Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (35) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Тридесет и пето събитие
Ние съществуваме!

— Костя — казах аз и престанах да хълцам и да се обливам в сълзи. — Ти ли си?

— Аз! — каза Костя отгоре, но гласът му бе глух и далечен, сякаш идваше от небето.

— Ти вече… т-а-м ли си?

— Къде т-а-м?

— Е, къде там, на о-н-я свят, нали?

— Защо пък на о-н-я свят?… На стобора съм, а не на оня свят! Какви ги дрънкаш врели-некипели!…

— Защо ме лъжеш, Малинин? Нали с очите си видях как те изяде една птица. А щом те е изяла, то не можеш да седиш на стобора.

— Кого изяде птицата? Мене ли?… Тебе изяде, а не мене, с очите си видях.

— Аз пък ти казвам, че изяде тебе!

— Как така ме е изяла, като жив и здрав си седя на стобора? Отвори си очите и ще се убедиш!

— „Отвори си“! Ами ако се боя?

— От какво се боиш?

— Ще си отворя очите, а ти не съществуваш — казах аз и отново пролях цели два потока сълзи.

— Добре — каза отгоре гласът на Костя Малинин, — сега ще се убедиш съществувам ли аз, или не съществувам.

Горе нещо се размърда, зашумоля и после скочи на гърба ми.

Паднах на земята и отворих очи. Костя Малинин бе жив, не можеше да има никакво съмнение. Беше ме яхнал, бъхтеше ме с юмруци и говореше:

— Е как, съществувам ли, или не съществувам? Съществувам или, не съществувам?

— Съществуваш! — закрещях аз и заедно с Костя, се затъркалях по тревата, застлана с жълти листа. — Костя Малинин от семейството Малинини съществува!!! Уррра!!! Уррра!!!

— Значи с-ъ-щ-е-с-т-в-у-в-а-м-е?

— С-ъ-щ-е-с-т-в-у-в-а-м-е значи?

— А как съществуваме ние с тебе?

— Като хора!

— Като ч-о-в-е-ц-и!

— Уррра!!! — викнахме от радост в един глас и пак се спуснахме да се прегръщаме.

— Чакай! Чакай! — казах аз на Костя. — Я дай да те погледна…

— Ти пък, Юрка! — засмя се Костя. — Да не би да не си ме виждал?…

— Не съм те виждал! — казах аз. — Никога по-рано не съм те виждал, а и ти също не си ме виждал истински… А най-важното, че по-рано сам себе си не съм виждал, а и ти сам себе си не си виждал…

И ние взехме мълчаливо да се гледаме един друг. Костя гледаше мене, а аз гледах Костя и не само гледах, а го разглеждах целия от главата до петите, разглеждах го като някакво потресаващо чудо на природата. Известно време например, опулил очи, гледах му ръцете, изподраскани и ожулени от боя. По-рано за нищо на света не бих обърнал внимание нито на своите, нито на чуждите ръце. Ръце като ръце… А сега не мога да откъсна очи от тях. Това се казва ръце! Това не са никакви мравчи крачка или врабешки крилца! Вие също никога не сте обръщали внимание на ръцете си, нали? Не, може би някое от момчетата и да е обръщало внимание, но момичетата положително не са, защото момичетата обръщат внимание само на лицето си.

А главата!… По-рано и на главата си не обръщах никакво внимание. Глава като глава. Стои си на раменете и толкова! Нахлупиш каскет — и толкова! Пофантазираш — и край! А сега, сега… След всичко, всичко, което преживях, аз вече знаех положително, че ако човешките ръце са чудо, то гла-ва-та е най-голямото чудо от всички чудни чудеса. Главата дори и на Венка Смирнов е чудо. Само че той още не знае това и, второ, не умее да използва чудото. А такива хора като Венка могат навярно да се насъберат много по земното кълбо. И в Америка има Венка Смирнов, и във Франция, и в Англия… Навсякъде има деца, които за нищо не мислят, и такива, които мислят съвсем не за това, за което трябва да мислят — такива също има. Например аз и Костя Малинин! Но сега зная съвсем точно защо става всичко това: защото не всички деца знаят колко е интересно да мислят изобщо и особено да мислят за това, за което трябва да се мисли. Да мислят и да разсъждават! И то не така, инстинктивно, както се казва, мравешки, а да мислят истински — по чо-веш-ки!!!

Не зная още колко време щяхме така да седим с Костя на тревата и да мислим за едно и също нещо…

Костя, разбира се, нищо не ми говореше, но аз чувствах, чувах, честна дума, готов съм да си отсека главата, чувах, че Костя Малинин мисли дума по дума за същото, за което мисля и аз. Но в разгара на нашите размишления от дървото скочи на гърба ми нещо пухкаво и така се вкопчи през ризата в изпохапаното ми от мравки и изкълвано от врабчета тяло, че едва не писнах.

— Муска! — закрещя зарадван Костя.

Разбира се, това беше тя — нашата Муска, същата Муска, която на два пъти искаше да ме изяде, когато бях врабче.

— Аха, Муска! — завиках аз, като я дърпах от гърба си. — Ей сега ще ти платя за всичко! Муска! — Исках да я хвана за ухото, но ми попречи Костя Малинин.

— Хайде, Баранкин! — каза Костя. — Прости й в радостта си, щом като всичко вече завърши добре!…

Костя, изглежда, така се зарадва пак, че всичко завърши благополучно и дори чудесно, че се хвърли и взе да ме прегръща с все сила. После аз прегърнах от радост пейката, същата пейка, на която седяхме Т-О-Г-А-В-А, после прегърнах стобора до брезата, а после заедно с Костя прегърнахме брезата, същата бреза, под която беше скамейката, където за първи път в живота ми дойде наум мисълта, че, видите ли, аз съм се уморил да бъда човек…

— Аз ги търся по всички дворове, а те прегръщат дърветата! — викна Мишка Яковлев от велосипеда, когато заедно с Алик влетяха неочаквано в двора.

После се показаха Зинка Фокина, Ера Кузякина и всички останали.

— Мишка! — викнахме с Костя в един глас, нахвърлихме се върху Яковлев от двете му страни и го притиснахме в обятията си.

От изненада Мишка изпусна кормилото и падна на земята. Ние с Костя продължавахме да прегръщаме и целуваме Мишка Яковлев и Алик Новиков.

— Какво ви стана? Да не сте се побъркали? Нали вчера се видяхме! Ама какво правите, също като момичетата! — бранеха се от нас и Алик, и Мишка.

— Алик и Мишка! — каза Костя Малинин със сълзи на очи, като мляскаше Яковлев по ухото. — Да знаете какво стана тука без вас!

— Какво стана? Къде стана? — наостри уши Алик.

— Каквото б-е-ш-е, м-и-н-а — казах аз и така погледнах Костя Малинин, че той си прехапа езика.

В това време ни обкръжиха момичетата от нашия клас.

— Търсят ги, разбира се, по целия град — каза Ера Кузякина, — а те, разбира се, се търкалят в тревата!…

— Баранкин! — каза Зинка Фокина. — В края на краищата имате ли намерение да учите, или не?

— Зиночка! — казах аз. — Зиночка! — повторих аз. — Само ако знаеш к-а-к възнамеряваме с Костя да у-ч-и-м!

— И да учим, и да работим! — каза Костя и взе лопатата от ръката на Ера Кузякина.

А пък аз взех лопатата от Зинка Фокина.

— Баранкин! — каза Ера. — А защо вие с Костя сте като ненормални? И поведението ви също… — добави тя.

— Затова защото!… — виках аз.

— Е, хайде, да вървим — каза Мишка, — че и без това толкова време загубихме напразно!…

— Една минутка! — казах аз. — Ученици!… Аз трябва да ви кажа, че човек — това звучи!

— Баранкин — каза Ера. — Казваш го неправилно! Трябва да се каже: „Човек — това звучи гордо!“.

— Добре, Ерка! — казах аз. — Ние сега по-добре от тебе знаем как звучи чо-век! Така ли е, полумесецо?… Тоест така ли е, Малинин?

— Така е, Баранкин!

След тия думи ние с Костя притиснахме пак Мишка Яковлев в обятията си.

— Хайде — каза тържествено Костя Малинин на мене и Мишка — да плъзваме, нали?

Като каза това, той се приготви да лази на ръце и крака. Добре че успях навреме да го хвана за яката.

— Накъде да пълзим? — попита Мишка. — Защо да пълзим?

— Виждате ли ги! — развика се Ерка Кузякина. — Те пак започват своите номера!

— Малинин! — извиках аз страшно. После също така страшно му дадох знак с очи да изхвърли веднага от главата си старите мравчи навици.

— Искам да кажа: да по-ле-тим-тим-тим! — рече Костя и почна да маха с една ръка като с крило на полумесец. Добре че навреме успях да го хвана за ръката.

Всички, разбира се, пак взеха да ни гледат, като че сме ненормални. А аз? Можех ли нещо да им обясня? После стиснах силно-пресилно ръката на Костя и казах многозначително:

— М-а-л-и-н-и-н… — казах аз. — Чвик! Изчвик! Тоест…

— На един дъх-ъх-ъх… — каза Костя.

Децата пак не разбраха, но Костя ме разбра! И аз го разбрах! И нищо повече не казахме, защото и тримата (аз, Костя и Мишка!) литнахме да учим. Тоест не литнахме, а, разбира се, изтичахме, но сякаш полетяхме.

На стълбата съвсем неочаквано се сблъскахме с Венка Смирнов. Нали го помните? Той ни стреляше с прашка, когато бяхме с Костя врабчета. А когато бяхме пеперуди, искаше да ни откъсне крилцата!… А когато бяхме мравки, развали мравуняка ни!…

— Привет! — каза Венка, като присвиваше очи и скачаше надолу през две стъпала наведнъж.

Успях да го хвана за ризата и да го спра.

— Какво искаш? — каза Венка.

— Ето какво! — казах аз и му плеснах един шамар.

— За какво? — попита Венка.

— Друг път да не ме стреляш с прашка!

— Кога съм те стрелял с прашка?

— Когато седях ей на онова клонче! — посочих аз през прозореца същата топола, от която едва не ни събори Венка със своята катапулта^[1].

— Кога си седял на това клонче? Какви ги дрънкаш, Баранкин, какви са тия щуротии?…

— Щу-щу-щуротии ли? А помниш ли двете врабчета на тополата?

Венка присви очи, като размишляваше как по-добре да отговори на въпроса ми.

— На ти един и за пеперудите! Та друг път на нас, тоест на тях, да не късаш крилцата!… А това е за мравките, да не ровиш с лопата мравуняка…

И плеснах още два пъти Венка по врата, взех му от джоба прашката с оптическия мерник, скъсах я и се спуснах да догоня Мишка и Костя.

— Баранкин! — чу се отдолу гласът на Венка.

— Какво искаш?

— Все пак аз нищо не разбрах!

— Като станеш ч-о-в-е-к, в-с-и-ч-к-о щ-е р-а-з-б-е-р-е-ш! — викнах аз, като се надвесих над перилата.