Джоан Рос
Наследство от лъжи (5)

Четвърта глава

Сватбата на Зак и Миранда се състоя три дни преди Коледа и се превърна в най-грандиозното светско събитие в Санта Барбара.

Булката бе изключително красива в официалния копринен костюм по дизайн на Джефри Бийн. Носеше кремава шапка с широка периферия и перлите, които Зак й подари за сватбата.

Младоженецът бе в традиционен тъмен костюм и развесели всички присъстващи, когато се разбра колко е притеснен. Елинор бе избрала цветята от оранжерията си, шампанското бе доставено от Франция, а сватбените подаръци пристигнаха опаковани в сини кутии с емблемата на „Тифани“.

След церемонията щастливата двойка отпътува за Бразилия за медения си месец. Рио де Жанейро криеше толкова очарование и красота. Гостите, пристигнали за първи път в страната, слушали легенди за жизнерадостта на кариоките, очакваха хората всеки миг да заиграят самба по тротоарите, застлани с розов камък.

Миранда отдавна не се беше чувствала така добре. Дори ситният следобеден дъждец не помрачи настроението й. Та нали се намираше в най-великолепния град под небето, лежеше до най-красивия съпруг на света, чиято страст бе не по-малка от нейната! Миналата вечер успя да убеди Зак да посетят някакъв клуб в Копакабана, където за малка сума им позволиха да видят истинския, разюздан Рио. Мотото на подземния нощен клуб изглежда беше „Тук всичко е позволено“. Мъже танцуваха с мъже, жени — с жени, по двойки, дори по тройки, а управителят се правеше, че не забелязва какво става в полутъмните ъгли на заведението.

Когато се върнаха в хотела, Зак се нахвърли върху Миранда с дива страст, която очевидно бе потискал в клуба под маската на презрение.

Но не само необуздания секс доставяше удоволствие на Миранда. Бе успяла да стане госпожа Закари Девъро и това бе най-добрата сделка в живота й.

Отначало побесня, когато разбра, че Елинор се готви да остави пълния контрол над „Лордс“ на Зак. Имаше, разбира се, и условие за наследството на Ана, но всички знаеха, че тя е мъртва от години. Един добър адвокат без проблем би анулирал тази клауза.

Не че Миранда бе лишена от наследство. Напротив, Елинор й бе оставила солидната сума от два милиона долара и ценни бижута, сред които бе безценната игла във форма на ягуар, принадлежала някога на дукесата на Йорк.

За Миранда оставаше и платното на Караваджо, поставено в златна рамка в библиотеката, натюрморт на Сезан, засега все още в трапезарията, а също и лондонския клон на „Лордс“.

Но това, което Миранда искаше най-силно и нямаше да получи след смъртта на леля си, бе властта.

В първия миг, когато прочете съвещанието, яростта я заслепи, а след това трябваше да се извинява за необуздания си гневен изблик на Теди Голбрайт. Но това не я обезсърчи и тя веднага състави нов план.

Щом нямаше да наследи контрола над „Лордс“, то тогава можеше да го спечели по най-древния начин, като омае един мъж и се омъжи за него.

Миранда погледна спящия си съпруг. Реши, че заслужава награда за блестящо осъществения замисъл и се измъкна от леглото. Облече се и взе такси към „Месбла“, най-големия и модерен бутик в Рио.

В магазина цареше оживление. Миранда мина покрай обвития в ухания козметичен щанд, множеството колани и чанти от крокодилска кожа, и пресече отдела за обувки. Качи се с ескалатора до единадесетия етаж и разгледа всичко от бельото до ленените покривки за маса, но не видя нищо, което да я изкуши. Най-сетне се върна на първия етаж, където бяха изложени по-обикновени бижута. От другата страна на пътеката, зад заключените стъклени витрини, където бяха бижутата уникати, една от продавачките, с дълга до кръста коса, разпалено убеждаваше млади японски туристи, че не могат да си тръгнат от Бразилия, без да са си купили обеци от розов турмалин.

Наблизо младо момиче в плътно прилепнала пъстра сексапилна рокля пробваше огърлица след огърлица, очевидно за да избере тази, която най-много би подхождала на красотата й.

Миранда взе чифт златни халки и ги приближи до ушите си. Огледа се и реши, че са отчайващо семпли.

Върна ги на стойката и избра чифт перли в рамка от австрийски кристал. Култивираните перли нямаха блясък. Рубините й се сториха мътни, а сапфирите — прекалено сини.

И ето че най-сетне очите й попаднаха на чифт обеци от зелени камъчета със златен обков. Сложи си ги и се усмихна на отражението си.

Великолепно! Погледна към продавачката, която подреждаше аквамарините. Доволна от избора си, Миранда свали обеците и с последен небрежно разсеян поглед ги пусна в чантата си от крокодилска кожа, носеща марка „Хермес“.

Усети познатия живителен трепет. Кръвта й блъскаше в слепоочията, докато се отдалечаваше към изхода.

Тъкмо бе стигнала до стъклените врати, когато дебел мъж на средна възраст в синя униформа се изпречи пред нея.

— Извинете, госпожо — каза той на английски и стовари огромната си лапа върху ръкава на черната й копринена рокля. — Ще трябва да дойдете с мен.

 

 

Както винаги екстравагантна, Софи уреди превоз за екипите и на трите сапунени опери, за да отидат в Колорадо, докато цареше временно затишие между Коледа и Нова година. За тази едноседмична почивка бяха поканени и актьори, които се снимаха в „Синьото езеро“, и новите сценаристи, привлечени от други продукции.

Алекс се опита да се измъкне.

— Имам толкова много неща — оплака се тя, подразнена от навика на Софи непрекъснато да променя сценария, което напълно объркваше идеите и плановете на Алекс за костюмите.

— Изобщо не се притеснявай — заяви Софи. Усмихна се, като си помисли каква изненада очаква младата работохоличка, която тя толкова много обичаше. — Нещата сами се подреждат. Винаги става така.

— Едва ли ще бъдеш толкова весела, когато се окаже, че Тифани няма какво да облече за дебюта си в шоуто.

— Тялото на Тифани е божествено! И в необработена кожа да я облечеш, пак ще обере овациите.

Алекс се засмя и се предаде.

Докато беше още малка, майка й, изглежда напълно обладана от някаква мания, местеше малкото им семейство от град на град, от щат в щат. Въпреки че прекараха почти цяла година в Дуранго, Алекс никога не успя да посети Аспен. Нямаше човек, който да остане разочарован от бившето миньорско селище.

Още от пръв поглед, обгърнатата от снежна пелена долина, бе запленила Алекс. Викторианската архитектура й се стори странна, малките магазинчета — очарователни, природата — неповторима, а хората бяха много по-гостоприемни и чистосърдечни, отколкото бе очаквала.

Остави се да бъде представена в тесния кръг знаменити личности, които редовно посещаваха Аспен, само заради чара и настоятелността на Софи. Високопланинската вила, останала в нейно владение след развода със съпруга й, се намираше само на две мили от центъра на селището. Огромната къща бе почти изцяло изградена от стъкло, което откриваше неповторима панорама към синьото небе, назъбените планини и бялата снежна шир. В почти всички стаи пращеше весел огън в каменните камини. В хола огромната коледна елха, украсена с американски и традиционно европейски играчки, се издигаше чак до високия таван.

На третата вечер след пристигането Алекс седеше на тежкото борово бюро в стаята си, приведена над скиците.

— Чук, чук! — сепна я глас откъм вратата.

Тя вдигна поглед. Беше Стоун Майкълс, който изпълняваше ролята на един стар приятел на Тифани, още от гимназията, понастоящем джаз саксофонист. Когато Алекс видя за пръв път привлекателните актьори като двойка, веднага й заприличаха на Кен и Барби, прословутите кукли.

— Претърсих цялата къща, за да те намеря.

Алекс въздъхна тихичко и остави молива. Очевидно Стоун бе поредният в списъка на Софи, с когото по-възрастната й приятелка искаше да я събере. Софи го бе открила на една бензиностанция на „Сънсет“ и след като го бе направила актьор, явно бе решила, че той е и най-подходящият мъж за Алекс.

— Извинявай. Точно смятах да взема душ и да дойда, но ме осени една идея и…

— И не можа да се въздържиш да я нарисуваш — довърши вместо нея Стоун и влезе в стаята без притеснение. Нещо в походката му й напомняше за Джеймс Дийн. Носеше две чаши бяло вино. Поднесе й едната. Тя я пое и въздъхна:

— Признавам се за виновна.

— И аз съм същият, когато работя над някоя роля.

Алекс му се усмихна и отпи от виното.

— Чудесно е! Благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое.

Той погледна надолу към скицника, любопитен да види последния й модел. Алекс раздразнено затвори папката. Беше перфекционистка и не обичаше някой да гледа работите й, преди да ги е одобрила самата тя. Стоун отпи от виното и подхвърли:

— Чаках те да се присъединиш към нас в горещия басейн.

По настояване на Софи Алекс бе прекарала целия ден с един страхотен едър мъж, същински Арнолд Шварценегер, който й преподаваше ски уроци не по-зле от Фол Мар. След безброй безуспешни опити да запази стойка и да взема правилно завоите, тя продължи да налита на най-близките преспи и когато усети, че всяко мускулче я боли до изнемога, се отказа и се върна в къщата. Стоун я бе убедил да се присъедини към веселяците в басейна и накрая тя бе приела. Самата мисъл, да се отпусне в топлата галеща вода й се струваше като истинска манна небесна. Но както често се случваше, докато стоеше под душа, й дойде идея за нов костюм от кадифе и дантела и тя се втурна да го нарисува.

— Знаеш ли — подхвана Стоун, когато тя не отговори веднага, — ако нямах достатъчно самочувствие, бих казал, че ме пренебрегваш. — Приятелската му усмивка й показа, че той не се сърди.

— Не е така. — Тя отново отпи от виното. — Доколкото си спомням, снощи ходихме заедно в града.

— С още петима, които да пазят честта ти — напомни й той. — А ти остана колкото да потанцуваш два-три пъти с мен. По дяволите, Алекс! Защо се прибра в девет?

Стоун беше приятен, но доста напорист млад мъж. Искаше й се да се насочи към някоя друга. Като например Бренда, сценаристката, която не криеше увлечението си по него.

— Съжалявам. — Алекс отмести ръката му, когато започна да си играе с обецата й. — Бях изтощена. Просто не съм свикнала на такава надморска височина.

Той я погледна укорително над чашата си.

— Защо усложняваш нещата, Алекс?

— Кои неща?

— Тези, между теб и… — Той взе ръката й в своята. — … мен. — Докосна я с устни. — Между нас.

Умората й бе взела надмощие и не й беше до любовни игри. Още от мига, в който се качиха на частния влак от Ел Ей, той непрекъснато се опитваше да я сваля. Не й се искаше да го огорчи и го отбягваше. Но това, помисли си Алекс, се оказа грешка.

— Няма никакво „нас“! — твърдо изрече тя и издърпа ръка.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм. — Алекс усещаше, че губи търпение. — Извинявай, Стоун. Намирам, че си чудесен човек и много те харесвам, но…

— И аз те харесвам. — Окуражен, той се опита да зарови пръсти в косата й.

Тя отново отблъсна ръката му.

— Харесвам те като приятел. Като колега от екипа на „Синьото езеро“. Но точно сега работата отнема голяма част от времето ми и не мога да си позволя каквато и да е връзка.

— Добре. — Този път усмивката му бе като на изгладнял хищник. — Нямам нищо против един малък флирт.

Защо ли винаги е така, зачуди се Алекс, най-хубавите мъже, се оказват пълни тъпаци. Напомни си, че работят заедно и няма смисъл да се карат. Остави чашата на масата, стана, сложи двете си ръце на широките му рамене и го погледна в очите.

— Слушай ме внимателно, Стоун. Забрави и за връзка, и за флирт. Дойдох тук, за да си почина. А това едва ли ще се нарече почивка, ако непрекъснато се опитваш да ме вкараш в леглото си.

Той я погледна с изражението на човек, който не разбира езика, на който му говорят.

— Ти сериозно ли… — не довърши той, напълно изумен.

— Напълно сериозно.

Стоун прокара пръсти през косата си и в очите му се появи огорчение и несигурност. Алекс започна да омеква.

— Трябва да поработя. Защо не предложиш на Бренда чаша вино?

— На Бренда ли?

— Новата сценаристка. Софи я открадна от „Пътеводна светлина“. Познаваш я, червенокосата.

— Високата и кльощавата ли?

Алекс въздъхна тежко.

— Стройна, Стоун. Казва се стройна. И ако не си забелязал, има страхотни крака.

— Бях прекалено зает да тичам след теб, за да забележа някоя друга. — Сините му като на Пол Нюман очи станаха замислени. — Защо пък да не я поопозная? — изрече на глас мислите си той. — Ако е сценаристка, може да вложи малко повече живец в героя ми.

— Чудесна идея! — Тя му се усмихна насърчително. — Желая ти успех.

— Благодаря, Алекс. Ти си върхът. — Наведе се, целуна я лекичко, съвсем по братски, и се запъти към вратата. Поспря пред огледалото и като си подсвиркваше, оправи вълнистата си руса коса.

Алекс се засмя, доволна, че се е спасила от упоритото му ухажване. Поклати глава и отново се наведе над скицника, за да довърши дантелените ревери.

 

 

През деня Рио гъмжеше от хора, но нощем сякаш всички излизаха навън да се веселят. Улиците се изпълваха с удивително привлекателни хора, в клубовете танцуваха и пееха неуморно. Луксозният хотелски апартамент на Зак и Миранда гледаше към залива Гуанабара, но в този момент Зак дори не забелязваше множеството светлини, сред които изпъкваше Захарната планина. Той крачеше нервно, обзет от гняв.

— Не разбирам — повтори той за сетен път. — В портфейла си имаш не една и две кредитни карти. Да не говорим за травел чековете, които са поне за пет хиляди долара.

— Доста повече — каза Миранда със спокойна усмивка, която го вбеси още повече.

— Защо, по дяволите, ти трябваше да задигнеш тези обеци?

Когато му се обади мениджъра на „Месбла“ и го събуди, Зак бе сигурен, че е станала грешка. Но когато пристигна в кабинета на охраната, се оказа, че всичко е истина. Жената, станала негова съпруга само преди три дни, бе хваната, когато се опитвала да задигне обеци за петдесет долара.

— По дяволите, поне смарагдите да бяха истински!

— Няма значение, чудесни са. Стават за всеки ден.

— Тогава защо просто не ги плати? Както правят всички.

— Нямаше да е интересно.

Тя въздъхна малко театрално, отиде до бара и взе бутилка шампанско. Направи се, че не забелязва гнева му и внимателно отвори бутилката. Сипа от искрящата напитка в две високи тесни чаши.

— Моля те, скъпи — измърка гальовно и нацупи устни, — та това е меденият ни месец! Нека не се караме.

Зак едва се въздържа да не удари с юмрук в стената.

— По дяволите, Миранда…

— Пийни си малко. — Тя му подаде чашата. В този миг Зак мрачно си помисли, че Ева сигурно е приличала на Миранда, когато е поднасяла на Адам лъскавата червена ябълка, с намерение да отвлече вниманието му от змията на дървото. — От изключително добра реколта е. Доста трудности създадох, докато го открият. Само заради теб.

Зак поклати глава, опитвайки се да потуши гнева си и отпи. Шампанското наистина бе чудесно, но му се пиеше бира. И то направо от бутилката.

Сам си бе виновен. Толкова искаше да бъде важна клечка. Израсна, без дори да е чувал за „Чипъндейл“, „Бакара“ или „Роял Долтън“.

Хората от фамилията им бяха все обикновени хора, бедняци и несретници, които дори нямаше какво да предадат в наследство на децата си. Те дори не бяха чували за такива баснословни богатства като това на Елинор Лорд.

Закари не можеше да разчита, на каквито и да е връзки и бе достигнал сегашното си обществено положение благодарение на ума, упоритостта и постоянството си, както и с готовността си да поема рискове. Но си бе струвало труда.

Ето че сега бе милионер, президент на международна компания. Бе заклет републиканец, независимо от факта, че винаги гласуваше за демократите. Посещаваше епископалната църква, въпреки че понякога се връщаше към младежките си години и все още изричаше по навик думите на латински. Членуваше в много престижни клубове, но тайно признаваше, че голфът е безкрайно скучен и отегчителен.

И най-сетне, наистина най-сетне, той бе женен за една изключително сексапилна, удивително красива светска дама. Тогава защо, по дяволите, се чувстваше така, сякаш нещо му липсваше?

Може би, защото току-що бе открил, че съпругата му, макар и от висшето общество, по душа е най-долна крадла.

— Трябва да изясним този въпрос, Миранда.

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че ужасно много съжалявам? — Гласът й бе нисък и приглушен. Гласът, с който винаги говореше, когато бяха в леглото. — И ако ти обещая, че това няма да се повтори никога вече. — Тя го погали по бузата. — Просто едно малко дяволче ме подтикна да го направя. — Очите й бяха широко отворени, искрени. — Нали знаеш, че не мога да устоя, когато ми се прииска нещо. Моля те, не ми се сърди! Готова съм да направя всичко, за да оправя настроението ти, скъпи — изрече задъхано тя. Когато върхът на езика й облиза лъскавите й устни, Зак си спомни за сутринта. Споменът за невероятните неща, които бе направила с езика си, го възбудиха. — Абсолютно всичко… — Тя го манипулираше като използваше секса, за да получи всичко, което пожелае.

Миранда забеляза, че съпругът й още се колебае и остави чашата на масата. След това започна лениво да се съблича с отработени движения, на които дори изкусните стриптийзьорки във „Фоли Бержер“ биха завидели. Очите й потъмняха от желание, докато разкопчаваше копринената си рокля, която небрежно пусна върху синия килим. Дантеленият й сутиен последва роклята и откри чудесните й заоблени гърди. Зърната й вече бяха втвърдени от възбуда. Тя стоеше срещу него гола, само с колана си за жартиери и черни, обточени с дантела, чорапи, все още с високите си обувки, сигурна в ефекта от съвършенството на своето тяло. Когато най-сетне свали и последното късче дантела, тялото на Зак вече пулсираше от желание.

Любиха се бързо и трескаво, но тази вечер Зак се почувства странно неудовлетворен и самотен.

 

 

Девет месеца след завръщането на Алекс в Щатите, в Ню Орлиънс започнаха снимките на „Синьото езеро“. Алекс нямаше търпение да види костюмите си на екрана и замина с екипа.

Знаеше, че Дебор и сестра му ще бъдат в града по случай откриването на новия клон на „Лордс“, но това не можеше да помрачи радостта й.

— Ти не си наред! — оплака се актрисата Мери Бет Олсън през последния им следобед в града.

Алекс вдигна поглед от полата, която забождаше с карфици, за да поправи малките дефекти. Макар и кадрите извън студиото да бяха готови, същите костюми щяха да бъдат използвани за сцените, които щяха да заснемат след завръщането им в Калифорния.

— Защо?

— Защото — продължи Оливия Дру, която играеше съпругата на петролния магнат, — си голяма глупачка.

— Предстои предпоследната вечер на Марди Грас, а ти още не си отишла на карнавала — натякна й Мери Бет.

— Имах много работа.

— Ти все имаш работа. Честна дума, момиче, правиш повече дори и от джуджетата на Дядо Коледа.

— Вече приключихме със снимките — опита се да я убеди Оливия. — Ела да се позабавляваме.

Идеята й допадна. Алекс наистина завиждаше малко на екипа, докато ги наблюдаваше как се забавляват, а тя си стоеше в хотела и правеше последни промени в колекцията от безброй костюми. От деня, когато се върна в Щатите, работеше неуморно. Сама си налагаше тази тежка програма и не си оставяше нито миг за развлечения. Отвсякъде във Френския квартал долиташе музика и говор на тълпи хора, дошли да се забавляват. Алекс усети, че се предава.

— Защо пък не. За малко може.

Час по-късно тя стоеше пред огледалото, взирайки се в променената до неузнаваемост жена отсреща. Роклята, която Алекс бе създала специално за Тифани, откриваше раменете й, а виолетовото, зеленото и златното веднага привличаха погледа. Сложи си златни гривни и огромни халки на ушите.

Изглеждаше превъзходно. Дори фантастично. Странното бе, че се чувстваше точно толкова неотразима, колкото и изглеждаше. След като бе положила толкова усилия да се промени, след като избяга от Дебор, Алекс бе преоткрила своята женственост.

— О, Господи, приличаш на някоя богата чаровна циганка с буйна кръв — отбеляза Оливия.

За жена, която изпълняваше ролята на богаташка, задължително облечена в костюм на Шанел, дори и когато подреждаше цветя, Оливия имаше доста скандален вид с черните си къси кожени панталони, яке и ботуши над коленете и с разпуснатата си черна коса. Когато я видя, Мери Бет застина от изненада. Всеки рокер си мечтаеше за такова гадже.

Самата Мери Бет се бе докарала като легендарната Покахонтас в автентичен индиански костюм от велурени бикини и корона от пера, купени от магазин на Чартс Стрийт.

Тази вечер Бърбън Стрийт гъмжеше от шумни веселяци, всеки грабнал чаша „Хърикейн“, прочутия коктейл на града, смесица от ром и плодов пунш.

— Връщам се в хотела! — извика Алекс два часа по-късно, надвиквайки гърмящия Диксиленд джаз бенд, за да могат да я чуят останалите от компанията.

— Толкова скоро?! — Оливия се олюляваше на високите си токове, но едър мускулест мъж, облечен като каубой, я подкрепяше. Тя бе пияна, но почти всички наоколо бяха в подобно състояние.

На Алекс й се струваше, че всички задръжки по отношение на пол, обноски и обществено положение са забравени. Млади и стари, мъже и жени, бедни и богати се бяха смесили като съставките на коктейла, който пиеха.

— Заболя ме главата. — В интерес на истината, не беше така, но ако останеше още малко, със сигурност щеше да я заболи.

— Имам аспирин — предложи Мери Бет и пъхна ръка в чантата си.

— Няма нужда, наистина няма…

— Чакай малко! Някъде тук е. — Мери Бет изсипа всичко на бара. Наоколо се разпиляха монети, смачкан пакет цигари и най-накрая — малка розова кутийка. — По дяволите! — изруга с пиянски глас актрисата. — Изпуснах си спиралата.

Трима мъже, маскирани като Мария Антоанета, веднага коленичиха, за да открият, а Мери Бет се разкиска неудържимо. Тя все още се смееше, когато Алекс стана от бара. Оказа се, че съвсем не е толкова лесно да се върне в хотела. Карнавалното шествие се носеше по улицата, а най-отпред дефилираха музиканти, облечени като морски създания — розови корали, екзотични риби и миди, които се поклащаха в такт с музиката, сякаш носени от подводни течения. Самото шествие показваше драматизиран откъс от пътешествията на Одисей, който завързан на мачтата, за да не се поддаде на Сирените, които от време на време изоставяха опитите си да го прелъстят и хвърляха наоколо балони, конфети и книжни ленти към маскираните зрители. Навсякъде по улиците гърмеше джаз. Алекс си проправяше път през шумната тълпа. На ъгъла на Бърбън Стрийт и Сейнт Питърс на пътя й се изпречиха трима пияни моряци.

— Я-я-я… — изфъфли единият от тях и в мътните му очи светна похот. — Че това е циганка гледачка!

Алекс се опита да ги заобиколи, но триото й прегради пътя.

— Защо не ми погледаш на ръка, сладурче — предложи другият моряк и протегна ръка към нея.

Алекс се направи, че не вижда протегнатата длан и се озърна с надеждата да привлече вниманието на дежурен полицай.

— Бихте ли ме извинили… — Тя направи крачка в другата посока, притеснена и объркана.

— Къде си се разбързала, захарче? — попита първият. Хвана ръката й и се наведе толкова близо, че тя усети алкохолния му дъх. Обзета от ярост и страх, Алекс се опита да издърпа ръка, но пръстите му се затегнаха в желязна хватка.

Като че ли тези тримата не й стигаха, ами зад нея изникна и още един.

— А, ето къде си била, скъпа — извика някакъв мъж на Алекс с престорена усмивка на облекчение. — Стори ми се, че те изгубих в заведението…

Той се връщаше в хотела си, когато забеляза, че непознатата е изпаднала в беда. Нима не си даваше сметка, че да се появи в такъв сексапилен костюм, и то последния ден на карнавала, бе равносилно да размаха червен плащ пред корида бикове? Ръката му се плъзна по рамото й и Алекс се вкамени от страх.

— Къде, по дяволите, беше? — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Върнах се от тоалетната, а ти бе изчезнала.

Алекс схвана веднага. Нямаше никаква представа кой е спасителят й, но в очите му прочете добронамереност и се почувства по-сигурна.

— Беше пълно с народ, излязох за глътка чист въздух и тълпата ме понесе.

— Толкова се притесних! — Жестът му бе изпълнен с нежност, когато се пресегна и махна кичур от челото й осеяно със златни конфети и книжни ленти. След това се обърна към триото, които си шепнеха нещо: — Благодаря ви, че сте наглеждали момичето ми — каза мъжът и ги изгледа поред. Бръкна в джоба си и измъкна няколко сгънати банкноти. — Да се почерпите с по една бира.

Двама от тях, макар че едва се държаха на краката си, бяха готови да приемат, но този, който държеше Алекс за ръката не остана доволен.

— Тъкмо смятахме да се позабавляваме.

— Чудесна вечер да се позабавлява човек — съгласи се непознатият. Усмихна се, но очите му останаха строги. — Приятно прекарване. — Той се обърна и поведе Алекс със себе си, но миг по-късно морякът отново ги настигна.

— Смятахме да се позабавляваме с малката циганка…

Мъжът усети, че Алекс трепери, и я прегърна по-силно.

— Страхувам се, че не успяхме да се разберем. — Гласът му звучеше приятелски, но черните му очи бяха твърди като гранит. — Тази дама вече е заета. Така че, вие момчета, най-добре си потърсете друга компания. Освен ако не сте решили да се срещнете с бреговата охрана. — В гласа му се прокрадна заплаха.

Последва дълъг напрегнат миг. Нито един от двамата мъже не трепна. Най-сетне морякът сви рамене.

— Абе, човече, я си я дръж — изломоти той. Обърна се и се заклатушка след приятелите си.

Алекс въздъхна облекчено и тъкмо се готвеше да му благодари, когато той се обърна към нея.

— Винаги ли сте толкова безразсъдна, госпожо? Или сте просто глупава?

Стоеше пред нея с леко разкрачени крака. Алекс си помисли, че вместо тъмния костюм би трябвало да е облечен като корсар, с лула и превръзка през окото.

Тя реши, че за тази вечер си е имала достатъчно неприятности с мъжете. Нямаше желание да слуша назидателна лекция, пък била тя и напълно добронамерена.

— А вие винаги ли сте толкова груб? — парира въпроса му тя.

— Ако сте толкова загрижена за добрите ми обноски, май не ви е мястото в този град, още по-малко по това време на годината. Имате страхотен късмет, че се появих. Къде сте отседнала? По-добре да тръгваме към хотела ви, преди някой друг пияница да реши да се прави на цигански цар.

Дланите й бяха все още влажни от преживяния страх.

— Мога и сама да се върна до хотела.

— Като ви гледам как сте облечена, сама няма да стигнете и до следващия ъгъл. Да не мислите, че в града има среща на скаути? А вие сама си го просите.

— Роклята ми не е по-предизвикателна, от който и да било друг маскараден костюм. — Очите й, блестящи като испански дублони, мятаха искри.

— Така е. Но повечето жени на улицата не могат да се мерят с вас. — Алекс предположи, че думите му са комплимент, въпреки че тонът му бе доста рязък.

— Винаги ли сте толкова очарователен? — попита мило тя. — Или може би да спасявате непознати жени ви е тайното хоби?

Стояха на сантиметри един от друг, без да откъсват очи.

И тогава, най-неочаквано, мъжът се усмихна. Чертите му се смекчиха и тя забеляза колко неустоимо привлекателен е той.

— По дяволите, много съжалявам — каза чистосърдечно непознатият. — Сигурно не е никакво извинение, ако ви кажа, че имах ужасен ден и си го изкарах на вас.

— Сигурно бяхте прав за тълпата — призна, макар и с нежелание тя. — Въпреки че не излязох сама.

— Да не сте изгубили съпруга си?

— Не съм омъжена.

— С приятел ли бяхте? — попита небрежно той, въпреки че с трепет очакваше отговора й.

— Всъщност, бях с приятелки, но аз реших да се върна в хотела, а те останаха да се повеселят.

— Ако ви се извиня за грубото държание, ще ми позволите ли да ви изпратя до хотела? Все още не ми се прибира — каза той, напълно забравил, че само преди минути му се искаше час по-скоро да стигне до апартамента си на последния етаж на хотела, където бе отседнал.

Нещо се породи в този миг помежду им. Някакво напрежение, което не бе просто привличане. Около тях се блъскаха и крещяха хора, но те стояха като уединен малък остров сред човешкото множество.

— С удоволствие — отвърна спокойно тя и в очите й припламна отдавна забравен пламък.

— Чудесно. — Той протегна ръка. — Между другото, казвам се Закари Девъро.

— Александра Лайънс. — Тя пое протегнатата ръка и потръпна от необяснимо вълнение.

До хотела й се стигаше за не повече от пет минути, но тази вечер, заради тълпите, щеше да отнеме най-малко половин час.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — попита Алекс. Не й се искаше да го остави да си тръгне толкова скоро.

Зак си напомни, че е женен мъж и интересът, който бе предизвикала у него Александра Лайънс, е по-скоро опасен, отколкото безобиден. Независимо от това че бракът му се очертаваше като ужасна грешка, Зак не беше мъж, който би отмъщавал с изневяра на съпругата си. Не че нямаше с кого, около него винаги се трупаха омъжени и неомъжени обожателки, които биха дали всичко на света, за да прекарат няколко часа в обятията му. Но Зак бе човек на думата, а бракът бе нещо много сериозно и отговорно. Не би поругал, брачната клетва „В добро и в зло…“

— С удоволствие бих пийнал — отвърна той и заглуши натрапчивия предупредителен глас, който прозвуча в съзнанието му.

Всички заведения наоколо бяха препълнени. Да става каквото ще, реши Алекс. И без това нямаха избор.

— Май ще бъде най-добре да се качим в апартамента ми и да извикаме някой от рум сървиса. — Тя го погледна в трепетно очакване.

Зак съзнаваше, че прави грешка. Но в този момент, в тази карнавална нощ, под звуците на джаз парче на Луис Армстронг, той усети как самоконтролът му, изграждан години, му изневерява.

— Чудесно — чу се да казва с приглушен глас, преди още да дойде на себе си и да промени решението си.

 

 

Докато Зак се бореше със съвестта си, Миранда се разхождаше покрай Мисисипи в компанията на някакъв непознат ръка за ръка. Пъхнати дълбоко в чантата й, лежаха чифт кожени ръкавици, които този път успешно бе задигнала от „Мезон Бланш“ на Кенал Стрийт.

Барът, в който влязоха, въпреки непретенциозния си външен вид, напомняше отвътре на онези старинни кръчми във „Вю Каре“, които поддържаха доста специална клиентела. Щом си поръчаха по един коктейл „Сазерак“, Миранда и нейният придружител се смесиха с тълпата на претъпкания дансинг.

Когато усети дългите тънки пръсти на облечената като мъж Мари Елен да опипват тънката й талия, Миранда се усмихна в нетърпеливо очакване.

 

 

Алекс бе наела малък хотелски апартамент със спалня и хол. Седнаха в хола, където имаше канапе и фотьойл, достатъчно далече един от друг, за да не предизвикват съдбата и да не се поддадат на изкушението.

Никога не бе срещала мъж, с когото толкова лесно и непринудено можеше да разговаря. Улови се, че му разказва за себе си много повече, отколкото на когото и да било друг — за детството си с майка си и брат си близнак, за постоянните премествания от град на град, за болката и самотата, след смъртта на Дейвид, а после и на майка й. Не можеше да спре да говори. Довери му дори мечтите си да стане известен дизайнер, описа времето, прекарано в Ню Йорк и в Париж. Разказа му всичко за „Синьото езеро“, за промените в сюжетната линия, които Софи правеше непрекъснато и за проблемите, произтичащи от това. Но не спомена нищо за връзката си с Дебор. Не че се срамуваше, напротив — бе дори горда, защото бе вдигнала глава и бе продължила напред.

Не спомена нищо и по друга причина. Все й се струваше, когато се връщаше към онези месеци, че всичко се е случило с друго момиче, много по-глупаво и наивно, отколкото се чувстваше тя сега.

— Господи… — въздъхна накрая, когато най-сетне се опомни. — Та аз не млъкнах.

Зак напълни чашите им от виното, което бяха поръчали.

— Приятно ми е да те слушам. — Жаждата й за живот бе заразителна. Макар че работеше в Холивуд, съвсем не бе приела манталитета и държанието на живеещите там. Тя бе най-естественото момиче, което някога бе срещал. Ако й го кажеше, едва ли би й прозвучало като комплимент. Но се оказа, че не е така.

— Но аз все още не знам нищо за теб — погледна го Алекс в очакване. — Само знам, че ще изглеждаш по-добре в блестяща рицарска броня, отколкото в костюм на Брукс Брадърс.

— Не съм имал костюм, докато завърших колежа — за собствено учудване призна той. Не се срамуваше от скромния си произход, но не бе и свикнал да споделя миналото си, още по-малко с току-що срещнат човек.

— Ясно. — Тя подви крака на канапето. — Ето един мъж, който дължи успеха единствено на самия себе си.

— Е, и на малко помощ от приятели. — Зак й разказа накратко за детството си, за годините, когато ходеха за риба и на лов с баща си. — Баща ми почина, когато бях на десет…

Алекс изказа съжалението си. Сама познаваше болката да загубиш родител. Не можеше да си представи как би живяла, ако майка й бе починала, докато двамата с Дейвид бяха още деца.

— Голямо ли беше семейството ти?

— Бях най-големият от осемте деца. Едно момче и седем момичета.

— Господи! Как си се справял?

— Без проблеми. — Зак винаги бе поемал отговорността в семейството, което много обичаше, и след смъртта на баща си веднага бе влязъл в ролята на втори родител. Когато майка му, останала без никакви пари, започна работа като домашна прислужница в града, Зак пое всички задължения в къщата и стана не само великолепен готвач, но дори се научи да прави прически на сестрите си. — Когато станах на шестнадесет, си намерих работа като докер в Ню Орлиънс, откъдето минаваше стоката на „Лордс“ — продължи разказа си той. — За стария магазин говоря. Днес открихме нов клон на веригата.

— Чух — кимна Алекс. Притесняваше се да не се натъкне на Дебор, когато пристигна в Ню Орлиънс и видя тълпите, които се стичаха за карнавала. Но скоро разбра, че е било глупаво от нейна страна да се безпокои. Възможността да се сблъска с този ужасен човек бе минимална. — Винаги съм харесвала „Лордс“. Всичко е подбрано с изискан вкус и стил.

— Благодаря, ще го кажа на когото трябва.

— Доста дълъг път си извървял от докер до изпълнителен директор. — Този невероятен мъж я интригуваше все повече и повече. — Ти ли си изпълнителен директор на веригата?

— Всъщност, аз съм президент на компанията.

Тя не се учуди. От Закари Девъро се излъчваше такава сила.

— Впечатлена съм.

— Просто имах късмет. А и не беше толкова лесно. — На Алекс й хареса, че не е самовлюбен и надут. Струваше й се, че този мъж ще успее във всичко, с което се захване, независимо дали беше лесно, или не. Когато му каза какво мисли, той сви рамене. — Честно казано, през последната година в гимназията, когато още работех като товарач, ми предложиха да работя за „Лордс“, след като завърша. Исках да започна работа.

— Но…

— Майка ми не бе съгласна. Искаше да отида в колеж.

— Всяка майка мечтае децата й да се изучат. Моята години наред пестеше всяка стотинка, за да мога да уча в Академията за мода. — Тя също не бе съгласна, когато Алекс напусна, за да се грижи за нея.

— Това не беше традиция в семейството — довери й Зак. — По времето на баща ми, всеки, който отивал в колеж, бил смятан за мързеливец. Но родителите ми разбрали, че времената се менят и бъдещето на децата им не е сред траперите.

— Сигурно ти е било много трудно… — прошепна Алекс и се замисли. — Когато пристигнах във Франция, се чувствах така, сякаш бях кацнала на луната, а и всичко изглеждаше толкова по-различно от нещата, с които бях свикнала.

Значи тя бе склонна да разсъждава трезво, освен че беше много красива, помисли си Зак, и се изплаши за себе си.

— Аз бързо свикнах с новата работа — отвърна той, когато си спомни периода на приспособяване.

Тя отпи от виното и го погледна с интерес.

— В кой колеж си учил?

— Получих стипендия като състезател по американски футбол за Тюлейн, тук в града. — Това му бе позволило да работи на половин ден в „Лордс“, докато го повишиха в продавач. Всяка стотинка, която изкарвал, изпращал на майка си. Тя си го представи с подплънките на раменете и прилепналите бели панталони и реши, че сигурно е изглеждал великолепно.

— Добър ли беше?

— Така казваха — сви рамене Зак. Всъщност бе успял да впечатли всички. — Макар още първата година да получих фрактура на коляното точно в края на сезона и това завинаги прекърши надеждите ми да стана национална звезда.

— Сигурно си се чувствал безкрайно нещастен. — Алекс добре познаваше чувството, когато младежките ти мечти рухват.

— За малко. Но има едно нещо, на което ме научи животът — как да отвръщам на удара. С една дума, когато завърших, имах диплома и за маркетинг, и за търговия… После записах мениджмънт, а след три месеца защитих кандидатска степен в същия колеж. — Всичко, което бе постигнал, бе благодарение на Елинор. Шест месеца, след като бе назначен на пълен работен ден, той предложи нова система за зареждане, която веднага привлече вниманието й. Елинор винаги разпознаваше таланта в мига, в който се натъкнеше на него, и предложи да му плати обучението в Харвард. Зак отказа да вземе парите като подаяние, но бе готов да ги приеме като заем, който да изплаща на вноски след завършването си. — След това се върнах на работа в централното управление на „Лордс“ в Ел Ей. — Той разпери ръце. — Край на приказката — завърши той, без да споменава нищо за шеметното си изкачване до поста вицепрезидент, а после и до президент.

— Съпругата ти сигурно много се гордее с теб — рече тя, разочарована, че е забелязала златната му халка.

— Сигурно. — Безразличието му веднага пролича.

— Тя с теб ли е сега?

— Миранда урежда бутиците на Дебор и дойде за откриването. — Нито се учуди, нито се почувства разочарован, когато жена му предпочете да прекара вечерта с дизайнера и малко странната му сестра, вместо със съпруга си.

След завръщането им от Рио преди тринадесет месеца, едва ли бяха прекарали повече от пет дни заедно. Работата ги поглъщаше и се налагаше доста да пътуват. Но той се бе питал много пъти, дали, ако наистина се обичаха, нямаше да намират начин да прекарват повече време заедно. За съжаление, когато жена му все пак благоволи да се присъедини към него в имението във френско-нормандски стил, което бе настояла да купят в Брентуд, сякаш леден вятър премина през къщата и помете спокойствието и тихото всекидневие.

Алекс забеляза как той се намръщи.

— Да не би жена ти да е Миранда Смайт?

Не можеше да си представи този мъж, женен за войнствената напориста лейди Смайт. Алекс знаеше старата поговорка, че противоположностите се привличат, но Закари Девъро и Миранда Лорд Баптиста Смайт бяха най-неподходящата двойка в цялата вселена.

— Така се казваше — поправи я Зак. — Познаваш ли я?

— Виждала съм снимката й в пресата. — Ако споменеше нещо повече, щеше да се наложи да разкаже и за времето, прекарано с Дебор, а Алекс нямаше да позволи онзи мръсник да й развали вечерта.

Сякаш почувствал се гузен, че е женен, Зак се впусна да й разказва в продължение на час за съпругата си. Спомена за успеха, който имаха колекциите на Дебор. Не спомена само за честите кражби на Миранда от магазините. Почти не минаваше седмица, без Зак да получи най-дискретно сметката за нещо, което жена му не се бе въздържала да вземе. За щастие, след преживяното в Рио, Миранда посещаваше само магазини, в които имаха открита сметка. Очевидно нямаха смелостта да я хвърлят в затвора заради шал на Хермес или парфюм „Обсешън“, които спокойно можеше да си позволи. Но разказа с какво желание Миранда е променила лондонския клон на „Лордс“. Пропусна също да спомене колко хладни са станали отношенията им след завръщането от Рио. Не можа да признае, че сексът е бил причината за заблудата, която ги накарала да сключат брак. А сега, след като съвсем скоро бяха отпразнували първата годишнина от сватбата си, отношенията им още повече бяха охладнели. Но не можа да не изтъкне изключителния вкус на жена си към красивото, както и способността й да привлича английското висше общество на приемите, които даваше, и по този начин увеличаваше клиентите им. Не каза и дума за това, че напоследък, когато благоволеше да му проговори, ставаше въпрос само за дрехи, партита и конни състезания, или за да го осведоми кой си е направил пластична операция, чия съпруга е избягала с инструктора си по карате, кой член на яхтклуба в Палм Бийч с коя омъжена принцеса от малко европейско княжество прелюбодейства, за което дори не бе чувал. Не пожела да коментира и увереността си, че Миранда едва ли е толкова заета, щом ходи къде ли не с единствената цел да бъде видяна в компанията на някои високопоставени особи и богаташи, а иначе не й оставаше време за обикновени всекидневни неща.

Въпреки дискретността, с която говореше, Алекс си направи някои заключения. И макар той да не споменаваше много за семейството си, подозираше, че нещата не вървят добре.

Това съвсем не й влизаше в работата. Зак я привличаше, но тя нямаше намерение да се забърква с женен мъж.

Той усети, че разговорът замира и отново се върна на идването на Алекс в Ню Орлиънс. От деветнадесет месеца сериалът „Синьото езеро“ се бе превърнал в смисъл на живота й, бе ангажирал дните и нощите й. И ето че в тази дълга карнавална нощ отново се бе замислила за бъдещето си като дизайнер.

Зората бавно проникваше през прозорците. И чак сега Алекс се почувства изтощена.

— Не мога да повярвам, че говорим цяла нощ — въздъхна тя.

— Карнавалът провокира полета на фантазията, пробужда спомени… — Зак знаеше, че трябва да стане, да й благодари за незабравимата нощ и да се върне в своя хотел, където грешната му жена сигурно вече се бе прибрала.

И двамата замълчаха. Зак, отпуснат на фотьойла, Алекс, сгушена в ъгъла на канапето, вперила поглед в изгряващото слънце, което оцвети небето в златно и рубинено.

През часовете, прекарани заедно, той бе разбрал, че Александра Лайънс е чудесен човек, изпълнена с топлота, че е изключително талантлива, интелигентна и чувствителна. Не можеше тъкмо сега, след това откритие, да си вземе сбогом.

Начинът, по който тя му въздействаше, бе изключителен. Все пак от месеци бе сам, а Александра Лайънс бе изумителна жена. Като всеки нормален мъж Зак не можеше да остане безразличен към красивите жени. Най-учудващото бе как Александра успя да обсеби мислите му за толкова кратко време. Разбра, че я желае и то не просто за една нощ.

Сякаш бе попаднал на плаващи пясъци. Правиш само една стъпка и пропадаш.

— Майка ми се жени днес — съобщи й той. — Едва ли някога си присъствала на траперска сватба.

За миг тя си спомни времето, когато съвсем наивно правеше планове за парижката си сватба.

— Не, но от всичко, което ми разказа, сигурно е нещо много специално.

— Така е. Искаш ли да дойдеш?

Да, отвърна непокорното й сърце.

— С теб ли? — предпазливо попита тя.

— Приятно ми е да съм с теб. — Каза го уж небрежно.

— А жена ти? — насили се да попита Алекс.

— Миранда няма да дойде. Тя не е много очарована от произхода ми.

Преди да се оженят, Миранда проявяваше ненаситен интерес към всичко, свързано със Зак: детството му, прекарано в Луизиана, семейството, жизнения му път и преживените трудности, кариерата му в „Лордс“. Напоследък съвместният им живот и всичко, свързано с него, я отегчаваше до смърт. Санта Барбара също я отегчаваше. И Лос Анжелис бе отегчителен — непрекъснато печало слънце. Всички бяха толкова досадни. Дори и Зак, крещеше истерично и рискуваше кристалните сервизи да се изпочупят. Непоносимо отегчителен! В очите на Миранда, съпругът й бе направил непростим грях.

Трябваше му време, и то след като се ожениха, за да разбере, че въобще не познава Миранда. Жена му се променяше с всеки изминал ден. Всичко, което правеше, всичко, което казваше, се оказваше още един удар върху образа, който тя внимателно и прецизно си бе създала в неговите очи.

Ако той бе разочарован от брака, а той наистина беше, сам си бе виновен. Още от самото начало бе разбрал, че Миранда води разпуснат живот.

Зак бе започнал да се чувства все по-самотен и изоставен, в очакване на фаталния сблъсък.

— Ако не си се наспала — каза той, притеснен от колебанието й, — церемонията ще се състои чак вечерта. Мислех да се върна до хотела. Можем да се срещнем тук към два-три.

Преди да си наложи новия начин на държание, Алекс бе много импулсивна. Може би някои биха сметнали подобно поведение за глупаво, особено след инцидента с Дебор, но животът като цяло й се отплащаше горчиво за доверието, с което подхождаше към хората. Честно казано, вече й бе омръзнало да живее с тази маска, преструвайки се, че е друг човек. Започваше да се уморява от внимателно подбраните дрехи в убити нюанси, от спокойното държание. Едва тази вечер, когато облече циганската рокля, тя пусна от бутилката духа, символизиращ личността й — буйна и невъздържана, а сега не беше сигурна дали иска отново да го върне обратно. Подозираше, че няма да успее да го стори. Съзнаваше, че е силно привлечена от този мъж, макар и женен, и си повтаряше, че трябва да откаже, но вместо това си пое дълбоко въздух, запрати предпазливостта си по дяволите и каза:

— С удоволствие ще дойда с теб на сватбата на твоята майка, Закари.