Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (16)

Модернистичната стълба завършваше с огромни врати от резбовано дърво с позлатен обков. В преддверието портиерът четеше „Реалност и желание“ на Луис Сернуда^[1]. Карвальо не беше от хората, които лесно се изненадват, но сега се стъписа за миг и прочете няколко пъти заглавието. Портиерът вдигна глава и се усмихна иронично над ръба на книгата.

— Кого търсите?

— Педро Пара.

Отбеляза мястото, до което беше стигнал, с кокален нож за разрязване на хартия и затвори книгата внимателно, сякаш беше чуплива. Заведе го до малка приемна и докато Карвальо се чудеше дали да прелисти „Камбио 16“ или „Триунфо“, Педро Пара се появи на вратата като истински полковник, готов да издаде знаменателна заповед. Полковникът икономист беше по риза въпреки студената пролет или може би благодарение на луксозното отопление. Той козирува и се засмя, докато потупваше Карвальо по гърба, сякаш удряше твърд дюшек. Изминалите години не бяха намалили приликата му с Розано Браци, ала сега може би повече се доближаваше до Розано Браци в „Летни лудории“, отколкото в „Желязната корона“ — богат, с прошарени коси, със загоряла от слънцето кожа благодарение на излетите в планината и карането на ски. Опънатата му риза говореше за ежедневна гимнастика: едно, две, едно, две, или вдишвалия и издишвания всяка сутрин пред отворения прозорец и в студ, и в пек, и зиме, и лете.

— Липсва ти само униформата.

— И то генералска, нали? Щом още като бях на двайсет и пет години, ме наричахте полковник, сега вече трябва да съм генерал. Все още мога да стана. Скоро ще има партизанска война, а такива събития се използват за повишаване в чин.

— Партизанска война ли? Струва ми се, че ако не се изкатериш по фасадата на Сената или Кортесите, възможностите ти за повишение ще бъдат изчерпани.

— Черна станция както винаги. Какво става с теб, Карвальо? Последното, което научих, бе, че след затвора си се запилял някъде, а после съвсем загубихме следите ти. Казаха ми, че си бил частен детектив, досущ като в криминалните романи или във филмите на Богарт.

— Е, фирмата е по-скромна. Избягали от къщи хлапаци, ревниви съпрузи, които следят жените си през свободните им часове. Истинските полицаи ни наричат „души гащи“.

— Ама че реакционен занаят.

— Също както да правиш счетоводни отчети за родната финансова олигархия.

— Не се зъби. Правя отчети и за теб. Ето ти кратко сведение за дейността на „Петни“ в Испания и за най-близките им клонове. Например от Испания се контролира част от Латинска Америка, друга част е свързана директно със Сан Франсиско, а сега създават трета централа в Сантяго, Чили. Що се отнася до ключовите личности, бих ги разграничил на две категории: ръководители и политици. Понякога става дума за едни и същи лица, но невинаги. За разлика от други компании „Петни“ почти никога не използват в сделките си държавния апарат, например дипломатите. Има си свои хора и само в краен случай прибягва до Държавния департамент.

— Кой се занимава сега с делата в Испания?

— Официално Антонио Жаума, той е ръководителят. Но до него или съвсем наблизо трябва да е съответният политик. Този, който поддържа връзки с министри. Мобилизира живата сила.

— Първо, Жаума е бил убит и, второ, вероятно има заместник.

— Архивите не са актуализирани.

— Трето, кой е политикът?

— Това не е известно. Или го знаят много малко хора.

— Кой е приемникът на Жаума?

— Кога е умрял?

— Преди месец и половина. Или малко повече.

— Може би някой временно го замества. Тези организации не решават така бързо въпроса със заместника. Ще се обадя по телефона и ще разбера.

— Слушай. Тоя портиер, разсилният… да не би тук да се иска диплома за висше образование по философия и литература, та да бъдеш портиер? Четеше „Реалност и желание“.

— Това пък какво е? Знаеш, че съм най-обикновен икономист.

— Пълното издание на стиховете на Сернуда.

— Ах, да, поетът. Портиерът пише стихове. Издал е няколко книги.

Докато чакаше Пара, Карвальо си мислеше за други поети със странни професии. За Емилио Прадос, който по време на изгнаничеството си в Мексико работел като надзирател през междучасията в едно училище. Или за онзи поет, станал учител на първолаци в Тихуана. Карвальо се запозна с него в някакъв бар на границата, където той обръщаше една след друга чашите с текила и междувременно отпиваше глътка вода с малко сода.

— Докато не умре Франко, няма да се върна. Това е въпрос на принципи. Може да съм никакъв, но си имам достойнство. Фигурирам в последните поетични антологии отпреди войната, Хусто Елорса. Не сте ли чели нещо мое? Нямах почти никаква възможност да публикувам някоя нова стихосбирка. От концлагера в Аржелес отидох в Бордо; оттам на кораба и — в Мексико. Едва пристигнах, и се озовах в Тихуана. Начален учител, временно. Временно! Трийсет години, приятелю! Трийсет години. Всеки път щом до мен стигнеше слух, че Франко е болен или че скоро ще бъде свален, преставах да се бръсна, приготвях куфарите и не сменях чаршафите на леглото. Та всичко да ме подтикне да тръгна оттук. Преди няколко месеца се отчаях. Имам двайсет неиздадени книги с поеми, приятелю. Отидох в Мексико да поговоря с „Експресате“, филиала на издателството „Ера“^[2]. Познавам се добре с Ренау, художника на плакати. Той сега е в Източна Германия. Та момичето от „Ера“ е сестра на един роднина на Ренау. Предложиха ми да съставя антология. Представяте ли си? Антология на книги, които никога не са били издавани. Все едно да ги убиеш една по една.

Зле обръсната бяла брада, лице на учител а ла Мачадо, с раздиран от киселините стомах, несръчно залепено с лейкопласт стъкло на очилата, така че съсредоточаваше полезрението в едното око, петна по ризата, която някога е била бяла, но сега изглеждаше жълта с мръсна ивица по ръба на оръфаната яка, и едва доловима миризма на старческа пот, миризма на животно, което скоро ще предаде богу дух.

— Постоянна комисия от трима или четирима инспектори на „Петни“ помага в момента на заместника. Ще останат тук още няколко седмици, после работата ще бъде оглавена от Мартин Гаузакс, втория на борда след Жаума.

— Познаваш ли го?

— Светкавична кариера. Беше четири семестъра след мен в института, като едновременно учеше и право. В края на следването получи всички възможни награди. После продължи в МИТ^[3], водеше курсове в школата за подготовка на стопански ръководители към Икономическия факултет. Специалист от висша класа.

— Член ли е на „Опус Деи“^[4]?

— Може да е кокетничил с него, когато завършваше, но ако се съди по поведението му, не е давал обет нито за бедност, нито за послушание, нито за целомъдрие.

— Мърсува на воля, а?

— Той е странен тип, Пепе. По едно време се говореше, че си пада по другата част, защото маниерите му са като на английски иконом. Мисля, че не съм го виждал без жилетка на костюма дори през август. Когато до ушите му стигнаха слуховете, че бил педераст, започна да посещава редовно колкото жени можеше, някои от които доста прославени. Всяка вечер излизаше с различни и си имаше една-две постоянни, за разнообразие.

— Наследствен капитал?

— Никакъв. Той е незначителна издънка на династията Гаузакс — памучни тъкани. Преди кризата с памука мереха мегдан с фамилиите Гуел, Бертран, Валс и Табернер. Сега отново надигат глава. Но Мартин Гаузакс няма нищо общо с тях. Баща му беше адвокат без пукната пара, занимаваше се с дребни дела — съседски пререкания, някой и друг развод.

— И всичко това го имате във вашите архиви?

— Не. Занимавам се със случая Гаузакс, откакто направихме проучване за икономиката на Каталония. Срещнах името и тъй като има един Гаузакс в крайната левица, полюбопитствах да узная какво е семейството. Имат от всичко по малко: един маоист, друг по-заклет маоист, Мартин е образцовият служител, четвъртият брат е близък с Жорди Пужол^[5], имат сестра, която е член на Компартията. Двамата по-малки братя учат — единият в колежа на „Опус“, а другият при йезуитите.

— Ето едно семейство, решено да оцелее при която и да е власт.

— Точно така. Това е неумолим закон. Всяка управляваща класа се старае да увековечи властта си било по пътя на наследяването или на политическото приспособяване, било чрез влияние в областта на културата.

Нито капка ирония. Пара си имаше собствен жаргон, както Бромуро и Златния чук.

— Напускам тази банка с усещането, че съм се възползвал от услугите й, без да съм платил нито грош в замяна.

— Изпрати чек на Леополдо Калво Сотело^[6] или Триас Фаргас^[7], членове са на Управителния съвет.

— За каква сума?

— Изчислил съм, че един час работа ми струва четиристотин шейсет и шест песети. С теб загубих два часа, значи деветстотин трийсет и две песети. Ще ти направя отстъпка и ще сваля на осемстотин. А може да направиш дарение и да изпратиш на шефовете хиляда песети.

— Търгаш такъв. И ти си ми бил поет.

Портиерът вдигна очи и огледа поред двамата, за да разбере дали не е предмет на някаква шега.

— При това социален поет, от вашите.

— Поезията не може да бъде нито социална, нито лековата; или е поезия, или не е — каза портиерът без гняв, но с достойнство, с което Педро Креспо^[8] е отвърнал на опита за оскърбление на кралските войски.