Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (19) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Деветнадесето събитие
Вредител, познат на населението

Докато ние с Костя Малинин шепнехме в надпревара думите на заклинанието и се съсредоточавахме, котките начело с Муска не си губеха напразно времето. Те пристъпяха внимателно и се прокрадваха все по-близо и по-близо до нас.

„Хубаво, Муска — мярна се в главата ми, — ако оцелея, ще си видя сметките с тебе у дома!“

Реших да не мисля повече за котките, тъй като това ми пречеше да се превръщам в пеперуда. Цялото си внимание съсредоточих върху цветята, върху живота, при който не трябва да виеш гнездо или да се биеш за къщичка на скорци, а само ще си пърхаш от цвят на цвят, ще се припичаш на слънце и ще ядеш сладък нектар. Но вместо това като напук в главата ми се въртеше проклетият овес, а пред очите ми се мяркаха врабчета, котки, Венка с прашката и всякакви подобни глупости от врабешкия ми живот.

Разтревожих се, отворих очи и видях, че разстоянието между мене и котките се е съкратило значително, а аз — пустото врабче, каквото си бях, такова и си останах. Тогава се разтревожих още повече и реших да не си затварям вече очите — да става каквото ще!

Котките направиха още няколко крачки и изведнъж се спряха и започнаха помежду си за нещо да мяукат и фучат.

„Съвещават се коя кого ще изяде — помислих си аз, — делят две врабчета на три котки. Нека… Сега вече навярно няма да успея да се превърна в пеперуда…“ За всеки случай още няколко пъти произнесох мислено вълшебното заклинание:

Пеперудката, зная,

е безгрижна докрая.

Ето аз! Ето аз!

Пеперудчица ставам завчас.

В това време котките се разделиха: една започна да се промъква към Костя, а Муска със своята приятелка се насочи към мене. „Виж ти, хитрушата! Знае си, че няма да се справи с мене… И какво съм й направил — помислих си аз, без да махам поглед от Муска, — само веднъж я полях с мастило, и то без да искам…“

На три крачки от мене Муска и помощницата й замръзнаха на мястото си. Клекнаха, извиха гърбове като трамвайна дъга и зафучаха. Като драскаха железния покрив с нокти, те се приготвиха за скок. „Готвят се да скачат! Значи не сме се превърнали с Костя в пеперуди — помислих си аз. — Не успяхме! Значи всичко пропадна!…“ Стана ми студено. Побиха ме тръпки. Очевидно това бяха последните тръпки в моя живот… Понечих вече да викна: „Сбогом, Малинин! Прощавай, че те въвлякох в такава история!“.

Но тогава с котките стана нещо непонятно: опулиха очи, зафучаха и вместо да скочат върху нас, с всички сили скочиха в обратна посока. Козината им настръхна; повъртяха като пощурели глави и като подскочиха още веднъж на място, хукнаха през таванското прозорче.

Изчезнаха така бързо и неочаквано, сякаш видяха зад мене и Костя огромно куче. Огледах се — никакво куче нямаше отзад. Но затова пък видях крила на пеперуда, които стърчаха зад гърба ми като две платна на лодка.

Ето какво изплаши толкова котките: пред очите им аз се превърнах от вкусно врабче в негодна за ядене пеперуда! Значи успях! Ама че работа! От възторг размърдах малките си триъгълни крилца и се обърнах към Костя Малинин да споделя с него радостта си, но опулих очи от изненада. До мене на същото място, където само преди няколко минути лежеше като чувал и цвърчеше едва чуто полуживото врабче Малинин, сега се мъдреше прекрасна пеперуда с огромни триъгълни крила, обагрени с приказен черно-зелен цвят. Такава красива пеперуда никога не бях виждал, дори и на картинка в книжка.

Не може да бъде Костя Малинин да се превърне в толкова красиво насекомо. Не, това е истинска пеперуда — веднага личи. Но ако това е най-истинската пеперуда, то къде е най-добрият ми другар Малинин?… Дали пък от страх не е паднал от покрива на улицата? Погледнах надолу. Може би в суматохата, без да забележа, котката все пак е успяла да го сграбчи? Погледнах към таванското прозорче. А може, уплашен от котките, да е прелетял на съседното дърво? Обърнах се и взех да разглеждам растящата до къщата топола.

— Какво се въртиш като в час? — попита ме неочаквано приказно красивата пеперуда с гласа на най-обикновения Костя Малинин.

Втренчих се в пеперудата и попитах с чужд от вълнение глас:

— А ти коя си?

— Не коя си, а кой си!

— А ти кой си?

— Бе ти, Баранкин, нарочно ли не ме разпознаваш?

— Малинин, ти ли си това?

— Че кой друг? Не ме ли позна?

— А как да те познае човек! Е, бива си го това превръщане! Аз вече се бях уплашил, помислих си, че ти се е случило нещо.

— Ами! Ще има да взимаш! — каза Малинин, като разтвори крила и образува около себе си вятър.

Не можех да откъсна очи от Костя. Толкова необикновен бе той.

— Костя — казах аз, — как се наричаш?

— Как се наричам ли? Много просто!… Сега ще си спомня. Крилата ми черно-зелени ли са отгоре?

— Черно-зелени.

— А от обратната страна?

— Кафяво-черни.

— Със златни точки?

— С точки… И на всяко крилце има по половин луна и по една разноцветна дъга.

— Всичко е ясно! Превърнал съм се в пеперуда полумесец от семейството на папилионидите.

— А аз?

— Ти си се превърнал в… такова… Я се обърни!

Обърнах се. Малинин ме огледа критично от главата до краката.

— Така… — каза той. — Крилата ти са малки, жълти, с черни петънца. Ясно. Превърнал си се във… вредител.

— В какъв вредител?

— Във вредител по растенията. Известен на населението под наименованието зелева пеперуда от семейството на пиеридите.

— Ама работа! — възмутих се аз. — А защо аз съм се превърнал в зелева пеперуда, а ти в полумесец?

— „Защо, защо!“ Откъде да знам! Сигурно защото полумесеците се въдят в Далечния изток, пък аз съм живял три години в Хабаровск. А ти се въдиш в средния пояс на Русия.

— Това точно така ли е?

— Точно така е! Та нали имах сбирка! Аз познавам всички видове пеперуди. Аз съм полумесец, а ти си вредител.

— „Вредител“! Като че от тебе има някаква полза! Ако искаш да знаеш, да си зелева пеперуда е дори по-добре, отколкото да бъдеш полумесец.

— Защо?

— Защото… защото… крилата ти са натруфени като на момиче. Мене например би ме било срам да се появя с такива крила сред децата… тоест сред малките пеперуди.

— Щом те е срам, появявай се сред своите!

— И ще се появя!

Полетях над покривите и направих пробен кръг до таванското прозорче. Крилата ми бяха, разбира се, не така удобни и здрави, както на врабчетата, но да се лети с тях бе особено приятно.

Летиш си и все пропадаш в някакви въздушни ями. Пропадаш и летиш. А от това дъхът ти спира и в корема имаш усещането, че летейки, ще умреш от радост. Затова ти се иска просто като момиче силно да извикаш „ух!“ или „ах!“ или „ох!“. Или просто да свиркаш от радост!

И те чака сладък нектар! Амброзия^[1], може да се каже! И нови въздушни ями! И това удивително усещане, от което дъ-хът-хът-хът ти спира!… И съзнанието, че всичко това ще продължава толкова, колкото ние с Костя пожелаем.

При това каква е разликата дали си безвреден полумесец или вредна зелева пеперуда? В края на краищата хората знаят коя пеперуда каква е, а самите пеперуди нищо не разбират от пеперуди.

И ако всичко това е така, то — ух! ах! ох! — и браво на Малинин, че ме посъветва да стана пеперуда.

Точно в това време при мене долетя най-добрият ми приятел Костя — полумесецът — Малинин и ние започнахме да се люлеем във въздуха на някакви невидими люлки.

— Е, как е? — попита ме Малинин, като летеше надолу.

— Всичко е наред! — отговорих му аз, излитайки нагоре. — Само че много ми се яде.

— Това е лесна работа — каза Малинин. — Хей сега ще те нагостя с нектар. Да пиеш нектар, не като да кълвеш овес! Това, братко, е такава вкусна работа!… Пипалцата да си оближеш. Да литваме по-бързо!

— Летим! — казах аз. — На един дъх-ъх-ъх!

— Летим! — каза Костя. — На един дъх-ъх-ъх! С крило мах-мах-ах-ах! Като пух-ух-ух!