Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (13) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Тринадесето събитие
За какво цвърчат бабите

Надзърнах изпод крилото и видях до себе си стар проскубан врабец.

— Ти, пти-че жълтоклюно — каза ми старият врабец, — през цялото време те наблюдавам от брезата. Чу-чу-дак ли си, или глупак, или се преструваш на такъв.

— Какво искате от мене?

— Не нагрубявай възрастните.

— Не нагрубявам. Такъв ми е гласът.

За да се отърва от стареца, аз пъхнах отново глава под крилото си, но старецът пак ме клъвна до болка по шията.

— Ще внимаваш, когато с тебе разговарят по-възрастни! Не бъди лош! Почитай възрастните! По-чи-чи-тай!

— Не съм лош, а сговор-чив-чив!

— Какви глупости чуруликаше за котките? Какви близки котки могат да имат врабците? Ах, вие пти-пти-птички! На какво ви учат родителите?

Старецът вдигна очи нагоре и зачурулика колко прилежни и послушни били по негово време врабчетата, колко умни били, не като сега.

Струваше ли си да се превръщаме във врабчета, за да слушаме тая глупава нотация. И у нас бабите, като насядат вечер по пейките, само за това цвърчат, тоест разговарят.

— Вие чии деца сте? Чии сте? Чии сте? — попита ме старчето.

— Ничииии! Ничиии! — казах аз и литнах от клончето.

— „По-чи-чи-тай, не почи-чи-тай“! — каза Костя, като махаше крила. — Ча-ча-чалнат някакъв!

Кръжихме над нашия двор да търсим място, където да няма врабчета. Макар и сам да бях врабче, но кой знае защо, изведнъж пожелах да съм по-далеч от тях. Запознанството с безопашатия и със старчето съвсем не ми направи приятно впечатление. А най-много ме разстройваше това, че мина вече половин час, откакто се превърнахме с Костя във врабчета, а нашият врабешки живот все не се подреждаше и изобщо всичко вървеше не както очаквах. А времето тече… Утре пак ще се ходи на училище…

Разбира се, нищо не казах на Костя Малинин. В края на краищата пред нас имаме още цял ден — животът ще се нареди и всичко ще тръгне добре. Главното е да не се отчайваш, да не губиш надежда.

Като покръжихме из въздуха, кацнахме с Костя на едно дърво. На дървото нямаше нито едно врабче.

Клончето, на което се настанихме, беше на припек. Слънцето грееше както лятно време. Аз сгуших с удоволствие глава между раменете и вече се канех да я скрия под крилото, когато изведнъж нещо свирна отвратително над ухото ми. Чу се щракане. Попадаха листа. Какво има още? Какво става? Отворих очи и погледнах надолу.