Хърбърт Уелс
Кратка история на света (57)

Глава LVI
Неспокойният мир в Европа след падането на Наполеон

Две причини попречили през този период да има пълен социален и международен мир и подготвили пътя за поредицата войни между 1854 и 1871 г. Първата от тях била стремежът на кралските дворове да възстановят предишните несправедливи привилегии и да ограничат свободата на мисълта и словото. Втората причина била невъзможната система на граници, начертани от дипломатите във Виена.

Присъщото на монархията предразположение да се връща към условията на миналото, най-напред и най-явно се проявило в Испания. Там била възстановена дори Инквизицията. Испанските колонии, отвъд Атлантическия океан, последвали примера на Съединените Щати и въстанали срещу системата на европейските велики сили, когато през 1810 г. Наполеон настанил своя брат Жозеф на испанския престол. Симон Боливар, подобно на Вашингтон, станал предводител на анти испанското въстание в Южна Америка. Испания не била в състояние да го потуши и то се протакало, подобно войната на Съединените Щати за независимост. Най-после Австрия направила предложение: съгласно духа на свещения съюз, европейските монарси да помогнат на Испания в тази борба. В Европа на това се противопоставила Англия и само бързата намеса на Монро — президент на Съединените Щати през 1823 г. окончателно отклонила замислената реставрация на монархизма. Монро обявил, че Съединените Щати ще приемат всяко разширяване на Европейската система върху Западното полукълбо за неприятелски акт. Така възникнала доктрината на Монро, според която в Америка не трябва да се допуска неамериканските правителства да разширяват своите владения. Това отстранило от Америка великите сили в продължение на близо сто години и позволило на новите държави в Латинска Америка да определят своите съдбини по свои собствени пътища.

Испанският монархизъм загубил своите колонии, но поне можел, под закрилата на европейския „концерт“, да прави каквото си иска в Европа. Едно народно въстание в Испания било смазано от френската армия в 1823 г. по силата на един мандат от Европейския конгрес. Едновременно с това Австрия потушила революцията в Неапол.

През 1824 г. Луи XVIII умрял и бил наследен от Шарл X. Той се заел да унищожи свободата на печата и на университетите, и да възстанови абсолютната власт. Била гласувана сума от един милиард франка за обезщетение на дворяните, чиито замъци били изгорени или конфискувани през 1789 г. През юли 1830 г. Париж въстанал против краля и го заместил с Луи Филип, син на херцог Филип Орлеански, екзекутиран по време на терора. Английското общество открито изразило своето одобрение към юлския преврат. При наличието на силно либерално брожение в Германия и в Австрия, континенталните държави не се намесили в работите на Франция, и тя останала монархия, а Луи Филип (1830–1848 г.) бил конституционен крал на Франция в продължение на осемнадесет години.

Неспокоен и несигурен бил мирът, създаден от Виенския конгрес. Той постоянно се разклащал от реакционните действия на монархистите. Напрежението, което възникнало от изкуствените граници, начертани от дипломатите във Виена, се увеличавало по сила и ставало все по-опасно за мира на човечеството. Извънредно погрешно е да се поставят под общо управление народи, които говорят различни езици, имат различни литератури и идеи, особено ако тези различия са вследствие от религиозни спорове. Само някакъв силен взаимен локален интерес, като например общите отбранителни нужди, могат да оправдаят подобно тясно свързване на народи с различни езици и вери. Но местната автономия била задължителна. Както в Македония, населенията са размесени в разноцветните кръпки на села и окръзи, кантонната система била изключително необходима. Но ако читателят погледне картата на Европа, според Виенския конгрес, той неволно ще си помисли, че това събрание като че нарочно си било поставило за цел да доведе до крайност недоволството на жителите на редица европейски области.

Така конгресът унищожил холандската република съвсем без нужда, като слял протестантска Холацдия с католиците на старата испанска, респективно австрийска, Нидерландия, говореща френски, и създал кралство Нидерландия. Не само република Венеция, но и цяла Северна Италия, чак до Милано, били дадени на австрийците, говорещи немски. Конгресът съединил Савоя с части от Италия, за да възстанови кралство Сардиния. Австро-Унгария, една и без това достатъчно избухлива смес от различни народности — германци, маджари, чехи, румънци, а сега и италианци — била направена още по-невъзможна чрез узаконяване на полските й придобивки от 1772 и 1795 г. Голямата част от полския народ, с католически и републикански настроения, била оставена под малко цивилизованата власт на източноправославния цар, а основни полски области минали под властта на протестантска Прусия. Царят се сдобил също така с потвърждение за присъединението на Финландия към държавата му — една област във всяко отношение абсолютно чужда за Русия. Норвежци и шведи, твърде различни помежду си, били свързани заедно под управлението на един крал. Германия останала в особено опасно и объркано състояние. Прусия и Австрия попаднали отчасти в германската конфедерация, отчасти извън нея. Конфедерацията, при това включвала множество други по-малки държави. Кралят на Дания влязъл в германската конфедерация по силата на някои германски владения в Холщайн, Люксембург също бил включен в германската конфедерация, въпреки че неговият монарх бил също крал на Нидерландия и голяма част от неговия народ говорел френски.

Тук е налице пълно пренебрежение на факта, че хората, които говорят немски и основават своите идеи върху немската литература, хората, които говорят италиански и основават своите идеи върху италианската литература, и хората, които говорят полски и основават своите идеи върху полската литература, ще бъдат духовно много по-богати, ще принесат много повече полза и ще бъдат по-малко вредни за останалото човечество, ако се оставят в своя обществен и частен живот да си служат със собствения си език. Чудно ли е, че в една от най-популярните песни в Германия от този период казва: „Където се говори немски език, там е германското отечество“.

През 1830 г. Белгия, говореща френски, развълнувана от юлската революция във Франция, въстанала против връзката си с Холандия в кралство Нидерландия. Силите, ужасени от възможност гада се образува нова република и Белгия да се присъедини към Франция, побързали да се намесят, за да омиротворят положението и дали на Белгия за монарх Леополд I Сакс-Кобургски. През същата 1830 г. в Италия, Германия и руска Полша също избухнали неуспешни въстания. Едно републиканско правителство цяла година се задържало във Варшава, настроено против Николай I, но впоследствие било потъпкано с големи насилия и жестокости. Полският език бил забранен и източноправославната църква заместила като държавна религия римокатолическата…

През 1821 г. избухнало гръцкото въстание срещу турците. В продължение на шест години гърците водили отчаяна неравна борба, при равнодушието на европейските правителства. Либералното обществено мнение протестирало срещу тази пасивност. Доброволци от всички европейски страни се присъединили към въстаниците и най-после Англия, Франция и Русия, предприели общи действия. Турската флота била унищожена от французите и англичаните в боя при Наварин (1827 г.), а царските войски нахлули в Турция. С Одринския мирен договор (1829 г.) Гърция била обявена за свободна, но не й било позволено да следва старите си републикански традиции. За Гърция бил определен един германски княз — Отон I Баварски, а в Дунавските провинции (днешна Румъния) и в Сърбия (част от югославянската област) били настанени християнски управители. Но, още много кръв имало да се лее, преди окончателно турците да бъдат прогонени от тези земи.