Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (32)

— Кой ви се обади и ви каза, че случаят с Антонио е приключен?

— Откъде знаете?

— Не ви ли посъветваха да прекратите разследването?

— Така е, но вие не се притеснявайте. Бихме могли да се споразумеем за заплащането.

— Никак не се притеснявам. Най-трудно е да спечелиш първия милион, после парите идват сами. По телефона не мога да ви обясня по-ясно, но човекът, който ви се е обадил, греши.

— Казаха ми, че някакъв хлапак се е признал за виновен.

— Чак дотам не е стигнал. Заплашили са го или нещо подобно и той е изпял цялата „Луиса Фернанда“^[1] — и партиите на тенора, и на баритона, и на двата сопрана. Разбирате ли?

— Мисля, че да.

— Дайте ми още три дни, и ще имам пълна картина на случая. Но ми кажете кой ви се обади.

— Гаузакс, Фонтаниляс, Аржеми.

— В същия ред ли?

— Не. Гаузакс се обади последен. Снощи ми позвъниха Фонтаниляс и Аржеми. В този ред.

— В печата нищо не е излизало. Как са научили?

— Двамата бяха мои представители по време на цялото следствие. Аз не бях в състояние да издържа всичко това. Полицията е във връзка с тях.

— Полицията ще похлопа твърде скоро и на вашата врата и ще се постарае да ви убеди да се откажете.

— Не знам какво да правя.

— Повтарям, дайте ми три дни. Дотогава, сигурен съм, ще мога да ви докажа, че не всичко е толкова просто.

— Три дни… Ако са само три…

Нунес се показа скептичен относно възможностите си да убеди вдовицата на Жаума.

— Може би обича повече Виласека, Биедма и мен, но за „сериозни“ неща се доверява само на Фонтаниляс и Аржеми. Вдъхват й по-голяма сигурност. Ще направя каквото мога.

Бискутер пристигна от пазара, пухтейки и с препълнена със съкровища кошница. Сложи вестниците върху писалището на Карвальо, сетне се отправи към кухничката, разположена до тоалетната, за да остави товара си. Очите на Карвальо прехвърлиха заглавията и внезапно се заковаха, привлечени сякаш от магнит или от поглед на кобра: „Портрет-робот на Петер Херцен“.

Служителите на „Авис“ в Бон бяха описали външността на Херцен, потвърдена от двама келнери в един ресторант на автомагистрала № 17, на няколко километра от мястото, където бе намерена колата. Дитер Ромберг. Приликата беше обезпокояваща.

След половинчасови усилия Карвальо успя да се свърже с Берлин. В началото сестрата на Ромберг не прояви признаци на тревога.

— Известно ли ви е, че в Испания е изчезнал немски гражданин на име Херцен?

— Мисля, че четох нещо подобно.

— В немските вестници не публикуваха ли портрет-робот?

— Не знам. Обикновено прескачам новините за произшествия.

— Брат ви се сбогува с вас преди четири дни, нали така?

Мълчанието беше доказателство, че е улучил.

— Госпожо, нека не си играем на котка и мишка. Работата е сериозна. Става дума за човешки живот. Може би и за живота на брат ви.

— Всъщност малко след като вие се обадихте, дойде Дитер. Беше много развълнуван. Сбогува се с детето, с нас. Заминаваше на дълъг път.

— Предадохте ли му, че съм се обаждал?

— Не се изненада. Даже като че ли знаеше. Каза, че ще уреди въпроса.

— Не искам да предричам нещастия, ала вземете днешните и вчерашните вестници, вгледайте се в портрета на Херцен, потърсете някоя снимка на брат ви и идете в централното бюро на „Авис“.

— Какво искате да кажете? Да не би да намеквате, че Херцен е Дитер?

— Съжалявам, госпожо, но за мен това е очевидно.

— Защо е трябвало да наема кола от „Авис“? Той си има собствена, почти нова.

— Послушайте ме и дано да съм сбъркал. Така и двамата ще разсеем съмненията си.

— Струва ми се, че имате типично испански темперамент. Драматизирате нещата. Не може да плашите хората по този начин.

Беше готова да се разплаче.

— Госпожо, послушайте ме. Потърсете вестниците и една снимка на Дитер. Имам темперамент на арфист и не съм хващал кастанети през живота си.

„Дявол да я вземе“, помисли си, като чу хлипането на жената. Намеците за каквото и да е предполагаемо сходство с прословутия испански темперамент го изкарваха извън кожата.