Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (5)

Конча Ихар де Жаума имаше тъжни гърди, навярно осеяни с множество вени. Първият извод се налагаше от висящото им положение, противостоящо на щръкналите върхове на тези посърнали плодове на злото, окачени на твърде изпъкналата гръдна кост. Вторият произтичаше от прозрачната й кожа, която разкриваше реки от кръв по слепоочията, китките и ръцете. Патетизмът на сноповете вени се засилваше от траурните кръгове под очите, очертани като по чудо от природата за няколко седмици.

Бе възпитавана в английски колежи и испански казарми под тактически бдителния поглед на един генерал, който твърде малко се бе занимавал с военно дело — макар че беше военен по дух — поради членството си в безброй управителни съвети. След като бе получила едно чудесно авторитарно образование, дъщерята бе заминала за Барселона да учи медицина (доктор Пучверт беше извадил един камък на татко) и две седмици по-късно вече бе открила секса, благодарение на младия студент Жаума, и политиката, благодарение на неговия приятел Маркос Нунес. Всъщност нито Жаума, нито Маркос бяха успели да променят момичето — сексът и политиката го занимаваха чисто формално.

— Съвършена девственица. Непоправима девственица.

Маркос Нунес едва успя да завърши характеристиката й, когато вратата на хола се отвори и на прага се появи госпожа Жаума. Карвальо огледа внимателно жената и прецени уязвимите й места. Щеше да бъде особено вълнуващо, примамливо, докато е бил жив мъжът й, да проникне в тази свещена крепост, където дори употребата на някоя и друга ругатня за разтоварване би могла да бъде обект на култ.

— Още преди половин час ми казаха, че сте тук, и просто забравих, не съм на себе си.

По всичко личеше, че не търси съчувствие за положението си на вдовица, а по-скоро изисква зачитане на правото да не е на себе си. След представянето тя огледа Карвальо и тутакси разбра дали детективът изтрива устата си със салфетка, преди да отпие от чашата, и дали я смята за свободна вдовица. Заключението, че Карвальо сигурно изтрива устните си и че в същото време я изследва със самоуверен и хищен поглед, малко смути госпожа вдовицата и тя усети нужда да се прикрие зад най-традиционната маска. Така и направи: навлажни очи, безсилно стисна слабите си ръце и насити с вълнение дрезгавия си от безсънието сопранов глас:

— Вече знаете всичко, нали?

— Да. Вече знае колкото нас.

— Ще ни помогнете, нали? Антонио го заслужава. Беше толкова предан на приятелите си, дори повече, отколкото на семейството си, на мен.

— Той не ми беше приятел. Нека да сме наясно. Вярно е, че преди години прекарахме няколко дни заедно и ми се стори забележителен човек. Но не ми беше приятел.

— Въпреки това ще ни помогнете ли?

— Ако се обърнете към мен професионално — да, ще ви помогна.

— Имам пари и искам да открия истината. Нетърпимо е, че ни натрапиха официалната версия и побързаха да приключат случая.

— Кои?

— Като се започне от баща ми и се стигне до компанията „Петни“. Баща ми задвижи всичките си връзки, за да не се разчуе случилото се. „Петни“ се страхуват да не би тази „мръсна“ история да ги опетни и предпочитат да ме обезщетят, като в същото време ме съветват да бъда така добра да не вдигам шум. Аз не съм съгласна. Правя го заради съпруга си, заради паметта му и защото тази памет ще наследят децата ми.

По пътя от Валвидрера Маркос му беше разказал, че Конча Ихар по време на следването си в Медицинския факултет била политическа активистка. Сега обаче тази четирийсетгодишна жена произнасяше същите думи, които майка й е произнасяла, когато е била четирийсетгодишна, и които дъщеря й щеше да произнася, когато станеше четирийсетгодишна.

— За разходите не се безпокойте.

— Не се безпокоя. Тарифата ми е две хиляди песети на ден, с максимален срок от шейсет дни. В случай на спор между застрахователни компании обикновено вземам известен процент от сумата, която моят клиент получава накрая. Но както намеквате, не е имало трудности нито със застраховката, нито с компанията.

— Не.

— В такъв случай, освен дневната тарифа искам допълнително сто хиляди песети, ако успея да разреша случая за тези шейсет дни.

— Кога ще започнете?

— Още сега. Тук. С вас. Кажете ми откровено, мъжът ви имаше ли някаква връзка, която би могла да го превърне в обект на отмъщение?

— Макар и да изглежда странно, ние, жените, последни научаваме тези неща. Антонио беше много невъздържан и гледаше всички, като че ли ще ги изяде с очи. В решителния момент обаче, нищо. Изразходваше цялата си енергия предварително. Имаше славата на женкар, защото винаги говореше за жени, с жени, и то по следния начин: „Ще бъдеш моя, не се дърпай. Върви при зъболекаря да ти извади предните зъби“, и тъй нататък, и тъй нататък. Как ви се струва? Можеше да се предвиди, щом ги говореше все такива. Но от думи до дела…

— Когато изложихте пред полицията съмненията си относно миризмата на парфюм, какво ви отговориха?

— Предпочитам да не си спомням. Не беше особено деликатно.

— Спомнете си и ми го кажете.

— Отвратително. „Такива типове, госпожо, с ваше извинение, имат най-невероятни приумици. Едни искат да ги бият, други, хм… да ходят пред тях по голяма или по малка нужда. Защо и мъжът ви да не е имал манията да се залива с парфюм?“

— Според медицинската експертиза имал ли е полово сношение през онази нощ?

— Бяха налице известни признаци на еякулация, но не можеше да се определи дали не е било просто вследствие на предварителна възбуда или нещо повече. След като не откриха слиповете, беше трудно да се установи.

— А женските пликчета?

— Какво искате да кажете?

— Какви бяха?

— Не знам. Не попитах. Опитайте се да ме разберете. Казаха ми женски пликчета, и толкоз.

— Трябва да знам какви са били.

— Не ви разбирам. Какъв модел ли?

— Не. Преди всичко дали са били употребявани, или не, тоест дали когато си ги е пъхнал, или са му ги пъхнали в джоба, са били употребявани или чисти, тоест нови, не носени.

— А аз как мога да разбера това?

— Не вие. Вашият адвокат. Баща ви. Или този приятел тук.

Маркос Нунес сякаш не чуваше за какво става дума. Той разглеждаше или по-скоро душеше книгите по рафтовете. Холът трапезария можеше да побере двайсет двойки, танцуващи рок, но в него никога нямаше да се съберат двайсет двойки, танцуващи рок. По стените — картини от все още малко известни автори: Артигау, Лимос, Жове, Виладеканс и една вече на прага на известността творба на Гиноварт за осемстотин хиляди песети. Класически мебели и авангардно осветление, малък препариран крокодил и мебел оп арт. И никъде нито прашинка. Отвън долиташе провлачен шум — беше прислужницата, която лъскаше дъбовия паркет в коридора, надянала на краката си филцови стъпенки. Госпожа вдовицата Жаума се опитваше да си представи пликчета, които не са нейни. Карвальо се мъчеше да си ги представи на съответното им място върху някое женско тяло.