Джоан Рос
Наследство от лъжи (11)

Десета глава

Макар и трудно, Алекс и Зак не дадоха никакъв повод на Миранда да продаде акциите си на австралиеца. Отново трябваше да се въздържат както преди и да се преструват, че са доволни от целувките, които открадваха, щом вратата на кабинета му се затвореше.

Надяваха се, че ще могат да прекарват, макар и малко време заедно, но Алекс забеляза някакъв мъж, който я следваше неотклонно. Той бе толкова дискретен, че сигурно нямаше да го забележи, ако Зак не я бе предупредил, че Миранда може да наеме частен детектив.

Очевидно бе направила точно това и, макар Алекс да бе сигурна, че горкият човечец е отегчен до смърт от скучния й живот, не можеше да не признае, че Миранда е спечелила този рунд. Въпреки че нямаше снимки или видеокасета, с които да ги компрометира, тя бе сторила така, че да им попречи да се виждат.

Алекс бе във вилата си на брега, разкрояваше парче пъстра коприна и пригласяше на Мадона, когато някой позвъни на вратата.

— По дяволите — измърмори тя и остави ножиците. Шиеше роклята, с която смяташе да бъде на откриването в Чикаго, но непрекъснато променяше модела. Дрехите й за случая трябваше да са изпипани до съвършенство като доказателство за таланта и индивидуалността й. Те трябваше да са такива, че всеки да пожелае да си купи тоалета й и той да получи само най-добри отзиви в пресата. За целта, мислеше си Алекс, докато надзърташе през шпионката, тези два метра коприна трябва да са най-старателно ушитите в живота ми.

— Госпожица Лайънс? — попита униформен шофьор, когато тя отвори.

— Да.

— Бихте ли прочела това, госпожице. Ще разберете защо съм тук. — И той й подаде плик.

Алекс веднага позна едрия почерк на Зак. Прочете бързо бележката, но в нея не пишеше нищо конкретно, освен че е изникнало нещо непредвидено и тя трябва незабавно да тръгне с шофьора.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Не знам, госпожице. Аз само изпълнявам каквото ми е наредено.

Вярваше напълно на Зак и не искаше да губи време в напразни спорове. Грабна чантата си и последва шофьора.

Насочиха се към малко летище в Онтарио, където тя видя служебния реактивен самолет на „Лордс“. Когато се качи, с изненада установи, че Зак го няма.

— Господин Девъро ще дойде ли с нас? — попита тя стюарда, който я поздрави.

— Не, госпожице Лайънс. Вие сте единственият ни пътник. — Той й се усмихна любезно и я помоли да си закопчае предпазния колан. — Господин Девъро нареди да ви сервирам бутилка шампанско, щом излетим.

— Къде отиваме?

— Във Финикс.

След по-малко от час, Алекс влезе в луксозен апартамент в петзвездния хотел „Балтимор“.

— Побърках се, докато чаках — каза Зак вместо поздрав. Ръцете му галеха лицето, а устните му ги следваха неотлъчно.

— Чудесна идея! Но дали е разумна?

— Миранда е в Лондон.

— А ужасния дребосък, когото е наела?

— Сигурно си ближе раните в участъка.

— В участъка ли?

— Скитничеството е противозаконно — обясни той. — Изглежда на някой от съседите ти му е писнало да го вижда на паркинга от другата страна на улицата и се е обадил анонимно на ченгетата, които не са били очаровани, когато открили, че правата му са били отнети преди шест месеца за неправомерно използване на оръжие.

— А ти откъде знаеш?

— Сигурно няма да повярваш колко много неща може да ти разкрие един компютър.

— Ама че хитрец! Но има един проблем.

— Какъв?

— Шофьорът ти не ми остави време да си взема багаж.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й.

— Не се притеснявай, любима. За уикенда съм измислил нещо, за което не ни трябват дрехи.

Тя се засмя и обви ръце около врата му.

— Господи, какъв развратник…

Първия път, когато се бяха любили в колата му, всичко бе станало много бързо. Сега, докато целуваше слепоочието й и вдъхваше мириса й, Зак си каза, че времето е тяхно.

— Кажи ми как ти е приятно. — Той лекичко захапа ухото й и плъзна ръце надолу по гърба й. — Какво искаш… — Тя усети, че й прималява от ласките му.

— Целуни ме.

Той се подчини и я целуна, започвайки от крайчеца на устните.

— Така ли?

— Започваш чудесно — прошепна тя. Дъхът й бе като топъл летен бриз.

— Да, съкровище, но още сме в началото.

Езикът му остави огнена следа по устните й.

— Някой казвал ли ти е, че целуваш чудесно, Закари?

— Току-що ми го казаха. — Целувката стана по-дълбока и дълга.

Подвластна на усещанията си, Алекс имаше чувството, че се въздига до небесата.

— Дори повече от чудесно — заяви тя. — Закари Девъро, вие сте неповторим.

— А ти си предубедена.

Той я вдигна на ръце толкова нежно, сякаш бе една от най-ценните кристални чаши на Елинор, а не жена от плът и кръв. Никой мъж не й бе засвидетелствал толкова нежност.

— Няма да се счупя — прошепна тя, когато той я положи на леглото и сам се отпусна до нея.

— Знам. И това е едно от нещата, които обичам у теб. — Свали дрехите й, като покриваше с целувки и ласки всяка част от тялото й, която се показваше. — Можеш да си и нежна, и силна. Като желязо, обвито в сатен.

Когато и неговите дрехи се озоваха на пода, той я притисна към себе си.

Разумът й бе замъглен от удоволствието, което изживяваше, но тя не забравяше, че и той трябва да изпита същата наслада.

— Искам аз да те любя. — Тя вдигна ръце към гърдите му.

— По-късно. — Без да откъсва очи от нея, той целуна пръстите й един по един. — Първият път е за теб. Затова се отпусни и се наслаждавай.

Допирът на ръцете му бе толкова неповторим и успокояващ, че тя не можеше да му се противопостави. Затвори очи и се отдаде на удоволствието, което й даряваше. Той я докосваше с устни и всяка негова дума я караше да се разтапя. Ръцете му оставаха нежни, но зад всяка ласка прозираше сила.

— Обещай ми нещо — прошепна той.

Устата му докосна копринената кожа на гърдите й и Алекс потръпна.

— Всичко, което поискаш. — Тръпнещите й устни изрекоха истината. Тя искаше да даде на Зак всичко, което той пожелаеше.

— Обещай ми винаги да носиш такова сексапилно бельо. — Той знаеше, че е достатъчно да я види във френското й бельо и да се възбуди.

— Обещавам — прошепна задъхано тя, когато зъбите му захапаха леко зърната на гърдите й.

Ръката му се плъзна по вътрешността на бедрата й и тя разбра, че никога не е била по-уязвима. Дори през ужасните моменти с Дебор. И същевременно, макар зъбите му да докосваха чувствителната кожа, а езикът му да заглаждаше всеки техен отпечатък, Алекс разбра, че никога не се е чувствала в по-голяма безопасност. Защото Зак я обичаше. А любовта, бе открила тя, бе по-силна от страстта, по-властна от необходимостта. Той бе всичко, което бе чакала, олицетворяваше всичко, за което бе копняла, без дори да го осъзнава докрай.

Той свали бельото й. Умелите му ръце я докосваха и възбуждаха. Тя се изви към него, в очакване на следващия миг.

Тя е толкова красива, мислеше си Зак. И е моя, само моя…

Той притисна тръпнещото й тяло към себе си. Зарови лице в косата й и благодари на съдбата, че му е подарила тази жена.

Алекс искаше да му разкрие как се чувства, но в опиянението си, не можеше да изрече нито дума. Но можеше да му покаже. Извъртя се в ръцете му и притисна устни към пулсиращата вена на гърлото му.

— Обичам те — прошепна тя. Устата й отмерваше всеки миг с целувка. Ръцете й милваха цялото му тяло. — Обичам те, обичам те…

Зак се остави на ласките й. Тя опипваше с наслада всеки мускул, чуваше учестеното му дишане и тихите му стонове.

Топлината го изгаряше. Агонизиращ под устните й, той бе на път да загуби контрол над себе си.

— Мила — изхриптя дрезгаво, — ако не спреш, ще… О, мили Боже, Алекс… — Усетил върховно напрежение, той отметна златистите къдрици от лицето й и прошепна: — Обичам те.

Проникна в горещото й тяло, а тя го прие със сладостен стон.

По-късно, докато лежеше в прегръдките му и чакаше сърцето й да се успокои, макар да се бе заклела пред себе си, че няма да се оплаква, Алекс призна:

— Иска ми се да останем така завинаги.

— Знам — въздъхна Зак. — Почакай малко, любима. Имам план. Единственият проблем е, че ще отнеме време.

Алекс му повярва, защото нямаше друг избор. Бе готова да чака.

 

 

Малкото момиченце се сгуши в дъното на килера, стиснало очи, сякаш да задържи надалеч чудовищата, които се спотайваха в ъглите. Същите чудовища, които бяха погубили майка й и баща й. Споменът за кръвта остана запечатан в съзнанието й като плющящо алено знаме.

Тръпнеше в очакване на ужасния миг, когато чудовищата щяха да я погълнат, но Роза я грабна и я изнесе от къщата. Бягаха само по нощници, с боси крака, но успяха да избягат.

Роза плачеше, докато колата набираше скорост в тъмната нощ. Ана не плака. Ужасът от всичко, което бе видяла, бе вледенил сърцето й.

Съмна, но те продължиха да се крият в хотелската стая и да чакат някой да се обади. По думите на Роза, само да звъннеше телефонът и всичко щеше да бъде наред.

Но телефонът остана безмълвен. Вместо жадуваното спасение, чудовищата ги откриха. Преди да убият Роза, заключиха Ана в този тъмен килер и тя не видя как изтезават бавачката й, жената, която чувстваше по-близка от собствената си сдържана аристократична майка. Но момиченцето чу отчаяните молби на Роза. Дори запуши с ръце ушите си, за да не слуша ужасните писъци. След това настъпи страшна тишина — дълга и потискаща.

Малкото момиченце загуби представа за времето. Единственото, което знаеше, бе, че чудовищата — същите, които се криеха под леглото всяка нощ и само чакаха Роза да загаси лампата, бяха все още отвън. От другата страна на вратата. Всеки миг очакваше да нахълтат и да я разкъсат, както големият лош вълк бабата на Червената шапчица.

Обезумяла от страх, тя трепереше и чакаше.

Часове по-късно вратата на килера се отвори и нахлу ослепителна бяла светлина. Ужасена, че чудовищата идват, за да я погубят, Ана изпищя с всичка сила и започна да рита, накъдето свари…

— Алекс, Алекс! Няма нищо. Това е само сън… — говореше й Зак. Обсебена от ужас, тя не го чуваше. — Няма нищо… — повтаряше той, опитвайки се да я усмири. — Не се страхувай, любима. Никой няма да те нарани.

Тя продължи да се бори още известно време, докато най-сетне спокойният му глас и нежните милувки я успокоиха.

Докато галеше косата й, Алекс го погледна. В неестествено разширените й зеници все още бе стаен ужас.

— Отново имах кошмар.

— Знам. — Той я целуна по косата. — Няма нищо. Всичко е наред.

— Да. — Алекс въздъхна и отпусна глава на голите му гърди.

Зак остана заслушан в дишането й.

— По-добре ли си?

— Да. Сънувах Ана — промърмори унесено тя и почувствала сигурност в ръцете му, отново се приготви да заспи.

Зак си помисли, че не е чул добре.

— Ана ли? Да не би да си сънувала Ана Лорд?

— Да. — Тя се сгуши в него. — Сънувах как е била отвлечена.

Той усети, че устата му пресъхва.

— Така ли? Разкажи ми.

Но Алекс вече бе потънала в сън. Зак остана така, загледан в нея, раздвоен и объркан.

Следващата сутрин, за негово разочарование, тя не си спомняше нищо за кошмарните видения. Той не успя да разбере дали сънят е бил провокиран от разказите на Клара и Елинор, или от нещо друго. От нещо, което е знаела само Ана Лорд.

Хапнаха кроасани и ягоди в леглото и се любиха отново, след което Алекс трябваше да се върне в Лос Анжелис.

Докато проследяваше как самолетът на компанията се издига в синевата на Аризона, Зак се замисли дали все пак не е възможно, колкото и странно да е съвпадението, Елинор да се окаже права в съмненията си относно Александра Лайънс.

 

 

В деня на откриването на клона в Чикаго цареше по-голямо оживление дори от времето, когато кралица Елизабет и Нанси Рейгън бяха посетили клона в Лонг Бийч. Докато трескаво оправяше последни дреболии в моделите, вече облечени от манекенките, Алекс усещаше, че сърцето й ще се пръсне.

Бе пристигнала предишния ден със служебния самолет на „Лордс“ заедно със Зак, Елинор, актрисите, манекенките и, разбира се, Софи. Притеснен заради ангината на Елинор, Евърил също бе дошъл. Миранда, решена да държи съпруга си далеч от Алекс, също бе на пост.

Ревюто бе с покани само за най-богатите и известни личности и за пресата. Обикновените хора щяха да бъдат допуснати по-късно. Бутикът с колекцията от „Синьото езеро“ се намираше на шестия етаж, разположен между моделите на известен дизайнер от едната страна, и кожени палта — от другата. Всяка отделна дреха криеше своя индивидуалност. Дрехите бяха аранжирани между изискани мебели. Отнякъде долиташе тиха романтична музика.

Около бутика бе прекарана бяла пътека от сатен, за да го отделя от другите колекции. От двете страни имаше по един стол, всеки тапициран в златиста дамаска, с червена роза на седалката.

— Великолепно! — каза с въздишка Алекс. Над бутика, както бе обещала Елинор, името й бе изписано със син неон.

Тя бе в течение на подготовката, но предишната вечер, въпреки че остана почти до полунощ, все още цареше пълен хаос.

— Да, дрехите са приказни — отвърна Елинор. — Знаех, че си талантлива, Алекс, но това надмина очакванията ми.

Алекс вече знаеше колко взискателна е Елинор Лорд и бе повече от доволна да чуе такава похвала от нейните уста.

Минути преди началото на ревюто Зак се промъкна зад драпериите. След няколко неясни забележки относно цените, той я побутна към близката съблекалня и затвори вратата.

— Зак — прошепна тя, — ревюто ще започне всеки момент!

— След цели пет минути. — Той зарови ръце в косата й. — Казвал ли съм ти някога колко харесвам косата ти?

— Да, но…

— Успокой се, любима. Все още не са отворили вратите долу… Да, това е най-прекрасната коса на света. — Той прокара ръка по пищните къдрици. — Харесвам цвета и аромата й. Той я целуна. — Обичам да я чувствам разстлана по гърдите ми. По бедрата… — Той не я докосваше дори, но думите му извикаха спомени за страстните часове, прекарани заедно. Тя сложи ръка на гърдите му. Сама не знаеше дали да го отблъсне, или да го привлече към себе си.

— По дяволите, Зак! — изруга тя и тихо се засмя. — Как можа да избереш толкова неподходящ момент?

— Не знам. — Пое ръката й и започна леко да целува дланта. — Обещавам да се поправя. — Когато лекичко ухапа кокалчетата на пръстите й, тя усети, че коленете й омекват.

— Подлудяваш ме!

— Звучи чудесно. Ти ми причиняваш същото, така че си го заслужаваш. — Сви пръстите й и отново сложи ръката й на гърдите си. — Исках да остана за мъничко с теб, да сме само двамата, преди да станеш още по-известна и богата.

Тя го погледна учудено. Нима той мислеше, че богатството ще промени чувствата й?

— Чувствата ми остават същите.

— Сигурен бях. — Тихата му усмивка издаваше задоволство, без следа от съжаление или тъга. Той вдигна очи в мълчалива молитва към небесата. — Благодаря ти, Господи! — И сведе устни към нейните. Целувката бе дълбока и я остави без дъх. Целувка, която би опиянила всяка жена. Алекс затвори очи и му отвърна със същото. Усещането бе неповторимо.

— Обичам те — промълви той. Не искаше да се откъсне от устните й.

— Знам. — Тя му се усмихна и очите й засияха щастливо. — Само заради това си струва.

— Радвам се да го чуя — пусна я той с искрено нежелание. — Защо ли ми се струва, че сега е моментът и ти да ми кажеш, че ме обичаш?

— Обичам те. — Тя го целуна по устните. — Обичам те… — По брадичката. — Обичам те…

Той се напрегна от желание. Не искаше да се върне при всички онези жени в залата възбуден. Засмя се и се отдръпна.

— Точно това исках да чуя. Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. — Тя направи реверанс. — Мислех да облека нещо в по-убити тонове, което да отговаря на декора, но червеното винаги ми е давало смелост.

По копринената рокля, с дълбоко изрязано деколте и къса пола, бяха избродирани огромни макове. Дрехата бе прилепнала по тялото на Алекс така, че цветята сякаш оживяваха и мамеха да ги докоснеш.

— Отива ти. — Той я погледна и си наложи да не мисли за бельото под роклята и. — Нещо обаче липсва.

— Как така липсва?

Тя се завъртя и се огледа. По предложение на Елинор, осветлението в съблекалнята бе приглушено, в розово, съвсем различно от обичайните ярки светлини в такива случаи. Така всяка жена изглеждаше значително по-добре.

— Не претендирам за кой знае колко изтънчен вкус, но имаш нужда от това. — И той извади кадифена кутийка от джоба на сакото си.

— О, Зак! — възкликна Алекс, щом видя тънката верижка, със златен медальон във формата на сърце и огромен изумруд. — Чудесно е!

— Нищо не е толкова чудесно, колкото теб. Все още не е открит скъпоценен камък, който да ти съперничи, но този, струва ми се, ще свърши работа.

Тя се усмихна от удоволствие.

— Ласкател! — Обърна се и повдигна косата си. — Ще ми го закопчаеш ли?

Докато закопчаваше верижката, Зак закопня за времето, когато тези жадувани мигове на близост, щяха да се превърнат в постоянна реалност. Малко остана, каза си той на излизане. Ако всичко вървеше по план, само след няколко седмици, той щеше да е свободен мъж.

По идея на Елинор, Алекс трябваше сама да представя моделите, които излизаха на сцената.

Макар и трудно, Алекс бе убедила Зак, че музикалните изпълнения на живо ще бъдат по-хубав фон от записи и той бе наел джаз квартет. Музикантите бяха от Ню Орлиънс. Елинор сметна, че музиката е идеална за колекцията от „Синьото езеро“.

Ревюто започна с ежедневни модели: женствени феерични рокли от коприни на цветя и листа. Освен романтичните рокли имаше и костюми, напомнящи модата на петдесетте, под които се виждаха бюстиета или ярки копринени туники.

— Разбира се, всяка жена се нуждае от специална рокля за някой следобед, когато реши да отиде на театър — говореше Алекс, следвайки сценария. — Или за някоя открадната среща.

В залата се понесе тих шепот, когато се появи Мери Бет, която с основание предизвикваше женската завист, превъплъщавайки се в ролята на Тифани.

Когато разтвори пелерината, под нея се показа кокетна мини рокля с избродирани цветя и публиката изръкопляска бурно.

— Когато искате да завладявате, да сте по-лъчезарна и от светлините на Монте Карло — говореше Алекс, — изберете една къса, предизвикателна, блестяща вечерна рокля… Облечете я и всички ще извръщат глави подир вас. А за неспокойните души… — Три манекенки се носеха плавно по подиума в рокли от черен, червен и златен муселин, дълги до глезените, богато надиплени.

Публиката отново изръкопляска бурно на модела, който Дебор навремето бе отхвърлил категорично.

Алекс усети, че сърцето й се отпуска.

Останалата част от ревюто премина със същия успех.

След като младата дизайнерка се поклони и благодари многократно на публиката, вратите на най-новия клон на „Лордс“ бяха отворени.

Жените се тълпяха на ескалаторите към шестия етаж. От седмици наред по телевизията излъчваха реклама за колекцията на Александра Лайънс и всички горяха от нетърпение да я видят. Когато броят на клиентите нарасна до двадесет хиляди, охраната сметна, че става опасно и затвори за известно време вратите, докато бъде възстановен редът.

Усетът на Елинор се оказа отново безпогрешен. Тя бе поръчала повече бройки от зеления сатенен халат, станал символ на изневярата във филма. Един от костюмите на Тифани в пурпурно червено също се оказа хит. Дори Зак, който не разбираше манията на Миранда да купува дрехи от известни дизайнери, призна, че самият факт седемстотин рокли и пет хиляди халата да бъдат разпродадени, си заслужаваше усилията. Ако се съдеше по продажбите от първия ден, колекцията на Александра Лайънс вече имаше небивал успех.

Когато в края на деня изтощената охрана затвори вратите, по-голямата част от колекцията бе разпродадена и бяха приети нови поръчки. Всяко момиче, което искаше да се омъжи в рокля като тази на Тифани, обшита с перли, трябваше да отложи сватбата с няколко седмици, за да могат в бруклинската фабрика да изпълнят новите поръчки.

На следващата сутрин новините бяха още по-радостни. На съвещанието по време на закуска, преди да отлетят обратно за Калифорния, Зак съобщи, че на Уолстрийт акциите на „Лордс“ се котират неимоверно високо и търсенето е голямо.

И пресата, и финансовите издания, пишеха, че колекцията на Александра Лайънс има небивал успех.

Новината успокои Алекс, защото тя все още таеше страха, насаден й от Дебор, че моделите й са непродаваеми.

Животът щеше да е чудесен, мислеше си тя, докато летяха над Големия Каньон, ако още едно нещо бе уредено. Но сега тя не можеше открито да сподели радостта си със Зак.

Алекс седеше замислено на седалката, когато Миранда неочаквано се приближи.

— Поздравявам те. Как се чувстваш като идол на средната класа? — Това не бе комплимент.

— Доволна съм, че харесват моделите ми.

— Това е чудесно. — Миранда поднесе кристална чаша към устните си. Алекс забеляза, че се олюлява и предположи, че не пие минерална вода. — Няма да стане, да знаеш.

— Какво няма да стане.

— Малките ти игрички са обречени. — Тя разлюля чашата и водката се разплиска по белите джинси на Алекс.

Тя извади кърпичка от чантата си и започна да попива петната.

— Какви игрички?

— Ти не си нищо повече от една пресметлива нагаждачка — просъска Миранда с насочен към Алекс ален маникюр. — Или може бе ще отречеш, че си спала с Дебор, за да получиш място в парижката му модна къща?

Алекс бе удивена, че Миранда знае за връзката й с дизайнера. Но скоро усети, че Миранда е успяла да привлече вниманието на пътуващите в самолета със скандалното си поведение.

— Май нещо не си доразбрала, Миранда — отвърна напълно спокойно Алекс.

— Ще ти се да е така! — Тя се приведе напред и яркочервените й устни се изкривиха в цинична усмивка. — Ти не си само хитра уличница, ти си мръсна лъжкиня!

Зак бе в пилотската кабина, но се върна тъкмо навреме, за да чуе отровните обвинения на жена си.

— Пи твърде много, Миранда. — Хвана я за ръката и се опита да й вземе чашата, но тя се дръпна.

— Грешиш, скъпи. С няколко глътки не бих могла да измия вкуса на малката уличница от устата си. — Отметна назад русата си коса и пресуши чашата. — Знам, че спиш със съпруга ми — изсъска тя към Алекс. — И знам защо. Използваш го, за да се промъкнеш в живота на леля ми. — Миранда се огледа, безумният й поглед се спря за миг на Елинор и отново се върна на Алекс. — Не мисли, че ще успееш да измамиш всички, както подмами леля Елинор, само защото е повярвала, че ти си изгубената й внучка.

Алекс знаеше, че не бива да отговаря на тези безсмислени пиянски обвинения, но последните клевети на Миранда преляха чашата.

— Това е абсурдно!

— Да, абсурдно е да си въобразяваш, че ти си отдавна починалата Ана — кимна Миранда. — Само че тя не се прави на глупачка за пръв път, това ще е поредният случай, когато още една пресметлива мошеничка й подлага динена кора. Защо не попиташ любовника си? — Миранда забрави за пригладената си прическа и разроши коса. — Задължението на един от съпрузите ми е да проверява всички новопоявили се Ани и да каже дали са истински, или не. Струва си да надникнеш — прошепна злобно тя — в дебелата папка, в която е събран животът ти.

Не, не може да бъде. Това бе невъзможно, всичко бе измислица на пиянския мозък на Миранда.

Миранда още от самото начало я ненавиждаше. Може би усещаше потенциална заплаха. Бе се заканила да съсипе живота й. И това бе поредният залп в нестихващата им война.

Но Зак я обича, повтаряше си Алекс. Той не би я излъгал. Не би се преструвал. Не би я направил на глупачка. Не би могъл.

Алекс погледна към него, очаквайки да отрече злостните думи на жена си. Когато прочете истината по стиснатите му устни и черните нетрепващи очи, Алекс се вкамени.

Осъзнала, че може би за пръв път в живота си, Миранда казва истината, Алекс усети как сърцето й се пръсва на хиляди късчета, които никой не бе в състояние да събере.

В кабината настъпи пълно мълчание. Напрежението обхвана всички. Алекс усети как то напира във всичките й сетива.

Не сега, по дяволите, помисли си Зак, по-разгневен на Миранда, откогато и да било. Но той би трябвало да очаква такова предателство от жена си. До съдбоносния миг, в който Алекс застана в центъра на прожекторите и славата, Миранда не бе отстъпвала това място никому.

— Не е точно така — глухо изрече най-сетне той. Но изражението му издаваше скрита вина.

Той тръгна към нея, но ръцете й го възпряха.

— Кажи ми само едно нещо — едва размърда устни тя. Сама не можа да познае гласа си. Звучеше толкова отчужден и далечен. — Правил ли си ми проучване?

Той прокара ръце през косата си. Тя вече знаеше, че този жест издава объркването му.

— Да, но…

Напълно неспособна да реагира, Алекс притисна с ръка стомаха си, сякаш някой й бе нанесъл неочаквано удар.

— Защото си решил, че съм измамница? — Не можеше да повярва. Та тя го обичаше! И той твърдеше, че я обича. Как би могъл да помисли, че би откраднала парите на една стара жена?

— Не е така — отвърна Елинор, вместо Зак.

Алекс светкавично се извърна. Болката по сбръчканото лице на Елинор намали яростта й. Старата дама се надигна неуверено. Лявата й ръка, обсипана с диаманти, се вкопчи в облегалката.

— Закари никога не е мислил, че си измамница, мила Александра. Трябва да ми повярваш! Всичко, което е направил, го е направил от преданост към мен. Защото аз твърдо вярвам, че ти си изчезналата ми внучка Ана.

— Защо не си ми казала? — Алекс усещаше, че губи самообладание. Не трябваше да губи контрол. Бе жизнено необходимо да запази спокойствие, за да разсъждава трезво.

— Разбрах, че си внучката ми, когато те видях по телевизията — обясни Елинор. — Но Закари ме възпря…

— О, да, Закари е еталон за въздържание и разумност — прекъсна я Алекс и го стрелна с поглед.

Тя му бе вярвала! Бе отворила сърцето си, бе му отдала тялото си. Колко още пъти ще трябва да се опари, преди да се научи да не се доверява никому?

— Трябва да разбереш, че Миранда е права. Неведнъж са ме правили на глупачка — разкри, макар и с нежелание Елинор.

— Да, разбирам те напълно — съгласи се горчиво Алекс. — Защо да те правят на глупачка, след като можеш ти да направиш някой на глупак! — Думите й попаднаха право в целта. Старата дама пребледня. — Извинявай — промълви Алекс, когато Елинор си пое мъчително въздух, — трябваше да ми кажеш.

Евърил, строг и сериозен, се притесни не на шега. Хвана ръката на възрастната жена и започна да я успокоява:

— Елинор, моля те, седни…

Елинор сякаш се бе състарила с години. Седна близо до Алекс. Евърил напипа пулса й и погледна предупредително младата жена.

Самолетът започна да се спуска над Ел Ей.

— Права си — съгласи се Елинор, когато отново си възвърна самообладанието. — Трябваше да помислим как ще се почувстваш, когато ти кажем коя си в действителност.

Имаше толкова много въпроси, които измъчваха Алекс. Искаше да обвини открито Зак в предателство и подлост, но бледността на Елинор я спря.

— Има нещо много важно, което подминаваш — каза Алекс с по-мек глас.

— И какво е то, мила?

— Разбирам желанието ти да намериш внучката си, но аз не съм Ана. Грешиш.

— Разбира се, че ти си Ана — повтори търпеливо Елинор.

— Елинор…

— Има само един начин, по който можем да открием — предложи Евърил.

— Как? — попита Зак, без да обръща внимание на ледените погледи, които му отправяха и съпругата му, и жената, която обичаше.

— С ДНК тест.

— Чела съм за тези тестове — веднага го подкрепи Елинор. Идеята я съживи. — Не се ли наричат генетични отпечатъци?

— Точно така. Доста спорен въпрос е, когато се стигне до съд, но методът се използва за доказване на бащинство. А е и много скъп.

Страните на Елинор възвърнаха цвета си.

— Колкото и да струва, ще платим. — Протегна се през пътеката и взе ръцете на Алекс в своите. — Моля те, Александра, съгласи се!

Това бе невъзможно! Тя знаеше коя е. Тя бе Александра Лайънс. Тя бе била Александра Лайънс цял живот. Подобен тест бе загуба на време и пари, а също и хабене на нерви. Но поне щеше да излекува Елинор от илюзиите й…

— Какво трябва да направя? — обърна се тя към Евърил.

— Не е сложно. Трябва да се вземе кръвна проба.

— Не ми е приятно да задавам подобен въпрос — каза притеснено Алекс и погледна към Елинор, — но как смятате да вземете ДНК проба от Робърт и Мелани?

— В полицията имат. Досиетата им са открити.

— В такъв случай, ще трябва да помисля — заяви Алекс, когато самолетът се приземи.

— Разбира се, мила — съгласи се Елинор.

Алекс вече добре познаваше възрастната жена и знаеше, че търпението не й е присъщо. Отказа да се качи в лимузината и тръгна към стоянката за таксита. Зак я последва.

— Махай се! — изкрещя тя. В очите й блестяха гневни сълзи.

Той сложи ръка на рамото й.

— Остави ме да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш! — Тя отблъсна ръката му. — За съжаление, всичко ми е ясно. Елинор е повярвала, че съм изчезналата наследница, а ти, както винаги загрижен за безценните пари на „Лордс“ си решил да направиш проучване и да докажеш, че съм само една от дългия списък претендентки.

— Никога не съм си мислил, че си измамница, дявол да го вземе! Просто не мислех, че си Ана.

— Но Елинор бе убедена.

Той пъхна ръце в джобовете си, за да не се изкушава да я докосва. О, защо не можеше да я привлече, да я целуне и да й докажеше колко много я обича.

— Да.

— А всички знаят, че ти си готов да направиш всичко за Елинор Лорд. Дори да се превърнеш в жиголо.

— Какви ги приказваш?

— Ти спа с мен!

— Защото те обичам. Това, което се случи между нас, няма нищо общо с Елинор и твърденията й.

— Напротив, има много общо. Не мога да не се възхищавам от предаността ти, но не мога и да не презирам методите ти. — Тя спря и го погледна с потъмнели от болка очи. — Всичко бе една лъжа, нали? Ню Орлиънс, сватбата на майка ти. Всичко! — Предателството му я бе наранило дълбоко. Алекс вече не можеше да му вярва, че я обича. Почувства се изтощена, използвана и омърсена. Гледаше го с погнуса. Ала той бе способен да се справи с гнева й, защото имаше опит с Миранда, макар да не знаеше как да подходи към отчаянието, което я бе обзело.

— Никога не съм те лъгал, Алекс.

— Да, просто не ми каза истината. А в моята книга, Закари Девъро, пише, че това е едно и също. — Тя се отдалечи с високо изправена глава.

На следващата сутрин, след една безсънна нощ, Алекс се съгласи, макар и с нежелание, да направи теста.

Срещна се с Евърил в лабораторията на Калифорнийския университет, в катедрата по съдебна медицина, където боднаха показалеца на дясната й ръка и й взеха една червена капка кръв. И всички зачакаха резултата.