Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (22) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Двадесет и второ събитие
Прощавайте, деца! Може вече да не се видим…

— Знаеш ли — казах аз на Костя, — я най-добре да отхвърчим в някоя зеленчукова градина. Сега там е хубаво; всичко е узряло: и репите, и морковите, и зелето! Има и цветя. Пък и хората не са толкова много.

— Ех ти, нещастна зелева пеперудо — каза Костя. — Не бива сега да отиваме в никаква зеленчукова градина.

— Защо пък?

— Защото сега във всички зеленчукови градини тровят такива вредители като тебе.

— С какво ги тровят?

— С какво ли? С различни химически отрови…

След тези думи просто крилцата ми се отпуснаха и пред очите ми заплуваха някакви разноцветни кръгове.

— И какво излиза? — възмутих се аз. — На улицата току-виж откъснали ти крилцата, в градината те тровят, в небето врабчетата те кълват… Тогава защо се превърнахме на пеперуди? За да пукнем от глад ли?

— Добре, Баранкин — каза Костя, — не се тревожи. Ще те нагостя с нектар. Да хвръкнем!

— Къде?

— В училищния двор!

— Ами там децата садят дървета!

— Точно това е хубавото! Там и с нектар от цветя ще се наядем, и с децата ще се видим…

Костя Малинин каза тези думи така, като че много му е домъчняло за нашия клас.

— Тъй да бъде! — казах аз. — Там и децата са познати. Може да не ни закачат…

Да си кажа право, и на мене ми се прииска да се видя с децата. Не знам дори защо. И макар че страшно много ми се ядеше, неочаквано силно ми се прииска просто да прелетя край нашето училище, край скъпия клас, с който ме свързваха толкова чудесни спомени!… Кой каза „чудесни“? Кой каза „покрай скъпия клас?“ Нима го казах аз, Баранкин? Какво става с мене? Май започвам да се побърквам от глад. За да се опомня, аз се отърсих като куче след къпане.

И добре сторих, защото след отърсването тъжните ми мисли като пръски се разлетяха в различни посоки и изведнъж ми олекна. Сега вече можех да мисля за срещата мъжествено, без всякакви вълнения, а не като Костя Малинин. Щом заговорихме за децата, и очите му станаха едни такива големи-големи и дори ми се струва мокри-премокри.

— Там ще закусим — каза тъжно Костя Малинин.

— И ще обядваме, и ще вечеряме — казах аз с бодър глас, защото чувствах, че само закуска ми е малко.

Хвръкнахме от часовника и в надпревара полетяхме към училищната градина. За първи път в живота си ние с Костя Малинин се втурнахме към училището с такава скорост, с каквато обикновено бързахме от училище за в къщи. Аз, разбира се, бях уверен, че пръв ще долетя в градината. Но какво бе моето учудване, като веднага изостанах от Малинин с три къщи. Отначало дори не повярвах на очите си. Костя го считаха за най-слабото момче в класа и в часовете по физкултура не се опитваше дори да се състезава с мене. Виж, по физкултура в бележника ми имаше само шестици. Но мама, кой знае защо, никога не смяташе тези шестици за истински. Реших да се понапрегна и замахах като луд с жълтите си триъгълници, но и това не помогна ни най-малко. Костя-полумесеца летеше като по линия, разсичаше с натруфените си крила въздуха и причиняваше някакво изкусно красиво свирене, пък аз през цялото време пропадах, както и преди, във въздушни ями, преобръщах се от една страна на друга, премятах се презглава и беззвучно се наклонявах ту на едното крило, ту на другото.

Като забеляза, че изоставам, Костя Малинин за мой срам се върна обратно и ми каза на мене, на Баранкин, първия борец в класа, думи, които няма да забравя цял живот: „Хей ти, зелева пеперудо! Не можеш ли да летиш по-бързо? Защо все изоставаш?“. Като каза това, той сякаш напук пак ме изпревари, после пак се върна, после пак ме изпревари и викна: „Баранкин! Защо летиш като баница със зеле? Давай газ! Нектарът е близко!“. Тия думи на Малинин също никога няма да му простя.

Когато той, загребвайки въздух с крилата си като с весла, прелетя още веднъж тържествено над мене, аз се хванах за задните му крачета и така се закачих за Малинин на буксир. Като се убеди, че вече няма да изоставам от него, Костя престана да ме обсипва с отровни думички. Колкото и да се опитваше да се отърве от мене — не сполучи.

— Нещо тежичко стана летенето! — каза Костя. — На един дъх-ъх-ъх!

— А според мене летенето стана по-леко! — казах аз и си помислих: „Нека Костя поработи и за двамата, щом има такива криле. Аз го мъкнах на опашката си, когато беше врабче, сега малко да си почина“.

Прибрал крилца, аз се плъзгах по въздуха след Малинин и се наслаждавах на изящното свирене на Костините крила и само на вид помахвах от време на време с равнобедрените си триъгълници. Така на буксир Костя ме докара до самото училище, до онова място в градината, където нашият клас садеше дръвчета.

— Спирай! — викнах аз на Костя, когато той, пъхтейки, ме мъкнеше покрай оградата на училището.

Кацнахме на един от первазите на прозорците на третия етаж, допълзяхме до самия му край и погледнахме надолу. В градината кипеше работа. Едни деца, като си подвикваха весело, копаеха дупки, други слагаха грижливо в земята фиданки и с лейки ги поливаха с вода. Костя Сергеев нарочно се бе изпоцапал целият с пръст и правеше разни гримаси. Всички се смееха. Всички бяха доволни! На всички им беше добре!

— Нека си работят! — каза Костя. — Те работят, а ние ще ядем нектар. Ако знаеха, че ние ще ядем истински нектар, сигурно щяха да завиждат…

— На кого — на нас ли? — попитах аз.

— На нас, пеперудите… — каза Костя Малинин неуверено.

Спомних си „спящата красавица“, клъвната от безопашатото врабче, вслушах се в куркането на гладните ми черва, погледнах с омраза врабчетата, които сновяха нагоре-надолу из училищната градина, и казах:

— Да, разбира се. Биха ни завидели… — Казах го без всякакъв ентусиазъм, обърнах гръб на децата и видях как през училищната врата влетяха на велосипед Мишка Яковлев и Алик Новиков (той седеше на багажника).

Те крещяха с всички сили, стигнаха до Зинка Фокина, скочиха на земята и започнаха да разказват нещо на нея и обкръжилите я деца. Никой вече не се смееше, не се шегуваше, а Костя Сергеев дори изтри с кърпичка лицето си и престана да се криви.

— Случило се е нещо — каза Костя.

Аз мълчах. Мишка и Алик, като поговориха с председателката на класа, седнаха пак на велосипеда и се понесоха. Зинка Фокина сложи ръка над очите и загледа след тях, после извика още три от нашите момчета, взе им лопатите и им даде някаква задача.

Децата изтичаха на улицата и се пръснаха в различни посоки.

— Търсят някого… — каза Малинин.

— Не някого, а нас с тебе! — казах аз на Костя.

— Нека! — каза Костя. — Те ще ни търсят, а ние ще си лапаме нектар. Хвръквай!

Аз мълчах. Гладът ми, разбира се, все повече и повече растеше и нектарът беше близко… Но и врабчетата бяха около нас и цвърченето им убиваше апетита ми.

„Дано само не ни клъвнат…“ — мислех си аз, като гледах врабчетата да сноват между лехите с цветя. Едно помислих, а казах, разбира се, съвсем друго.

— Хвръкваме! — казах аз високо и решително, а добавих на себе си: „Прощавайте, деца! Ако врабчетата клъвнат мене и Костя, то сигурно вече няма да се видим!“.

Прицелих се в цветната леха, разперих крилца и като лястовица се стрелнах от перваза надолу, сякаш скочих от трамплин в студена вода.