Двадесет и девето събитие
Това бе навярно единственият по рода си „бунт“ на земята
Край!
Всичко рухна!!! Всичките ми надежди, всичките ми мечти и фантазии — всичко рухна! Разбрах, убедих се окончателно, че такъв живот, за който мечтаех, седнал на пейката, докато чаках Мишка Яковлев, такъв живот няма и не може да има никъде — нито на земята, нито под земята… Ни при врабчетата, ни при пеперудите, ни при мравките!… Сигурно и при търтеите няма такъв живот. И такова състояние, при което може нищо да не вършиш, също не съществува, вероятно защото дори да бяхме сега с Костя търтеи, а не мравки, то ние бихме се старали нищо да не вършим, а за да не вършиш нищо, трябва, както се убедих, толкова неща да направиш, че по-добре е нещо да вършиш, отколкото да се опитваш нищо да не вършиш…
… Няма такъв живот! И няма за какво да го търсим! И няма защо да си губим времето! Т-О-Й не съществува! Щом е така, защо тогава аз и моят най-добър приятел Костя Малинин все още продължаваме да сме мравки? Защо на трета скорост ремонтираме мравуняка, където нямаме намерение дори да живеем? Защо се обливаме в пот и падаме на всяка крачка от умора?
Време е! Време е да се връщаме, докато не ни се е случило нещо неочаквано и ужасно. С тези птици и насекоми всяка минута може да се случи такова нещо, че после и костите да не могат да ти намерят. Погледнах към Костя Малинин. Малинин мълчеше, нищо не ме питаше, не мърмореше, задето трети път попадна в такова затруднение, не ми се караше и не ме проклинаше, а това бе непоносимо. По-добре да ме беше направил на пух и прах.
Но Костя мълчеше като риба. Той пъплеше насам-натам, натоварваше се, разтоварваше се, пак се натоварваше и пак се разтоварваше, носеше, мъкнеше, прехвърляше и не изоставаше от мене ни на крачка. Костя работеше като най-същинска мравка.
„Трябва да се спрем! — помислих си аз. — Да прекратим незабавно работата. Трябва да си запазим силите за възвръщането. Иначе до довечера тоя инстинкт ще ни умори така, че няма да можем да мръднем ни ръка, ни крак… В края на краищата нека обикновените мравки се подчиняват на инстинкта без всякакви разсъждения, а ние с Малинин ще М-У докажем, че сме разумни същества. Ще му докажем! А как ще му докажем, като от целия ми разум почти нищо не остана в главата?! Няма и никакви мисли освен: «Давай! Носи! Мъкни! Търкаляй!…». И ето аз давам, мъкна, нося, търкалям, а пък тихичко си командвам: «Мисли, Баранкин! Мисли!… Все пак преценявай напук на тоя инстинкт! Не му се подчинявай! Не се подчинявай!…».“
И ето точно при думата „не се подчинявай“ в главата ми изведнъж съзря план за заговор, може би единствен по рода си в цялото земно кълбо. Реших да вдигна най-истински бунт и най-истинско въстание срещу инстинкта!
Както си тичах и носех борови иглички, спрях се! Вдигнах се на задните крачка, изправих уморения си гръб. И закрещях силно, та да чуе цялото бойно поле, както Петър Първи при Полтава.
— Малинин! — изкомандвах аз. — Хвърляй боклука! Ще има!
— „Ще има“? Какво ще има? — попита Костя съвсем равнодушно.
— Бунт ще има! Ето какво ще има! Заговор!
— Заговор против кого?
— Против И-Н-С-Т-И-Н-К-Т-А! Заговор!…
— А какво е това „заговор“? — попита Малинин.
Ама работа! Изглежда, от тоя мравешки живот Костя взе да си губи ума, щом вече забравя значението на най-обикновени човешки думи. Тогава му обясних набързо значението на думата „заговор“. Костя ме слушаше тъпо и зададе тъп въпрос:
— А какъв заговор?
— Що значи какъв? Обикновен!… Тоест не обикновен, а смъртоносен — ето какъв! Разбираш ли?
— А какво значи „смъртоносен“? — зададе ми той пак въпрос.
— Смъртоносен — това значи: по-добре да умрем, но да не се подчиним на инстинкта!
— А какво е това „да не се подчиним“? Как да не се подчиним? — погледна ме Малинин печално и въздъхна недоверчиво.
— Е, много просто! Разбираш ли, инстинктът ще ни натоварва, мене и тебе… Разбираш ли, натоварва?
— Натоварва — това го разбирам — каза Костя.
— Ето това е! — зарадвах се аз. — Той, инстинктът, ще ни натоварва и заставя да работим, а ние, аз и ти, няма да му се подчиняваме… Няма да се подчиняваме — разбираш ли?…
— А как няма да се подчиняваме?
— А ето как няма да се подчиняваме! Ето така! Гледай!
Взех, че хвърлих от гърба на земята боровите иглички. Костя Малинин отначало ме погледна, както се гледа ненормална мравка, после с усилие взе да мисли нещо и полекичка пусна на земята брезовия лист. После без багаж изтичахме настрани от мравчата пътечка. Инстинктът, разбира се, веднага пожела да ме накара да вдигна боровите иглички, но аз не му се подчиних. Костя постоя до мене, после изведнъж взе да се върти на едно място като куче, което иска да хване опашката си.
— Защо се въртиш? — попитах аз Малинин.
— Много ми се иска да се върна и да вдигна листа — прошепна Малинин.
— Не се подчинявай за нищо на света! Преодолявай!
— Ами аз преодолявам.
— Браво! — похвалих аз Малинин, като се пъхах под тревата. — Ела тука.
Като дишаше тежко и преодоляваше на всяка крачка съпротивата на инстинкта, Костя с усилие се приближи и се вкопчи в мене с всичките си шест крачета. Издърпах към себе си брезовия лист и се покрихме целите като с одеяло, та никой да не ни види.
— А сега — прошепнах аз трескаво, — а сега, Малинин, съсредоточи се и повтаряй след мене:
През деня, през нощта
да съм мравка аз не ща.
Искам навек
да си бъда човек!
Костя изхълца силно, въздъхна дълбоко и вместо вълшебните думи на заклинанието каза:
— Олеле, майчице!…
— Какво ти стана? — попитах аз.
— Някой ме дърпа за крака!…
Помислих си, разбира се, че пак инстинктът се е лепнал за Костя. Приповдигнах брезовия лист, погледнах навън, виждам — не, не е инстинктът, а някаква съвсем непозната мравка е сграбчила Костя за задното краче и го дърпа с все сила…
