Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (33) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Тридесет и трето събитие
Десет големи срещу две малки и паяжина-самолет

— Ах, вие! — викнах аз, като се надвесих от листа. — Десет големи срещу две малки… Не ви ли е срам?

В пълно мълчание мирмиките продължаваха да се изкачват по стъблото все по-високо и по-високо. На два-три сантиметра от нас те се спряха и заскърцаха с челюсти. „Интересно! Ще успее ли Малинин да се превърне в човек, или няма? — помислих си аз, като преместих тоягата от едното краче в другото. — Без мене нито ще успее, нито ще съумее…“

— Ей ти, рижия — викнах аз на най-едрия мирмик, — хайде един срещу един. На дуел!

Рижият дангалак, без дума да продума, направи крачка напред и раззина челюсти. Замахнах с все сила и го чукнах с тоягата по чутурата. Мирмикът се олюля и без да издаде ни звук, тупна мълчаливо на земята. Моментално две рижи мравки заеха без шум мястото на убития.

Вече се бях приготвил да ги посрещна както трябва, когато изведнъж чувам — отгоре се разнася гласът на Малинин:

— Юрка! Внимателно! Трети мирмик пълзи зад гърба ти…

Като се покатерих на листа, с три удара съборих и трите мирмика от стъблото и викнах:

— Малинин! Защо не изпълняваш заповедта ми? Защо не се превръщаш в човек?

— Без тебе в нищо няма да се превръщам! — отсече отгоре Костя.

— Не, ще се превръщаш! — закрещях аз, като отбивах ударите на връхлитащите мирмики и се пъхах във венчето на цветето.

Край. Нямаше накъде повече да пълзя. Долу, под нас, бяха мирмиките, горе — небето, по средата — ние с Костя.

— А защо да не се превърнеш? — завиках аз на Малинин, но в това време иззад венчелистчето се показа една рижа глава и започна да си върти свирепо очите. — Малинин, веднага се превръщай! — И ударих мирмика с тоягата по главата.

Мирмикът се скри.

— Щом ще се превръщаме, то заедно! — каза Малинин.

От другата страна на пропастта се показа пак глава на мирмик.

— Няма да успеем заедно! — Мушнах мирмика с тоягата като с шпага.

Мирмикът се скри.

Замахнах с все сила, изругах и така цапардосах друг един мирмик, че тоягата ми се счупи. Мирмикът полетя към земята, а в ръцете ми вместо страшната тояга остана някакво жалко парче.

Отстъпихме с Костя в средата на лайкучката. Нямаше вече с какво да се защитаваме и мирмиките сякаш се досетиха за това… Четири рижи глави се показаха едновременно от различни страни.

Ние с Костя се прегърнахме.

— Загубени сме! — каза Малинин. — Прощавай, Баранкин!

Не се опитах дори да успокоя най-добрия си приятел, защото по всичко личеше, че ние с Костя Малинин действително сме загубени. Долу бяха мирмиките, горе — небето, между мирмиките и небето — ние с Костя. Да прескочехме поне на съседното цвете, но къде ти — далече… Може също да се скочи от цветето на земята, но в тревата — гъмжило от мирмики, които това и чакат. А колко пъти успявахме с Костя да избегнем смъртна опасност, може да се каже, по чудо, но нали успявахме! Нима тоя път няма да намеря изход от положението, нима ни е писано да загинем с Костя така глупаво тук, върху лайкучката, на няколко крачки от истинския човешки живот? Нима всичко, всичко, което разбрахме, преживяхме и изпитахме, ще отиде на вятъра?

— Дръж се, Малинин! Сега ще им покажем на тези мирмики как загиват истинските деца!

Повдигнах се на задните крачка, за да посрещна както трябва мирмиките и си ударих главата в силно опъната от вятъра паяжина: тя се бе закачила за венчелистчето и се люлееше над цветчето като нишка от вълшебно килимче-самолет.

— Малинин! — закрещях аз на Костя и този път Костя ме разбра без думи.

Изкачи се бързешком по паяжината нагоре, аз — след него. Остана само да откъснем със зъби паяжината. Откъснах я. И паяжината полетя, полетя в същата минута, когато четири мирмика се нахвърлиха върху нас едновременно от всички страни. Мирмикът, който се бе насочил да ми откъсне главата, само ме рязна мимоходом с челюстите по крака. Четири челюсти, всяка от които приличаше на капан, щракнаха още веднъж, но беше вече късно. Ние с Костя се вдигнахме във въздуха. Погледнах надолу към поляната и не повярвах на очите си: оказа се, че докато ние с Малинин се отбранявахме на цветчето от числено превъзхождащите ни рижи противници, черните мравки бяха успели да разбият напълно мирмиките и се бяха върнали към обичайните си занимания.

Войната завърши така неочаквано, както и започна, и само ранените мравки и носачите на трупове, които мъкнеха убитите по-далече от мравуняка, напомняха, че само преди няколко минути по тези полянки се е водило ужасно сражение. Малката нишка от паяжиненото килимче-самолет ни отнасяше с Костя все по-далече и по-далече от цветчето по посока към мравуняка.

През деня, през нощта

да съм мравка аз не ща.

запях аз силно, с пълен глас.

Искам навек…

— подхвана Малинин —

да си бъда човек!

В това време зад гърба ми се раздаде едно ужасно свистене. Силна въздушна вълна ме удари отстрани, обърна ме надолу с главата, завъртя ме като пумпал и ме откъсна от паяжината. Докато се преобръщах презглава, успях да забележа как една огромна птица клъвна Костя Малинин и се изгуби в небето…

Като разбрах к-а-к-в-о се е случило, стана ми лошо, загубих съзнание и паднах на земята в несвяст…