Джоан Рос
Наследство от лъжи (1)

Пролог

Санта Барбара, Калифорния

Април, 1958

В един дъждовен ден Елинор Лорд погреба единствения си син. Пронизващият вятър довяваше откъм разбунтуваното море спомена за току-що отминалата зима. Студът не бе спрял хората. Струваше й се, че всички жители на Санта Барбара са се стекли на гробището. Черните куполи на чадърите бяха приведени, подобно на гигантски гъби.

Само скандал може така да привлече тълпата, мислеше си Елинор. А и не се случваше всеки ден някой богаташ, подобно на наследника на най-луксозната верига универсални магазини в Америка, да бъде убит заедно със съпругата си.

Ако двойното убийство не бе достатъчно, за да разбуни духовете, то фактът, че жертвите бяха от най-видните фамилии в града, придаваше пикантност на историята. А и Ана…

Сърцето на Елинор се сви при мисълта за безследно изчезналата й внучка, едва на две годинки. От стиснатите й устни се отрони стон.

— Добре ли си? — попита загрижено доктор Евърил Бранд, който с едната си ръка държеше чадър над главата й, а с другата я подкрепяше.

— Как мога да съм добре! — сопна се тя, без да прикрие гневните мълнии, които мятаха очите й. — След малко ще спуснат сина ми и съпругата му в гроба, а внучката ми изчезна. Чудно ми е как би се чувствал ти при подобни обстоятелства?

— Отвратително — отвърна дрезгаво той. — Не забравяй, че Робърт бе най-добрият ми приятел. А Ана е моя кръщелница.

Евърил Бранд и Робърт Лорд бяха израснали заедно. Облечени в непромокаеми мушамени дрехи и високи черни ботуши, грабнали лопати, гребла и кофи, те събираха миди по брега при отлив откакто се помнеха. Робърт бе питчър в бейзболния отбор на гимназията в Монтесито, а Евърил — кетчър. За четири години двамата спечелиха три купи за отбора в местния шампионат. Бяха неразделни и когато постъпиха в Калифорнийския университет. Разделиха се четири години по-късно, когато Робърт замина на изток, в Харвард, за да следва право, а Евърил записа медицина за гордост на баща си, който все още работеше като главен градинар при семейство Лорд.

По-късно отново се събраха в родния си град в Южна Калифорния, в който бяха отраснали. Помощта, която бе оказал Евърил на семейството през тези ужасни дни, бе неоценима. Пристигна минути след тревожното обаждане на Елинор и не се отдели от нея, докато чакаха развоя на събитията.

Очите на старата дама се навлажниха. Тя стисна решително клепачи и се опита да преглътне мъката си. Зарече се да не пада духом до мига, в който внучката й се върне жива и здрава у дома.

Благодари на пастора за прочувствените слова, макар че не бе чула и дума. След това се обърна и си тръгна.

В далечината планината Санта Инес се издигаше величествено, обгърната в смарагдовозелена мантия над алените покриви на града. Няколко запалянковци играеха голф на прецизно изравнената морава на местния клуб.

Навътре в морето, забулено в искряща оловносива пелена, рибарска лодка с високи мачти бавно се насочваше към канала на Санта Барбара. Елинор се взря в загърнатите в непромокаеми мушами фигури на борда. Усети неизмерима болка при мисълта, че животът си тече, че земята не е спряла да се върти само защото нейният собствен свят безвъзвратно бе рухнал.

Евърил я последва до лимузината. Шефът на полицията на Санта Барбара слезе от патрулната кола, паркирана отзад, и пристъпи към тях. Лицето му не предвещаваше нищо окуражително.

— Добър ден, полицай Тайръл. — Въпреки че под очите на Елинор имаше тъмни кръгове, погледът й бе непоколебим.

Шефът на полицията докосна с пръсти козирката на шапката си.

— Добър ден, госпожо Лорд. — Смъкна шапката и започна да я върти неловко в ръце. — Хората от ФБР са открили бавачката в Тихуана, госпожо. Роза Мартинес се е регистрирала в някакъв долнопробен хотел под фалшиво име.

— Слава Богу! — въздъхна Елинор, сякаш огромен товар се смъкна от плещите й. — Как е Ана? Добре ли е?

— Страхувам се, че… не знам.

— Какво искате да кажете?! Как така не знаете?

— В хотела с нея не е имало дете.

— Но Роза не може да не знае къде е Ана! Сигурна съм, че имате начини да я накарате да ви сътрудничи, ако откаже да говори. — В съзнанието й се мерна мисълта за някои безотказни модерни методи за мъчения — ослепителни светлини, гумени стягащи маркучи…

— Страхувам се, че е невъзможно. — В гласа му прозвуча примирение. — Бавачката е мъртва, госпожо Лорд.

— Мъртва?!

— Обесила се е.

— А Ана… — Елинор усети пръстите на Евърил да се стягат около китката й.

— Нищо не знаем за момиченцето — призна полицай Тайръл. — Сега, когато бавачката я няма, оставаме без свидетели, а и похитителите мълчат… В задънена улица сме.

— Но нали ще продължите разследването? — настоя Евърил.

— Разбира се. Длъжен съм да ви уведомя, госпожо Лорд — продължи шефът на полицията, — че бавачката е оставила предсмъртна бележка, в която моли Бог за прошка… а също и вас. От ФБР считат бележката за доказателство, че внучката ви е… хм… — Той се поколеба с блуждаещ поглед, сякаш го водеха към ешафода. — … мъртва.

Не! За пръв път в живота си Елинор се почувства толкова слаба и безпомощна. Олюля се в несвяст. Пое си хрипливо въздух и усети лекия мирис на петрол, който вятърът довя от дълбоководните сондажни кули.

С неестествено променен глас, долитащ сякаш от морските бездни, тя благодари на полицая за усилията.

Когато се върна в имението в Монтесито, си наложи да запази самообладание, за да приеме съболезнованията на опечалените. Най-сетне всички се източиха. Остана само Евърил.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама тук тази вечер? — По лицето му се четеше загриженост на приятел.

— Къде да отида? Та това е домът ми!

Елинор не можеше да стои бездейна. Зае се да подреди белите лилии в една от вазите. Навсякъде в къщата се виждаха цветя, които смесваха сладки и тръпчиви аромати. От силната комбинация я заболя глава.

— Искаш ли да ти правя компания? — отново попита загрижено Евърил. — Бих поостанал.

— Не — поклати глава тя. — Благодаря ти за вниманието, Евърил. Не се обиждай, но денят бе безкрайно дълъг и искам да остана сама. — Забеляза, че той се готви да възрази и добави: — Добре съм. Честна дума.

— Ако не можеш да заспиш… — Той се намръщи.

— Ще взема една от таблетките, които ми предписа — увери го тя, твърдо убедена да не пие каквито и да било успокоителни.

В първия момент се бе подчинила на настояването му, но откри, че след като бе взела няколко от тези хапчета, главата й бе като гумена.

Макар и не повярвал докрай на уверенията й, младият доктор си тръгна.

Елинор се отпусна на канапето и застина неподвижно. Наоколо витаеше пустота и печал. Цял ден хорските погледи я преследваха и едва сега, останала сама, тя можеше да си позволи да даде воля на мъката си, да свали маската от лицето си, да отпусне рамене…

Не знаеше колко време бе седяла така. Най-сетне, когато се почувства по-добре, тя се изправи и се изкачи по витото каролинско стълбище към детската стая. Остана там, будна и нащрек, дълги часове.