Джоан Рос
Наследство от лъжи (7)

Шеста глава

В деня след приема Зак седеше в кабинета си и преглеждаше статистиката на месечните продажби заедно с Елинор.

Беше му трудно да се съсредоточи над доклада. Знаеше, че от другата страна на улицата в огромния развлекателен център снимат поредния епизод от „Синьото езеро“.

Споменът за прекрасните часове, прекарани с Алекс в Луизиана, непрекъснато изплуваха в съзнанието му и пораждаха смели еротични помисли.

— Какво ще кажеш за придобивките в модната къща в Тексас? — попита Елинор, докато разглеждаше лист след лист.

Възможностите за откриване на нови магазини в страната бяха ограничени и затова вериги като „Лордс“ трябваше да търсят нови пазари в различни градове като откриват различни, привличащи вниманието, бутици. Зак водеше преговори за закупуването на такава верига бутици в Сан Антонио, Хюстън и Далас.

В света на модата „Лордс“ бяха магазини, известни с високия брой на продажбите си, по-висок, от която и да е друга известна верига. А под ръководството на Зак продажбите бяха скочили с тридесет и три процента през последните пет години. Странно, но за разлика от повечето свои съвременници, Зак не се главозамая, а си остана консервативен бизнесмен. Но поне сънят му бе спокоен, благодарение на увереността, че под негово ръководство веригата „Лордс“ ще преуспее и просъществува, ако настъпи спад в бранша.

— Оказва се, че е много по-стабилна, отколкото мислехме — призна той. — Свободните ни капитали са намалели доста пред последното тримесечие и това може и да ни създаде проблеми.

— Ясно. Неймън Маркъс открива нов магазин в Далас. Не искам да изпуснем възможностите там.

— Ще се погрижа за това.

Елинор съзнаваше, че у един по-дребнав и малодушен човек подобна увереност би била проява на арогантност. Но при Зак бе просто израз на вътрешна сила.

— Вярвам ти напълно, Закари. — Тя отмести папката с проучванията и цифрите за Тексас. — Между другото, проучи ли идеята ми за осветлението в бутиците?

— Как да освежим отделите с неонови надписи ли?

— Това е едното. Вчера с Клара ходихме на пазар в магазина на Родео Драйв и се натъкнахме на нескончаема редица рокли.

— Но нали магазинът е за дамска мода? — учуди се Зак. Дали Алекс не стоеше на някой от прозорците в съседния небостъргач, впила поглед в далечината, докато мисли за него?

— Точно така. Но безкрайно еднообразен и скучен.

— Доколкото си спомням миналата година, с архитекта по вътрешно оформление прекарахте месеци, за да преобразите всичко така, че да стане „изтънчено и неподвластно на времето“ — напомни й Зак.

— Плановете много ми харесаха — съгласи се с половин уста Елинор. — Но в интерес на истината, някак няма живот. Трябва да поосвежим нещата.

— Само не ми казвай, че смяташ да наемеш от онези досадници с парфюмите, които шетат из другите магазини.

През последното си пътуване до Манхатън, когато се качваше на ескалатора за първия етаж, буквално го бе нападнала една ужасно нахална млада жена, която изскочи иззад щанда си и го напръска с парфюм. Зак прекара целия следобед, в очакване час по-скоро да се пъхне под душа.

— Няма да стигнем чак дотам — увери го тя. — Но времената и вкусовете се менят всеки ден, Зак. А нашите магазини трябва да отразяват тези тенденции. Щом някоя клиентка влезе в „Лордс“, тя веднага трябва да се усети част от нещо голямо, да почувства, че нещо се случва…

— Мисля, че това бе на мода през шестдесетте.

— Не се заяждай! Разбираш какво искам да кажа. Неонът придава блясък, и мисля, че трябва да поставим надписи в магазина на Родео Драйв. Ако създаде ефекта, който предполагам ще го въведем във всички клонове.

— Ще се заема с проекта. — Отдавна се бе научил да не спори с Елинор, когато заговореше вроденото й чувство за реклама.

— Добре. Докато се занимаваш с това, накарай архитектите и техниците да насочат светлините към по-специалните щандове и да ги подредят така, все едно че стоката е изложена на някаква сцена. Кръгла при това!

— Прожектори — промърмори той и си записа, а също така си отбеляза да провери дали инсталацията ще издържи на допълнителното натоварване. Само втори пожар им липсваше.

Секретарката ги прекъсна за момент, като донесе последната статистика за продажбите. През последното тримесечие Зак въведе нова система за контрол на продажбите и наличните стоки, която се обновяваше на всеки час и бе внедрена в магазините им в цялата страна. Тази компютърна система показваше също така кои стоки се продават добре в Далас или в Лос Анжелис и какви са предпочитанията на клиентите в Пеория или Бъфало. Той подаде копие на Елинор.

— Нещата на Дебор не се продават.

— Знам — намръщи се Елинор. Рядко й се случваше да направи грешка в преценката си. Но ако това се случеше, тя бързо овладяваше положението. — Имаш ли представа колко ще ни струва, ако си откупим правата по договора за последната година? — Зак очакваше този въпрос. — Винаги се сещаш преди мен — оплака се тя, когато той отговори, без да се замисля. — Не разбирам какво става… — разсъждаваше на глас. — От колекцията, която видяхме в Париж, когато подписахме договор с него, лъхаше живот. Мислех си, че ще се продаде за нула време.

— Така беше. Продажбите за първото тримесечие бяха главозамайващи.

— И оттогава изобщо не върви. — Тя поклати глава. — Просто ще трябва да му платим и приключваме с него.

— Знаеш ли — каза Зак, — съгласен съм, че в моделите му липсва нещо, но Дебор не е виновен. През последните години има спад в купуването на дизайнерски модели.

— Така е. Мислих по този въпрос и реших, че когато една жена влезе в даден магазин, то си е истински кошмар. Навсякъде дрехите са абсолютно едни и същи…

— Имаме нужда от нещо ново. Само като погледне човек, да знае, че ще го открие единствено при нас.

Зак отново се бе разсеял и мислите му бяха полетели към Алекс.

— Предполагам, че си замислила нещо — промърмори глухо той.

— Колко добре ме познаваш! — Елинор се отпусна на стола си, кръстоса крака и каза: — Слушай сега…

Следващите й думи, изречени с онзи нетърпящ възражения глас, в който Зак се бе научил да се вслушва, го върнаха бързо и съвсем неочаквано към действителността.

 

 

Алекс седеше на верандата и наблюдаваше вълните, които се плискаха безспир по пълния с хора плаж. Слънцето си бе пробило път през смога, разпръсквайки по небето късчета злато. Водата искреше като кристална под блестящия сапфиреносин небосклон.

Като много други жители на града на ангелите в този час, и Алекс се къпеше във великолепието на калифорнийското слънце. Но днес нямаше да има време да му се наслаждава по-дълго. Само след няколко часа щеше да обядва с Елинор Лорд. И със Закари Девъро.

Шест дни бяха изминали, откакто срещна Зак на приема на Елинор. Шест дълги дни и шест също толкова дълги нощи, през които бе работила до изтощение, за да реализира желанието на Софи, „Синьото езеро“ да остане най-великолепният и пищен сериал по телевизията. А също така и да не помрачи изгряващата си слава на дизайнер от деня, в който бе получила наградата „Еми“, Алекс трябваше да насочи всичките си сили към работата. Защо тогава не можеше да спре да мисли за Зак?

Въпреки че се стараеше да прогони образа му, той си бе извоювал постоянно място в мислите й. Не можеше да допусне това. Животът я бе научил, че всичко е преходно — днес имаш нещо, утре ти бива отнето. Това важеше и за домовете, в които бе живяла, и за училищата, и за работата, и за любовните връзки. Нищо не оставаше вечно. Най-вече връзките.

Въздъхна и влезе в къщата. Застана под душа, отметнала глава назад и остави водата да се стича по тялото й. Така искаше да потуши огъня, пламнал у нея към мъж, за когото нямаше право да мисли. Та той бе женен, за Бога, напомни си строго тя, докато се бършеше. Бе срещала достатъчно жени, наранени от женени мъже, и се бе заклела, че никога няма да си позволи да допусне такава грешка. Дори и ако въпросният мъж караше сърцето й да трепва само с един поглед.

Както Алекс очакваше, ресторантът на „Лордс“ бе великолепно обзаведен. Гълъбовосивите копринени тапети по стените чудесно нюансираха със синьото небе през високите прозорци, които ограждаха залата отвсякъде. Палисандровото дърво блестеше, а теракотата под краката им бе в бледо оловносиво. В нишите по стените бяха поставени ориенталски вази, а специални светлинни ефекти подчертаваха безценните платна на импресионисти.

Въпреки че се притесняваше от срещата, Алекс се опита да се отпусне, когато Елинор я поздрави топло и още веднъж й честити наградата, а след това изказа възхищението си от работата й, от роклята, с която бе на приема, и костюма й днес.

Зак я поздрави любезно и остана мълчалив. Но докато си говореха за незначителни неща, преди да сервират обеда, Алекс забеляза, че небрежната му поза не бе в състояние да прикрие вътрешното му напрежение.

Обядът, пресни кралски раци от Аляска и салата от скариди, сервирани от келнер в син костюм, бяха великолепен образец на калифорнийската кухня. Учтивият разговор продължи и докато се хранеха. Говориха за времето, за горите, за олимпиадата в Ел Ей и разбира се, за „Синьото езеро“ и за развитието на сюжетната линия. И все пак Алекс нямаше представа защо е поканена. Сервираха десерта — круши, варени в калифорнийско шампанско, когато Елинор каза:

— Имам предложение за теб, Александра.

— Какво предложение?

— Бих искала да приспособиш изключителните си модели от телевизионния сериал за магазините на „Лордс“.

Чашата с кафе бе пред устните й, но тя бавно я върна на масата.

— Нещо като линията „Лейди Лордс“ ли?

— Съвсем не — поправи я бързо Елинор. — Всъщност, винаги съм се съмнявала в „Лейди Лордс“. Единствената причина, поради която въведохме тази модна линия, бе, че на времето предизвикваше интерес. Но възникнаха проблеми, които не бяхме предвидили.

— Последните ни статистики показват, че дрехите на известни дизайнери не се купуват — намеси се Зак. — И това е в основата на притесненията на Елинор — добави той, за да подчертае колко точен е усетът на неговата шефка.

— Настояваме обаче да предлагаме изключителни и неповторими модели и сме готови да платим. — Цифрата, която Елинор посочи, бе много по-висока от сумата, която бе поискал Дебор. — И, разбира се, ще разработим схема за получаване на комисионни.

Алекс бе озадачена. Идеята бе чудесна, парите — невероятно много, но сигурно и в тази сделка си имаше подмолни камъни. Ако приемеше, трябваше непрекъснато да се вижда с мъжа, от когото се бе заклела да стои настрана. Сети се и за още нещо. Ами ако Зак е дал тази идея? Ако бе решил да използва парите на „Лордс“, само и само да я тласне към интимна връзка?

Елинор разбра погрешно колебанието на Алекс.

— Висшата мода обира всички лаври. Но сигурно си чувала какво е казал принц Мачабели: „Когато клиентите ти идват при теб с ролс-ройсове, ти се прибираш у дома с метрото…“

— „… когато клиентите ти идват при теб с метрото, ти се прибираш с ролс-ройс“ — довърши Алекс и погледна остро Зак.

— Точно така — усмихна се одобрително Елинор. — Освен това, ти ще създаваш модели само за „Лордс“. А и „Лордс“ ще има повече успех, защото ще предлага своя собствена линия. Ти си небесен дар за нас, скъпа Александра! А заедно бихме могли да зарадваме всички жени в Америка.

— Как ще бъдат представяни? — попита заинтригувана Алекс.

— Толкова се радвам, че зададе този въпрос! — Елинор посегна към кожената папка до нея и извади няколко скици. — Позволих си да ги направя специално за срещата ни.

Алекс се загледа изумено в маниера, по който художникът бе предал облеклата й за сериала „Синьото езеро“. Рисунките бяха изключително подробни и Алекс се зачуди дали Елинор винаги работи с такива темпове. Тя вдигна поглед към Зак, но той само сви рамене, което показа собственото му учудване от видяното.

— Винаги съм искала името ми да е осветено — промърмори Алекс, полунаистина, полу на шега.

— В син неон — съгласи се Елинор. — А сега, мисля, че е крайно време да дадем думата на блестящия президент на „Лордс“.

Зак се изправи и се опита да се съсредоточи. От мига, в който пристигна Алекс, тъй жизнена и предизвикателна в червеното си сако и къса плисирана пола, с които приличаше на ученичка, той разбра, че няма да е в състояние да мисли делово.

— „Синьото езеро“ е сериал със световна популярност. Проучванията ни показват, че много жени биха искали да се обличат по модата, диктувана от Холивуд. А и мъжете са готови да купуват като подарък различни аксесоари за съпругите или любовниците си.

— В студиото се получават много писма от почитатели — съгласи се Алекс.

Той извади някакви компютърни разпечатки с производствените разходи за новата модна линия, вероятните продажбени цени, приходите, загубите, докато накрая Алекс съвсем се обърка. Беше му ядосана, но докато го наблюдаваше, очите й се спряха на ръцете му и тя си спомни каква топлина излъчваха, какво удоволствие даряваха…

— Вече съм напълно объркана — тихо каза тя.

Елинор веднага забеляза колебанието в гласа й.

— Но защо? — попита майчински тя.

— Не съм сигурна дали договорът ми позволява да имам други ангажименти.

— Договорът ти с компания „Телевизионни продукции Фридман“ ти тава пълни права над моделите — увери я Зак. — Няма причина за безпокойство.

Алекс не се учуди, че Зак познава подробностите от договора й със Софи. Едва ли щеше да я покани на делови обяд, без да е проучил всичко.

— Сигурна съм, че продуцентката ще бъде доволна от тази допълнителна реклама на сериала — каза Елинор.

Алекс добре разбираше, че втора такава възможност няма да й бъде дадена. Толкова много й се искаше да приеме, но се страхуваше заради чувствата си към Закари. Беше му ядосана, че я е поставил в такава трудна ситуация.

— Бих искала да ви съобщя решението си, но в хороскопа ми пише, че не трябва да подписвам никакви делови споразумения, докато Юпитер не навлезе в сянката на Марс.

— Кога ще стане това? — Елинор едва прикриваше нетърпението си.

— Не зная — отвърна Алекс и веднага съжали за резкия си отговор. — Извинете, аз само се пошегувах. Никога не чета хороскопа си. — Напротив, четеше го. Но вярваше само на хубавите неща. — Бихте ли ми дали няколко дни, за да помисля.

— Колко дни? — Елинор едва се сдържаше. Зак положи длан върху ръката на възрастната дама.

— Помисли, колкото ти е необходимо — обърна се той към Алекс.

Алекс обеща на Елинор, че ще реши през следващите два-три дни и си тръгна, благодарна на Зак, че не я спря.

Беше вече в закрития паркинг, доволна, че е успяла да избяга без всякакви сблъсъци, когато той се появи.

— Остави ме! — Тя се упъти към поршето си, а токчетата й гневно изтракаха по бетонния под.

— Сърдита ли си ми?

— Как позна? — извърна тя зачервеното си лице. Зак не се притесни от избухването й. Предпочиташе да чуе отговора й. Бе готов на всичко заради нея.

— Никога не съм предполагал, че би сметнала известността за обида.

— Не е заради предложението, а защото така си подготвил нещата, че да се виждаме отново. Затова съм бясна.

Той се отдръпна и я погледна.

— Не съм свикнал да манипулирам жените, за да идват в леглото ми. Нито пък някога съм плащал, за да получа ласки от жена. Предложението, което ти бе направено днес, е само заради добрата ти работа, няма нищо общо с мен и моето…

— Да не би да искаш да кажеш, че предложението не произлиза от теб?

— Ако трябва да съм честен, не бях съгласен с него. — Очевидно бе, че той не лъже.

— Нима не харесваш работата ми?

— Защо ми се струва, че както и да тръгне разговорът, ще се въртим в омагьосан кръг? — В гласа му се прокраднаха насмешливи нотки.

— Защо наистина — отвърна рязко тя и понечи да си тръгне, но той я хвана за ръката.

— Алекс…

— Трябва да тръгвам.

— Знам. — Той погали ръката й, оставяйки гореща пътека там, където я бе докоснал.

Погледите им се срещнаха. Тя усети как сърцето й спира.

— Не се опитвах да те манипулирам.

Тя сви рамене и извърна поглед.

— Казах го ей така.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти призная, че съм впечатлен от твоя талант? Че ако беше, който и да е друг дизайнер, щях да съборя вратата, за да го накарам да подпише?

— Може би имаш право — призна тихо тя.

— Но нямаше да се чувстваш по-добре. — Сякаш нарочно предизвикваха мъката и болката. Зак знаеше това, но не пускаше ръката й.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Още не. — Той я привлече към себе си.

— Не можем да направим това — настоя с треперещ глас тя. Едва прошепнатите думи отекнаха в подземния гараж.

— И ти, и аз го знаем много добре. — Той поднесе ръката й към устните си. Погледна я сериозно, почти тъжно. — А би ли ми казала защо се чувстваме толкова особено, когато сме заедно?

Имаше защо. Стотици, хиляди, милиони разумни причини. Но сега устните й горяха, ръцете й пареха, а очите му проникваха дълбоко в нейните, готови да разгадаят тайната в душата й.

— Зак…

— Името ми звучи чудесно, когато го произнасяш… — Пръстите на свободната му ръка погалиха устните й. — Кажи го отново.

— Не мога. — Тя издърпа ръката си и едва сега усети, че трепери. Беше объркана, неспособна да мисли.

— Имам твоя снимка. И двамата сме на нея.

— Така ли? — И тя си имаше своите снимки. Чудесни романтични спомени, скътани в представите й, които се появяваха и я терзаеха в най-неподходящите моменти.

— Снимали са ни с полароид на сватбата на майка ми. Пазя я в портфейла си. — Тя се отдръпна и се облегна на вратата на червеното порше. Зак направи крачка към нея и скъси разстоянието помежду им.

— Танцуваме — погали той косата й. — Не минава и ден, без да я извадя и да си помисля, че мястото ти е в прегръдките ми…

Алекс наистина копнееше за ласките му. За целувките му. Цялото й тяло жадуваше за него. Но добре съзнаваше, че всичките й съкровени мечти са грешни, забранени, че това, за което бленува, се счита за смъртен грях. Добре го разбираше, но не можеше да се спре. Нуждата да го докосне не можеше да е грях. Тя повдигна ръка към бузата му.

— И аз мисля за теб. Толкова често — тихо призна, макар да съзнаваше, че не бива.

— Алекс… — Той затвори очи, сякаш топлината на пръстите й бе живителният балсам, от който се нуждаеше. — Имаш ли представа колко…

— Да. — Тя притисна с пръсти устните му, за да заглуши думите. Сякаш, ако ги изречеше, ако й кажеше колко много я желае, нямаше да има сили да спре неизбежното. — Знам. — Тя прехапа устни и й се прииска майка й да не я бе възпитала така, че винаги да мисли за последствията от всичко, което върши. — Но не можем.

— Така е! — изръмжа той. — Обещавам, че чувствата ми няма да са пречка за бъдещето ти. Елинор е права. Ти наистина си изключително талантлива и колекцията от „Синьото езеро“ ще стане хит на годината. Имаме нужда от теб, Алекс. А и ти си на такъв етап от кариерата си, че можеш да ни използваш също.

— Разбира се, че мога. — Тази възможност щеше да я издигне като едно от водещите имена в областта на модния дизайн. — Сигурен ли си, че нещата между нас ще останат напълно делови?

— Ще положа всички усилия.

Да, не можеше да иска повече от него. Ако трябваше да е откровена, желаеше да я събори на земята или на задната седалка на колата и да се любят до забрава. Но добре знаеше, че не може да го допусне.

— Предай на Елинор, че много сериозно ще обмисля предложението.

Той я гледа още една дълга, мъчителна минута.

— Ще й предам.

Отстъпи назад, за да може тя да отвори вратата на колата си. Гледа я замислено, без да продума, докато затягаше колана и палеше мотора. А след това изпрати с поглед отдалечаващата се кола.

Алекс се опитваше да разсъждава разумно по пътя към снимачната площадка. Той е женен, повтаряше си тя.

Нещастно женен, нашепваше едно тънко гласче.

Това няма никакво значение. Нещастно женен си е пак женен.

Всички знаят, че жена му му изневерява с кого ли не. Откакто се запозна със Зак, Алекс даваше ухо на всички клюки, които се носеха за Миранда Девъро.

Значи, ако някой скочи от покрива, припомняше си тя думите на майка си, това ти дава основание да скочиш и ти, така ли? Господи, откога търсеше извинения за неправилните си решения? Кога успя да се влюби в женен мъж?

Трябваше да го забрави.

Софи, както се очакваше, бе въодушевена.

— Това е просто фантастично! Най-далновидната дама в този бранш, Елинор Лорд, ще ни направи богати. — Алекс наблюдаваше сияещата Софи и си представяше как в ума й танцуват долари. — Да не говорим за това, че моделите ти ще се продават във всички големи градове в страната. Господи, момичето ми, разбираш ли какво означава това?

— Разбира се — измърмори Алекс. Бележникът й бе пълен с небрежно надраскани разкривени звезди, доказателство, че не може да се съсредоточи.

— Откакто те познавам, никога не съм те виждала толкова нерешителна, както през последните две седмици. — Софи разпери ръце. — Първо не искаше да отидеш на приема на Елинор Лорд, а сега се колебаеш дали да работиш за нея. Какво имаш против нея?

— Абсолютно нищо — отвърна съвсем честно Алекс и започна да чертае правоъгълници.

— Това е невероятна възможност, Алекс!

— Да, великолепна възможност.

— Какъв, по дяволите, тогава е проблемът?

— Не знам. — Не искаше да й разкрива чувствата си към Зак, дори тази жена, да й бе и приятелка, и благодетелка.

Една седмици по-късно, след доста колебания, тя се обади по телефона.

— Взех решение.

Отговорът й не бе жизненоважен, повтаряше си Зак, но той бе мислил само за това.

— Чудесно — отвърна меко.

Как бе възможно, дори гласът му, долитащ по жицата, да я кара да тръпне. Какво правеше тя? Трябваше да затвори. И то веднага! Преди да е нагазила в дълбоките води, които щяха да я погълнат. Тя си пое дълбоко въздух.

— Можеш да подготвиш договорите.

 

 

Ирландската бирария в Пасадена едва ли щеше да бъде удостоена с вниманието на Миранда, ако тя избираше мястото за тайната среща. Единственият плюс в полза на тази дупка бе, че нямаше никаква опасност да се натъкне на някой познат. И което бе по-важно, нямаше опасност да срещне познати на Зак.

Мъжът, с когото имаше среща, се появи, докато тя пиеше второто си мартини.

— Закъсняваш.

Мики О’Рурк сви рамене с пълно безразличие и махна на двамата униформени полицаи, седнали на съседна маса. Докато чакаше, изпълнена с досада и раздразнение, бе имала възможност да установи, че отвратителната дупка е любимо място на полицията.

— Откри ли нещо? — намръщи се тя, вперила поглед в мъжа над ръбчето на чашата. Той седна и Миранда усети мириса на евтин парфюм. — Ако трябва да идваш при мен след срещите си с разни жени, намери си приятелка с по-добър вкус.

— Не ми казвай, че ревнуваш — ухили се той.

— Малко вероятно.

Луничавият се ухили още по-нагло. Той наклони стола на задните му крака и вдигна ръце на тила си. Позата, помисли си тя, сигурно имаше за цел да я впечатли. Бицепсите му издуваха ръкавите на синьото поло.

— Сигурна ли си? — В ъгълчетата на очите му се събраха бръчици.

— Напълно. Просто исках да ти кажа, че нямам намерение да ти плащам двеста долара на ден…

— Двеста на ден плюс разходите — напомни й услужливо той.

— Плюс разходите — съгласи се тя. — И няма да позволя да губиш време, докато се чукаш наляво-надясно.

— Няма да повярваш! — Той отпусна стола и се надвеси над дървената маса към Миранда. — Още се възбуждам, като си спомня за маратона миналата седмица в Бевърли Хилс.

— Трябва ли да си толкова груб?

— Не ми се прави на дама, скъпа. — Той плъзна ръка по крака й под масата. Късите му дебели пръсти се прокрадваха под смарагдовозелената коприна и напипаха голата плът там, където свършваше чорапа. — Доколкото си спомням, ти харесваше нещо по-грубичко. — Пръстите му се стегнаха. — И по-твърдо.

— Всъщност, какво ще кажеш, ако се преместим на някое по-закътано местенце?

Мики О’Рурк олицетворяваше всичко, което Миранда ненавиждаше. Той бе един хитър простак. Бе пристрастен към залаганията на състезанията с понита в Санта Анита и независимо от високите хонорари, които получаваше, почти винаги бе на границата на бедността. Тя не се съмняваше, че докато образованите й прадеди са пиели чай и играели поло, неговите прадеди са се забавлявали, като са боядисвали голите си тела и са се катерели по дърветата.

Той не показваше никакво уважение към нея. Но поне, мислеше си тя, е достатъчно надарен и може да я забавлява цяла нощ. И това бе една от причините да го чака в тази дупка.

— Какво откри?

— Ще получиш отчета след минута. Веднага щом пред мен кацне една чаша. — Той махна на келнера и си поръча „Блек Марвъл“. — Добре. Информацията е потвърдена — започна той и показа, че когато се наложи, може да говори по същество. — Алекс Лайънс е родена Райли. Имала е брат близнак, който е починал много млад. Нищо не се знае за бащата.

— Това вече ми е известно — изпухтя недоволно Миранда.

— Да, но знаеш ли, майката е страдала от мания постоянно да се мести от място на място. — По дяволите! Миранда се чудеше дали О’Рурк няма да се окаже истинска загуба на пари.

— Документите, които открих в сейфа на съпруга ми, показват, че семейството доста е пътувало.

— Всяка година, като по часовник — съгласи се той. Сервитьорката остави напитката му на масата. Той отпи и кимна доволно. — Знаеш ли, че Уомбау е измислил тази напитка — информира той Миранда. — Столичная с лед, резенче портокал и черна маслина.

— Звучи невероятно. — Киселият й глас обаче подсказваше друго. — Кой е Уомбау?

— Джоузеф Уомбау. Писателят — обясни той, когато видя учудения й поглед. — Бил е ченге. Сега пише книги за ченгета.

— А-ха. Сродна душа значи. — В гласа й прозвуча сарказъм, с което му даде да разбере, че знае за уволнението му от лосанджелиската полиция заради нарушения, между които и обвинение в незаконен хазарт и оплаквания на граждани в бруталност.

Широкото му ирландско лице се сгърчи и в сините му очи сякаш се събраха буреносни облаци, което напомни на Миранда, че въпреки чара си, О’Рурк може да бъде опасен.

— Кучка!

— Самата истина. — Тя отпи отново от мартинито. Зелените й очи бяха като късчета лед. — Нека не забравяме, че съм много богата кучка. Кой ти е платил досега кажи-речи за нищо?

— Не е съвсем за нищо. Какво би казала, за това, че семейство Лайънс са си събирали покъщнината и са се местели всяка пролет?

— Всяка пролет ли? Защо точно пролетта?

— Всеки април, ако трябва да сме точни. — Той се отпусна на стола и зачака. Не се наложи да чака много.

— Та тогава е годишнината от двойното убийство и отвличането! Точно тогава Елинор пуска обичайното си каре във вестниците, с което търси информация за Ана.

— Бинго! Интересно съвпадение, нали?

— Но не е доказателство.

— Да, но е поне някаква нишка.

— Да. — Тя умислено отпи от чашата си.

— Знаеш ли, ако тази Лайънс се окаже Ана Лорд, няма да е много трудно да се уреди едно малко произшествие.

— Произшествие ли? — Тази идея не й бе хрумвала, но още в мига, в който я чу, й допадна. — Но това е много опасно…

— Не чак дотам. — Той сви рамене и вдигна чаша за довиждане към полицаите, които си тръгваха. — Не забравяй, че все още имам много приятели на високи постове.

Миранда завъртя между пръстите си пластмасовата клечка от мартинито и се замисли за завещанието на Елинор Лорд, с което тя оставяше по-голямата част от богатството на Ана. Замисли се и за изгодната оферта, която Елинор бе направила на Александра Лайънс. След това си припомни начина, по който Закари гледаше Алекс на приема. По напрегнатото му изражение тя бе предположила, че едва ли обсъждат проблеми, свързани с работата. Дори и да не беше Ана Лорд, тази Лайънс представляваше истинска заплаха.

— Има нещо, което искам да свършиш.

Отвори чантата си и извади снимка. Бе заснела Зак на плажа през медения им месец. Преди неприятната случка в „Месбла“. Косата му бе разрошена от лекия полъх на вятъра, а той се усмихваше право срещу обектива. Това бе последният път, помисли си Миранда, когато Зак й се бе усмихнал.

— Това е снимка на съпруга ми.

— Закари Девъро — кимна О’Рурк. — Голямата клечка в универсалните магазини.

— Да. Искам да знам кога се среща с Александра Лайънс.

— Дадено. — Той взе снимката и я пъхна в джоба на ризата си. Какво по-точно искаш да знаеш? Мога да сложа подслушватели в кабинета му и в дома на момичето. Снимки интересуват ли те? Двадесет и четири часа наблюдение ли искаш?

— Искам резултати.

— Ще ти излезе скъпо.

— Винаги съм смятала, че човек трябва да получава каквото заслужено си е заработил.

— Радвам се да го чуя. — Той пресуши чашата, лапна маслината и мръснишки пъхна ръка под масата. — Приключи ли срещата ни?

Миранда усети позната топлина след двете мартинита.

— Да.

— Добре. А какво ще кажеш да полудуваме малко?

Тя смяташе да се отбие набързо до „Сакс“. Преди няколко дни, докато проучваше новата модна линия, бе видяла разкошен копринен шал на Шанел. Миранда претегли възможностите. И сексът, и кражбите й доставяха невероятно удоволствие. Но си спомни следобеда, прекаран в хотела в Бевърли Хилс миналата седмица.

— Трябва да тръгвам. — Нямаше намерение да плаща за това, което можеше да получи без пари. — Добър сте, господин О’Рурк, но не чак толкова добър.

— Защо не проверим пак? — Усмивка на негодник лъсна на лицето му. — Почакай да видиш какво мога с белезници.

Идеята е доста примамлива, реши Миранда.

 

 

„Синьото езеро“ продължаваше да печели почитатели. Същевременно Елинор бе насочила цялата си енергия и плам, за да пусне новата линия само след шест месеца. А Алекс на свой ред бе насочила цялото си внимание към приспособяването на първите модели за обикновени купувачи. За да може да помага на Алекс и да я наблюдава непрекъснато, Елинор започна да прекарва все повече време в Лос Анжелис. Всеки път отсядаше в една и съща вила в района на Бевърли Хилс. Алекс се притесняваше, че се е заела с по-голяма задача, отколкото би могла да изпълни, и бе благодарна на Елинор за помощта й.

В началото възнамеряваха колекцията да е предназначена за заможната средна класа, но когато Алекс преработи пищните костюми, те се превърнаха в удобни дрехи, които можеха да си позволят повечето хора. Спомни си думите на Дебор, че трябва да знае точно за кого създава дрехите си. Грабна скицника си и прекара часове в „Лордс“, за да добие представа за постоянните клиенти. Жените, които редовно пазаруваха тук, бяха чаровни, независими и красиви. Също така личеше, че са интелигентни и предпочитат изискани, а не сексапилни дрехи.

Още от самото начало бе решено, че моделите на Алекс няма да носят никакъв знак, който да ги свързва с телевизионния сериал. Елинор твърдеше, че клиентите на „Лордс“ трябва да решават самостоятелно и да са уверени в своя избор. Тя самата никога нямаше да купи нещо, което би й навлякло прозвището „роб на модата“.

— Погледни, вече съм преработила някои модели — обясни Алекс, когато се срещнаха с Елинор в огромния ъглов кабинет на Зак. С облекчение разбра, че той няма да присъства, докато обсъждат дизайна на дрехите. — Това, което изглежда прекрасно по телевизията, невинаги е такова в живота.

Елинор кимна замислено, сравнявайки снимките на актрисите, облечени в различни рокли и костюми, с новите скици на Алекс.

— Така е — съгласи се тя с въздишка на съжаление, което означаваше, че търговският й усет се е сблъскал с жената у нея. — Повечето жени няма да си сложат шапка с воалетка, за да отидат в магазина или на работа. Жалко наистина — промърмори тя и погледът й се задържа на пищна, но за съжаление твърде голяма, яркочервена шапка. — О, това ми харесва! — Тя повдигна скицата на памучна рокля в пастелнорозово с богат набор в талията. — Напомня ми на Лесли Карон в „Джиджи“ и има нещо от Брижит Бардо в „Бабет отива на война“.

— Точно това бе идеята — призна Алекс с бърза малко виновна усмивка. — И двата филма ги даваха по кабелната телевизия, когато се опитвах да измисля с какво да облека Тифани, когато тръгва за сватбата на сестра си.

Софи бе променила сюжетната линия, след като Алекс й разказа за Зак.

— Денят, в който забременява от старата си любов, още от гимназията — спомни си Елинор. — Страхотна сцена беше! Гледахме я заедно с Клара и все ми се струваше, че екранът ще се подпали, толкова бяха пламенни. — Тя се засмя и отново се наведе над скиците. Не за пръв път, откакто работеха заедно, Алекс си помисли, че Елинор съвсем не прилича на седемдесетгодишна старица. Външният й вид и неутолимата жажда за живот я правеха да изглежда много по-млада.

— А тази сладка рокля в стила на петдесетте страхотно допълва сцената — каза Елинор, както обикновено, без да пести суперлативи.

— Благодаря — отвърна Алекс с топла усмивка.

Когато подготвяха епизода, Софи се притесняваше, че роклята не е толкова фрапантна, колкото другите дрехи на Тифани. Алекс бе изтъкнала, че именно памучната момичешка рокля е най-подходяща. Оказа се, че е права, и ефектът бе дори по-добър от очакваното.

Елинор внимателно и съсредоточено разглеждаше скиците й, което напомни на Алекс времето, когато Дебор преглеждаше работите й за първи път. Тогава си мислеше, че ще припадне от притеснение. Сега вече бе по-уверена и дори възрастната дама да изкажеше неодобрението си от някой модел, Алекс знаеше, че това няма да е краят на света.

— По-младежки изглежда — рече предпазливо Алекс. Това я притесняваше в началото, но когато откри, че голяма част от почитателите на сериала са младежи, се зарадва. И въпреки че Алекс никога не бе се занимавала с преработка на модели, съвсем практично реши, че ще е глупаво да пренебрегне тези потенциални купувачи.

— Да, така е — съгласи се Елинор и се спря на плисирана пола в синьо-зелено и бяла блуза, комбинация, която напомняше униформа от католическо училище. Разликата бе само в това, че полата бе предизвикателно къса, с втъкани златни нишки, а блузата бе от тънка прозрачна коприна. — Всичко, което си направила е великолепно, Алекс! Беше крайно време в „Лордс“ да навлезе малко свежа кръв.

Алекс извади моделите на бельо и въздъхна с облекчение.

— Не съм специалистка по рекламата и продажбите — каза тя, разсеяна от появата на Зак. Знаеше, че той много внимателно следи разходите на „Лордс“, и го очакваше да дойде. Днес смятаха да обсъждат фабриките, в които щяха да се произвеждат облеклата, и тя подозираше, че предстои първото й сериозно разногласие със Закари Девъро. — Но ми хрумна нещо, което смятам, че трябва да обсъдим.

— Кажи.

— Струва ми се, че ще бъде много ефектно, ако направим снимки на истинските ни клиентки във вече готовите дрехи.

— Искаш да кажеш както в рекламите на кожените палта?

— Точно така. Но те винаги използват познати и известни лица. Идеята ми е да покажем, че всяка жена би могла да бъде звезда, когато е облечена в дрехи от колекцията на „Синьото езеро“. — В стаята се възцари мълчание. Алекс имаше чувството, че вижда как се завърта колелото на мисълта в главата на Елинор.

— Великолепна идея! — плесна старата дама с ръце и погледна Алекс така, все едно се готвеше да й напише червена точка в бележника. — Имаш невероятен усет! — И той е генетически обусловен, помисли си Елинор и погледна многозначително Зак.

Алекс се усмихна широко, доволна да чуе похвалните думи. Притесняваше се да работи заедно с Елинор. Не само защото работата изискваше непрекъснати срещи със Зак, а защото бе чувала какво ли не за възрастната дама, за хапливия й език, за честата смяна на настроенията й и фактът, че налага мнението си във всичко. Алекс се притесняваше, че непрекъснато ще спорят. Но се оказа, че работата върви чудесно. Алекс бе учудена, че две жени от различни поколения, възпитани по съвсем различен начин, както те с Елинор, си приличат толкова много. Откри, че работата в „Лордс“ й доставя удоволствие, но притесненията й идваха от всекидневните срещи със Зак. Истината, въпреки че се опитваше да я отрече пред Софи, само защото й се искаше всичко да е различно, бе, че изпитваше неутолима страст към мъж, с когото се налагаше да бъде в делови отношения, когото срещаше на обществени места, с когото не можеше да си позволи да остане насаме, освен в кабинета му. Дори и там оставяха вратата отворена, за да могат да чувстват присъствието на Мардж, секретарката му, или на Елинор. В редките случаи, когато оставаха сами, се ограничаваха в чисто делови разговори.

— Най-важното е фабриката да предлага ниски цени и бърза доставка — започна направо Зак, когато Елинор го погледна. — От проучванията личи, че най-евтино и бързо ще ни излезе в Корея.

Алекс очакваше това. Беше подготвена за подобно предложение.

— Няма да позволя колекцията на Александра Лайънс да се произвежда от жени, на които се плащат мизерни заплати в някоя задушна малка шивалня в Сеул.

— Ти няма да позволиш? — В гласа на Зак прозвуча нескрито раздразнение, което показваше, че скоро може да се възпламени онази страна от характера му, която той смяташе за погребана от деня, в който облече скъпия костюм на Брук Брадърс.

— Точно така.

Алекс скръсти ръце и премести поглед към картината, на която бяха Зак и родителите му, сестрите и баба му, по време на работа на тръстиковата плантация. Припомни си, че той я държи в кабинета си, за да му напомня откъде произлиза.

— И като знам какви са корените ти — добави тя, — учудвам се, че си готов да експлоатираш бедните.

Елинор наблюдаваше словесната атака с интерес.

— Не мога да разбера защо осигуряването на работа на бедните се счита за експлоатация.

— Ти някога ходил ли си в тези така наречени фабрики?

Зак се изчерви. Алекс забеляза притеснението му и доби кураж.

— Не е чак толкова зле — промърмори той. Но съвсем не беше убеден в казаното.

— Не било чак толкова зле ли! — повиши глас тя и веднага разбра, че е направила грешка, защото веждите му се събраха гневно. — Зак…

— Предполагам, че ти си ходила в такава фабрика? — Обикновено приятният му глас бе саркастичен и тя се учуди на нетипичната за него промяна.

— В интерес на истината, била съм там. Докато работех на Седмо Авеню, един от чуждестранните представители получи сърдечен пристъп и бях изпратена на негово място. — Лицето й мигновено се помрачи при спомена за мръсните мрачни шивални, пропити с миризмата на пот и прах. Полуголите работници се трудеха повече от осемдесет часа на седмица при мизерни заплати. — Първата фабрика, която посетих, вече не си спомням странното й азиатско име, както и всички останали, с пълно основание може да се нарече „Пандемониум“ — дяволското свърталище.

Столицата на Ада в „Изгубеният рай“ на Джон Милтън, помисли си Зак. Описанието бе много точно. И на него тези места му се бяха сторили ужасни, също като на Алекс. Но моралните му задръжки отстъпваха пред лоялността към „Лордс“.

— Виж, Алекс, съгласен съм, че ако светът беше идеален, всеки щеше да си има хубава малка къщичка с дървена ограда, морава и брястове. Но сега говорим за света, който ни заобикаля. А в истинския свят, животът не е справедлив. — Красивото й лице остана строго. Зак разбираше, че аргументът му няма тежест и опита с друг. — Не зная дали си запозната, но веригата „Лордс“ отпуска всяка година огромни суми за благотворителни цели — започна бавно той със същия глас, с който изнасяше годишния доклад пред акционерите.

— Това, естествено, се приспада от данъците — парира го тя.

— Това няма нищо общо с проблема, дявол да го вземе! Ще ме оставиш ли да си довърша мисълта?

— Давай.

— Чудесно. — Той я погледна предупредително. — Това, което исках да кажа, е, че „Лордс“ допринася за подобряване на благосъстоянието на нуждаещите се. Нима ще има някаква полза, ако компанията фалира и тези пари повече не се внасят за благотворителност.

— Ако ти наистина вярваш в това, Закари, просто ми е чудно как можеш да спиш спокойно! Но тъй като си знаете своето, господин президент, нека да ви поднеса нещата черно на бяло. Ако случайно сте забравил, бих искала да ви напомня, че според договора с „Лордс“, трябва да одобря начина и мястото на производство.

— Спомням си клаузата. — Помнеше я много добре. Бе спорил с Елинор, настоявайки да я премахне, но Елинор — проклета да е! — настоя да я запазят.

— Добре тогава. Искам само едно нещо да кажа. Нито една дреха, която носи моето име, няма да бъде произведена в Южна Корея. Или в Тайван, Индонезия, или Мексико. Дрехите ще се произвеждат тук, в Съединените Щати, от американски работници.

— Все едно че държиш реч по време на предизборна кампания — изръмжа той.

— А всичко, което ти каза дотук, звучеше като едно голямо извинение. Това е последната ми дума, Зак. Но нека да те предупредя. Ако не се съгласиш, ще си взема моделите и ще се махна.

— Не бихме искали да постъпиш така — намеси се бързо Елинор в спора. — Сигурно ще стигнем до някакъв компромис.

— В Бруклин има фабрика за облекла — каза Алекс и извади от папката си визитна картичка. Подаде я на Зак. — Работила съм с тях и преди. Работата им е качествена, сравнително евтина и не се отнасят към работниците като към малоумни слуги.

Зак реши, че няма смисъл да спорят повече. Щеше сам да провери проклетата фабрика и ако не ставаше, тогава щеше да й даде да разбере. В края на краищата, тя не създаваше вече дрехи за куклите си. Или за майка си. Това си бе бизнес. Толкова бе просто. Той издърпа визитката от пръстите й.

— Ще проверя.

— Благодаря ти. Много си любезен. — Тя му се усмихна мило — усмивка, зад която се таеше сарказъм.

— Реши ли вече къде ще бъде дебютът на колекцията? — обърна се Зак към Елинор.

Старата дама се намръщи. Бе умувала седмици наред.

— Мислех си, че магазинът на Родео Драйв е най-… подходящ.

— Но ти никога не си била привърженичка на показността — каза спокойно Зак с лека усмивка, която веднага стопли сърцето на Алекс. Тя стисна юмруци, за да не докосне ръката му.

— Точно затова „Лордс“ е на върха — съгласи се Елинор. — Може и в Манхатън. Ще пуснем реклами. — В гласа й нямаше никакъв ентусиазъм.

— Какво ще кажете за Чикаго?

— Чикаго ли?

— Следващото тримесечие откриваме нов клон — напомни им той. — Няма да е лошо именно там да представим колекцията на Александра Лайънс.

— Както направихме с Дебор в Ню Орлиънс.

— Както в Ню Орлиънс — повтори Зак, вперил черните си очи в Алекс.

Предложението допадна на Елинор и тя пропусна да забележи, че любимите й хора са оплетени в паяжината на грижливо таени чувства.

— Идеята е чудесна, Зак! — прозвуча гласът й. — Жените в Манхатън и Лос Анжелис са прекалено разглезени. А новата клиентела в Чикаго веднага ще грабне чудесните дрехи на Алекс.

Алекс се отърси от завладялото я желание към Зак и отново се почувства виновна. Веднага поде ентусиазма на Елинор.

— Имам идея! — извика тя, сякаш мисълта току-що й бе хрумнала. — Освен професионалните манекенки, какво ще кажете да поканим и актриси от „Синьото езеро“ за ревюто?

Очите на Елинор светнаха като на дете, което за пръв път вижда коледна елха.

— Това ще придаде холивудски блясък на великолепната ти колекция. Мислиш ли, че Софи Фридман ще се съгласи?

— На минутата! — засмя се Алекс, защото знаеше, че за пресметливата Софи това е безплатна реклама.

Жизнерадостният смях на Алекс прониза сърцето на Зак като слънчев лъч бистрите води на алпийско езеро. Той отново усети болезнено желание, предвестник на далечна буря, чийто тътен заплашваше да ги погуби.