Джоан Рос
Наследство от лъжи (6)

Пета глава

Алекс почувства промяната у Зак, докато пътуваха към града. Скоро след като прекосиха моста над Мисисипи, той пусна радиото на станция, където звучеше ритмична весела музика и се отпусна. Магистралата се простираше подобно на дълга сива лента покрай нивите, засадени със захарно цвекло и ориз. Тук-там в кипарисовите горички сини чапли пристъпваха важно по поляните, покрити е мъх, който блестеше като златен на слънцето. И двамата седяха притихнали, любувайки се на гледките, които се редяха покрай тях.

— Толкова е красиво! — възкликна след известно време Алекс.

— Наричаме тази местност „искрящата прерия“. Човек не може да я забрави.

— Сигурно много ти липсва.

— Хубаво е да се завърнеш по родните места — съгласи се той. — Всичко тук е част от теб. Не можеш да го забравиш, дори и да искаш.

— А ти не искаш.

— Не.

Пейзажът му бе близък и скъп, дори непроходимият лабиринт от черни пътища и реки. Алекс си спомни, че е чела някъде как бедуините намират пътя до дома, дори и да се загубят в пустинята. Самият факт, че той се бе издигнал толкова стремглаво в йерархията на „Лордс“, показваше, че притежава невероятен талант. Но предполагаше, че именно тук, в този край, обвит с трептяща мараня сред неизбродната прерия, Закари се чувстваше добре.

Сватбата се състоя в стария дом на Зак край езерото. Присъства цялото семейство и всички съседи. Ив Девъро се женеше за фермер, който живееше съвсем наблизо. Посрещнаха Алекс много топло.

— Благодаря ти, че ще споделиш радостта ни — каза тя. Усмивката й бе искрена, но Алекс забеляза тревога в очите й.

Ив бе красива жена около петдесетте. Бе облечена в чудесна синя рокля до коленете. Алекс реши, че много й отива.

Бабата на Зак по бащина линия бе по-откровена от снаха си. След като прегърна Зак, тя отстъпи, погледна Алекс с изучаващ поглед и каза, без да се церемони:

— Познала си много мъка.

Силно изненадана, Алекс се усмихна.

— Коя жена не е…

— Чакат те още много изпитания — продължи старицата. — Но в края на краищата, ще откриеш любовта, която заслужаваш.

— Мамо — прошепна Ив, — моля те… — И погледна извинително Алекс. Бабата на Зак не обърна внимание на тихото предупреждение.

— А ти, момче, как си? — обърна се тя и изгледа продължително Зак.

Той се усмихна широко, за да очарова баба си. Алекс го гледаше като хипнотизирана.

Загрижеността в тъмните очи на Ив се появи отново, когато ги поведе, за да представи Алекс на останалите членове на огромната фамилия Девъро.

Банкетът след церемонията бе истинска изложба на кулинарното изкуство — подлютена бамя, ориз, приготвен с шунка, наденица, пилешко и скариди, сладководни раци и филе от алигатор, покрито с толкова много табаско, че Алекс почувства как всичко в нея гори. Гостите бяха весели и спокойни, някои танцуваха обвити в облак прах, примесен с апетитната миризма на цвъртящо на огъня месо.

Алекс непрекъснато ставаше да танцува с гостите, костюмирани като за карнавала в града, и когато слънцето клонеше към залез, тя реши, че вече е танцувала поне с двадесет от братовчедите на Зак.

— Завиждам ти — прошепна му тя, когато той я прегърна за пръв път след пристигането им. Блатният газ излъчваше сияние във фосфоресциращо зелено, а малкият оркестър свиреше омайваща балада.

— Защо? — попита Зак, неспособен да откъсне поглед от очите й, блестящи като старо злато на светлината на огньовете.

— Има толкова много хора, които те обичат тук.

— Предполагам, че където животът е труден, семейството е сплотено — отвърна замислено той. — Имам една снимка, на която сме с мама, татко и сестрите ми, режем захарната тръстика на баба. Миналата година, когато станах президент на „Лордс“, поръчах на художник да я прерисува. Когато започна да се надувам и да си придавам важност, поглеждам картината на стената в кабинета ми, за да си спомня откъде съм дошъл. А това е важно.

Тя не се учуди от чутото. Докато го наблюдаваше сред семейството му и приятелите, откри една нова черта в този мъж, която малцина познаваха. Дали жена му познаваше истинския Закари Девъро? Или лейди Миранда се интересуваше само от социалното му положение и поста, който заемаше? Самият факт, че бе довел нея на сватбата, вместо Миранда, бе достатъчно красноречив отговор.

— Баба ти е интересна жена — рече Алекс.

Зак се засмя. Искрен смях, който я наелектризира.

— Добре я охарактеризира. Голям инат е, като всички от семейство Девъро. И твърди, че има шесто чувство. Също като нейната баба.

— Ти вярваш ли в това?

— Като дете — не. Но една есен, бях на тринадесет, през целия сезон не успях да открия нито една сърна. А имахме нужда от месо, за да преживеем зимата. И тогава тя ми каза къде точно да отида. Реших, че няма какво да губя, послушах я и се натъкнах на огромен елен, застанал до един кипарис, сякаш ме чакаше да го застрелям. След този случай започнах повече да се вслушвам в думите й.

— А тази вечер какво ти каза?

— А, това ли! — Зак знаеше, че баба му не одобрява брака му. Но също така знаеше, че съвсем не би одобрила един развод. — Има една стара местна поговорка „Не изпускай картофа, дори да пари“.

— О! — Алекс усети колко е напрегнат и замълча. Докато танцуваха, се усамотиха в едно скрито кътче сред дърветата. Поклащаха се леко в такт с чувствената балада, брадичката му докосваше косата й, а пръстите й бяха сплетени на врата му. Дори след като музиката спря, те останаха така, без да се откъсват един от друг цяла вечност. Очите им безмълвно си разменяха думите, които не смееха да изрекат.

— Александра… — Гласът му бе дрезгав.

Алекс вдигна глава към мъжа, който бе променил завинаги живота й само за един-единствен ден. Тя усети чувствата бушуващи в душата му, защото се чувстваше по същия начин. Съзнаваше, че си играе с огъня. Също така съзнаваше, че единият от тях ще се опари жестоко, и най-вероятно бе това да се окаже тя. Но точно в този неповторим момент на духовно съприкосновение това не я интересуваше.

През целия ден Зак се бе въздържал да не я докосва, но желанието му надделя над волята. По дяволите, да не би някога да е давал обет за светец! Той я погали по страната й, проследявайки бавните възбуждащи движения с поглед.

— Ти си най-красивата жена тук!

Нежният допир на пръстите му я възпламени.

— Една булка винаги е най-красивата жена в деня на сватбата си — прошепна неуверено тя.

— Мама винаги е била красива. — Ръката му се спусна по шията й и той се опита да запомни завинаги образа й, със зелената рокля и велурени ботуши, в които приличаше на горска нимфа.

Миналата вечер, с театралния грим, Александра му се бе сторила предизвикателна като жена вамп. Днес с поруменялото си от слънцето, умората и удоволствието лице, красотата й бе толкова одухотворена, че му се стори като Одри Хепбърн, в ролята на Холи Гълайтли. А сега, вечерта, на лунната светлина, с разпилените си по носа лунички Александра Лайънс изглеждаше толкова нежна и невинна.

— Но ти — продължи сериозно той, — ти си невероятна!

Бавно, за да й даде време да разгадае намерението му и да се отдръпне, той пое лицето й между дланите си и сведе устни над нейните. С нетипично за него търпение целуна тръпнещите й устни. От изкусителната му целувка светът отново придоби ярки краски за Алекс.

Опиянена, тя затвори очи и обви врата му. Усети как бавно се разтапя в ръцете на този мъж, как времето спира и всичките й чувства се устремяват към него. Тя не можеше да отрече тези чувства, защото винаги бе откровена в отношенията си с хората.

Опиянен от омаята, която Алекс създаваше, Зак се наслаждаваше на всяка нейна въздишка и стон. Той забрави, че трябва да стои далеч от нея, а когато я чу да шепне името му, единствената му мисъл бе, че трябва да остане завинаги с него. Устните му проследиха овала на лицето й, вкусвайки аромата на кожата й, преди да се върнат към устните.

Стори й се, че целувката им е траяла цяла вечност. Когато най-сетне се отдръпна, Зак бе забравил къде се намира. Не знаеше как да й разкрие чувствата си и само промълви:

— Александра… — Нави един кичур от косата й на пръста си, подържа го, после го отпусна и той отново се смеси с немирните й къдрици. Държеше се като истински мазохист, но не можеше да не мисли за тази коса, докосваща голите му гърди. Не можеше да не мисли за бедрата й, за… — Това е… — Гласът му секна и той само успя да поклати глава объркан.

— … неочаквано — довърши вместо него Алекс. — Вълнуващо. Опасно…

— Много опасно — кимна Зак.

Никой от тях не смяташе, че прави грешка.

— Ще бъда откровен с теб, Александра. Трябва да бъда откровен. Но се страхувам, че каквото и да кажа, ще прозвучи не както трябва.

— Нещата не могат да останат така. — Гласът на Алекс бе тих, но непоколебим. Искаше му се тя да започне да го разубеждава. Каквото и да е, но само не и това мълчаливо примирение.

— Сигурно никога няма да ми повярваш, но аз не съм мъж, който изневерява на жена си.

— Вярвам ти. Защото и аз не съм жена, която би имала връзка с женен мъж.

— Не искам да те нараня.

Но той я нараняваше, Алекс болезнено го усещаше. Не че искаше да го направи. Но още отсега тя виждаше как той ще разбие сърцето й, със същия тътен, с който товарен влак нахлува в непрогледния мрак на тунел.

— Исках да ти покажа истинската Луизиана утре.

Алекс долови съжалението в гласа му.

— Но…

— Преди малко ми позвъниха по телефона — каза той, а тя вече очакваше тези думи. Видя го, когато влезе в дома на майка си и се зачуди дали не го е търсила жена му, когато след няколко минути той се върна с мрачно изражение.

— Станал е пожар в новия клон, който още се строи в Санта Моника. Предполагат, че някой от оксиженистите си е забравил горелката.

— Нали няма пострадали?

— Слава Богу — не. Инспекторът от противопожарната охрана ще огледа обекта утре сутринта. И аз трябва да съм там. Самолетът ми излита в четири и тридесет утре сутринта.

— Четири и тридесет?! Толкова скоро…

Той усети съжалението в гласа й.

— Съжалявам. Но поне ни остава тази вечер.

— Ще променя полета си, за да можем да се върнем заедно в Калифорния, Закари. А и искам още да потанцувам с теб на сватбата на майка ти.

— А после? — попита Зак, макар да знаеше, че отговорът й няма да му хареса. И наистина не му хареса.

— После — продължи тихо, но твърдо тя, — щом кацнем на летището в Лос Анжелис, Ти се връщаш към твоя живот, а аз — към моя.

Част от него признаваше правотата на думите й. Но тогава погледът му се плъзна към устните й. Господи, тези сладки, желани устни! Отново му се прииска да му предложи да избягат заедно. На някой далечен романтичен остров в южните морета, където никой няма да успее да ги открие и където ще прекарат остатъка от дните си, ще се любят и ще се хранят с тропически плодове. И с плодовете на страстта…

— Искаш да кажеш, че ще си тръгнеш просто така, след всичко, което се случи между нас? Просто ще си отидеш? — И очите, и гласът му доказваха, че не може да й повярва.

Алекс не отговори, защото в гърлото й заседна горчива буца и само кимна. Опитваше се да се убеди, че тези няколко незабравими часа са достатъчни. Но докато танцуваха, целуваха се и си шепнеха, тя отново се почувства като Пепеляшка, която наблюдава неумолимите стрелки на часовника в двореца на принца.

Когато пътуваха смълчани обратно към Ню Орлиънс, Алекс продължаваше да си мисли, че колата на Зак ще се превърне в тиква като в приказката.

Откраднатите часове отлетяха неусетно. Скрити зад сините завеси на първа класа в ранното утро, те се целуваха като ученици, а телата им тръпнеха от желание.

Най-сетне дългият ден си каза думата и Алекс заспа, отпуснала глава на рамото на Зак, свита на седалката.

Той остана буден през целия полет до Лос Анжелис. Наслаждаваше се на близостта на спящата Алекс и мечтаеше за невъзможното.

Когато най-сетне кацнаха, тя се събуди, пое си дълбоко въздух и си припомни колко романтично бе прекарала със Зак, но си каза, че е крайно време да се върне към реалния свят.

А реалният свят бе Лос Анжелис, със смога, главоломните цени, всекидневните задръствания и непрекъснато нарастващата престъпност.

Реалният свят включваше и факта, че Зак се завръща в главното управление на „Лордс“.

Реалният свят изискваше от нея да продължи да работи за Софи.

Реалният свят й напомняше за брака на Зак…

Те стояха един срещу друг, почти се докосваха, но не смееха да се насладят на една последна ласка, макар и отвсякъде заобиколени от забързани хора.

Зак не искаше да остави Алекс да си отиде просто така, но не можеше и да забрави, че е женен. Предполагаше, че Алекс сигурно ще склони да се виждат понякога, но не можеше да си позволи да си играе с чувствата й.

Разбира се имаше изход — развод. Но последния път, когато го предложи на Миранда, тя изпадна в истерия и взе безумно голяма доза транквиланти. Не достатъчно голяма, за да се самоубие. Но постигна целта си. Бе го изплашила до смърт.

Зак си припомни отново съдбоносния ден, когато срещна Миранда Лорд Баптиста Смайт за пръв път и като пълен глупак се подчини на хормоните си, а не на сърцето. Или дори на разума.

А сега трябваше да плаща цената за необузданата си страст и да се примири.

— Не живеем в чак толкова голям град — каза той. — Сигурно ще се срещнем някога, някъде…

— Сигурно. — Престорено веселия й глас не можеше да прикрие влагата в очите й.

И двамата знаеха, че такава среща няма да има. Не можеха да си позволят да го направят. А привличането между тях бе толкова силно, че не можеха и да останат просто приятели. Алекс се преструваше на смела. А щеше да е толкова по-лесно, ако заплаче. Или да го упрекне.

Брачната клетва, която бе дал, му тежеше като затворнически окови. Не можа да се сдържи и я докосна по страната.

— Довиждане, Александра.

Нежният допир сякаш сломи съпротивата й.

— Довиждане, Зак.

В мига, в който очите й се напълниха със сълзи от мъка, тя се извърна и тръгна бързо.

Зак гледаше след нея, стиснал юмруци, пъхнати дълбоко в джобовете. Сърцето му кървеше. Искаше да й извика да се върне, но знаеше, че така само ще я нарани още повече.

Алекс реши, че в нея е причината всяка от връзките й да приключва така мъчително, и отново се потопи в еднообразието на работата. Когато й оставаше време, тичаше по многолюдния плаж, минавайки километър след километър, докато усетеше в тялото си същата болка, която терзаеше душата й. Дори и тогава не спираше, а океанският бриз пресушаваше солените й сълзи. В изтощението си тя вече не се опитваше да си представи как биха се развили нещата, ако бе срещнала Зак по време на краткия му престой в Париж. Преди още да се ожени за Миранда.

Първата серия на „Синьото езеро“ пожъна небивал успех, надминавайки всички сериали по касовост досега.

Затова пък критиката веднага се опита да омаловажи успеха на бляскавата сапунена опера. В една от най-критичните статии се заявяваше, че американците винаги са се стремели, ако не да достигнат, то поне да се оприличат на висшата класа в Европа. И след като и в този сериал се наблюдава същия феномен, продължаваше заядливо авторът, нищо чудно, че всички се страхуват да изпуснат дори минутка от него. Единствената грижа на героите била да сменят дрехите си, дори между ордьовъра и супата. Чудно защо хората смятали този спектакъл за най-изискания сред показваните по телевизията.

Софи не спираше да се присмива на тези откъслечни, но злобни и хапливи коментари.

„Синьото езеро“ много скоро стана най-гледаният сериал не само в Америка, но и в още седемдесет страни, включително Исландия, Япония и Бангладеш.

И точно както Софи бе предрекла, Алекс стана звезда. Дори критиците, които изразяваха презрението си към сериала, не можеха да скрият възхищението си от великолепието и блясъка на костюмите. Всяка дреха отразяваше както социалното положение на героя, така и отношението на авторката. Злобната бивша съпруга винаги нанасяше смъртоносните си удари, облечена в черна копринена рокля с дълбоко деколте и огромни претенциозни бижута, а очарователната съпруга, обикновено бе в бледорозово, с дискретни аксесоари. Великолепната танцьорка и любовница ходеше на пазар в града със синьо шушляково яке, небрежно наметнато върху червена копринена риза и плътно прилепнали къси бели панталони.

Всяка седмица, без изключение, пристигаха хиляди писма от почитатели, които горяха от желание да разберат откъде биха могли да си купят тези екстравагантни и неповторими модели.

За удоволствие на Софи и искрена изненада на Алекс, дизайнерката бе номинирана за мечтаната от всички награда „Еми“ за телевизионни костюми. Докато се обличаше за церемонията, Алекс отправи безмълвна благодарност към боговете, чиято прищявка бе отвела Софи в салона на Дебор в онзи, вече толкова далечен, ден.

Наистина телевизията не бе светът на висшата мода. Но от пепелта на една погубена мечта, също като митичната птица Феникс, се роди нова смела мечта, която бе фантастична.

 

 

Докато Алекс седеше в нервно очакване сред видните личности на церемонията, Елинор Лорд бе в дома си в Санта Барбара и двете с Клара Ковалски гледаха предаването на живо.

Въпреки че Клара все още не бе успяла да установи контакт с бавачката или някой друг отвъд границата на живота, Елинор се радваше на компанията й и продължаваше да вярва, че някой ден ще успеят да научат истината за изчезналата й внучка.

Но тази вечер Елинор не мислеше за Ана. Притесняваше се, както обикновено, за бизнеса. Тя никога не пропускаше да гледа по телевизията връчването на наградите „Еми“ или „Оскар“. А веднага след това, вече от опит, Елинор знаеше, че редовните клиентки очакват да открият рокли, като тези на наградените актриси в местните клонове на „Лордс“.

— По дяволите — измърмори тя, когато Джейн Къртин получи „Еми“ за комедийна роля.

— „Кати и Ели“ ми харесва — сподели Клара.

— Приятен филм. А и тя е добра актриса — съгласи се Елинор. — Но не е много наясно с модата. Тази рокля едва ли ще се продава.

Раздразнението й нарастваше с раздаването на наградите. Тази година няма да го има блясъкът и великолепието, помисли си отчаяно тя, когато Риа Пърлман спечели награда за ролята си на сервитьорка в популярната комедия „Бар Наздраве“.

Когато започнаха наградите за костюми, Елинор се оживи. Двете с Клара никога не пропускаха серия от „Синьото езеро“. Ако тези костюми повлияеха на дизайнерите, дрехите щяха да са много по-женствени и изискани.

— Клара! — Елинор притисна ръка към сърцето си, щом видя младата жена, която изкачваше стълбите, за да получи наградата си. — Гледай!

— Та това е най-великолепната рокля, която някога съм виждала! — съгласи се възторжено Клара, поглъщайки с очи дрехата. Огненочервеният копринен муселин, на чийто фон чудесно изпъкваше огърлицата от австрийски кристал, падаше чак до земята.

— Не роклята! — троснато отвърна Елинор. Другата жена я погледна удивено и малко обидено. — Момичето, по дяволите! Погледни момичето!

— Прекрасна е. И достатъчно слаба, за да може да се пъхне в такава прилепнала рокля. Дали има бельо?

— Кой го е грижа за бельото? — натърти нетърпеливо Елинор. — Това е тя, Клара! Това е моята Ана!

— Не може да бъде!

— Погледни снимката — настоя Елинор. — Александра Лайънс е мое копие от времето, когато бях на същата възраст.

Клара отново погледна екрана, а после очите й се върнаха към снимката на Елинор над камината.

— Има известна прилика… — съгласи се тя. — Но…

— Това е Ана! Сигурна съм, че е тя. — Елинор грабна телефонната слушалка и набра безкрайно познат й номер в Лос Анжелис.

— Телевизорът ти включен ли е? — попита тя, без дори да поздрави, когато чу мъжки глас.

— В момента — не — отвърна Зак. — Миранда е в града и организира грандиозно парти за някакви лосанджелиски англофили и отдавна експатрирани британски благородници, които твърдят, че линеят в Лотосланд. Защо питаш?

— Защото видях Ана!

Той въздъхна.

— По телевизията ли? — Зак вече бе готов да чуе, че изчезналата внучка се е появила в някой сериал.

— Да, по директното предаване от раздаването на „Еми“. Тя току-що спечели награда! Водят я под името Александра Лайънс. — Името прониза сърцето на Зак. Не минаваше ден без той със съжаление да си спомня за Алекс.

— Ти май се шегуваш.

— Знаеш, че не бих се шегувала за такова нещо. — Предаването бе прекъснато за реклама на някаква кола. — Това е тя, Закари!

— Елинор — започна спокойно Зак, — това е невъзможно. Аз се запознах с Александра Лайънс в Ню Орлиънс.

— Не си ми казал.

— Нямаше нищо за казване. — И това беше самата истина, защото чувствата му към Алекс си бяха лично негова работа.

— Това е тя, Закари — повтори упорито Елинор.

— Виж какво — предложи той, — ако обещаеш, че ще се успокоиш, ще проуча всичко още утре сутринта.

— Проучи го сега!

— Докато стигна до центъра, церемонията по връчването на наградите ще е свършила и ще бъде пълна лудница. Няма да успея да свърша нищо сега. Обещавам да звънна в студиото утре сутринта, преди да се заема с всички останали задачи. Става ли така?

— Не става, разбира се! Но май ще трябва да се примиря с този вариант — измърмори Елинор.

Зак я успокои и едва тогава затвори. Зачуди се дали тази мания някога ще остави Елинор. Обади се на Евърил и помоли доктора да се отбие и да прегледа старата дама. Едва тогава Зак се върна в изисканата, облицована с огледала, трапезария и му се прииска да му сервират една невероятна вечеря, да послуша лека музика и да държи в прегръдките си една червенокоса красавица. И тя да остане с него цяла нощ.

 

 

Две седмици по-късно Зак пиеше уиски в Санта Барбара и чакаше Елинор да прочете доклада на частния детектив.

— Алекс Лайънс е родена в Рали, Северна Каролина — каза той. — Майка й се казва Айрийн Лайънс. В графата „баща“ в свидетелството за раждане е записано „неизвестен“. Между другото, в същия ден е роден и брат й — близнак. Дейвид Лайънс е умрял отдавна, почти дете. Пиян шофьор го блъснал една вечер.

— Това е ужасно!

— Така е. — Зак си спомни болката на Алекс, докато му разказваше за смъртта на брат си. — Братът е ключът. Дори ако Айрийн Лайънс има нещо общо с отвличането на Ана, не е могла да изнамери момченце на същата възраст просто така.

Елинор го прекъсна с нервно махване на ръката.

— Може вече да е имала син, но да си е мечтала да има дъщеря и затова е взела моята Ана.

Зак се опита да скрие раздразнението си и да отговори спокойно и търпеливо:

— В акта за раждане са записани като близнаци.

— Актовете за раждане могат и да се фалшифицират.

— Може и така да е. — Зак стисна зъби. — Но нямаме основание да мислим, че наистина е бил фалшифициран. Или че тя е Ана.

— Има само един начин да открием.

— Няма да й разкриеш съмненията си, нали?

— Не, но ще измисля нещо… Знаеш ли, отдавна не сме давали прием.

— Предполагам, че името Александра Лайънс ще фигурира сред поканените на първо място.

Елинор се усмихна за пръв път, откакто Зак й бе донесъл досието.

— Разбира се!

Когато си тръгваше, макар да знаеше, че не е редно, Зак усети, че гори от нетърпение да види отново Александра Лайънс. Но бе сигурен, че е изключено тя да бъде Ана Лорд. Поне, каза си той, докато шофираше обратно към Ел Ей, сега, след като съдбата ги събираше отново, той щеше да разбере дали не е преувеличил във фантазиите си очарованието й. Може би щеше да се окаже, че тя е само един романтичен, нежен сън.

 

 

— Не те разбирам — оплака се Софи. — Елинор Лорд е сред най-влиятелните хора в този щат. Дявол да го вземе! Дори в цялата страна! Да бъдеш поканена на един от нейните приеми, е истинско събитие.

— Да, така е — измърмори Алекс и проследи с пръст позлатеното ръбче на поканата.

— Струва си да отидеш.

— Да, съгласна съм, така е, но…

— Какво те спира?

Въпреки че Алекс продължаваше да се колебае през следващите два дни, тя добре знаеше, че причината за колебанието й е Закари Девъро. Копнееше да го види отново, ако не за друго, то поне за да докаже на себе си, че привличането помежду им е било част от празника, един романтичен, нежен сън. Страхуваше се да мисли какво би се случило, ако отиде и изведнъж разбере, че чувствата, припламнали помежду им, не са измислени. Трябваше й много време, за да успее да прогони Зак от мислите си. Но щом минеше покрай някой от магазините на „Лордс“, сладките, вече примесени с горчивина, спомени се завръщаха. А през дългите самотни часове на нощта Закари се появяваше отново и отново в сънищата й.

Непрекъснато си напомняше, че майка й я е възпитала смело да поема рискове. След няколко безсънни нощи и тревожни дни, през които Софи не спираше да я поучава и да й натяква, Алекс най-сетне реши да приеме поканата на Елинор Лорд. Колкото и да бе необичайно за нея, тя не можа да реши коя рокля да облече. Пробваше и отхвърляше дрехите една по една и накрая реши да прегледа и тоалетите, приготвени за сериала. Софи смяташе, че така всичко, свързано с филма, ще изглежда много по-достъпно и достоверно за масовата публика и непрекъснато поощряваше всички от екипа да взимат официални тоалети винаги, когато се наложи. Алекс никога не се бе възползвала от предложението досега.

Но нито една от тези великолепни рокли не й се стори подходяща. Алекс просто искаше нещо различно. Нещо, което да е много лично. Нещо, което да замае главата на Закари Девъро. Три нощи не спа, за да създаде творението си. Нощта, в която щеше да се състои тържеството, тя се чувстваше като гимназистка преди абитуриентски бал.

Напълни ваната с гореща вода, сипа от ароматните соли и си наля чаша шампанско, за да се успокои и влезе във форма.

 

 

За да не се налага поканените да пътуват чак до имението в Санта Барбара, Елинор бе наела ресторант, специално за случая. Обгърната в меките нюанси на прасковено и мораво, залата напомняше огромен салон на презокеански параход. Столове в стил арт деко и изящни канапета за двама бяха украсени с огромни калии, а стъклените маси сякаш плуваха на кристалните си крака.

Въпреки че малко се притесняваше, от мига, в който влезе, Алекс бе очарована от интериора.

Още на входа я посрещна домакинята на вечерта.

— Скъпа! — възкликна Елинор Лорд и пое двете ръце на Алекс в своите. — Изглеждаш великолепно! — Тя плъзна одобрителен поглед по късата алена рокля с туника. Алекс бе прекарала часове наред, за да успее да зашие блестящи златни пайети по бюстието. — Предполагам, че този невероятен модел е твой.

— Да — отвърна Алекс с усмивка.

— Сега не се учудвам, че спечели наградата „Еми“. Не можеш да си представиш колко се радвам, че дойде на скромното ни събиране. — Въпреки че усмивката на възрастната дама беше топла, имаше нещо в начина, по който Елинор я наблюдаваше, проучващо и критично.

— За мен вашата покана е чест.

— Напротив, за мен е чест — поправи я разсеяно Елинор. Очите й се спряха на лицето на Алекс. — Рядко ни посещават гении.

Алекс се разсмя и се отпусна малко.

— Преувеличавате, но още от дете са ме научили, че добрият гост никога не противоречи на домакините.

— Това е точно така — съгласи се Елинор. Нещо неясно и неуловимо проблесна в очите й и се скри толкова бързо, че Алекс не успя да определи какво точно изразява. — Значи майка ти ти е обръщала доста внимание? — Преди Алекс да успее да отговори, се приближи висок внушителен мъж с посребряла коса.

— Елинор, нали не смяташ да обсебиш това прелестно създание цялата вечер? — възропта полушеговито той. — Не и когато всички изгарят от нетърпение да се запознаят с новата знаменитост на Холивуд.

Вече нямаше как да продължат започнатия личен разговор. Алекс се запозна с безброй много хора, повечето от които познаваше от телевизионни предавания и филми.

През цялото време усещаше присъствието на Зак, великолепен и красив във фрака си. Цял следобед се бе подготвяла как да го поздрави — официално и сдържано, и сега с нетърпение го чакаше да се приближи. Час по-късно все още бе в очакване.

Най-сетне почувства, че има нужда от чист въздух и излезе на терасата, където се усамотяваха двойки за дискретни разговори. Тя седна в един от удобните фотьойли в мораво и розово и загледа танцуващите. Веднага си представи богати бални рокли в бяло, искрящи от пайети и дребни изящни камъни — точно роклите, които биха носили съпругите на петролни магнати.

— Иска ти се да си била тук преди десетилетия, нали? — прозвуча познат до болка глас. Понесена на крилете на въображението си, Алекс не бе чула приближаването на Зак.

Тя потръпна и усети, че се изчервява, щом вдигна поглед към мъжественото му лице, което я преследваше дори в сънищата.

Трябваше да си наложи да диша спокойно. Вдиша.

— Почти очаквах да видя Рита Хейуърт да танцува с Али Хан — призна тя. Издиша.

О, Господи, всичко бе както преди. Какво я бе накарало да си помисли, че ще може да забрави този мъж? Чувстваше се толкова щастлива с него!

— Да, докато той нашепва сладки думи на ухото й — добави Зак, за да й напомни миговете, когато я държеше в ръцете си и непрекъснато й повтаряше колко е красива, колко сладка, колко е невероятна и неповторима. Той небрежно пъхна пръст в златната халка на ухото й. — Здравей.

— Здрасти. Престани! — Устните на Алекс се бяха извили във виновна усмивка. Вдиша.

— Бих искал да ти честитя наградата.

— Благодаря. — Издиша.

— Не съм специалист по дамска мода, но според майка ми, а тя никога не пропуска епизод от „Синьото езеро“, не е било възможно да не я присъдят на теб.

Когато той спомена за Ив, усмивката на Алекс трепна и стана по-топла и сърдечна.

— Как е тя?

— Чудесно. — Седна срещу нея, така че коленете им почти се докосваха. — Ходих да я видя миналия месец, а тя все още сияе като млада булка. Сигурно това е любовта.

Алекс се засмя и Зак осъзна колко много време е минало, откакто за последен път бе чул смеха й. И колко много му е липсвал.

— Радвам се за нея — отвърна тя.

— И аз също. Влюбена е в роклята, която си направила специално за нея. Много мило от твоя страна.

— Толкова добре прекарах на сватбата й, че исках да й се отблагодаря по някакъв начин. — Алекс не можеше да повярва, че сама е заговорила за онази фантастична, вълшебна нощ. Глупачка! Глупачка. Пълна глупачка…

През последния час Зак бе разменял любезни фрази с останалите гости, без да изпуска от очи Алекс. А сега, като я гледаше кръстосала крака, обути в лъскави чорапи, сякаш обсипани със звезден прах, му се прииска да я грабне и заведе на нощна разходка по плажа. Само двамата. Само двамата, в компанията на вечната луна и тайнствено трепкащите звезди.

— Хубаво беше, нали?

Не искаше да лъже, но и не можеше да признае открито, че това бяха най-прекрасните мигове от живота й. Алекс сведе очи, за да скрие опасния копнеж, стаен в тях.

Косата й бе в същата прическа, както на раздаването на наградите „Еми“ — част събрана високо на главата, а останалата разпиляна по голите й рамене. Немирните къдрици бяха захванати на три места с гребени, обсипани с блестящи камъни. Той посегна и прибра един кичур, който бе паднал на лицето й. Алекс застина при допира на ръката му.

— Радвам се, че дойде — каза Зак.

— Мислех да не идвам.

Замълчаха. Погледите им се срещнаха и те усетиха напрежението между тях. Имаше чувство, че стои на ръба на пропаст и ако само някой я докосне, ще полети надолу в бездната. Тя отмести поглед и се огледа, привидно спокойно.

— Къде е жена ти? — Думите бяха достатъчно ясни. Зак се учуди дали Алекс мисли, че той говори с нея само защото Миранда е извън страната. Това не беше причината, въпреки че той вече не бе толкова убеден, че трябва да спазва съпружеската си клетва, колкото при първата им среща с Алекс. Няколко месеца след карнавала, докато се опитваше да се убеди, че чувствата му към Александра Лайънс ще бъдат същите, както и към всяка друга интелигентна и красива жена, той започна дискретна връзка, лишена от чувства, поне от негова страна, с една омъжена журналистка. Но тогава разбра, че е още по-самотен, отколкото преди.

— Трябва да поговорим.

— Няма смисъл. — Тя си спомни къде са, кои са и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва разговора им. — Извинявай, Зак. Не съм от хората, които се промъкват гузно в нечии дом.

— По дяволите, не те карам да…

— Знам. — Тя сложи ръка върху неговата и усети как той се стегна. — Искаш да поговорим. Но и двамата знаем, че именно тук трябва да спрем, защото иначе, въпреки че не искаме да стане така, всички ще бъдат наранени. — Да не би да си въобразяваше, че той не се чувства наранен в този момент? По дяволите! Стоеше до нея, но не можеше нито да я докосне, нито да я целуне, а сърцето му се разкъсваше.

— Дали можеш да разбереш колко много ми липсваше? — Вече нямаше намерение да защитава така нареченото си мъжко достойнство.

— Да. Защото всеки ден, откакто се върнахме от Ню Орлиънс, се питам дали постъпих правилно, когато си тръгнах. — На масичката до тях бе оставена една роза. В притеснението си Алекс посегна и започна да отскубва едно по едно кадифените листенца. — Но знам, че трябваше да го направя. Беше очевидно, че отношенията ти с Миранда… — Ето, бе успяла да произнесе името на съперницата си, без да се колебае. — … са достатъчно значими за теб, след като си все още женен за нея.

— По дяволите, Александра! Ти не разбираш…

— Грешиш, Зак — поправи го тихо тя. — Много добре разбирам всичко. — Макар и да й се искаше нещата да се променят, Зак си оставаше женен. Не й трябваше да знае нищо друго. Нещата приключваха дотук. Или поне така трябваше да бъде. Но въпреки че бе положила всички усилия, за да си наложи да не мисли за него и да приеме случилото се по време на карнавала за мимолетен флирт, сега вече разбираше, че чувствата все още тлеят в сърцето й и при най-малкия полъх бяха готови да се разгорят.

Миранда закъсня за приема. Още с влизането си, взе чаша шампанско. Отпи бавно от пенливото питие и лениво огледа залата, за да открие последното пристрастие на леля си.

Веднага забеляза натрапницата да говори не с друг, а със Закари. По изражението му Миранда разбра, че Елинор не е единствената така дълбоко заинтригувана от Александра Лайънс. Изпи до дъно шампанското, а след него още две чаши. Добила увереност в изхода на предстоящата битка, тя прекоси стаята с широки крачки, насочвайки се право към набелязаната цел.

— Скъпи! — измърка задъхано тя, и без дори да обърне внимание на Алекс, обхвана лицето на Зак с две ръце и го целуна страстно.

— Щях да дойда много по-рано — каза тя, когато най-сетне откъсна устни от неговите. — Но самолетът ми остана часове в Ел Ей. Почти не ми остана време да облека нещо прилично и да си сложа малко грим.

— Изглеждаш чудесно, както винаги — каза Зак и посегна да избърше аленото червило, полепнало по устните му.

Веднага позна, че дългата предизвикателна рокля, прилепнала по тялото й като втора кожа, е от последната колекция на Ив Дебор. Дори и с щедрата отстъпка, роклята пак си оставаше неприлично скъпа. Въпреки че тя се бе опитала да го убеди, че моделът е последният вик на модата, Зак си мислеше, че с тези лъскави пайети, съпругата му прилича на змия. Или поне на змиорка.

— А ти, както винаги казваш само хубави неща. Сигурно затова те обожавам. — Тя го целуна още веднъж, но този път червилото полепна по бузата му. Зак се зачуди какво ли е замислила жена му. Вече дори не си спомняше кога за последен път бе проявявала някакъв, дори и слаб, интерес към него.

Сякаш едва сега забелязала, че не е сам, Миранда извърна големите си зелени очи към Алекс.

— Закари, скъпи — изгука тя, — колко си груб. Няма ли да ме представиш на приятелката си?

Ето какво било, осъзна Зак. Миранда демонстрираше положението си в империята „Лордс“, а също така и обвързаността със семейството. Имаше чувството, че тя току-що бе закачила на гърдите му надпис „Не пипай!“.

— Миранда, Александра Лайънс. Александра, това е Миранда. — Последва тягостно мълчание. — Жена ми.

— Да не би това да е онази Александра Лайънс? — Миранда погледна Алекс така, сякаш се възхищаваше на невероятно рядък скъпоценен камък. — Дизайнерката, която спечели „Еми“ и за която говори целият град?

Снимките на Миранда в списания и вестници съвсем не я показваха в истинския й блясък. Русата й коса бе винаги подредена съвършено, облечена бе изящно и се движеше неподражаемо грациозно. Съпругата на Зак бе съчетала у себе си неповторима красота и изумителна сексуалност.

Алекс я намрази още в първия миг, в който я видя.

— Едва ли говори целият град — каза меко тя и се престори, че не забелязва извинителния поглед на Зак. — Но да, аз спечелих награда „Еми“.

— Знаех си! — Миранда плесна с ръце. На безименния пръст на лявата й ръка проблесна огромен диамант. — Разбира се, аз съм прекалено заета, за да гледам телевизия, но скъпата леля Елинор никога не пропуска епизодче. Май много си пада по тях — прошепна поверително Миранда.

— Както и повечето хора по света, които гледат телевизия — вмъкна Зак, решен по някакъв начин да спаси Алекс от змийския език на жена си. Въпреки че в брака им вече цареше същата пустота и обреченост, както в пясъците на Сахара, той не можеше да си обясни защо Миранда проявява такава сляпа ревност. Тежко и горко на жената, с която той говореше насаме, а два пъти по-тежък ставаше мечът, надвиснал над онази, която се осмелеше да прояви и най-незначителен интерес към последния съпруг на Миранда Баптиста Смайт Девъро.

Алекс отвърна на хищническата усмивка на Миранда с безизразна студена насмешка. Не можеше, в никакъв случай не можеше да си позволи да се влюби в Зак. Това просто беше невъзможно. Само глупачките се влюбват в женени мъже, напомни си Алекс. Глупачките или мазохистките.

— Беше ми особено приятно да се запозная и с двама ви — каза тя. Е, и какво, като лъжеше най-безочливо? Поне не й се случваше често. Освен това, опасният заплашителен блясък в очите на Миранда й подсказа да не издава, че вече се познава със Зак. — Страхувам се, че трябва да си тръгвам.

— О? — нацупи устни Миранда, за да изрази съжалението си. — Толкова бързо? Та ние едва се запознахме.

— Съжалявам, но утре снимките започват много рано.

— Ще те изпратя — каза Зак. Думите му бяха последвани от мрачен кос поглед от страна на жена му. Господи, ако с поглед можеше да се убива, помисли си Алекс, Закари Девъро щеше да е три метра под земята.

— Благодаря — каза тя и отказа твърдо предложението му: — Няма нужда.

Алекс бе доволна, че раздялата с Елинор Лорд мина бързо и гладко и забърза надолу по стълбите, като не забрави да пъхне бакшиш в ръката на момчето от паркинга.

Щом се качи в новото порше, подарък от телевизионното студио по случай спечелената награда, Алекс даде воля на сълзите си.