледна косо брат си.

— Мислех, че си се превърнала в светска дама — обърна се Дебор към Алекс. Пръстите му се стегнаха болезнено над лакътя й. — Но сестра ми наистина е права по отношение на теб. Ти си просто една глупава ученичка, пълна с илюзии.

Алекс едва се сдържа да не се разкрещи истерично. Бранейки достойнство си, тя се зарече безмълвно да не им позволи да я видят разплакана.

— Това си е твое мнение! — изтръгна тя ръката си от неговата и изтича боса към вратата, вдигнала глава с истинско презрение към падението на хората, разбили мечтите й. Спря на прага, изви глава и впери поглед в безсрамно разголените тела. — И между другото, напускам!

Дори и да бе изненадан, Дебор не го показа. Той кимна енергично с глава и плъзна ръка по голия кръст на Мари Елен, привличайки я към себе си.

— Както решиш. Само помни, Александра, моделите, които си създала по време на престоя си в модна къща „Дебор“, ми принадлежат. Ако се опиташ да ги продадеш на някого, ще се погрижа никога повече през живота си да не работиш в този бизнес.

След всичко, което й бе причинил тази вечер, тази последна заплаха й се стори нищожна. Вместо да я стреснат, думите му събудиха скрития й гняв.

— Върви по дяволите! Отстъпвам ти ги! — изкрещя Алекс с всичка сила. — Та те са единствените сносни модели в цялата колекция.

Тя затръшна вратата след себе си и със задоволство чу една от картините да пада с трясък на пода. Изтича надолу по стълбите, сякаш я гонеше самият дявол, и излетя като фурия от този прокълнат дом.

Улицата бе тъмна и пуста. Все още в шок от преживяното, тя не усещаше неравната настилка под босите си крака.

Най-сетне се зададе такси. Тя му махна и си отдъхна, когато едрият мустакат шофьор не прояви интерес към нея и не запита защо се скита сама, полугола и боса в нощта.

Когато стигна в апартамента си, усети, че адски я боли глава. Поне носът й бе спрял да кърви. И по закона на всемирната гадост, асансьорът бе развален. Налагаше се да се качи пеша по стълбите. Всяко стъпало бе допълнително препятствие и изпитание за волята.

Закъснялата реакция от преживяното се появи още щом затвори входната врата. Озовала се на сигурно място, Алекс се отпусна и тялото й неудържимо се затресе. Едва успя да стигне до малката баня и повърна шампанското и хайвера, които бе хапнала на коктейла. Пусна водата в тоалетната и се опита да стане, за да си измие лицето. Усети, че е твърде изтощена дори да се надигне. Остана седнала на пода на банята, подпряна на стената, притиснала колене до гърдите си. Опря съкрушено лице на коленете си и неудържимо заплака.

Не знаеше колко време бе стояла така. Когато сълзите й пресъхнаха, тя се надигна с трескави очи, изми си зъбите, влезе под душа и се затърка с ожесточение, с напразната надежда да измие всички следи от кошмара тази вечер и от Дебор.

Горещата вода стана хладка, а след още малко — студена. Алекс избърса порозовялата си кожа и измъкна най-голямата и безформена фланелка от гардероба си. Събра сили и се затътри до телефона във фоайето.

С треперещи пръсти набра някакъв номер в Щатите.

Следващата сутрин си събра багажа, скиците и моливите и натовари всичко в едно такси.

Обръщаше гръб на града, който години наред бе символ на успех и сбъднати мечти за нея. Пътят й водеше към Калифорния, там, където щеше да започне нов живот.

 

 

В луксозната първа класа на „Ер Франс“, докато летяха над Атлантика, Елинор, Миранда и Зак пиеха коктейл от шампанско с портокалов сок, за да отпразнуват последното откритие на Миранда.

Двадесет и шест реда по-назад, Алекс седеше свита между жена с ревящо бебе и едър, малко недодялан, бизнесмен, който вече два пъти й направи недвусмислени намеци, преди още самолетът да е започнал да рулира по пистата.

Как бе могла да живее в такова заслепение! Бе се оставила напълно във властта на този жесток егоист Дебор…

Най-сетне намери отговора, докато реактивният самолет преследваше луната, плуваща по среднощното небе. Истината, макар и жестока, бе, че тя винаги си бе затваряла очите за недостатъците на своя идол. Бе виждала в него реализацията на една мечта, образа, създаден в сънищата и въображаемия свят на едно младо момиче.

Сега, заради собствената й глупост, мечтата, която й бе давала сили през годините, мотивът за собствената й борба, бе изчезнала завинаги като мираж.

 

 

Лос Анжелис

Алекс никога не се бе поддавала на самосъжаления. Когато самолетът кацна в Лос Анжелис, тя вече бе успяла да се изтръгне от черната бездна, без да изневери на типичната за нея жажда за живот. Преживяното с Дебор — очарованието, пълното извисяване и най-сетне ужасът — всичко това бе вече част от миналото.

Отсега нататък, закле се Алекс, когато стюардесата й пожела довиждане със заучена усмивка, никога няма да поглеждам назад.

Софи Фридман я чакаше. Възторженият й поглед се плъзна по кръглото деколте на семплата рокля на Алекс. Ръчно бродираните розови цветчета изпъкваха на богато надиплената й бледозелена пола. Макар и неудобен за пътуване, тоалетът бе един от любимите на Алекс. Облече го, защото се надяваше красивата дреха да повдигне духа й. Но не постигна желания ефект.

— Господи, дете! Напомняш ми за някое тиролско девойче. Ако имах малко акъл в главата, щях да захвърля картата си на продуцент, да стана рекламен агент и да те откарам в най-близкото киностудио, за да сключим договори поне за дузина филми, от които да спечелим милиони, а след това щяхме да се излегнем до басейна и да чакаме паричките да завалят. — Преди още Алекс да успее да изтъкне, че няма никакви артистични заложби, Софи вече й разказваше за последните подробности около развода си, който оприличаваше на „Стогодишната война“.

Софи не млъкна нито за миг, докато чакаха багажа на Алекс. Въпреки че Софи спираше по средата на изречението и разсеяно губеше мисълта си, Алекс успя да схване, че последната битка била предизвикана от желанието и двамата да притежават Принц Ендрю, или както го наричали шавливия Анди, йоркширски териер, златен медалист, провъзгласен за мъжкар на годината от американското киноложко дружество. Или може би мъжкарят бе съпругът на Софи, когото скоро тя щеше да нарича бивш. Алекс така и не успя да разбере за кого става въпрос. Забрави тревогите си в мига, в който видя бялата кола, която ги чакаше на терминала.

— О, истинска лимузина!

— Такова трябва да бъде отношението към всяка звезда.

— Но аз не съм звезда — прошепна Алекс, когато униформеният шофьор й отвори вратата.

— Все още не си. Стой до мен, малката, и скоро ще станеш. — Седалките бяха широки и удобни, тапицирани в бяла кожа. Щом се настаниха, Софи се наведе напред и погледна критично Алекс: — Да не би това да е пример за таланта на Дебор?

Алекс инстинктивно вдигна ръка към бузата си, за да прикрие синината, която си мислеше, че успешно е дегизирала с фон дьо тен и пудра.

— Не мога да говоря за това. — Все още се чувстваше твърде унизена, за да разкаже за случилото се на когото и да било.

— Все си мислех, че ще е добре да кастрирам Принц Ендрю. Ще го направя само за да не може онзи плъх, съпругът ми, да взима повече награди за мъжкар — говореше Софи. — Но имам и по-добра идея. Защо да не пипнем ножиците и не резнем това-онова на някой френски дизайнер?

Алекс не се сдържа и се разсмя.

— Не си струва заради него да лежим в затвора. Но благодаря, все пак.

— Мъже! — възропта Софи. — Само защото Господ им е дал топки, си въобразяват, че могат да управляват света. Вярваш ли в съдбата? — ненадейно смени темата Софи, докато лимузината бавно си проправяше път заради гърбиците по пътя на излизане от едно от най-натоварените летища в Щатите.

Алекс се сви, когато бял ягуар ненадейно засече синьо беемве, шофьорът на което натисна нервно клаксона и направи красноречив жест с ръка.

— Мисля, че не.

— И аз не вярвам. — Софи се пресегна, взе бутилка „Дом Периньон“ и наля от искрящото вино в две чаши. — След като сама си си проправяла път в живота, все си мислех, че искаш да продължиш да вървиш напред и да постигнеш нещо. Сама трябва да откриеш къде ти е късметът.

Алекс пое виното с благодарност.

— И аз мисля така. — Тя съвсем не бе чакала съдбата да й осигури работата при Дебор. Намръщи се, щом отново си спомни за измамния, деградирал в морално отношение, дизайнер.

Софи наблюдаваше безмълвно смръщеното чело на Алекс.

— Но — призна тя накрая, — откакто те срещнах, май си промених мнението.

— Така ли? — Алекс отпи от шампанското, наслаждавайки се на лекия, дразнещ езика, пенлив вкус.

— Когато звънна, тъкмо се канех да ти се обадя.

— За да моделирам костюмите за дневните серии на сапунените ти опери ли?

— Не точно?

— А за какво? — Софи едва ли я бе поканила в Холивуд и бе наела тази гигантска лимузина само за да й каже, че вече има някой друг предвид. Алекс не можеше да предположи, че Софи би могла да постъпи така, но нали съвсем наскоро бе открила, че когато всичко изглежда най-розово, човек трябва да се пази от бодли.

— Миналия месец вечерях с някакъв перко от телевизията. Изглежда са правили статистическо проучване и моите сапунени опери излезли на върха.

— Няма нищо чудно. Написани са чудесно.

— Бог да те благослови, дете! — Софи вдигна милозлив поглед към небето. — Както и да е — продължи тя. — Въпреки че все още не е официално обявено, вече подписах договор за вечерен сериал в най-гледаното време.

— Искаш да кажеш нещо като „Далас“ ли? — Алекс бе гледала част от сериите в Париж. Отначало й се струваше малко странно Лари Хагман и Виктория Принсипал да говорят на френски, но скоро и тя, както и повечето хора по света, не можеше да си позволи да пропусне дори един епизод от прочутия сериал.

— Точно като „Далас“ — кимна Софи. — Но от телевизията този път искат много повече блясък и пищност, отколкото при семейство Юинг. Още повече секс и грях. — Тя доля чашите. — И, естествено, аз веднага си спомних за теб. По-точно, за моделите ти. Каквито и грехове, и секс скандали да си предизвикала в частния си живот, си е твоя лична работа.

Алекс запази спокойствие, въпреки че вътрешно трепна в мига, в който Софи произнесе „секс“.

— Поласкана съм.

— Глупости! Казах ти, че творческият размах, който притежаваш, е само за екрана. Затова и не можах да разбера защо искаше да скриеш този неповторим талант зад паравана на Ив Дебор.

Алекс нямаше никакво желание да говорят за Дебор.

— Разкажи ми сюжета.

— Все още планирам нещата, но действието ще бъде съсредоточено около петдесетгодишен петролен магнат от Ню Орлиънс и трите жени в живота му — хитрата измамна бивша съпруга, която притежава част от бизнеса и се опитва да се докопа до още; настоящата му съпруга, която е истински ангел, и непрекъснато се опитва да превърне огромното имение в уютен дом; и младата амбициозна любовница, танцьорка в бар на Бърбън Стрийт. Искам да заредя сериите с динамичност и напрежение. Ще ми се да се получи нещо като комбинация между Тенеси Уилямс и Харолд Робинс.

Такива разностранни характери само могат да предоставят богат материал на фантазията и безброй възможности, мислеше си Алекс.

— Това си е истинско предизвикателство.

— Премиерата ще бъде открита с минисериал. Имаме двадесет и шест седмици гаранция, двойно повече, отколкото за всеки друг сериал.

— Двадесет и шест седмици? Това е огромно количество костюми.

— Ще наема цяло село в Индия да ги шие.

— Няма да ти излезе евтино. — Алекс се почувства длъжна да я предупреди.

— Изобщо не се притеснявай. Имам гръб. Ще снимаме много от сцените в студията, а за костюмите имаш пълна свобода на действие.

Ентусиазмът й бе заразителен. Алекс почувства как слаба усмивка се разлива по лицето й.

— Звучи чудесно.

— Нали! — Софи вдигна тост. — Да пием за „Синьото езеро“. И за младата дама, която ще му придаде блясъка, който всички очакваме.

— За „Синьото езеро“ — присъедини се колебливо Алекс.

С облекчение разбра, че макар Дебор да й бе отнел мечтата, не бе успял да я лиши от оптимизъм. Наситени цветове и различни материи се бореха за надмощие във фантазията й, нюансираха като в дъга и отново се сместваха в калейдоскоп.

Нетърпелива да сключат сделката още по обед, Софи заведе Алекс в прословутата куполообразна чайна „Уилшир“, където според Софи сервираха най-хубавите салати в целия град.

Когато се отпусна на удобното канапе, загледана в слабите стройни манекенки от близкия бутик, Алекс откри, че думите на Софи за съдбата, която понякога се смилява над теб, се потвърждават.

Докато Алекс и Софи празнуваха началото на артистичното си сътрудничество, Миранда влезе в един от офисите на булевард „Сънсет“, недалеч от магазина за луксозно бельо на Фредерик.

На стъклената врата бе изписано „Голбрайт & Бейли“. Въпреки че Джонатан Бейли бе починал преди повече от четвърт век, Теодор Голбрайт не бе изтрил името на покойния си партньор от вратата. Той уважаваше традициите и държеше на принципите си. Миранда смяташе да подложи на изпитание именно тези принципи.

Бе се облякла особено грижливо за тази среща. Черната копринена рокля, създадена от Джефри Бийн, деликатно подчертаваше бледата й кожа. Дори деколтето бе дискретно загатнато. Бе пристегнала русата си коса отзад с черна сатенена панделка. Италианските й лачени обувки на висок ток издължаваха краката й така, че всеки ги забелязваше.

— О, скъпи мой Тели! — поздрави тя адвоката с топла усмивка. — Колко дълго не сме се виждали. Много мило, че намери време да ме вмъкнеш в натоварената си програма.

Теодор Голбрайт се изправи бързо, заобиколи бюрото и се втурна да я поздрави.

— Когато някоя красива жена покани старчок като мен на обяд, не само че ще намеря време, скъпа моя — отвърна той и й намигна, — но съм готов да отменя ангажиментите си през целия ден.

Голбрайт бе оплешивяващ сбръчкан мъж попрехвърлил шестдесетте. Връстник на Джеймс и Елинор Лорд, той стана техен адвокат още когато Джеймс отвори първия си магазин. За разлика от младите адвокати в Ел Ей, които предпочитаха копринените сака на Бижан, ленени панталони и стилни обувки, той не се притесняваше твърде много за външността си. Но Миранда знаеше, че зад износения му костюм, разръфаните маншети на ризата, избелелия монограм и преоценените очила, се криеше остър ум.

— Как можеш да говориш така? — скара му се шеговито тя. — Ами ти изобщо не си стар, Теди. — Взе двете му ръце в своите и ги задържа малко повече от необходимото. Кокалчетата му се бяха подули от артрита, но от него лъхаше усещане за сигурност. — Едва си навлязъл в зрелостта.

Лицето му над бялата яка порозовя от удоволствие.

— Това е малко попреувеличено, Миранда — смутено изрече той. — Но и аз, признавам, като повечето мъже, се поддавам на ласкателства, особено ако са направени от млада дама като теб. Няма да споря.

— Та това съвсем не беше ласкателство, а самата истина! — излъга обиграно тя. — Знам колко скъпо ти е времето, но трябва да се връщам в Лондон, а съм много притеснена за леля Елинор.

Той се намръщи.

— Надявам се не е отново нещо със сърцето й.

— О, не, съвсем не, слава Богу! — побърза до го успокои Миранда. — Но напоследък се държи доста странно. Сметнах, че трябва да те помоля за съвет.

Рунтавите му вежди се вдигнаха над очилата.

— Правен съвет ли?

— Не точно… — Тя сведе очи към избелелия килим, сякаш се опитваше да формулира отговора си. — Всъщност — прошепна, когато срещна изпълнения му с очакване поглед — дойдох при теб, Теди, защо ти си най-скъпият й приятел, а се страхувам, че в такъв момент леля Елинор се нуждае от своите приятели.

— Господи! Звучи доста злокобно.

— Почакай, още не си чул всичко.

Обядваха в „Поло Лундж“, където стана ясно, че на адвоката му е приятно да го видят в компанията на такава млада и привлекателна жена. Миранда знаеше, че е вдовец още от времето, когато бе загубил и съдружника си. Детективите, които бе наела, й бяха казали, че през последните десет години е живял като монах, съвсем сам, нещо нетипично за виден адвокат. Е, това скоро щеше да се промени. Теди Голбрайт, разбира се, не го знаеше, помисли си тя и се усмихна ехидно, докато пълнеше чашите от втората бутилка шампанско, но скоро щеше да му излезе късметът.

И двамата бяха на градус, когато шофьорът й най-сетне ги върна в офиса му. Теди бе почти пиян. Но тя умишлено бе внимавала да не го напие напълно. Не й се искаше застаряващият адвокат да се окаже импотентен.

— Не мога да повярвам, че Елинор се е захванала с тези фантасмагории, спиритуализъм и прочее — повтори той за не знам си кой път. Описанието на Миранда за сеансите, да не говорим пък за обстоятелствата при смъртта на тримата вече покойни съпрузи на Клара Ковалски, го разтърси. — Тя винаги е била толкова разумна…

— Така е. Затова държанието й сега изглежда толкова странно — побърза да се съгласи Миранда.

Бе късен следобед. Секретарката му си бе тръгнала и те бяха сами в офиса. Миранда седна на коженото канапе и кръстоса предизвикателно крака.

За момент той изглежда се изкуши да седне до нея. Тя се усмихна прикрито, когато той успя да преодолее желанието си и предпочете стола с висока облегалка зад бюрото. Ако си въобразяваше, че широкото бюро ще го предпази, помисли си лукаво тя, старата душичка много греши.

— Ще ми се да можем да направим нещо — промълви тя.

Той объркано прокара ръка през бялата си коса.

— Съгласен съм, че това е сериозен повод за безпокойство, Миранда. — Несвикнал да пие на обяд, езикът му бе надебелял и той почти фъфлеше. — Но както вече обясних, на базата на всичко, което ми разказа този следобед, наистина е много обезпокоително, но съвсем не е достатъчно, за да може някой съдия да издаде присъда в твоя полза.

Тя се наведе напред, така че той добре да види пътечката между гърдите й.

— Ами какво ще стане, ако тази ужасна госпожа Ковалски убеди Елинор да промени завещанието си? Ами ако Елинор предаде контролния пакет акции на „Лордс“ на старата вещица? Нищо чудно Клара да замисля да убие леля ми…

Потисканото от толкова дълго време желание се пробуди у адвоката. С очевидно усилие той отмести поглед от изваяните й бели гърди.

— Съжалявам, Миранда — изхриптя. Макар че се контролираше, думите му прозвучаха неясно. — Знаеш, че не мога да обсъждам завещанието на леля ти.

— Много добре разбирам как стои въпросът за тайната между адвокат и клиент. — Тя стана и прекоси стаята с грациозна походка. — Но и ти трябва да разбереш колко важно е всичко това за мен, Теди! — Тя коленичи до стола и го замая с парфюма си „Обсешън“, който се носеше на талази от тялото й. Когато вдигна глава към кръглото му червенобузо лице, в зелените й очи проблесна нескрито желание. — Ако само мога мъничко да надникна. — Тя прокара лакирания си в цикламено нокът по крака му. — Само за да съм сигурна.

— Скъпа, Миранда… — Гласът му бе дрезгав, леко задавен. — Бих искал да ти помогна, но наистина не мога.

— Ще ти бъда толкова благодарна! — Пръстът й премина по ципа на раирания панталон и разпали усещания, които той отдавна смяташе за погребани. Очите й се приковаха в неговите, докато бавно разкопчаваше колана му. — Просто не можеш да си представиш колко благодарна ще ти бъда. — Навлажни с език лъскавите си устни и бавно започна да спуска ципа. Когато дланта й се отърка в широките му старомодни боксерки, той подскочи така, сякаш някой бе допрял до кожата му нажежено желязо.

— Не мога! — опита да се отдръпне отчаяно той, раздвоен между професионалната етика и желанието.

— Обещавам, че никой никога няма да разбере. — Когато Миранда започна да гали скритата под памучната тъкан плът, той се отпусна на стола и затвори очи.

— Миранда… — Искаше тя да спре. Не, искаше никога да не спира. Зави му се свят, тялото му пламна.

С обиграно движение тя откри полувъзбудения му член.

— Само ще погледна, Теди. — Наведе русата си глава и го целуна лекичко. Той простена. — Не искам нищо повече. — Езикът й се плъзна по възбудената плът.

— О, Господи! — От години не бе докосван от жена, а в този момент Теодор Голбрайт нямаше сили да се противопостави на неповторимото усещане, което пълзеше из вените му, подобно на благодатна лятна буря след дълга изнурителна суша.

— Ще направим сделка, Теди…

— Каква сделка? — прошепна дрезгаво той.

Не можеше да се съсредоточи, тялото му пулсираше и бе готов да направи всичко, за което тя го помолеше. Ако трябваше, щеше и гол да излезе на улицата. Ако тя поискаше, бе готов да предаде всеки един от клиентите си. Ако се наложи, бе готов убийство да извърши, но да се наслади на неземното удоволствие.

— Ще бъда много мила с теб… — Тя облиза лъскавите си устни. — Но и ти трябва да си мил с мен. Това ще остане нашата малка тайна.

— Нашата малка тайна — повтори той, наблюдавайки като хипнотизиран розовия й език.

Представлението си струваше жертвите. Теодор Голбрайт невинаги бе бил самотен шестдесет и осем годишен мъж. В интерес на истината, докато беше по-млад, винаги подбираше най-доброто, което Холивуд предлагаше.

Но никога не бе срещал жена като Миранда Лорд. Бе подочул, че имала доста необуздани сексуални апетити. Сега с истинско удоволствие откриваше, че тези слухове са самата истина.

— Нито дума на никого. — Тя наведе глава и докосна с влажните си устни неговите. Леко го захапваше и подръпваше, разгаряйки у него трепетно очакване. В същото време притискаше между дланите си пулсиращата плът.

Неповторимо, помисли си той. Неустоимо…

— Ще трябва да го изчетеш тук.

Поражението му бе възмездено с доволна котешка усмивка, която му разкри, че изкусителката не е имала колебания за крайния резултат.

— Както каже моето мече Теди.

Целуна го. Дълбока, чувствено възбуждаща, целувка, която го остави без дъх. Въпреки че трепереше от желание, Теодор изпита разочарование, когато забеляза, че членът му не е напълно възбуден.

Това съвсем не можеше да спре Миранда.

— Не се притеснявай — изгука с кадифено гласче тя. — Ще се погрижа за всичко. — Прокара пръсти през оредяващата му коса и го дари с топла, изпълнена с разбиране усмивка. — Само се отпусни, Теди, миличък… И се наслаждавай.

Насърчителните думи отекнаха в съзнанието му, а тя се впусна в работа — лекичко го захапваше, докосвайки го с език, като не спираше да го гали енергично с умелите си пръсти.

Той си мислеше, че ако това е моментът, отреден му да отдаде Богу дух, не би могъл да измисли по-приятен миг за смъртта си.

Мислите му потънаха в мъгла, когато той достигна върха на удоволствието.

Когато се осъзна, усети, че стаята е напоена с характерния мирис на секс и се почувства прероден.

Миранда го остави отпуснат на стола и се приближи до шкафа с папките.

Наведе се към чекмеджето, надписано „Л-М“, като нарочно застана така, че той добре да вижда заоблените й бедра. Само преди десет години, тази гледка би го възбудила отново. Но сега бе доволен и само от гледката.

Тя изчиташе тихичко имената на клиентите, докато преравяше папките.

— Аха! — Измъкна дебела папка, разгърна я и му се усмихна очарователно през рамо. — Еврика!

Докато наблюдаваше как зелените й очи хищно се плъзгат по страниците, умът на Теодор Голбрайт започна да се прояснява.

Всичко вече изглеждаше различно. Тялото му бавно охладняваше. Ала бе твърде късно, когато си спомни за дългогодишната си приятелка и клиентка, Елинор Лорд. Твърде късно, за да промени случилото се.

 

 

Работата погълна Алекс, без да й оставя време да съжалява за изгубените в Париж мечти и преживените разочарования. Задачите я изтощаваха до краен предел и всяка вечер тя заспиваше дълбоко и непробудно. Свършеното й носеше удовлетворение, което всяка сутрин я подтикваше да скача от леглото и с надежда да посреща деня.

Що се отнася до мъжете, преживяното с Дебор я накара да преразгледа всички връзки, които бе имала.

Беше тринадесетгодишна, когато за пръв път й дойде месечният цикъл. Тялото й, сякаш нетърпеливо да навакса загубеното време, бързо разцъфтя. Момчетата бяха луди по нея и се опитваха да я примамят на задните седалки на доджовете и фордовете си. Алекс бе много поласкана от тези първи опити за ухажване. Доставяше й удоволствие да се тълпят около нея, а тя се държеше като кралица. Но бе доста разумна за годините си. Момчетата нямаха представа, че зад привлекателната й външност се крият амбиции и надежди, стремежи и решителност. Позволяваше на някои да я галят, но отказваше „да стигне до края“.

През първата година в Академията, тя отдаде девствеността си на моден фотограф, двадесет и пет години по-възрастен от нея. Той бе дошъл в Ел Ей, за да снима за „Вог“, но не могъл да откаже на близък приятел, изнесе лекция в Академията на модата. Алекс не бе изненадана, когато той я покани на вечеря още същата вечер. Не бе изненадана и когато вечерята премина в закуска. Бе готова да се люби с някого. Бе чакала само подходящия мъж. А Макс Джоунс бе забавен, мил и сексапилен. Алекс не съжаляваше за нищо, когато той се върна в Манхатън. Нито за миг не се бе заблуждавала, че ще остане.

Връзките й, въпреки тя да не го съзнаваше, бяха еднотипни. Ако притежаваше някакъв недостатък, то това бе склонността й да се обвързва с по-зрели и властни мъже.

Последният й приятел, преди да замине за Париж, бе търговски представител на Седмо Авеню, два пъти по-възрастен от нея. Но за разлика от мъжа, който й бе отнел девствеността, Нърб Стайн не търпеше възражения и се опитваше да я държи в пълно подчинение. Затова, когато той се опита всячески да я спре да замине за Париж, тя прекъсна връзката им и се зае да направи последните дни на майка си възможно по-спокойни.

Айрийн Лайънс, откровена до смъртта си, не одобряваше връзките на дъщеря си.

— Съвсем не е нужно да си Фройд — казваше тя, когато Алекс се върнеше късно от вечеря със Стайн, — за да разбереш, че търсиш мъж, който да ти бъде и баща.

Въпреки че спореше и отказваше да се съгласи с майка си, случаят с Дебор хвърли светлина върху горчивата истина, която тя отказваше да приеме.

Майка й наистина бе права. Всичките й любовници бяха все от едно тесто. Неприятният проблясък я бе накарал да се замисли за коренна промяна. Други жени биха се насочили към мъже, техни връстници. Но Алекс не постъпи така. Никога не правеше нещата наполовина и сега, с решителността на монахиня кармелитка, тя се закле дори да не мисли за секс.

Със същата упоритост, която й извоюва престижното място на асистент дизайнер в Париж, Алекс се зае да промени имиджа си. Това съвсем не беше лесно. Умишлено се опита да прикрие жизнерадостното си излъчване, което никога не я напускаше. Внимателно контролираше жестовете си, дори започна да говори по-тихо. Изостави обичайните за нея ярки цветове и се насочи към по-убити тонове.

— Чакахме те — оплака се Софи един ноемврийски следобед, — докато пуйката съвсем изстина и стана на подметка. — Софи я бе поканила на вечеря с приятели по случай Деня на благодарността.

— Много съжалявам. Наистина щях да дойда…

— Но просто не успя. Пак не успя.

— Имам нова идея за сватбената рокля на Тифани.

Новият замисъл бе стриптийзьорката да се омъжи за сина на петролния магнат, без да прекъсва връзката си с бащата на младоженеца. Алекс бе перфекционистка и вече отхвърли три идеи за сватбени рокли, които Софи бе намерила за възхитителни.

— Когато най-сетне одобрих скицата, видях, че е късно дори да позвъня.

— Питър беше разочарован…

Питър Колинс бе австралийски актьор, започнал кариерата си в Щатите в сериала на Софи „На ръба на утрешния ден“. А след небивалия касов успех на първия си приключенски филм преди три месеца, той бе на първо място в списъците за гости на всяко парти в града.

— Ще го преживее — промърмори сухо Алекс. Нямаше желание да се среща с мъже. Дори и с този, когото наричаха австралийския Харисън Форд. — Освен това — продължи тя, — защо ми се струва, че видях снимката му в „Пийпъл“ с Дебра Уингър? В заглавието се споменаваше, че щели да се сгодяват.

— Тази снимка бе специално направена за пресата заради новия им съвместен филм. Питър не излиза с актриси. Твърди, че са големи егоистки. — По-възрастната дама се намръщи притеснено. — Знаеш ли, мила, високо ценя усърдността ти, но си изправена пред реалната опасност де се превърнеш в работохоличка.

— И това ми го казва жена, която спи в офиса си, за да пести време — натърти Алекс. — Освен това, не бива да се притесняваш за мен. По-щастлива съм, откогато и да е било.

Въпреки твърденията на Алекс, Софи не бе пропуснала да забележи, че искриците, които така весело блестяха в очите й, когато се срещнаха в Париж, сега сякаш се бяха превърнали в кристалчета лед. Не я попита нищо през последните пет месеца. Чакаше Алекс сама да излее мъката си. Разбираше, с умението си да вниква в душите на хората, че промяната у Алекс не е случайна и тя полага много усилия да се държи нормално. Но Алекс не разбираше, че прикритието й не е много убедително. Още в мига, щом се появеше някъде, талантът й заслепяваше околните, независимостта й ги привличаше, естествената й красота както на лицето, така и на душата, не оставаха незабелязани. Въпреки че уважаваше тайните на Алекс, Софи не би достигнала това високо място в един суров мъжки свят, без завидната си упоритост.

— Казваш, че си щастлива. Да приемем, че е така, но откъде знаеш, че Питър няма да е сметановата глазура на тортата.

Тъй като не искаше да разкрива любовния си живот, или по-точно пълната липса на такъв, дори и пред най-добрата си приятелка, Алекс сметна, че е крайно време да смени темата.

— Не искаш ли да видиш над какво работя?

Тя подаде скиците на Софи. Ходът се оказа успешен. Продуцентката охкаше и ахкаше, докато разглеждаше богатите рокли от тюл и дантели, обсипани с кристални висулки. Още щом погледна скиците, идеята й да намери мъж на Алекс бе забравена.

 

 

След като успя да убеди Елинор да й даде възможност да зареди всички бутици на Ив Дебор в „Лордс“, защото никой не познаваше по-добре от нея гения на дизайнера, Миранда се зае със задачата, обикаляйки Щатите надлъж и шир. Въпреки че работата й отнемаше много време, тя винаги намираше промеждутък, за да отскочи до Калифорния.

Двамата със Зак прекараха Деня на благодарността в Санта Барбара с Елинор. Въпреки че не бе очарована от факта, че Клара все още живее в къщата, след като прочете завещанието на леля си, тя не се притесняваше повече от присъствието на непознатата. Още повече, след като посети повторно Теодор Голбрайт и го накара да й обещае, че ще я уведоми в мига, в който Елинор реши да промени завещанието си. Веднага след Деня на благодарността те се върнаха в апартамента на Зак в Лос Анжелис. Двамата продължаваха да се наслаждават един на друг с нестихваща страст. Два дни след пристигането те все още не бяха излизали от апартамента.

— Казвала ли съм ти някога какъв великолепен мъж си? — мъркаше доволно Миранда. Главата й бе отпусната на влажните му гърди, пръстите й си играеха с косъмчетата по тях, а дългите й крака бяха преплетени с неговите.

— Май си споменавала — измърмори сънено Зак. След два дни ненаситен секс, той се чувстваше напълно удовлетворен. — Веднъж-два пъти. — В този късен ноемврийски ден, бе все още топло, но когато хладният бриз погали потните им тела, той придърпа чаршафа. — Но винаги е приятно да го чуеш.

— Никога не съм срещала мъж като теб.

Зак й отвърна с доволна ленива усмивка.

— И аз не съм срещал жена като теб. — И това бе самата истина. От мига, в който видя Миранда, той я пожела. А нуждата му, нестихваща и изгаряща, го покоряваше всеки път, когато беше с нея.

Зак не обичаше да признава слабостите си, но сега знаеше, че е прекосил тънката граница между желанието, което изпитваше към Миранда, и нуждата си от постоянната й близост. Други мъже се пристрастяваха към бутилката или към комара, а Зак бе покорен от една ненаситна за секс сирена.

Задълженията им в „Лордс“ ги разделяха за дни напред, дори за седмици понякога. Но когато нуждата им станеше непреодолима, както често се случваше, единият грабваше телефона и след няколко часа отново бяха в леглото.

С една дума, Миранда бе върховното изкушение за Зак. Единственото, което го спираше да не отрече, бе, че желанията и нуждите му са споделени. Той не обръщаше внимание, но в повечето случаи Миранда се обаждаше, за да откраднат малко време и да бъдат заедно.

— Дебора Лангли отново ме попита кога ще го обявим — каза Миранда. Светската дама бе компаньонка на Евърил по време на вечерята, която Елинор бе дала.

— Какво да обявим? — Тялото на Зак бе отпуснато, а той се бе замислил за новия клон на „Лордс“ в Атланта.

— Доста странно е да ходим като тийнейджъри.

Той я погледна учудено. Никога досега не бе забелязвал Миранда да се интересува какво мислят или говорят хората.

— Не бих казал. Кога ли са ни виждали заедно на обществено място?

Въпреки че Зак ненавиждаше всички онези случаи, когато му се налагаше да облича фрак или смокинг, не можеше да не признае, че продажбите на дрехи и бижута след появата му заедно с Миранда на публични места, бързо се увеличаваха.

— Трудно е — съгласи се с въздишка тя. — Ангажиментите ни разделят, а когато сме заедно, никак не ми се иска да те деля с други. — Зак много добре разбираше това чувство. — Но това не означава, че хората не знаят и че клюката вече не е по страниците на вестниците.

По дяволите вестниците, понечи да възкликне Зак.

— Връзката ни притеснява ли те?

— Искаш ли да ти кажа истината?

Зак бе винаги откровен с Миранда, а това, че тя може да не е била напълно честна с него, дори не му бе минавало през ум.

— Разбира се.

Тя го погледна изпод спуснатите си клепачи.

— Да, притеснявам се, когато хората шушукат, че не ти пука за мен…

— Да не би да намекваш за брак?

Зак рядко се бе замислял за живота си извън работата. Представяше си, че когато се ожени, ако изобщо го стори, бракът му ще бъде основан на уважение, доверие и любов. Като дете бе усещал любовта между родителите си, привързаността им, и бе решен да сподели същата близост, духовна и физическа, със съпругата си.

Двамата с Миранда споделяха отлично само телата си. И, разбира се, „Лордс“.

Миранда, сякаш прочела мислите му, обгърна лицето му с длани и се усмихна бавно.

— Скъпи Закари — прошепна тя нежно и ласкаво, — няма причина да бъдеш толкова мрачен. Аз не съм някое глупаво момиченце, което търси великата любов. — Устните й докоснаха неговите. — Това, което споделяме двамата, ни е достатъчно. — Пръстите й пробягаха по гърдите му. — Напълно достатъчно.

Зак винаги бе се гордял със способността си да взема бързи и точни решения. Той преценяваше и анализираше събраната информация и реагираше на мига.

От една страна, Миранда бе очарователна компаньонка. Освен това бе чудесна, изкусна любовница. Даже и след месеците, които бяха прекарали заедно, самата мисъл, че тя го намира за чудесен в леглото, го възбуждаше.

Но от другата страна, тя имаше непоносимия навик да „демонстрира“ възможностите му пред празноглавите си приятелки и то по такъв начин, че Зак се чувстваше като бик за разплод.

Веднъж, когато й направи забележка за поведението й, тя избухна в сълзи и задавено му обясни колко много съжалява. Единственото, което я подтикнало, било, че се гордеела с него, обожавала го и не можела да скрие щастието си. Когато най-сетне успя да я успокои, Зак се почувства като долен тип.

Миранда бе доста емоционална, но освен това бе изумително красива и изключително интелигентна. Когато станеше въпрос за „Лордс“, тя непрекъснато го удивляваше с идеите си, защото бе също толкова мотивирана, колкото и той.

Но също така не биваше да забравя животинската й сексуалност. Ако не можеше да засити похотта си с него, нуждата щеше да я отведе в ръцете и леглото на друг или на други мъже. Самата мисъл, че друг мъж може да вкуси същия аромат, същите удоволствия, спускаше аленочервена пелена пред очите му и той наистина се превръщаше в разярен бик.

Но брак?

Има различни начини, по които да развържеш гордиевия възел. Можеш да пробваш и да се обречеш на провал. Ако си като Александър Велики, ще пратиш по дяволите всички древни пророци и ще го разсечеш.

Или пък, мислеше си Зак, докато се взираше в искрящите очи на Миранда, можеш да го оставиш така, както си е, и да му се порадваш. Той отхвърли съмненията и само с едно движение я премести върху възбуденото си тяло.

— Мисля — каза той, докато Миранда търсеше най-удобната поза, — че е крайно време да те направя честна жена.