Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (6)

Чаро откри очи — единственото нещо на нея, което досега бе покрито.

— По това време спи ли се?

В отговор тя грабна чаршафа, за да се завие, но Карвальо вече бе дръпнал завесата и априлската светлина нахлу в стаята.

— Звяр! Блести ми в очите!

Чаро скочи от леглото и се вмъкна в банята, като не пропусна да забие юмрук в стомаха на Карвальо.

— Аз тръгвам, не мога да чакам, докато излезеш.

— Вече съм готова.

— Знам я тая песен. Оставям ти на масичката една снимка и искам да си спомниш най-напред дали ти е бил клиент и дали можеш да питаш за него някоя колежка. Но внимавай, само ако ти е колежка.

— А коя съм аз, Пепиньо, любов моя?

Карвальо се наведе към вратата, удари лекичко с юмрук по нея и отговори:

— Скъпоплатена проститутка на повикване по телефона.

— Благодаря, Пепиньо. Много си мил.

— Ако откриеш нещо, ще бъда в кантората до един часа, после ще намина към билярдната. Ще обядвам в „Амая“.

Не пожела да остане, за да чуе обясненията или въпросите на Чаро. Излезе на улицата с желанието да се потопи в слънчевата утрин и да стигне час по-скоро до Рамблас. Спусна се по надолнището към пристанището, където априлската светлина заливаше целия град. Застанеше ли неподвижно, слънцето нагряваше зимното му сако, тялото му се сгорещяваше и закопняваше за прохлада. Изпълнен със слънчева топлина, той се заизкачва към Рамблас като животно, заредено отново с морска, въздушна и слънчева енергия. Взе на един дъх дървените стъпала на голямата къща, в миналото бивш публичен дом на мадам Петула, а сега — кошер с множество килийки, в които се помещаваха кантори на дребни производители на одеколони, адвокат на вариететни танцьорки и незначителни мошеници, управител на малка търговска фирма, журналист, изгарящ от желание да се потопи в калта на Китайския квартал, за да напише роман за градската действителност, стара педикюристка модистка, малък фризьорски салон за постоянни клиентки още от Изложението през 1929 година, една-две мансарди на бивши състезатели по пелота^[1] от стадион „Колумб“ и момчета от състава „Нощна Барселона“. Кантората на Карвальо представляваше малък апартамент от близо трийсет квадратни метра: боядисан в зелено кабинет с канцеларски мебели от четирийсетте години, малка кухня с хладилник и тоалетна. За кантората се грижеше Бискутер, бивш другар по затвор на Карвальо. Детективът така и не научи името му. В продължение на години все си повтаряше: „Трябва да го попитам как се казва“, но постоянното „Бискутер“ вършеше работа и той все забравяше. Страстта на Бискутер бяха чуждите коли и той бе прекарал твърде дълго юношество — от петнайсет до трийсетгодишна възраст — като постоянен клиент на затвора. Дребничък, с глава сякаш извадена с форцепс, комично оплешивяло теме и останки от щръкнала руса растителност по слепоочията, червени скули върху брашнено бяло лице, с дебели увиснали розови устни и очи на варена риба, той се гордееше с енергията и жизнеността си, доказвана ежедневно — в служба на Карвальо. Бяха се срещнали на няколко пресечки от затвора „Модело“. Бискутер му бе поискал пет дуро^[2]:

— За автобуса, шефе. Загубих си портфейла.

— Полицията ще ти го върне, като те види, че мародерстваш насам, Бискутер. Не ме ли позна?

— Я гледай ти! По дяволите, та това е Студента!

Така криминалните престъпници наричаха Карвальо в затвора. Покани Бискутер да хапнат и си припомниха ястията, които бяха успели да сготвят в затвора в Лерида на един спиртник, измайсторен от голяма консервена кутия от домати и друга по-малка, от червени чушки, пълна със спирт за горене и с фитил от марля.

— Даже супа от раци сготвихте, шефе!

След излизането на Карвальо от затвора историята на Бискутер бе низ от задържания и освобождавания. Порокът му да краде се бе изпарил, но досието му си беше останало и безработният Бискутер ставаше жертва на всяка хайка по силата на Закона за скитниците и злосторниците.

— Да можех да си намеря работа…

— Искаш ли да работиш за мен? Ще се грижиш за една малка кантора. От време на време ще ми правиш кафе или омлет с картофи, който е твой специалитет, нали?

— И сос бешамел мога да правя, шефе!

— Добре, ще се прежаля да го опитам някой път. Можеш да спиш в кабинета, ще ти плащам храната и ще ти давам по две-три хиляди песети на месец за лични разходи.

— И документ, че да не ме приберат пак.

— И документ.

Оттогава Бискутер не се бе отделял от малкия свят на детектива на Рамблас. Понякога с вида си на несретник му помагаше в разследванията.

— Кафето ви е готово, шефе. Бррр, бррр…

Бискутер придружаваше думите си със звуци, имитиращи ръмженето на мотоциклет от 750 кубически сантиметра. Специалист по кражбите на големи автомобили, които откарваше за продажба в Андора, Бискутер бе запазил от старите славни времена само жаргона. Когато беше щастлив, устните му приличаха на ауспух, работещ на пълна скорост, а когато бе нещастен, когато искаше да покаже, че нещо не е наред, неговото „бррр… бррр“ се превръщаше в тъжно, унило „пуф… пуф“…

— Напълни чашата почти догоре и после виж дали Бромуро е тук.

— Веднага, шефе… Бррр… бррр…

Бискутер знаеше колко топло трябва да е кафето, за да бъде прието от деликатното небце на Карвальо, който никак не обичаше горещите питиета. Детективът изпи бавно чашата, докато се свързваше по телефона със Сан Франциско. Дитер Ромберг по всяка вероятност не бил в града, но вечерта имал делова вечеря във „Феърмонт“. Пред очите на Карвальо изплува въртящият се ресторант на последния етаж на „Феърмонт“, с шведската маса и келнерките, предрешени като нещо средно между валкирии и танцьорки от поостарял мюзикъл. Видя се да се качва във външния асансьор, който го издига над града и постепенно разкрива тайните му очертания — град, разположен върху стръмни хълмове, чиито склонове сякаш искат да се хвърлят в залива.

„Ромберг е много мил човек въпреки строгия си вид. Истински обичаше Антонио. Той би могъл да ви помогне.“ Това бяха думите на Конча от Валядолид.

— Шефе, Бромуро е отишъл на лекар и е оставил бележка, че няма да се върне преди един.

— Какво му е?

— Не знам. Отишъл да си изследва урината.

— Сигурно търси следите на бромида^[3], който според него слагат във всяко ядене и напитка, за да не изпадаме в сладострастие.

— Нещо такова ще да е, шефе, защото мен от десет месеца хич ме няма в това отношение.

Карвальо отново бе вдигнал телефонната слушалка:

— Банка „Уркихо“? Отделът за проучвания, моля. Полковник Пара. Извинете, Педро Пара.

В университета Педро Пара бе известен като Полковник Пара. Не го напускаше натрапчивата идея да организира антифашистко съпротивително движение в планините и всяка неделя тренираше катерене и спускане по стръмни скали. Все търсеше случай да направи свещ или някоя и друга лицева опора, за да демонстрира добрата си физическа форма. Уреждаше нелегалните срещи в близките до града възвишения, непременно на места, по които се стигаше с пъхтене, като част от усилията отиваха за цветисти ругатни по негов адрес, а другата едва успяваше да осигури оцеляването на дихателните органи. Малко нещо бе останало от онзи Полковник Пара. Сега той работеше като икономист в банка „Уркихо“ и само загарът във форма на триъгълник над разкопчаната яка на ризата, белег на всеки заклет скиор, издаваше носталгията или зова на планината.

— Пепиньо, жив ли си?

— Педро, нужна ми е помощта ти.

— Направо на въпроса, както винаги. Казвай.

— Искам да ми дадеш сведения за „Петни“, многонационалната компания. За операциите й в цял свят. В Испания. И известното, и неизвестното.

— Прочети която и да е книга за падането на Алиенде и ще научиш всичко за „Петни“. Поне в международен аспект. Що се отнася до Испания, мога да ти помогна. Тук има хора, които се занимават с компаниите. Какво става? Да не се връщаш към политиката?

— Няма такова нещо.

— Дано поне по този случай да се видим. Една разходчица до планината, за да си припомним старите времена, Вентура.

— Вентура ли?

— Ха, не помниш ли бойното си име?