Джоан Рос
Наследство от лъжи (12)

Единадесета глава

Тестът се оказа не само скъп, но отне много време. Дните минаваха. Петнадесет дълги дни и още по-дълги нощи, през които Алекс премисляше всяка случка от живота си.

Сънят бягаше от очите й. Това донякъде бе добре, защото щом се унесеше, кошмарите се връщаха, още по-страшни, по-безжалостни и ужасни. Сега вече се появяваше и къщата, която в предишните й нощни видения бе само неясен силует в далечината. И тя виждаше пред себе си Каза Контента. А когато монахът замахваше с ножа, за да го забие в гърдите й, на призрачната лунна светлина, Алекс виждаше пред себе си лицето на Зак, който я беше предал.

Не можеше да се храни. Времето, за което казваха, че уж лекувало всички рани, не намаляваше нито гнева й, нито мъката й. Тя, както винаги, не се раздвояваше в чувствата си.

Но това бе до момента, в който научи как е постъпил с нея Зак. Сега вече знаеше, че може и да обича, и да мрази някого едновременно.

 

 

Миранда се облече за срещата си с Евърил със същото внимателно усърдие, с което се бе приготвила, когато бе решила да научи какво е завещанието на Елинор.

Сложи си нов кремав костюм, модел на Алберт Нипон, на който златистият й тен, наскоро придобит в един от скъпите солариуми в Бевърли Хилс, изпъкваше чудесно. Страхуваше се от бръчки, но знаеше, че Евърил предпочита жени, които имат слънчев загар.

— Дали ще мисли пак така, ако хване рак на кожата от вредните слънчеви излъчвания — измърмори тя, докато паркираше ролс-ройса.

Под сакото й се виждаше копринено боди. Чорапите й бяха до средата на бедрото, обточени по края с дантела. Тази сутрин отдели почти два часа, за да си направи косата и сега всяка къдрица бе изящно подредена. Ухаеше на „Диорисимо“.

Погледна се в огледалото, сложи си още малко червило и се усмихна доволна на отражението си.

Сестрата пред кабинета на Евърил я покани да влезе.

— Миранда! — възкликна докторът с широка усмивка. — Каква приятна изненада.

— Бях наблизо… — Тя отпусна и двете си ръце в протегнатата му десница. — И реших да се отбия.

— Радвам се, че си се сетила. — Той я прегърна. — Ухаеш на пролет.

Усмивката й бе ослепителна като диамантите на ушите й.

— Толкова си мил. — Тя се притисна за секунда към него. — Надявам се, че не прекъсвам работата ти.

— Съвсем не. Напротив, идваш точно навреме. Последният ми пациент тъкмо си тръгна. — Той погледна към сестрата. — Тери, ако искаш можеш да си тръгнеш по-рано. — Тя не се колеба. Грабна чантата си и остави Евърил и Миранда сами. Точно както искаше Миранда.

— Ще пийнеш ли нещо? — Евърил я покани в офиса зад кабинета. — Имам всякакви напитки, но ако предпочиташ вино, ще отскочим до „Балтимор“ отсреща.

— Може би по-късно. — Тя седна на дивана и кръстоса крака така, че да се вижда дантеления край на чорапа, а също и голото й бедро.

Забеляза, че докторът я наблюдава и усети познатата тръпка на женско задоволство. Мъжете ставаха такива глупаци, когато се стигнеше до секс. Това, разбира се, съвсем не бе зле. Не и когато този факт й помагаше да ги манипулира.

— Дойдох, за да поговорим, Евърил. За Александра и теста.

— Така ли?

Той преплете пръсти и отпусна ръце на бюрото. Изражението му отново възвърна професионалната си строгост.

— Какво по-точно те интересува?

— Нали разбираш, че не ми е все едно какво ще излезе? — Той кимна и зачака тя да продължи. — Аз много обичам леля Елинор. Притеснявам се, че когато се разбере, че Алекс не е Ана, а ние всички знаем, че е така, а и тестът ще го докаже, това ще бъде голям удар за нея.

— Да, тя е убедена, че тестът ще бъде положителен.

— Знам. — Пое си въздух и гърдите й се повдигнаха. — Ами, мислех си, че ако знам предварително, ще се постарая да съм до нея. За да я подготвя.

Евърил се отпусна на стола си. Интелигентните му сини очи се спряха на нея.

— Искаш да ти дам резултатите, преди още да съм ги съобщил на когото и да било?

Тя издържа погледа му.

— Точно така. — Кръстоса отново крака предизвикателно и копринената й пола прошумоля. — Ще ти бъда много благодарна, Евърил, и обещавам…

Той притисна връхчетата на пръстите си.

— Знаеш ли, Миранда, винаги съм ти се възхищавал.

— Както и аз на теб — отвърна с копринено мек глас тя.

— Възхищавал съм се на красотата ти и на жаждата ти за живот. Но нестихващата ти алчност…

Тя замръзна на мястото си.

— Моля?

— Проявявате невероятна наглост и нахалство, лейди Смайт! И въпреки че и за миг не се съмнявам, че това, което ми предлагате, ще си струва, не мога да приема.

— Не можеш ли? — Гласът й изтъня. Очите й заблестяха ядно. — Да не би да отказваш да ми помогнеш?

— Отказвам да престъпя принципите си на лекар, Миранда. Дори и да изпусна едно незабравимо преживяване в кревата.

— Много ще съжаляваш, Евърил.

Той плъзна поглед по вдигащите и спускащите й се гърди, поруменелите страни, полуотворените устни и въздъхна тежко.

— Повярвай ми, скъпа — изрече той с нескрито съжаление, — вече съжалявам. Но… — Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Все едно, няма да си ти първата, която ще разбере резултатите от теста.

Несвикнала да й отказват, Миранда скочи и разярена му удари плесница. Силна плесница. След това изфуча от офиса и затръшна вратата след себе си.

Дипломите, подредени в рамки по стената на чакалнята се сгромолясаха на пода. Евърил поклати глава и се зачуди дали и Хипократ някога се е сблъсквал с подобна дилема.

 

 

— Знаеш ли — каза Софи, без да откъсва поглед от тъжните очи на Алекс и бледите й страни, — изглеждаш така, като че ли ще се явяваш на пробни снимки за „Нощта на възкръсналите мъртъвци“.

— Благодаря за комплимента — измърмори Алекс. Двете седяха в кухнята й пред кутия понички, които Софи бе донесла.

— Притеснявам се за теб.

— Чувствам се съвсем добре.

— Как ли пък не! — Софи облиза пръсти. — Обади му се, Алекс.

— Включил е на секретар.

След като се върна в Лос Анжелис, Зак се обаждаше по няколко пъти на ден. Отначало я молеше, после започна да настоява да поговорят. Тя упорито отказваше да се обади, а той оставяше съобщение след съобщение на телефонния й секретар. Преди два дена обажданията спряха и Алекс реши, че той се е отказал.

— Алекс? — Спокоен мъжки глас. — Обажда се Евърил. Исках да ти кажа, че резултатите от теста…

Алекс се втурна към телефона.

— Здравей, Евърил! Аз съм.

— О, здравей, Алекс. Как си?

— Благодаря, чудесно — излъга тя. — А ти?

— И аз. Обаждам се, за да…

— Знам, за теста.

— Да. — Той прочисти гърлото си. — Какво ще правиш този следобед?

— Нямам ангажименти.

— Така, така… — отвърна разсеяно той. Последва моментно мълчание. Алекс чу, че говори с някой друг. — Извинявай, Александра — каза той, — сестрата искаше да подпиша някакви рецепти.

— Няма нищо. — Алекс си пое дълбоко въздух. — Е? Права ли бях? Показа ли тестът, че Елинор греши?

Той отново прочисти гърлото си с осезателно безпокойство.

— Алекс, ако нямаш нищо против, предпочитам да обсъдя въпроса и с двете.

— Искаш да дойда в Санта Барбара? Още днес?

— Мисля, че така е най-добре. На Елинор й беше много тежко, докато чакаше. Най-добре е да не пътува до Ел Ей.

— Тръгвам след час, Евърил.

— Благодаря, мила. Ще съобщя на Елинор, че ще дойдеш. Тя много ще се зарадва.

— Е? — попита Софи, когато Алекс затвори.

— Иска да ни съобщи, когато сме и двете — въздъхна Алекс. — Горката Елинор! Много ми се иска да й се разсърдя, но все си мисля колко отчаяно е търсила внучката си всичките тези години.

— Кой знае — подхвърли Софи. — Може желанието на Елинор Лорд да се сбъдне. А ти може да станеш най-младата милионерка в Щатите.

— Да, точно така, и на прасетата ще им поникнат криле.

 

 

Лондон

Зак знаеше, че задачата, която му предстои, е трудна и неприятна. Но той смяташе да доведе нещата до успешен край.

Бе прекарал последните шест часа в поверителен разговор с управителя на „Бенк ъф Ингданд“, председателя на „Лойдс“, издателят на „Таймс“, титулувани особи и дори членове от кабинета на Маргарет Тачър.

Сега, след като беше приключил с неотложните служебни задължения, му оставаше една последна задача, преди да се върне в Лос Анжелис. Алекс.

Знаеше, че няма да му е лесно да проникне отвъд стените, с които тя се бе обградила. Но и с това смяташе да се справи. Зак се бе издигнал, защото никога не се примиряваше с откази.

Както обикновено в Лондон валеше. Небето бе мътносиво, улиците мрачни, каменните сгради — потънали в лепкава мъгла. Но нищо не можеше да помрачи настроението му. Днес бе употребил цялото си усърдие, защото знаеше, че само след няколко часа ще се люби с Алекс.

Къщата на Миранда бе разположена на Белгрейв Скуеър. Белгравиа, както всички сега наричаха квартала, бе истински оазис, скътан между Найтсбридж и Пикадили Съркъс.

— Изчакайте — каза Зак на шофьора на таксито. — Няма да се бавя.

— Както кажете — сви рамене шофьорът.

Зак отключи. Вътре бе тъмно. И тихо. Чуваше се само тиктакането на часовника над камината.

Спалнята също бе тъмна, но от банята се виждаше блясъкът на свещи.

— Миранда?

Зак спря пред отворената врата изумен. В старомодната вана видя преплетените тела на жена си и Мари Елен Дебор. Ръката на французойката бе върху гърдите на Миранда.

— Зак! — Миранда закова поглед в него. Мари Елен само изви устни в пренебрежителна усмивка.

— Облечи се! — Бе потресен до дъното на душата си. Смъкна една хавлия и й я подхвърли. — Трябва да поговорим.

Винаги бе знаел, че жена му си има любовници. Вече нямаше значение дали бяха мъже, или жени. Поуспокоен, той се върна в хола, сипа си малко уиски, после погледна към бутилката и си доля още малко. Изпи го на един дъх.

Миранда се появи, облечена в копринения си смарагдовозелен халат, поруменяла и смутена.

— Ако смяташ да идваш така ненадейно, Закари, можеш поне да звъннеш предварително.

— За да не те прекъсвам, докато се забавляваш с любовниците си?

— Беше доста неприятна изненада. — Тя прокара ръка по врата си. — Предполагам, че се готвиш да ми изнесеш нравоучителна лекция.

— Не ме интересува какво вършиш, нито с кого го вършиш, Миранда. Нямам много време и затова смятам да прекратим тази пародия, която наричаме „брак“.

— Не можеш да се разведеш с мен! — Неудоволствието се изписа по лицето й и то в миг погрозня. — Не забравяй, че дори и да се опиташ да ме напуснеш заради Александра Лайънс, или заради която и да е друга, ще си продам акциите толкова бързо, че тъпата ти траперска глава няма да успее дори да го асимилира.

— Не ми пробутвай заплахите си! Всичко приключи.

— Ей сега ще се обадя на Нелсън Монтейг!

— Давай.

Тя се поколеба. Ръката й застина на слушалката.

— Нали осъзнаваш, че така му даваш в ръцете контролния пакет акции на „Лордс“?

— Вече съм се погрижил никой да не може да се докопа до контролния пакет.

— Какви ги плещиш! — Очите й искряха гневно, но тя видимо пребледня.

— Двамата с Елинор откупихме акциите, които принадлежаха на английския консорциум. Ти и твоят приятел оставате на сухо.

— Това не е истина! Те обещаха акциите си на Нелсън. Аз видях предварителното им споразумение!

— Но това обещание е било дадено, преди да разберат за истинските му планове към компанията. Трябва да ти благодаря, Миранда. Ако не беше откраднала онзи документ, нямаше да имам никакво оръжие. Оказа се, че лондончани доста държат на традицията. — Именно на това бе разчитал той. — И въпреки че те продадоха всичките си акции, е, печалбата им бе доста солидна, никой не искаше да стане свидетел на това как верига магазини с петдесетгодишни традиции се превръщат в супермаркети.

— Проклет да си! — В яростта си тя го блъсна в гърдите и по бузата му изплющя звучна плесница.

— Ако държиш да обвиняваш някого — продължи спокойно Зак, без да обръща внимание на избухването й, — най-добре обвинявай баща си. Ако той не бе продал своя дял от акциите, за да плати дълговете си на комар, всичко щеше да се контролира от семейството. — Той извади някакъв плик от вътрешния джоб на сакото си. — Този чек е за всичките ти акции, с двадесет пункта повече от днешната стойност.

— Защо мислиш, че именно на теб ще продам акциите?

— Първо, защото предложението ми е повече от изгодно. Второ, защото имиджа ти в обществото може изведнъж да рухне, ако се разчуе за милата ти компаньонка в креватните игрички. — Той кимна към банята.

Докато пътуваше към къщата й бе решил да използва дълбоко вродената алчност на Миранда, за да я убеди да подпише. Дори не бе предполагал, че тя сама ще му сложи в ръцете толкова мощно оръжие.

— Това е гадно, противно изнудване!

— Ти най-добре знаеш — отвърна бавно той. — Сама си използвала тази тактика безброй пъти.

— Ще се самоубия, ако ме напуснеш. — Това бе последната спасителна сламка. Предишния път се бе оказала ефикасна, но сега опитът се провали.

— Наистина, миличка, не сме били женени прекалено дълго, но номерата ти са ми ясни. Освен това — продължи той, — никога не би го направила, защото си прекалено голяма егоистка. — Той извади втори чек от джоба си. — И като добавка, Елинор иска още отсега да ти изплати твоя дял от наследството.

— Да не искаш да кажеш, че си въвлякъл и Елинор в машинациите си?

— „Лордс“ е нейна компания — напомни й той. — Тя има право да се опита да я спаси. Приеми нещата, мила. — Тя издърпа чековете от ръцете му още преди да е завършил и започна трескаво да ги чете. — Предлага ти се доста добра сделка. И между другото, предложението за акциите пада с десет пункта на минута. — Той погледна златния си часовник. — Времето започва да тече от този миг нататък. — Постави документите за подпис върху бюрото и й подаде писалка.

— Копеле такова! — Тя пое писалката и се подписа с яростен замах, толкова различен от обичайните й изискани маниери.

— Адвокатът ми ще се свърже с твоя още утре сутринта, за да уточнят подробностите по развода.

— Копеле! — повтори тя през стиснати зъби.

— Довиждане, Миранда. — Зак прибра подписаните документи в джоба си. — Беше доста интересно представление.

Почувства се неописуемо щастлив и волен като птица. Свободен! Тръгна си, без дори да се обръща, когато ценната китайска ваза от династията Минг се разби във вратата, само на сантиметри от главата му.

Като си подсвиркваше доволно, той се качи в чакащото отвън такси.

 

 

Алекс бе убедена, че Елинор греши, но въпреки това не можа да потисне безпокойството си, докато пътуваше по крайбрежието към Каза Контента. Нервите й бяха опънати до крайност, когато навлезе в пределите на имението.

— Мила! — посрещна я Елинор. — Толкова ти благодаря, че дойде! — Тя пое леденостудените длани на Алекс в своите. — Има чай и сладки. Нали ще изпиеш чашка с мен?

— Разбира се. — И двете заобикаляха истинската причина, заради която се бяха срещнали. Защото и двете се смущаваха и не знаеха какво да си кажат.

Евърил ги чакаше в солариума. Алекс поздрави любезно лекаря. Поне щяха да са само тримата. Елинор не пропусна да забележи, че Алекс се оглежда притеснено.

— Закари е в Лондон. Връща се в Ел Ей тази сутрин.

— Ако нямаш нищо против, Елинор — каза напрегнато Алекс, — предпочитам да не говорим за Зак. — Така. Изрече го. Каза името му, без да потръпне. Алекс реши, че това е напредък.

— Както кажеш, миличка. — Ще дойде време, когато двамата ще изгладят противоречията си, помисли си Елинор.

Алекс трябваше да изчака, докато старата дама сипе чая, въпреки че никой не гореше от желание да пие чай точно в този момент.

— Предполагам, че сте били доста притеснени през последните седмици — каза Евърил, като посегна да си вземе кифличка. — Искате ли да започваме? — Алекс бе готова да го разцелува в този миг. Очите им се срещнаха и той й се усмихна. Отключи куфарчето си от крокодилска кожа, поставено на стола до него, и извади дебела папка. — Както казах, тестът е доста сложен — започна той. — Сигурно знаете, че хората имат четиридесет и шест чифта хромозоми, а всеки хромозом се състои от дълга верига гени, които пък на свой ред се състоят от нишки дезоксирибонуклеинова киселина, която носи, ъ-ъ-ъ, един вид кодове, като програмирани от компютър, и мисля, че могат да се нарекат…

— Евърил! — Елинор вдигна ръка. — И двете с Александра сме учили биология в колежа. Знаем какво са хромозоми и разбираме много добре какво е значението на гените. Защо просто не пропуснеш лекцията и не минеш направо на въпроса?

— Да, разбира се — каза той. — Съжалявам, че ви отегчих.

— Просто сме малко изнервени — изрече Алекс.

— Не е нужно до се извиняваш, Александра — прекъсна я Елинор. — Евърил е свикнал с лошо държание. Нали?

— Добре. Въпреки че няма никаква връзка. — Думите прозвучаха като детонация на бомба. Алекс нямаше да се учуди, ако порцелановите чашки и чинийки се разпаднеха на парченца.

— Да не би да искаш да кажеш, че Александра не ми е внучка?

— Точно така. — Евърил и Алекс се спогледаха и тя разбра, че си мислят за едно и също. Никой от тях не искаше да нарани Елинор Лорд. Но правеха точно това. — Съжалявам, Елинор.

— Доколко може да се разчита на резултатите от този тест?

— Валиден е сто процента. Алекс е очарователна, интелигентна млада жена. И е повече от очевидно, че двете имате много общи неща. Но тя не е Ана.

— Ами… — Елинор въздъхна и обърна поглед към ширналите се земи на имението. В момента изравняваха червените тенис кортове. Тя остана смълчана толкова дълго, че на Алекс й се стори, че възрастната жена е забравила за присъствието им. Най-сетне се извърна от прозореца. — Съдбата е непобедима, Александра. Тя ни събра въпреки различието на гените, за които говори Евърил. Няма значение — продължи Елинор и стисна ръцете на Алекс. — Не бих те чувствала по-близка дори и да беше моя плът и кръв, Александра! А това е най-важното.

— Да — кимна Алекс. — Това е най-важното.

В продължение на четвърт век смисълът на живота на Елинор бе да открие изчезналата си внучка. Сега, докато прегръщаше Александра, тя най-сетне се бе отказала от безплодните си търсения. Последваха сълзи. И смях. А после още сълзи. След това настъпи спокойствие.

— Закари не беше виновен — каза Елинор, след като преминаха на шампанско.

Алекс отпи дълга глътка от искрящото вино и се опита да не мисли за деня, в който двамата със Зак пиха „Дом Периньон“ от пластмасови чашки.

— Той ме излъга.

— Само за да ме защити. Той се разкъсва емоционално, Александра.

— Разбирам го. — Алекс се приведе напред и отново напълни чашата си. — Но ако ме обичаше, ако наистина ме обичаше… — Гласът й секна, докато обточваше с пръст ръба на чашата.

— Може ли да те попитам нещо? — погледна я Елинор.

— Разбира се.

— Обичаш ли го?

Алекс не искаше да е така. Беше положила всички сили, за да го изличи от мислите и сърцето си. Но усилията й щяха да са също толкова безплодни, ако се бе опитала да спре слънцето да изгрява от изток или прилива на океана.

— Толкова много, че чак ме боли.

— Ами тогава — заяви Елинор, — това е най-важното, нали?

— Не знам — измърмори Алекс.

— Винаги съм вярвала: когато сърцето и разумът сочат в две различни посоки, избери пътя на сърцето.

Елинор се зачуди дали ще пожелаят да се оженят в Каза Контента, но след това си спомни, че тук бе сключен злощастният брак на Зак и замълча. Може би в местния кънтри клуб. Или във вилата на Кауаи. По-добре във вилата, реши Елинор. Пред нея се разстилаше тихата синя лагуна, а вятърът довяваше сладък аромат на цветя. Александра ще бъде прекрасна булка. Тя заслужава сватба като за принцеса, а Елинор смяташе да направи този ден една истинска фантазия за нейната любимка.

— Елинор — промълви Евърил и прекъсна приятните й мисли. — Не ми се иска да ви досаждам, но е време да поспиш.

— Няма ли да престанеш да се държиш с мен като с изкуфяла старица!

— Но ти си жена на възраст — напомни й с усмивка той. — Трябва да си здрава, за да живееш още дълги години.

— Искам да си поприказвам още малко с Александра.

— Тя ще е тук, когато се събудиш. Нали, Алекс? — Преди тя да успее да отговори, той продължи: — Всъщност, защо не останеш тук тази нощ?

Алекс смяташе да се върне в Лос Анжелис веднага щом научи какви са резултатите от теста. Никак не й се искаше да прекара още една нощ в онази спалня и пак да има мъчителни видения. Но щом погледна нещастното лице на Елинор, почувства, че не може да откаже.

— С удоволствие.

— Благодаря ти, мила. — Елинор стана и я целуна. — Толкова се радвам! — След тези думи се остави в ръцете на доктора.

Алекс използва момента, за да се обади на Софи и да й съобщи за отрицателния резултат. Бе все още в солариума и пиеше шампанско, загледана в океана, когато Евърил се върна.

— Много мило от твоя страна — каза той.

— Кое?

— Че се съгласи да останеш. Съжалявам, Алекс. Бях толкова притеснен за Елинор, че напълно забравих за кошмарите ти.

— Да-а-а. Те са просто кошмари, нищо повече.

— О, разбира се!

— А сънищата могат да ти причинят зло, само ако Фреди Крюгер участва в тях.

— Фреди Крюгер ли?

— Герой от един филм! — Алекс се засмя. — Имаше ужасно дълги нокти и убиваше всички колежани, които го сънуваха.

— Май не съм го гледал.

Самата мисъл, този представителен изискан мъж да седи в киното с група пищящи от ужас тийнейджъри и да наблюдава как призракът обезглавява беззащитните спящи, накара Алекс да се разсмее отново.

— Имам идея — каза неочаквано той. — Искаш ли да излезем малко в морето?

— Днес ли? — Алекс погледна към облаците, които се бяха струпали на хоризонта.

— Ще минат часове, преди да започне да вали — увери я Евърил, сякаш прочел мислите й. — Няма да останем дълго. Ще се поразсееш и ще спиш, без да сънуваш разни сатанински образи.

Припомни си колко бе доволна от предишната им морска разходка и прие.

— Предложението ви ми харесва, докторе.

Въпреки че Алекс напълно разчиташе на уменията на Евърил, сърцето й се сви уплашено, когато небето още повече притъмня.

— Елинор сигурно вече се е събудила — рече тя час по-късно. — Хайде да се връщаме, преди да е започнала да се притеснява.

Той оправяше платното, но се обърна към нея.

— Елинор знае, че си с мен, Алекс. Няма да се тревожи.

Вятърът се заплете в платната, а после заигра в косата й.

— Но все пак сърцето й…

— Да не би да искаш да ми кажеш, че те е страх?

— Не, разбира се — отвърна бързо Алекс. Евърил я погледна подигравателно. — Добре де — съгласи се с видимо неудоволствие тя. — Малко съм притеснена.

— Вярваш ли ми?

— Да, разбира се, но…

— Алекс, Алекс! — засмя се той. — Плавал съм и в много по-лошо време. Не се притеснявай, знам какво правя.

Тя се опита да се успокои. Наблюдаваше го и си повтаряше, че той знае какво прави. Най-малко, не би рискувал собствения си живот. Опитваше се да се успокои, а небето притъмняваше все повече и повече. Над главите им проехтя гръм. Брегът вече не се виждаше от спусналата се мъгла.

Когато забеляза, че той насочва лодката все по-навътре в морето, вместо към брега, страхът окончателно сграбчи сърцето й.

— Моля те, Евърил! Искам да се връщаме.

— Съжалявам, Александра. Страхувам се, че е невъзможно.

— Как така?

— Така. Ти си виновна за всичко — обясни той. Гласът му прозвуча зловещо.

Една вълна се разби в борда на яхтата и заля палубата. Тя прокара ръка по лицето си, за да избърше солената вода.

— Защо да съм виновна? Погледни какво е времето.

— Все се надявах да не ми се налага да правя това. — Той поклати глава с явно съжаление. — Но ти започна да сънуваш онези кошмари и те непрекъснато се повтаряха…

— Не разбирам. Какво общо имат тук кошмарите ми? Това са сънища, нищо повече. — Алекс бе объркана, макар не осъзнала напълно опасността.

— Да, така е. Опитай се да разбереш. Не мога да поема такъв риск.

— Риск ли?

Той поклати глава.

— Всичко се обърка онази нощ — продължи той, сякаш не я бе чул. — Мелани не трябваше да умира, дявол да го вземе! Само Робърт.

Ще се справя някак, каза си Алекс.

— Не разбирам…

— Робърт срещна Мелани в Ел Ей, когато последният й договор с „Парамаунт“ изтичаше. Кариерата й пропадаше, и тя се опитваше някак да свърже двата края, а той бе идеалният изход на проблемите й. Но когато я доведе в Санта Барбара, тя бързо се отегчи. Градът — обясни съвсем ненужно той, — не се слави с нощния си живот. А Роби се опитваше да я заключи като някое от зловонните парникови цветя на Елинор. Само че Мелани Питърсън бе жизнена, изумително жизнена жена. Тогава потърси мен, за да си осигури тръпката, която толкова й липсваше.

— Ти си имал любовна връзка с Мелани Лорд?

— Това не беше просто връзка — отвърна той. — Аз я обичах. Бях готов да направя всичко за нея.

— Дори да убиеш най-добрия си приятел?

Евърил не отговори.

— Израснах в сянката на Робърт Лорд — изрече той, зареял поглед в забуления от облаци хоризонт. — Баща ми бе градинар на Елинор и Джеймс. Когато отидохме в колежа, Роби получи корвет, а аз трябваше да мия чинии в стола… Когато завършихме, Роби получи нова кола, този път беше порше, и замина да следва право в Харвард. Аз трябваше да си извоювам стипендия, за да мога да следвам медицина, но след това петнадесет години изплащах дълговете си. Петнадесет дълги години…

— Сигурно ти е било много трудно.

Той я погледна, но изражението в очите му остана неразгадаемо.

— Да.

— Но след това си започнал да изкарваш добри пари — каза Алекс, за да печели време. — Купил си си ферари и тази чудесна яхта…

— Това няма нищо общо с разговора! — изрева той, а лодката се наклони заплашително от бурното вълнение.

Алекс преглътна.

— Извинявай. Не исках да омаловажа усилията ти.

— За Роби всичко винаги бе толкова лесно! Но най-сетне аз притежавах поне едно от неговите неща. Жена му.

— Ти си я обичал — каза тя и се постара да запази спокойствие. Трябваше да го накара да говори, а междувременно ще измисли нещо.

— Любовта не е обяснение. Бях обезумял, дори и тази дума не е достатъчно силна. Затова, когато тя започна да настоява, че можем да сме заедно само ако Робърт е мъртъв, й повярвах.

Алекс не знаеше кое е по-ужасно, разказът му или фактът, че започваше да му вярва.

— Защо не се е развела?

— И аз предложих това. Мелани обаче изтъкна, че ако останем в града, репутацията ми ще бъде съсипана. Каза, че ще трябва да се местим, а това значи, че ще трябва да започвам отначало лекарската си практика другаде. Убеди ме, че няма смисъл да се блъскам толкова, след като единственото, което трябва да направя, е да се оженя за вдовицата на Робърт Лорд и да разполагам с цялото богатство на Лорд.

— Не мога да повярвам, че си се съгласил — изрече искрено Алекс.

— И аз сега не мога. Но Мелани толкова ме изкушаваше, не само с красотата си, а и с парите си, за които винаги бях мечтал. Планът бе да убия Роби в нощта, когато всички щяха да бъдат на някакво събиране извън имението. Дадох на Мелани опиат, който да сложи в питието на Роби, за да му прилошее. Елинор и Мелани щяха да тръгнат без него. Всичко бе много добре замислено… — Обикновено топлите очи на Евърил, сега блестяха от гордост и той погледна Алекс в очакване да чуе възхищението й. Тя не посмя да замълчи.

— Наистина много хитро.

— Всичко щеше да върви като по часовник. Смятах да застрелям Роби, да обърна стаята наопаки, все едно, че е влизал крадец. Единственият проблем бе, че Роби бе ни подслушвал, докато сме правели плановете си. И тогава той измисли друг план. Да убие мъжа, който се опитваше да открадне жена му.

Алекс вдигна ръце и разтри слепоочия.

— Робърт Лорд е искал да те убие? — Ако солените пръски на вълните не студенееха по лицето й, щеше да си помисли, че отново сънува кошмар.

— Роби бе невероятно ревнив съпруг. А и през последните шест месеца пиеше доста. Нито аз, нито Мелани, предполагахме, че връзката ни го е подтикнала към алкохола. — Евърил поклати глава. — Всичко изглеждаше абсурдно. Ние двамата, приятели от деца, се бяхме изправили един срещу друг като злодеи. Самата мисъл да се застреляме един друг бе толкова глупава, че си прибрахме пистолетите. Всичко щеше да свърши благополучно, ако Мелани не се бе върнала неочаквано. Страхувала се, че няма да ми издържат нервите. — Той се засмя пресипнало. — Май се оказа права. Започна да се подиграва на Роби. Каза му, че е пълен некадърник като мъж, че никога не е успял да я задоволи докрай, че се е оженила за него само заради парите му. За зла участ Роби бе пиян, а Мелани винаги много добре напипваше слабите места на хората. Но тази вечер прекали. Когато той сграбчи пистолета си от бюрото и го насочи към нея, аз се опитах да му го взема. Сбихме се и кой знае как оръжието изгърмя. Куршумът уцели Мелани в гърлото…

Докато Евърил описваше сцената, отделни картини от кошмарите на Алекс отново изплуваха в съзнанието й. Усети да пълзи студ по цялото й тяло, но не защото бе мокра. Затвори очи. Изстрел проехтя в спомените й и тя неудържимо се разтрепери.

И изведнъж, за неин ужас, миналото нахлу в главата й с цялата си жестокост и абсурдност.

— О, Господи! Значи ти си бил! — Тя отвори очи и погледна Евърил. — Ти си убил баща ми.

Баща ми… Думите отекнаха в съзнанието й като заупокоен камбанен звън. Тя се хвана за борда на яхтата, решена да скочи в морето и да опита да се спаси с плуване. Животът, светът, който познаваше, бавно чезнеше пред очите й.

— Не го убих аз. След като Мелани бе улучена, проклетият пистолет падна на земята и гръмна отново. Куршумът попадна точно в сърцето на Роби и го уби на място. Лека смърт… А ти трябваше да си в леглото си, по дяволите! На Роза й бе платено, за да ти даде приспивателно, и тя самата да вземе приспивателно и да остане в стаята си. Така на следващата сутрин щеше да каже, че не е чула нищо.

Алекс обви ръце около раменете си, сякаш да се спаси от смразяващия студ, който обгръщаше цялото й същество. Та тя съвсем не бе Александра Лайънс! Тя бе Ана Лорд! Целият й живот е бил една лъжа.

— А майка ми? — попита тя вяло. — Знам, че ме обичаше. Не е възможно да ме е лъгала всичките тези години.

— Именно любовта на Айрийн те постави в такова положение. Срещнах Рут Блек, жената, която познаваш като своя майка, докато бях студент по медицина в Северна Каролина. Правех незаконни аборти, за да припечеля нещо. Рут бе шивачка и също не можеше да свърже двата края и работеше като чиновничка в някаква агенция по осиновяване. Там се срещаше с двойки, които по една или друга причина не искаха да минат по етапния ред на осиновяването. Беше повече от ясно, че сме страхотна комбинация.

— При теб са идвали бременни жени — каза бавно Алекс. — А майка ми пък е познавала семейства, готови да платят мило и драго, за да осиновят дете, така ли? — Не! Това не беше родната й майка. Майка й бе Мелани Лорд. Убитата актриса, прелюбодейката. А жената, която цял живот бе смятала за своя майка, се оказваше, че е била престъпно свързана с черния пазар на деца. На Алекс й прилоша.

— Да, сякаш сам Господ ни водеше — съгласи се Евърил. Или пък Сатаната, помисли си отчаяно Алекс. Толкова много лъжи! Години, минали в лъжи. Цял един живот… — Когато се дипломирах и се върнах в Санта Барбара, се свързах с друг доктор, за да не загуби Рут доходите си.

— Много мило от твоя страна. — Въпреки страха и шока, Алекс не можа да сдържи саркастичната си забележка.

— И тя така казваше. Само един човек знаеше какво се е случило онази нощ, когато Роби и Мелани бяха убити.

— Аз.

— Да. Роза знаеше какъв е планът ни и трябваше да я премахнем. За съжаление, тогава не можах да измисля друг вариант. Но ти… — Той поклати глава и погледът му омекна. — Ти бе просто едно невинно дете. Не можех да убия дете… — Господи, каква сърцераздирателна загриженост! Тя заби поглед към смрачилия се хоризонт, но след миг отново се обърна към мъжа. — Обадих се на Рут — продължаваше той. — Не й казах за какво точно става въпрос, но я попитах дали ще намери желаещи за двегодишно момиченце. За нея това не беше проблем. Предупредих Роза да не се опитва да се измъкне, защото е съучастничка в убийство и й поръчах да те отведе в Тихуана и там да чака Рут. Веднага се намери човек да инсценира убийството на Роза. Баровете бяха претъпкани с типове, които бяха готови да сторят всичко за няколкостотин песос. За зла участ Рут бе омагьосана от теб. Обади ми се от Мексико, че ще те задържи при себе си. След това изчезна. Реших, че е чула новините по телевизията за двойното убийство, видяла е заглавията във вестниците и е променила имената и на двете ви. След няколко години се поуспокоих и престанах да ви търся.

— А Дейвид? Брат ми?

Той сви рамене.

— Чух, че Рут имала син. Изглежда, когато сте се върнали от Мексико, и на двама ви е извадила нови актове за раждане. — Той потри брадичка. — Доста хитро. Никога нямаше да се сетя да търся близнаци.

Неканен спомен нахлу в съзнанието на Алекс, толкова приличаше на сцена от филм на ужасите…

След като бе стояла часове наред в тъмния килер, вратата най-сетне се отвори и нахлу ослепителна светлина. Ужасено, че чудовищата ще го погубят, малкото момиченце изпищя и започна да рита напосоки.

— Не се страхувай… — опитваше се да я надвика нечий глас.

Някаква жена се бранеше от ударите на детето, а ръцете й се мъчеха да уловят малките юмручета. Най-сетне Ана бе укротена и остана да лежи в скута на непознатата. Очите на детето бяха широко разтворени, празни, то дишаше тежко, на пресекулки.

— Ш-ш-ш, бебчо… — шепнеше успокоително жената и този глас никак не приличаше на глас на чудовище. — Няма страшно. — Непознатата бе руса, също като майката на Ана, не толкова красива, но много мила и нежна.

Ана искаше да й повярва, но си спомни колко убедителен е бил вълкът от приказката, когато е срещнал Червената шапчица.

Изви се и се опита да се отскубне, но жената я стисна още по-здраво.

— Щом се успокоиш, ще те пусна — обеща тя с топла усмивка, която напомни на Ана за Роза. — Не мога да те оставя да избягаш, бебчо. Навън дебнат опасности. На малко момиченце като теб могат да се случат толкова лоши неща. — Нима можеше да има нещо по-лошо от случилото се? Ана, макар и дете, бе сигурна, че вече не може да се довери на никого. Затова хвърли гневен поглед към жената и се опита да отблъсне нежната ръка, която галеше мръсната й разбъркана коса. — Сигурно много те е било страх тук — шепнеше жената. — Спомням си, бях малко момиченце, също като теб, и се страхувах, че в килера и в дрешника се крият чудовища, които само чакаха майка ми и баща ми да загасят лампата. — Ана не отговори. Но в очите й веднага изплува потиснатия страх. Жената кимна с разбиране. — Не се страхувай, сладка моя. Обещавам ти, че ще те пазя от всички тези страшни чудовища. Те никога няма да те наранят отново. Сънувах и кошмари — продължаваше спокойно жената, а Ана малко по малко се отпускаше. — Ти сънувала ли си кошмари? — Момиченцето още не смееше да говори и само кимна едва-едва. — Нищо чудно. Като знам колко страшни са чудовищата, с които ни плашат като деца. — В гласа й се прокрадна омраза и едва прикрит гняв. Ана усети, че гневът на жената не е насочен към нея. — Всичко вече свърши — рече тя. — Знам как да прогоним чудовищата завинаги. Ще ти помогна да забравиш кошмарите. — Тя замълча. — Искаш ли да ти кажа как? — Този път Ана кимна по-уверено. — И аз мислех, че ще поискаш. — Усмивката на непознатата разтопи последните късчета лед в сърцето на Ана. — Проблемът, е, че едно малко момиченце, което се казва Ана Лорд се страхува от чудовища. Майка й и баща й са заминали в рая, за да живеят при ангелите. А малката Ана има кошмари, защото много ги е обичала, нали? — Ана кимна с главица. — Горката Ана! Било е толкова страшно… Затова — рече убедено жената, — трябва да ти сменим името.

— Името ми ли? — попита с тъничко гласче Ана.

— Точно така. — Жената й се усмихна. — Сега вече името ти ще бъде Александра Лайънс. И ще бъдеш най-веселото и щастливо момиченце, което никога повече няма да има кошмари.

Та това е като игра, помисли си Ана. А тя обичаше да си играе. Представяше си, че е принцеса от любимата си приказка, която баба Елинор й четеше всяка вечер, преди да заспи.

— А ти коя си? — попита пискливото гласче отново.

— Аз ли? Ами, аз съм Айрийн Лайънс. — Рут Блек вече бе взела решението си. Заровете бяха хвърлени и независимо от опасността, връщане назад нямаше. — Новата майка на Александра.

Ана се замисли. След това, в желанието си да забрави ужаса на изминалите пет дни, обви ръчички около врата на жената, убедена, че може да й се довери…

Ето че всичко си бе дошло на мястото. Сега вече Алекс знаеше защо са се местили толкова често. Очевидно Айрийн се е страхувала, че Евърил ще ги убие и двете, за да запази тайната си. Алекс все още не можеше да приеме фактите и извади последния си коз.

— Но теста показа, че не съм внучка на Елинор.

— Не е имало никакъв тест. Показах чужди резултати, за да убедя Елинор, че ти не си Ана. Но бях сигурен, че си.

Значи наистина бе Ана Лорд!

Все още не можеше да повярва…

В този миг небето се разцепи и започна да вали като из ведро.

— Е, това е всичко — рече Евърил. — И нещата щяха да си останат скрити, ако Елинор не бе гледала проклетото връчване на наградите „Еми“ по телевизията. Притесних се, че ще си спомниш, когато те видях в къщата. Но ти не си спомни нищо. Зачаках с надеждата, че Елинор отново греши. Но с всеки изминат ден ставаше ясно, че ти си Ана, а и тези кошмари… Знаех, че спомените ти ще изплуват с цялата си жестокост всеки миг. Мразя убийствата, но предполагам разбираш защо не мога да те оставя жива.

Алекс усети как я обзема паника.

— Моля те, Евърил! Не го прави! Няма да кажа на никого. Това ще си остане нашата тайна.

Алекс не умееше да лъже. Знаеше, че когато очите му пробягаха по лицето й, вече бе разбрал как ще постъпи тя.

— Наистина съжалявам, Алекс. Просто разбери, че нямам друг избор.

Той тръгна към нея. Стоманеносините му очи, изпълнени с непоколебима решителност, я парализираха.

И точно в този момент над тях блесна ослепителна светкавица.

 

 

С всяка изминала минута Зак ставаше все по-нетърпелив. Бе пристигнал в апартамента на Алекс с огромен букет рози, бутилка шампанско и пръстена, с който се надяваше да я склони да го приеме, ако преди това не барикадираше вратата.

Разбра, че не е там и отиде до студиото. Софи му каза, че Алекс щяла да прекара нощта в Санта Барбара. Зак реши, че това е сигурен знак, че гневът й е преминал. Но когато Софи му разказа, че резултатите от теста са се оказали отрицателни, Зак бе безкрайно учуден. Защото бе повярвал, че Елинор е права.

— Все още ти е много сърдита — каза му направо Софи. — Но ако питаш мен, май само гордостта я възпира.

— Ще се помъча да оправя нещата.

— Трябва. — Софи размаха под носа му нож за писма. — Иначе ще ти извадя сърцето.

Заплахата все още звучеше в ушите на Зак, докато шофираше кам Санта Барбара. Намери Елинор в имението. Никога не я бе виждал в такова състояние преди. Разчорлената й, коса почти скриваше посивялото й като на мъртвец лице.

— Добре че дойде! — едва успя да профъфли тя.

— Какво има? Сърцето ти ли?

— Не. — Тя поклати трескаво глава. — Нищо ми няма на сърцето. Заради Александра е! — Двамата с Евърил излязоха с яхтата. Бях полегнала и когато слязох, все още не се бяха върнали. Притесних се, затова звъннах на пристанището. Лодката на Евърил още не се е върнала на кея!

Зак погледна навън към затихващата буря и веднага набра бреговата охрана.

— Тя не е Ана, Закари — каза Елинор, когато той затвори телефона и се запъти към вратата.

— Знам. Софи ми каза. Но това няма значение, нали?

— Не — съгласи се Елинор. — Обичам я, Зак. Толкова много я обичам. — Старата жена нещастно заплака.

— И аз. — Той изтри мокрите следи по лицето й. — Не се тревожи. — Целуна я леко по сбръчканата буза. — Тя е добре.

Елинор сложи треперещата си длан на рамото му.

— Обещай ми, че ще я намериш, Зак. — Гласът й трепереше от старостта и прекомерното вълнение. — Моля те!

— Обещавам.

След тези думи той тръгна. Трябваше да намери Алекс. Трябваше да я доведе у дома. В нейния дом.

 

 

Въпреки че сърцето й необуздано препускаше, Алекс успя да запази спокойствие. Наложи си да остане спокойна. Трябваше да има начин да се измъкне. Просто трябваше да задържи нещата такива каквито са, докато измисли нещо.

— Има нещо, което не разбирам.

Евърил се закова.

— Какво?

— Първата вечер в Каза Контента, ти ли дойде да ме изплашиш? — Тази нощ бе последвана от множество кошмари и Алекс вече бе сигурна, че се е повтарял първият.

— Не. — Той поклати глава. — Все си мислех, че е или Миранда, или Клара.

Клара, реши Алекс. Миранда бе твърде праволинейна. Не че заплахите й бяха чужди. Тя постоянно отправяше заплахи. Докато Клара искаше да убеди всички, че в имението витаят призраци. Странен мирис бе достигнал до ноздрите на Алекс. Същият мирис, който обикновено се носеше около Клара, бе нахлул в стаята й онази нощ. Но тя бе твърде уплашена, за да се досети. По-късно, когато бе останала насаме със Зак, се остави на желанието и повече не помисли за случилото се.

— Но ти си прерязал спирачките?

— Нямах друг избор. Разбираш сама, че не можех да ти позволя да си спомниш какво се е случило.

— Но аз вече си спомних. А нещата, които ми се губеха, ги попълни ти.

Той сви рамене.

— Вече няма значение.

— Защото ще ме убиеш?

Устните му се свиха, но той не отвърна.

— Ти си виновна за всичко, Ана. Не трябваше да се връщаш.

Вятърът виеше като призрак, оживял от небивалиците на Клара Ковалски. Мокри кичури коса бяха полепнали по лицето на Алекс. Тя отмахна косата от очите си и изрече:

— Няма да ти се размине, Евърил.

— О, напротив — отвърна той със спокоен и уверен глас. — Наистина, много съжалявам… — Той бавно пристъпи към нея, решен да извърши пъкленото си дело. — Елинор преживя толкова много нещастия. Жалко, ще й се наложи да преживее и факта, че си паднала зад борда. А аз, разбира се, ще разкажа колко самоотвержено съм се опитвал да те спася. Но лодката почти се е преобърнала, а и е било толкова хлъзгаво, че не съм успял да те задържа. — Той бе на сантиметри от нея. — Паднала си в морето… И там си намерила смъртта си.

Когато той се пресегна да откъсне връзките на оранжевата й спасителна жилетка, Алекс разбра, че малко й остава да живее. С нечовешка сила тя отчаяно го блъсна в гърдите. Ноктите й се забиха в загорялото му лице, юмруците й заудряха гърдите му. Той бе толкова решен да я убие, колкото тя — да се спаси.

В следващия миг ги връхлетя гигантска вълна и помете всичко от палубата. Макар и зашеметена, Алекс се почувства свободна. Нямаше друг избор, затвори очи и се гмурна в пенливите вълни. Загреба със сетни сили и заплува към брега — към спасението и живота.

 

 

Зак се наведе от седалката до пилота и огледа с бинокъла бушуващата морска повърхност.

— Той е много опитен навигатор — поклати глава той. — Кой дявол го е накарал да излезе в такова време.

— Знам ли? — отвърна пилотът. — При всяка буря трябва да търсим някого. Всички се мислят за велики.

Зак бе гледал по телевизията множество репортажи за разни перковци и луди, които се налагаше да изваждат от бурното море. Но Евърил не бе нито някой перко, нито пък луд.

Какво ли го беше накарало да изведе Алекс в открито море непосредствено преди бурята, за която синоптиците предупреждаваха от четиридесет и осем часа.

— Трябва да ги намерим, дявол да го вземе!

— Защо да рискуваме? Яхтата на доктора е стабилна. Ако е и толкова опитен, колкото казваш, почти няма опасност да се обърнат. Не се притеснявай, приятел. Сигурно течението ги е отнесло нанякъде.

Зак се молеше да е така. Но един вътрешен глас му подсказваше, че Алекс е в опасност и че няма време.

— Продължавай да търсиш — изръмжа той.

— Нали това правим — отвърна спокойно пилотът.

Зак забеляза, че се здрачава.

— Няма страшно — успокои го пилотът. — Ще видим светлините на лодката. Освен това моята машина я бива и за нощни експедиции.

Това съвсем не успокои Зак.

— Какво е това? — попита ненадейно той и посочи нещо във водата. Бе значително по-малко от яхтата на Евърил.

— Сигурно някоя шамандура.

— Не, онова оранжево петно.

— Сигурно е парче дърво — предположи пилотът. — Но да погледнем все пак. Спуснаха се по-ниско. — Проклет да съм, та това е човек! Спускай въжето! — извика той към третия човек в кабината.

Зак изпита и облекчение, и ужас, когато видя Алекс да се поклаща, уловила спасителния край. Той извика през мегафона на хеликоптера. Гласът му бе ликуващ.

Винаги се бе смятала за добра плувкиня, а и сега имаше спасителна жилетка. Но вълните бяха огромни. Мислено си бе повтаряла: Дясна ръка, лява ръка… Дясна, лява… Ритай… Ритай… Ритай, дявол да го вземе!

Точно когато си мислеше, че силите я напускат, една гигантска вълна я тласна право към откъснала се шамандура. Нямаше представа колко време се е държала за нея. Струваше й се, че е продължило цяла вечност. Преди малко трепереше от студ, но тялото й вече бе изтръпнало от ледената вода.

Някакъв звук проби шума на вълните. Наближаваше. Тя погледна нагоре и видя един от хеликоптерите на бреговата охрана.

Чу нечий вик, но ревът на морето го заглуши. Най-сетне пред нея увисна спасителен пояс и въже. Но вълните го отнесоха. Не можеше да се пусне от шамандурата, за да доплува до него.

Мъжът в хеликоптера издърпа въжето и отново го спусна. Опита и трети път. Всеки пореден опит се оказваше неуспешен. Когато се опитаха да се спуснат по-ниско, водата така се разбушува, че Алекс се озова под вълните и започна да се отчайва. И тогава, като по чудо, въжето се появи над главата й. Но този път по него се спусна някакъв мъж. Алекс реши, че има халюцинации. Сигурно така става, когато умираш. Изглежда всички онези разкази за тунелите и светлината в дъното са погрешни. Сигурно последната ти разумна мисъл се връща към човека, когото обичаш. Или може би мъжът, който се спускаше надолу бе ангел, който толкова много приличаше на нейния любим.

— Алекс, всичко ще се оправи, дявол да го вземе! — изкрещя той. — Всичко ще бъде наред.

Въпреки че не знаеше много за последните мигове преди смъртта, Алекс не можеше да допусне, че някой ангел би изрекъл подобни думи.

— Зак? — Тя се вгледа в него и протегна ръка.

— Аз съм, любима! Сега ще те измъкнем.

Тя бе забравила, че само преди няколко дни го бе мразила до смърт заради лъжата му. А сега искаше да покрие лицето му с целувки. Вслуша се в съветите му и бавно закопча предпазните колани, с които щяха да я издигнат нагоре.

Най-сетне вкопчи ръце в силния му врат и двамата се издигнаха нагоре.

— Крайно време е да престанем да се срещаме все по такива поводи — каза Зак, докато я увиваше в плътно одеяло.

Зъбите й тракаха, цялата се тресеше от студ.

— Н-н-няма да повярваш какво се случи!

— Ще ми разкажеш по-късно. — Зак я прегърна. Искаше й се да му каже, но изтощението й надделя. По страните й рукнаха сълзи на облекчение. Тя отпусна глава на гърдите му и затвори очи.

— Зак?

Той я целуна по косата.

— Да, скъпа?

— Елинор беше права.

— За кое? — попита разсеяно той. Все още не можеше да спре да мисли за мига, в който я съзря на шамандурата, сред неумолимите вълни.

— За мен. — Сега вече бе спокойна и умората я надви. Очите й бавно се затвориха и тя прошепна: — Аз съм Ана.