Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (2)

Подобно на дим от стари вулкани, който се превръща в студена и влажна мъгла, всяка зимна утрин от сивата земя се надигат изпарения и обгръщат очертанията на древните сгради в пределите на Вик. Прогонена от дъха на първите отворени врати в града, мъглата поглъща варосаните кирпичени къщурки, които бележат прехода между стария град и заобикалящите го сивкави хълмове. В утринния час трудно може да се разгледа този пейзаж, създаден сякаш от някоя праисторическа катастрофа — един вид местен свършек на света, — сполетяла равнината, наречена днес Вик; пепелива местност, осеяна тук-там с възвишения от вкаменена пепел. Не се виждат и къщите от гол черен камък с намръщени покриви — дали заради дъжда или за да подчертаят строгостта на града, който един тукашен писател бе нарекъл „град на светци“. Свещениците все още не са напуснали безчислените си леговища, ухаещи на восък и елей. Единственото човешко присъствие са слизащите към пазара селянки и работниците, тръгнали от града към фабриките за колбаси и мебели, към кариерите и тухларните. Криволичат лудешките светлинки на велосипедите и видът им навява още по-голям хлад; нервно опипват пътя димящите фарове на колите; внезапно изниква, подобно на айсберг, огромното кубическо чело на някой камион.

Мъглата не е единственото препятствие по пътя към работното място. Рядко на човек му се удава да избегне дългото чакане при прелеза и обичайните сутрешни пътници се отнасят към червената светлина на светофара като към нещо естествено. Велосипедистите и мотоциклетистите отпускат стъпала на земята, а сгушилото се между краката им возило сякаш е задрямало. Шофьорите включват чистачките или вентилатора, за да избегнат замъгляването на стъклото. Малцина напускат затоплената кола, за да избършат с ръка стъклото или да изтеглят антената на радиото. Винаги установяваш с изненада, че и в такъв ранен час има радиостанции в ефир, откъдето някой говорител със сънлив глас, издаващ многобройните кафета, се мъчи да пооживи слушателите с рекламата на най-нашумелите плочи.

Каква е температурата в Ла Коруня? Минус два градуса.

Гранада? Моля, Гранада? Няма връзка с Гранада.

Билбао? Два градуса над нулата и вятър откъм Бискайския залив.

Моряците вече са чули. Лош вятър в Бискайския залив.

Барселона? Каква е температурата при вас? Четири градуса и сравнително висока влажност, осемдесет и седем процента.

„А във Вик?“, пита се мъжът. Сигурно е под нулата, щом в Барселона е четири градуса. Установява с изненада, че духа в длани както в детството, и се усмихва, докато в устата му нахлува носталгичният вкус на парче хляб, натопен в кафе с мляко. Какво нещо са спомените! Всеки един може да отприщи низ от накъсани картини.

— Joan, no emprenyis mes i pren-te la llet.^[1]

Това говореше дядо му. Същото, което той щеше да повтаря всеки ден на децата си, особено на оня мързелан Ориол.

— Oriol, un dia m’acabaras la paciencia i et fotare un calbot.^[2]

Усмихва се. В такива случаи момчето приема гордо изражение, за да покаже, че е принудено от обстоятелствата, и гълта млякото с прилежание и дори с известно пренебрежение. Да пиеш мляко сутрин, държейки в длани фаянсовата купичка, и да усещаш вълшебната топлина, която идва сякаш от сърцето на земята! „Аз такива чаши не искам — бе казал на жена си, когато видя, че е купила сервиз от дуралекс. — За млякото не ги искам.“ — „Главата ти е пълна с щуротии.“ — „Виж какво, не знам защо, но ако не пия млякото от фаянсова купичка, не ми е сладко, особено сутрин.“ — „Да, но аз съм тази, която трябва да ги мие, а фаянсът се лющи, винаги изглежда мръсен… Ти все си придаваш важност, ама…“ — „S’ha acabat et broquil! La llet en taca i non en parlem mes!“^[3]

От време на време човек трябва да показва характер, иначе, току-виж, го взели за лукова глава. Е, сигурно е щуротия, но прищевките му не са чак толкова, че да не може да си позволи поне тази. Купичката за мляко е връщане към детството, към далечни позабравени картини, които не успяваш да възстановиш напълно: Лелята: „Joan, faras tard a l’escoia“^[4]. Дядото: „Joan, no emprenys mes…“^[5]. Първите електрически крушки във Валес бяха слаби, от петнайсет-двайсет вата, и се гасяха старателно още на развиделяване, сякаш селяните, подплашени от разходите за консумация, бяха обявили война на електрическия ток. А сега е една! Десет лампи светят едновременно, а после сметките растат ли, растат. Виж, от това жена му не се притеснява, това не било прищявка, но все му натяква, че иска да пие млякото от купичка. Баба му винаги настояваше да затварят добре килера, защото нощем говорителите излизали от радиоапарата и изяждали всичко, което намерели. Засмя се, после му се доплака. Червената светлина все още пронизваше мъглата. Той се поразкърши и забеляза издутата цепка на панталона. Опипа я с известна гордост и тогава усети някакъв вътрешен гъдел. „Трябва да се облекча.“ Никакъв шум не издаваше приближаването на влака, а по-нататък, извън пътя, се виждаха достатъчно гъсти храсти и мъгла, които да го прикрият от погледите на дългата змия от коли, мотоциклети, велосипеди и камиони, очакващи преминаването на влака. Студът и вероятността влакът да изникне внезапно го накараха да се подложи на последно изпитание. Напрегна се, после стисна сфинктерите, за да удържи скритата река… Едва издържа. Явно нямаше друг изход. Сви глава между раменете, сякаш да предпази тялото си от студа, и с леки подскоци, които се надяваше да изглеждат еластични, той прекоси пътя и навлезе в храсталака, като няколко пъти се обърна, за да се убеди, че чакащите няма да го видят. Скритата река напираше. „Ей сега, ей сега“, промърмори. Очите му вече бяха различили стъблото на една липа и пръстите спуснаха ципа на панталона. Пъхна ръка в цепката, сетне в страничния прорез на слипа и внимателно хвана топлия мускулест член, сякаш беше пърхащ гълъб. Междувременно не преставаше да се оглежда наляво и надясно, напред и назад. Щом започна да се облекчава, се развесели и престана да се вълнува дали го гледат, или не. Опита се да намокри дървото по определен начин, но очите му се заковаха на земята върху някакъв странен предмет, почти закрит от пръстта. Струйката урина постепенно я отми и пред разширяващите се очи на Жоан Губерн се появи една ръка. Очите останаха за миг спокойни, сякаш се опитваха да осмислят видяното, но после се раздвижиха и се плъзнаха от китката по изкаляния ръкав на мъжко сако, после по цялото сако, с което беше облечен човекът, по самия човек, проснат по очи, полузарит от пръстта, сланата и буренака. Членът на Жоан Губерн висеше отпуснат, свивайки се от студа с мълниеносна бързина. „Трябва да викам“, помисли той, но го възпряха шумът на влака и мисълта, че е оставил колата на пътя и пречи на движението. Хукна обратно, като вдигна припряно ципа на панталона.