Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (11)

Вдъхна със задоволство свежия въздух в коридора и отиде до хладилника. Там го чакаше бутилка хубаво изстудено шампанско. Жадно изпи една чаша и усети как челюстите му изтръпват, докато златистата струя се стичаше в една твърде важна кухина на тялото. От антрето позвъни на Маркос Нунес и се уговориха да се срещнат в дванайсет през нощта в „Сот“.

— Ако видите двайсетина души да слушат някого с отегчение, потърсете ме сред тях. Сигурно е, че ораторът ще бъда аз.

На улицата сновяха камиони, виждаха се стари проститутки в пуловери от ангорска вълна — приличаха на плетени бутилки. Едната ръка държеше изтъркано от употреба портмоне, а другата подканваше евентуалните клиенти или с нокът чоплеше някоя жила от задушеното на обяд, заклещила се между резеца и първия кътник. Същият пръст размазваше червилото по устните или облекчаваше ухото от сърбежа, пърхота или събраната кал. Шофьорите на камионетките със следобедна вялост изминаваха пътя от складовете на „Санчес Ерманос“ и „Фегонар продуктос конхеладос“ до кръчмите и пещероподобните барове, като от време на време се задяваха със старите фльорци.

— Бабке, защо са ти толкова големи циците?

— Защото ми ги е теглил баща ти.

Някакъв пияница изчисляваше най-краткия път от тротоара до платното. Върволица деца се връщаше от близкото училище, разположено в приземието, където всичко бе пропито от миризмата на клозетите, а хоризонтът на живота започваше и свършваше в един вътрешен двор — свят на боклуци, котки, плъхове и балкони, на които сякаш вечно се суши едно и също захабено пране. Саксии с мушкато по паянтови балкони, някой и друг карамфил, клетки с мършави и нервни папагали, бутилки с газ, обяви на акушерки и педикюристки. Табели: „Каталонска обединена социалистическа партия“, „Федерация на центъра“, „Фризьорски салон «Майте»“. Воняща миризма на запръжки: калмари по римски, пържена риба, картофи, печени агнешки главички, миди, шкембе, подмишници, изпъкнали прасци, подпухнали очи, разширени вени… Карвальо познаваше тези улици, тези хора. И не би сменил с нищо този пейзаж — той му е необходим, за да се чувства жив, макар че нощем предпочиташе да избяга от победения град към хълмистото предградие, откъдето можеше да наблюдава града отстрани. Несравнима е гледката, разкриваща се на всяка излизаща на Рамблас улица в пети район — устието на реката, по която тече животът и историята на цял един град, на целия свят.

Бискутер приготвяше омлет с картофи на газовия котлон в стаичката, която заедно с умивалника допълваше кантората на Карвальо.

— Правя го по ваш вкус, шефе. С малко лук, кълцан чесън и магданоз.

Бискутер бързо превърна писалището на Карвальо в маса за хранене и детективът се нахвърли върху парчето омлет с размерите на кубическа педя. Бискутер седна срещу него и се зае с другото парче в очакване да получи похвала.

— Само не казвайте, че не е хубав, шефе. Ако още сте гладен, приготвил съм и малко самфайна^[1]. Екстра работа. Хубав е, нали, шефе?

— Не е лош.

— По дяволите! Само толкоз ли, шефе? Аз го намирам страхотен, да си оближеш пръстите. А, щях да забравя! Обади се някакъв Педро Пара. Каза: „Не забравяйте да му предадете, че се е обаждал Полковника“. Да ви предам, че утре ще имате онова, което сте му поискали. Да минете покрай банката. И една телеграма. Не съм я отварял.

Пристигам Барселона сряда. Ромберг.

— Сложи ми малко самфайна.

— Предполагам, че след това няма да вечеряте, а, шефе? Ядете за трима, а сте слаб като глист, ама всичко отива в кръвта и ето ти го холестерина.

— Писна ми от доктори около мен! Първо Бромуро, сега ти. Яж и не се тревожи за холестерина.

— Ама аз за ваше добро го казвам.

— А ти ще вечеряш ли след тази обилна закуска?

— Че разбира се. Всичко, дето остава, го доизяждам през нощта. Напоследък не знам какво става с мен, шефе. Лошо спя. Тъжен съм. Мисля за майка си.

Бискутер попи със салфетката една сълза, но очите му продължаваха да се наливат с влага, която заплашваше да се излее върху зелено червеникавото съдържание на чинията със самфайна.

— Потърси си приятелка, Бискутер, или ходи от време на време в публичен дом за повдигане на духа.

— Приятелка, само си говорите, а нищо не ми предлагате. Пък проститутките ме разсмиват. Като ми кажат: „Хайде, плешивецо, ела да ти го измия“, ме напушва един смях…

Местейки поглед от Бискутер към телеграмата на Ромберг, Карвальо посегна към телефона. За Бискутер това беше знак, че трябва да разтреби масата. Но Карвальо така и не вдигна слушалката. Някакво смътно опасение го възпря да съобщи на вдовицата Жаума за неочакваното възкръсване на Дитер Ромберг.