Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (14)

— Извинете, че ви безпокоя. Към Барселона ли отивате, господине?

— Да.

— Повреди ми се колата и видях, че спирате да хапнете. Ще ме вземете ли?

„Дребно човече с прекалено много коса“, помисли Дитер Ромберг. После погледът му се плъзна към гъстата, добре подстригана брада и стигна до дискретния ежедневен, но елегантен костюм.

— Представител съм на предприятие за спортни съоръжения и тъкмо привърших едно посещение из района. Връщах се вкъщи. Ако нямате нищо против.

— Не. Нямам нищо против.

— Аз също ще хапна. Ще седна на някоя маса и когато решите да си тръгнете, само ми кажете.

— Седнете при мен, можем да се храним заедно.

— Много сте любезен, господине. Благодаря ви.

Човекът седна и въздъхна с облекчение.

— Да знаете само от каква беда ме измъквате. Ако не се прибера тая вечер вкъщи, господ да ми е на помощ, докато убедя жена си, че е било по вина на колата.

— Май ви няма доверие.

— Ами аз й давам повод.

Смигна му. Огромен златен пръстен лъщеше на същия пръст, на който блестеше и тънка халка.

— Такава ми е работата. Басейни. Тенискортове. Ето визитната ми картичка, вземете.

— Не мисля, че ще стане нужда. Чужденец съм и само минавам оттук.

— И аз забелязах, но много добре говорите испански.

— Идвам често.

— Задръжте визитната картичка. Човек никога не знае. Някой ден ще речете да си купите вила в Испания и ще имате нужда от мен. Хуан Игерас Фернандес, на вашите услуги.

— Петер Херцен.

— Петер. Звучи ми английска.

— Немец съм. Но Петер е еднакво и на английски, и на немски.

Келнерът донесе салатата и филето на Ромберг.

— За мен няколко резенчета мерлуза на скара и нищо повече. Имам язва.

На масата се появиха две различни хапчета, извадени направо от джоба.

— Слагам си в джоба дневната доза и така не ги забравям. Иначе все ги оставям в куфара или ги забутвам бог знае къде. Пълна катастрофа. Прекалено много неща ни се струпват на главата и после идват язвите, а и още по-лоши болести. Вие имате здрав вид. Якичък сте. Явно полагате грижи — филенце, салата. Спортувате ли?

— Когато мога. Плуване преди всичко.

— Много здравословно. Това е най-пълноценният спорт. Ето, виждате ли, цял ден се разхождам сред басейни, а не знам да плувам. Тук, в Испания, са ни възпитавали надве-натри. Малко писане, малко смятане. Физически упражнения? Тичай след топката или консервената кутия по улиците или празните места. Днес децата вече са друго нещо. Синът ми учи плуване. Два пъти седмично. През лятото, отидем ли на плажа, нещо ми става, като го гледам как плува като жабче, а аз стоя до кръста във водата или клеча.

Изяде си рибата бързо, за да има време да пие кафе с Ромберг.

— Виж, от кафето не се отказвам, та ако ще да имам хиляди язви.

Стана под някакъв предлог и отиде при келнера. Когато го видя да показва масата и да вади портфейла, Ромберг разбра, че е платил вечерята и на двамата. Надигна се, за да му попречи, но закъсня.

— Моля ви. Голяма работа. Вие ми правите такава огромна услуга…

Дребното човече похвали удобствата на беемвето.

— Не е моя. Наех я.

— Рано сте взели отпуск. Тук още е пролет.

— Наложи се да го взема сега.

— Нещата невинаги се нареждат така, както ни се иска. Слушайте, ще имате ли нещо против, ако си полегна за мъничко отзад? Заради язвата. Добре е да се опъна малко след храна.

Ромберг седна зад волана. Закопча внимателно предпазния колан и се обърна. Дребното човече почти се побираше цялото на задната седалка. Усмихваше му се доволно, с ръце, скръстени върху стомаха.

— Ето това е живот. Все едно че пътувам в спален вагон.

Излязоха от паркинга и поеха по магистрала А-17. Оставаха цели седемдесет километра до Барселона. Дитер подкара с пълна скорост, като наблюдаваше в огледалото лицето на спътника си, да не би да се изплаши. Той обаче изглеждаше съсредоточен в съзерцанието на тавана или може би спеше с полуотворени очи. Ромберг се надяваше да приключи срещата с Карвальо навреме, за да не се налага да нощува в града. Искаше да стигне по-скоро до Валенсия и на другия ден да се качи в Аликанте на ферибота за Оран. Мислено се опитваше да проведе въображаем разговор с Карвальо, който хем да бъде убедителен за детектива, хем да не компрометира самия него. В душата си чувстваше страх, огромен като тялото му, и нямаше с кого да го сподели. Навремени мъка свиваше гърлото му, той простенваше тихо името на мъртвата си жена: „Гертруде“, и очите му се замъгляваха от жал към самия него. Сетне изникваше споменът за сина — неговата втора рана.

— Прекалено много ме обича.

Каза го почти на глас. Беше чел някъде, че един писател, решил да избяга от СССР, малтретирал сина си през последната година на съвместния им живот, за да си спомня за баща си с омраза, а не с тъга. Той беше направил същото по свой начин. Бе отстранил детето от живота си, сякаш му пречеше, а в замяна то го обожаваше като идол. Пазеше снимките му, сякаш бяха реликви. Караше леля си да му преправя спортните сака на баща му, за да носи същите дрехи. Притежаваше способността на Гертруде да очарова и обича.

— Все някой ден трябваше да се случи.

По-късно, когато бъде в безопасност, ще го повика, но може би вече ще е късно, и момчето няма да иска и да знае за него.

— Много бързо карате.

Не схвана веднага точния смисъл на тона, с който прозвучаха думите зад гърба му. Когато си даде сметка, се обърна раздразнен. Спътникът му седеше, насочил към него пистолет от такова разстояние, че Дитер да не може да го стигне с ръка.

— По-бавно, немецо, по-бавно и отбий на първия син знак Р, който видиш. Това синьо Р ще рече паркинг. Не ми прави номера, защото най-напред ще ти осакатя ръката, а после ухото. Бавничко и спираш.

— Какво желаете? Почти нямам пари. Пътувам с чекове и чекова книжка.

— Ще видим. Ти спри и кротувай.

Дитер се вкопчи в надеждата, че ще има и други паркирали коли и ще може да извика за помощ. Синьото Р се приближаваше и той намали. Присъствието на една спряла кола леко го обнадежди.

— Спри сега, веднага!

Натисна рязко спирачките, като вдигна лек облак прах. Дребният спазваше разстоянието и държеше главата му на прицел.

— Искате ли да се уверите в това, което ви казах? Да ви дам ли портфейла? Желаете ли да претърсите багажа?

— Върни ми визитната картичка, която ти дадох. Хвърли я назад.

Нещо бе помръднало в другата паркирана кола. Един мъж слезе от нея и се отправи към тях. Дребният не се притесни. Насреща им идваше плещест мъжага, който застана до колата, наведе се и погледна вътре.

— Този ли е?

— Този е.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Вие ли сте Дитер Ромберг?

— Вие полицаи ли сте?

— Хей ти, погледни насам — извика онзи отзад.

Дитер се обърна, но успя да види с крайчеца на окото ръката на плещестия мъж и блясъка на ножа, който сряза гърлото му като масло.