Хърбърт Уелс
Кратка история на света (29)

Глава XXVIII
Животът на Пуатама Буда

А сега ще се върнем три века назад, за да разкажем за един велик учител, който успял да направи революция в религиозната мисъл и религиозните понятия на цяла Азия. Това бил Пуатама Буда, който учел своите последователи в Бенарес, в Индия, по същото време, когато Исай пророчествал сред евреите във Вавилон, а в Ефес, Хераклит разсъждавал и изследвал природата на нещата. Всички те живели по едно и също време, без да знаят нещо един за друг.

Шести век пр.н.е. бил един от най-забележителните в цялата история. Навсякъде умовете на хората се пробуждали и търсели отговор на трудните житейски въпроси. Човешкият род започнал да възмъжава след един период на „детство“, продължил двадесет хиляди години.

В историята на Индия съществуват все още много бели петна. Около 2000 г. пр.н.е. един арийски народ дошъл от северозапад и успял да разпространи своя език и традиции над по-голямата част от северна Индия. Този език представлявал особено наречие от арийския език, познато под името санскритски език. Пришълците заварили между Инд и Ганг един мургав народ с по-развита цивилизация, но с по-слаба воля, който, за разлика от гърците и персийците, не се смесил със своите предшественици, а останал отделен от тях. По-късно в Индия се обособяват отделни касти със свои поделения, чиито представители не се женили помежду си и не се събирали заедно. Това кастово деление отличава индийското население от другите европейски и монголски народи.

Сидхартха Пуатама произхождал от аристократично семейство, което управлявало една малка област по Хималайските склонове и на деветнадесет години се оженил за една красива своя братовчедка. Той ходел на лов и се забавлявал из своите слънчеви градини, горички и напоявани оризища. Но чувствал, че съществуването, което води, не е истински живот, а един празник, който продължава твърде дълго.

Мисълта за болестите и смъртта, суетността на всичко земно и преходността на щастието, измъчвала съзнанието на Пуатама. Веднъж, когато бил в такова настроение, той срещнал един от тези аскети, които вече съществували в Индия. Тези хора живеели по строги правила, прекарвайки много време в размишления и в религиозни спорове и търсели някакъв по-дълбок смисъл на живота. Едно страстно желание да прави същото обладало и Пуатама.

Той размишлявал върху това свое намерение, когато според преданието, получил известие, че жена му родила неговия първороден син. „Това са връзки, които трябва да се късат“ — казал Пуатама.

Неговият род се събрал на голямо пиршество, за да отпразнува раждането на детето. През нощта Пуатама се събудил със смут в душата си, „като човек, комуто съобщили, че къщата му гори.“ Той веднага решил да остави своя щастлив, но безцелен живот, отишъл тихо до стаята на жена си и на светлината на малката маслена лампа я видял как спи, прегърнала новородения му син, заобиколена с цветя. Той почувствал страшно желание, преди да тръгне да прегърне за пръв и последен път детето, но страхът, че ще събуди жена си, го спрял. Най-после се обърнал, излязъл навън в бляскавата индийска лунна нощ, възседнал коня си и тръгнал по света.

Едва на сутринта се спрял извън земите на своя род и слязъл от коня край една песъчлива река. Там отрязал с меча си своите развяващи се къдри, свалил всичките си украшения и ги изпратил с коня си обратно в къщи. По пътя срещнал един дрипав човек, разменил си дрехите с него и, като се освободил по този начин от всички светски връзки, свободно можел да се посвети на търсене на мъдростта. Отправил се на юг към едно убежище на отшелници и учители в хълмистото разклонение на планините Виндхайя. Там, в пещери живеело общество от мъдри хора, които предавали устно своето знание на онези, които идвали при тях. Пуатама познавал метафизиката на своя век, но отговорите на въпросите, които тя му давала, не удовлетворявали неговата интелигентност.

Индийският ум винаги е бил предразположен да вярва, че силата и знанието може да се придобият чрез краен аскетизъм, чрез постене, безсъние и самоизмъчване, и Пуатама решил да опита тези способи за постигане на мъдростта. Той отишъл с пет братя ученици в джунглите и там се отдал на постене и ужасни изтезания на плътта. Неговата слава се разнесла „като звука на голяма камбана, закачена в купола на небесата“. Но по този начин не могъл да достигне истината. Един ден, както се скитал, опитвайки се да мисли, въпреки изтощението си, внезапно изпаднал в безсъзнание. Когато дошъл на себе си, разбрал глупостта на тези полумагьоснически прийоми за търсене на мъдростта.

Пуатама поискал обикновена храна и отказал да изтезава повече плътта си, с което ужасил своите другари. Той схванал, че човек може да постигне всяка истина, ако е добре нахранен и здрав. Такова схващане било абсолютно чуждо на идеите на страната и епохата. Неговите ученици го напуснали и си отишли в Бенарес, обхванати от меланхолия. Пуатама продължил да скита сам.

Когато умът се бори с някакъв голям и сложен проблем, той напредва стъпка по стъпка, без да схваща постигнатия напредък, докато внезапно, в миг на просветление, открие своята победа. Така се случило и с Пуатама. Той седнал да яде под едно голямо дърво край брега на реката, когато му се явило видение. Сторило му се, че проникнал ясно в смисъла на живота. Според преданието, той стоял цял ден и цяла нощ в дълбока размисъл, а после тръгнал да разкаже на света за своето видение.

В Бенарес намерил старите си ученици и ги привлякъл около новото си учение. В царския Парк на Елените в Бенарес те си построили хижи и основали училище, в което идвали мнозина, които търсели мъдростта.

В основата на неговото учение стоял въпросът, който Пуатама си задавал още като млад: „Защо не съм напълно щастлив?“ Това бил интроспективен въпрос, много по-различен от любознателността, с която Талес и Хераклит изследвали тайните на Вселената, и от бремето на нравствената отговорност, което великите пророци налагали върху съзнанието на евреите. Индийският учител се съсредоточавал върху своето „Аз“ и търсил начин да го унищожи. Той учил, че страданието се дължи на алчните желания на индивида. Докато човек не победи своите лични ламтежи, животът му е мъка и краят му — скръб. В живота има три злини. Първата е жаждата за удовлетворение на плътските желания и алчността; втората е егоистичното желание за безсмъртие, а третата е стремежът за личен успех, светския живот, скъперничество и други подобни. Всички тези желания трябва да се преодоляват, за да се отървем от скърбите и мъките на живота. Когато те бъдат преодолени, когато нашето „Аз“ изчезне съвсем, тогава се постига блаженството надутата, нейното най-висшето благо, наречено Нирвана.

Това е същността на неговото учение. То наистина не е така лесно за разбиране, както гръцкия стремеж да се проникне без страх в природата на нещата, или еврейската заповед да се страхуваме от Бога и да живеем с неговата истина. Това учение било непонятно дори за най-близките му ученици, и не е чудно, че след неговата смърт, то било изкривено и осакатено. По това време в Индия била широко разпространена вярата, че мъдростта слиза на земята през големи интервали от време и се въплъщава в някое избрано лице, което наричали Буда. Пуатама бил последният от Будите, макар да не съществуват доказателства, че той се е домогвал някога до тази титла. Веднага след смъртта му за него започнали да се разказват фантастични приказки. Човешкото сърце винаги е предпочитало чудесната приказка пред моралното усилие, и Пуатама Буда лесно се превърнал в свръхестествено същество.

Ако Нирвана била недостъпна за въображението на повечето от хората, те поне са успели да схванат нещо от смисъла на онова, което Пуатама наричал Ариана — „Благородния път в живота“. Учението му изисквало душевна порядъчност, чистота на стремежа и думите, справедливи постъпки и честен живот. Това пробуждало съвестта, и подтиквало към великодушни и самоотвержени дела.