Валерий Медведев
Баранкин, бъди човек! (34) (36 събития из живота на Юра Баранкин)

Тридесет и четвърто събитие
„Задгробен“ глас

Не зная колко време съм лежал в безсъзнание на тревата, вероятно много дълго, но когато паметта ми започна да се възвръща, аз продължавах да се търкалям, като че съм в безсъзнание.

Лежах и бълнувах. Всичко, което преживяхме с Костя, всичко, всичко сновеше пред очите ми с чудовищна непоследователност. Опитвах се да отворя очи, но това нищо не изменяше — или наоколо беше нощ, или аз бях ослепял… Тогава започнах да мисля за Костя.

Костя загина, но в паметта ми беше съвсем-съвсем жив. Паметта ми възкреси, макар за кратко, най-добрия ми приятел и от това ми поолекна. И защо проклетата птица не клъвна мене? Та нали аз въвлякох Костя в тая история и ето аз съм жив, а Костя загина, загина като мравка, без да успее да се превърне в човек! Отначало тази мисъл ми се стори правилна, а като помислих малко, тази мисъл ми се стори неправилна. Какво значи — Костя загина като мравка, без да успее да се превърне в човек? Та нали Костя, в каквото и да се превръщаше, по отношение на мене си оставаше чо-век! И на мравките Костя се притече на помощ като човек! И мене не изостави в бедата! И сам, без мене, не пожела в нищо да се превръща! И от мирмиките не се уплаши! Да беше видяла Ерка Кузякина с очите си колко храбро се държеше Костя Малинин във войната, то щеше да посвети само на него цял един брой от стенния вестник, а Алик Новиков, ако беше мравчи кореспондент, щеше да изщрака цяла лента.

Не, Костя Малинин през цялото време бе човек и загина като човек. И нямаше нужда да шепне никакви вълшебни думи, и нямаше нужда истински да желае да се превръща в човек, защото отдавна се бе превърнал в такъв! Да, Костя Малинин безусловно се превърна в човек, ами аз? Разбира се, трудно ми е да говоря сам за себе си и ми е трудно сам да съдя държал ли съм се към Костя Малинин като човек, или не… Дали както си бях мравка, такъв съм си и останал!… Може би… Но и аз, честно казано, и аз също се стараех да върша добри неща… Нали и на мене заради Костя Малинин мирмиките на няколко пъти едва не ми отсякоха главата. Добре че последния път не улучиха, та вместо главата хванаха крака ми, а кракът и досега колко само ме боли!

С горното си краче погалих внимателно другото, ухапаното от мирмика, и трепнах… Не, този път не с крачето галех мравче краче, а с ръка, с човешка ръка галех крак — така поне ми се стори… Отворих очи и действително видях обикновен крак на момче. Този крак беше мой и само драскотината със съсирена кръв напомняше, че кракът доскоро е бил мравешки. И ръцете ми сега бяха като ръце, и главата… И главата ми беше на мястото си…

Полежах още малко в тревата, за да се окопитя съвсем, после поседях малко, а сетне станах, отърсих панталоните си, мушнах ръце в джобовете и тръгнах като човек към къщи. Вървях, без да се оглеждам, забил поглед в носовете на обувките си. Главата ми бръмчеше, цялото тяло ме болеше, като че съм бит с пръчки, кракът така ме щракаше, че едва пристъпвах. Пет-шест пъти се натъквах на някакви минувачи, които всеки път ми казваха: „Трябва да гледаш в краката си, момче!“ — като че ли аз гледах настрани, а не в краката си.

Не помня как се добрах до нашия двор, защото целия път изминах като насън и се опомних чак когато си блъснах корема във вратичката.

С един ритник, без да изваждам ръце от джобовете, отворих вратата, приближих се до пейката и седнах. В двора всичко си беше както преди. Все така от акациите се юрваха от време на време весели компании врабчета, над лехите пърхаха пеперуди, а по скамейката сновяха черни мравки. Всичко бе на мястото си. Нямаше го само Костя Малинин. Нямаше го и няма да го има никога вече. Също и мене ме нямаше, тоест изобщо ме имаше, но бях някак си друг. Седях на пейката, но не бях на себе си. Струваше ми се, че току-що съм се върнал от някакво много-много далечно и много опасно пътешествие, в което се отправих заедно с приятеля си Костя Малинин преди много-много години. Отправихме се заедно с Костя, а се върнах сам. И сега цял живот ще бъда сам, съвсем сам…

Покрих лице с ръцете си и заревах, заревах за първи път в живота си. Сълзи се стичаха по бузите, по ръцете, по шията и дори по корема ми. Даже се учудих: откъде се вземат у човека толкова сълзи? От друга страна, ако нито веднъж в живота си човек не е плакал, то за толкова време спокойно могат да се натрупат сълзи в такова голямо количество.

— Баранкин, какво си се разциврил? — чух съвсем неочаквано над главата си гласа на Костя Малинин.