Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (7)

Глава седма

От нея читателят ще узнае как мина обедът у Попспирови, който завърши не така, както очакваше госпожа Сида

Гостът седеше в църковния двор, на пейката под ореха, който селските деца винаги поглеждаха жадно, но който Аркадие пазеше като очите си, и разговаряше със стария учител, който му предлагаше емфие; той хвалеше беседата на поп Спира, когото сравняваше с някакъв си стар свети отец и с ерихонска тръба.

— Извинявайте, че трябваше да ме чакате, но какво да правя — позабавих се заради църковните сметки.

— Нищо, нищо — оправдаваше го старият учител. — Прекрасно ви разбираме… И от словото сте поразвълнуван.

— А, ваше преподобие, много ми е приятно, че мога да ви поздравя.

— Значи, слушахте?

— О, много внимателно! Чудесно, чудесно!

— Аз така, честичко… Знаете ли, когато човек се залови с някаква работа, трябва да влага душа. Ако ще съм пастир на паството, поне да бъда истински пастир.

— Разбира се, разбира се. Повярвайте, че ви слушах с голямо внимание — каза господин Пера.

— О, моля, моля, вие ме надценявате — доволно отвърна поп Спира. — Много съжалявам, че трябваше толкова дълго да ме чакате.

— О, нищо, нищо. Впрочем аз се забавлявах добре. Господин предшественикът ми има добрината да ми даде някои сведения за църковната община и църковния имот. И естествено може да ви поздравим; общината, както виждам, е добре.

— Да, много е добре. Слава богу, от година на година е по-добре. Хе, стараем се и пестим, пък и енориашите не жалят средствата, дават. Когато ние, тоест аз и господин Кирило, пристигнахме в енорията, не се знаеше кой пие и кой плаща. По четири дискоса се разнасяха в неделя и хората отбягваха църквата заради огромните даждия, а днес, както видяхте, носиха само един. Скоро и от него ще се откажем. Можем, слава богу. Църквата е богата: има толкова дюкяни, земя, лозя, а и доста суха пара. Хайде, заповядайте.

Тръгнаха. Поп Спира продължи да разказва за състоянието на църквата. По пътя той показа на госта много интересни неща. Спираха се в някакви касапници, от които църквата получавала тлъстичък наем, макар че касапите се оплаквали от плъхове. По тоя повод поп Спира разказа за един стар плъх без опашка; преди много години касапинът го издебнал и му отсякъл опашката; оттогава плъхът станал ужасно предпазлив и пръв бягал от пъна, така че опитите на касапина да го хване оставали безуспешни. Господин Пера му препоръча някаква отрова против плъхове. Поп Спира му показа някакви празни места, също църковни, на които догодина щели да строят разни дюкяни и житни складове, и това, разбира се, интересуваше господин Пера, защото той непрекъснато възклицаваше: „Така ли!“ или „Та какво приказвате!?“, или „Нима е възможно!?“

Вървяха бавно, крачка по крачка. По-нататък поп Спира му показа всички по-хубави къщи и домакини, без да споменава, разбира се, за девойките — кандидатки за женитба, макар че имаше и такива. Когато стигнаха пред попската къща, седнаха на пейката отвън, поседяха и си поговориха, докато не ги поканиха да заповядат, тъй като супата била сложена на масата.

Господин Пера тутакси извади нафората от чистата тънка джобна кърпичка и даде едното парче на госпожа Сида, а другото на госпожица Юла.

— Госпожице, виждате ли как се грижа за вашата душа — каза й той. — „Тело Христово примите, источника бессмертнаго вкусите!“

А госпожица Юла му рече:

— Благодаря! — взе нафората, веднага я глътна и се зачерви до уши.

Масата беше наредена в най-хубавата и най-просторната, така наречена гостна стая. Мебелите бяха хубави и солидни, но старомодни.

Всичко беше здраво, просторно и удобно: креватите бяха широки, двойни, юрганите бяха също двойни: такъв бе и чадърът, защото поп Спира, каквото и да купи, купуваше го за двама. В стаята като малки параклиси стояха два тежки орехови шкафа, а в тях бяха наредени порцеланови сервизи и буркани с всевъзможни компоти. На стените бяха закачени картини, повечето от които бяха от миналия век. Това бяха стари картини в черни рамки; кацнали птици с естествена полепена по тях перушина; една изшита с пулчета и поставена в рамка картина, представляваща някаква тържествена трапеза с ярко откройващи се кръстове и свещници със свещи — старо ръкоделие на фрайла Юла, когато тя, още като дете, посещаваше пансиона и зарадва баща си по случай именния му ден с подаръка и с предварително подготвеното слово, което забрави и завърши с плач; а над нея имаше една снимка на семейството: поп Спира и госпожа Сида седят, а помежду им с албум в ръцете стои малката Юла, облечена в къса поличка и дълги гащички с шевици, същински малък гащат гълъб; до тях беше снимката на добрия император Йосиф, който е взел плуга на един селянин и оре, а селянинът-шваба, вдигнал ръце и вперил благодарствен телешки поглед в небето, казва: „Дай, боже, всеки народ да има такъв монарх!“ До него стоеше образът на другия Йосиф — на прекрасния Йосиф от Стария завет, който се отскубнал от сладострастната жена на Пентефрий^[1] и бяга, глупакът, през прозореца, оставяйки в ръцете и мантията си, която скоро след това ще й послужи като corpus delicti^[2]. По-нататък имаше още няколко старозаветни и други картини, които, види се, бяха купени без всякакво предназначение; но тъй като фрайла Юла, пламнала от горещина и зачервена, донесе чорбата и я постави на масата, господин Пера прекъсна разглеждането на картините.

— Заповядайте, господине — покани го поп Спира, — седнете тук — и му посочи място. — Ти, Сидо, ще седнеш там; аз тук, а Юца там, по-близко до вратата, нали ще става.

Прекръстиха се и седнаха всички. Поп Спира извади от джоба си една чекийка и започна да я точи на бруса, който винаги поставяха до чинията му.

— Никак не мога да свикна с нож — каза поп Спира, — все с чекийката си служа. Тъй съм свикнал; по ми е сладко с чекийката. Повече от двайсет години си служа с нея, чиста английска стомана, реже като бръснач. Заповядайте да се уверите! — И той я подаде на господин Пера.

Гостът се учуди на стоманата и каза едно многозначително „О!“, а след това поп Спира обърна разливната лъжица към учителя:

— Заповядайте, сипвайте си, не обичам много да подканям.

— О, моля, моля — каза господин Пера и обърна лъжицата към госпожа Сида.

— А, не — на госта се пада голямата лъжица — рече госпожа Сида и обърна лъжицата към господин Пера.

Господин Пера си сипа в чинията и започна да яде. Чорбата беше пилешка, тъкмо по неговия вкус, и му хареса. Много бързо той опразни чинията.

— Ето ви и краката, да ви обича тъщата, както казват — пошегува се госпожа Сида и ги сложи в чинията му.

— Благодаря — поклони се господин Пера. — Изрядна, великолепна супа!

— Е, това е заслуга на Юца, тя е днес домакиня.

— О, госпожице, трябва да призная… на тая възраст така майсторски да готвите! Че вие можете да откриете гостилница — изтърси господин Пера и след като го изрече, се сепна и изчерви; той видя, че е прекалил, та побърза да се поправи и додаде: — готвачките в гостилниците са същински чираци пред вас.

Като умни хора родителите се престориха, че нищо не са забелязали, пък и самата Юла като че не дочу всичко; тя се бе заела със супата, сърбаше и всяка минутка бършеше ту устата си със салфетката, ту лицето си с престилката.

— Заповядайте от паприкаша, ако ви харесва. Сложете си още — покани го поп Спира.

— Благодаря, благодаря — отказа гостът.

— Чудесно, и аз бих постъпила така. Трябва да се остави място и за покенеса — каза госпожа Сида. — Вижте само как е зачервен! — каза тя и го сложи пред госта.

Поп Чира не обичаше панираното пилешко; като сърбин и син на православната църква той мразеше това швабско ястие и чакаше баницата, любимото си ядене.

— Не ги обичам аз тия покепеси-мокенеси, как им казвате там! Никога не знаеш какво ще измъкнеш! Търсиш бяло месо, а когато го извадиш, то шия с глава! Швабска далавера и нищо друго, взели ги мътните, да ме простите за израза. От едно пиле сто души искат да нагостяг; хем искат да те нагостят, хем с малко да минат! Няма нищо по-хубаво от готвеното по сръбски: още от кухнята виждаш къде му е главата и къде му е, с извинение, трътката!

Донесената баница получи всеобщо одобрение. Даже поп Спира, който постоянно твърдеше, че истинският родител не бива да хвали детето си в негово присъствие, отстъпи от своите принципи и похвали баницата.

— Хубаво е изпечена и е мазна, е това се вика ядене! — каза поп Спира. — Аз не обичам тортите и разните там тинтири-минтири. Виж, друго нещо е баницата! Но преди това да има само едно ястие — и веднага след него баница. Не признавам никакъв десерт, щом не е мазен и по брадата ти не тече мас. Ама хубаво било, казват — не, не го признавам аз.

— Точно така, напълно сте прав. И аз предпочитам хубавата сладка баница пред всеки сладкиш — каза гостът.

С баницата завършиха обеда и започнаха оживен разговор. Докато ядяха, говориха малко, по сега разговорът продължи на вино.

Поп Спира беше и без друго мълчалив, но хранеше ли се, той се придържаше към златното правило на Доситей^[3]: „Когато ядеш, яж и не говори с никого“. Виното беше чудесно, а поп Спира го хвалеше и изреждаше качествата и въздействието му.

— Според мене — заяви поп Спира — човек трябва да е весел. А как ще бъде, чоджум, весел без вино, когато „вино веселит сердцѐ человеческое“, както е казал цар Давид^[4] в един псалм. А такова вино накрай света не ще намерите. Ето, господин нотариусът разбира от хубави вина и щом му се припие хубаво винце, току идва у нас: „И да се сърдите, и да не се сърдите, казва, аз дойдох да пийна една чашка.“ А то каква ти една чаша! И десет не му стигат!

— И двадесет! — добави усмихнато господин Пера.

— Точно така, точно така, дето казвате, и двадесет! А че какво си мислите!? Още не сте го видели, да знаете само какъв е червен носът му! Така, заповядайте…

— Не, благодаря!

— Опитайте мъничко! Не, не мога да търпя срамежливите!

— Хайде, пък най-сетне — съгласи се гостът, — но само с вода, както древните гръцки философи.

— Да вървят по дяволите философите! Каквото си надробили, такова си и сърбали. Това е било по Стария завет, а сега е Новият! — пошегува се поп Спира. — Хайде пък вие си сръбнете чисто вино, по християнски, по сръбски като нашия Крали Марко! Опитайте само!

Господин Пера взе чашата и я изпи до половина, а поп Спира се облегна на дясната си ръка, хвана с лявата брадата си и го загледа доволно и втренчено.

— На кого разправям аз, а? Какво ще кажете?

— Прекрасно — каза господин Пера, като зацъка с език и изгледа възхитено домакините. — Ей богу! А колко още имате в мазето?

— Хе-хе! Колкото имам, имам! Мисля, че днес няма да го изпием, дори да извикаме в компанията си и самия Крали Марко.

— Аз, да си призная, много не разбирам от вина — каза господин Пера, — но уверявам ви, че такова досега не съм пил. Такова — не!

— Вярвам ви, вярвам — усмихна се доволно поп Спира. — Нали ви казвам, че е чисто натурално… без „кръщавки“, а вие все се докарвате. Ех, такива сте сега младежите! На туй отгоре и се чудят защо толкова умират от анемия! Когато бях на вашите години, можех на гладно сърце да изпия толкова, колкото трима като вас след най-тлъсто ядене.

— Е, Спиро, как можеш да приказваш така!? Който не те познава, ще помисли, че всичко е истина! — прекъсна го госпожа Сида.

— Че да не е лъжа! Па като му викнем:

Всяка сутрин рано,

светнат ли простори,

Старина Новак^[5] потайно

напуска родни двори.

— Ха така, чудесно! Сега намери да приказваш за глупостите си.

— А ти какво искаш? Ако тази песен не ти харесва, по това време пеехме и други.

— Много ми е притрябвала песента ти — защищаваше се госпожа Сида, — свободни сте били да пеете, каквото си искате.

— Пеехме и тази — подкачи я поп Спира и запя:

Безобидна гълъбицо,

о, невинна птицо!

Ти почиваш и нехаеш

и, разбира се, не знаеш

как сърцето ме боли!…

— Няма ли да млъкнеш най-после! — разсърди се госпожа Сида.

— Или пък тази! — продължаваше да я ядосва поп Спира и запя:

Спомняш ли си оня час

как врата ми ти обви тогаз

с белите си две ръце

и скривайки нежното лице,

твърде скоро…

— Че какво те прихванаха дяволите! — сърдито го прекъсна госпожа Сида. — Ах, извинете, господине. Юцо, дъще, я иди в кухнята и приготви кафе. Знам, че гражданите го обичат. А пък аз една чаша да изпия, по три дена не мога да мигна.

Кафето малко позакъсня, защото едва намериха мелничка; в Попспировата къща рядко пиеха кафе и не им трябваше.

След известно време Юла донесе кафето и подаде на всички. Кафето беше тъкмо по мярка топло и черно и учителят сърбаше и го хвалеше, като изплюваше едро смлените зърна, които плуваха по повърхността.

— А къде е вашето кафе, госпожице?

— Аз не пия! Татко каза, че възбуждало кръвта и пречело на съня.

— Кафе с мляко поне пиете ли?

— Да.

— А пунш?

— Не.

— А гефроренес^[6]?

— Да.

— А айскафе^[7]?

— Не.

— Чудно наистина! Кой би повярвал!? — учудваше се гостът, като не знаеше за какво още да запита Юла.

— Е — предложи поп Спира, — ще си поизплакнем ли гърлата с вино?

— Много ли вино имате в мазето, забравих да ви попитам — каза господин Пера.

— Че имам към трийсет бурета. И нито едно не е под пет години, пито пък е по-слабо от това, което сега пием. А него го пием през лятото. Но имаме едно и по години, и по качество — цената му няма. Налято е в бурета още във време оно, когато се взехме със Сида. По-хубаво от него едва ли ще намерите. По-хубаво може да е било само виното, което, прости ми, господи, в старо време са пили сватовете в Кана Галилейска^[8].

— А това вино — прекъсна го госпожа Сида — моят съпруг реши да отвори, когато омъжим нашата Юца; за нейната сватба да се похарчи. Казваме си, щом е хубава зестрата, и виното да е такова. Щом младоженецът взима работлива девойка и хубава зестра, нека и сватовете да видят хаир. А то, кажи-речи, работата е опечена, обаждат й се добри момчета, ето например…

— А-а-а, така ли било?! — чу се от кухнята гласът на госпожа Перса. — Я ги виж ти! Поканили си гости и думичка не обелват! А-а, ще я видим ние тая работа! Гледай ги ти тях!

Я си представете, драги читатели, че сте на мястото на госпожа Сида, когато в самото начало я прекъсна от кухнята госпожа Перса.

Авторът си представя това много добре, но безсилно е перото му, слаби са писателските му средства, за да го нарисува вярно; затова той моли читателите сами да се помъчат да си го представят, тъй като е много по-лесно човек да си представи нещата, отколкото да ги опише с перо.

Авторът ще добави само, че щом Попчирови влязоха в стаята, госпожа Сида се измъкна в кухнята и там се прекръсти три пъти от смайване. И наистина беше за чудене! С тази изненада можеше да се сравни само изненадата от преди година и нещо, когато ги нямаше огромните гвоздеи на капията. Влизайки веднъж неочаквано в стаята на Жужа, госпожа Сида завари там един Жужин любовник; разположил се синковецът, сякаш е дошъл да се фотографира. До него стоеше пълна кана с вино, а, той, нахалникът неден, пускаше гъсти кълба дим от скъпата Попспирова лула от морска пяна с дългия чибук. И тогава, както и сега, госпожа Сида се смая и не можа да продума. Ако някой отвън беше хвърлил през прозореца тухла и счупеше порцелановия й сервиз, госпожа Сида нямаше да се слиса така, както сега, като чу гласа на госпожа Перса. „Щом вчера не ме удари дамла — казваше по-късно госпожа Сида, — ще живея поне петнайсет години повече от покойната си майка.“

— Ние, да си признаем, не искахме да чакаме бъклица, ами си тръгнахме сами — каза госпожа Перса, като влезе, последвана от поп Чира и Мелания. И щом каза това, тя се сепна, но продължи: — Ах, извинете! Ние не сме разбрали! Казват ми, поп Спира имал гости и аз си помислих, че е дошла Лалика от Перямош с децата си, а то виж… О, извинете, сто пъти извинете…

— Нищо, нищо — каза поп Спира доволно и стана. — Не е Лалика, а друг, по-рядък и по-скъп гост. Заповядайте, отче Чиро, седнете, госпожо Перса; Мелания, дъще, ти седни до Юца.

Мелания се запъти нататък, но госпожа Перса я дръпна и бързо я бутна на другия стол точно до господин Пера, така че сега от дясната му страна беше Юла, а от лявата — Мелания.

— Е, много добре, много добре направихте, че дойдохте — каза госпожа Сида, — а аз тъкмо мислех да ви съобщя да дойдете или да ни чакате у вас.

— А то, виждате ли, така се случи, че и едното, и другото ще стане. Защото мисля, че и сега няма да ни откажете да дойдете на кафе.

— О, на драго сърце, на драго сърце, стига, разбира се, да се съгласи и господин Пера — каза госпожа Сида, а в тоя момент госпожа Перса й се виждаше по-черна от дявола.

— О, това е чест за мене — съгласи се господин Пера, — на ваше разположение съм, моля, както кажете.

— Е-е — доволно каза поп Спира, — много добре, че дойдохте. Сидо, я дай по-скоро чисти чаши и по-студено вино.

След това той се обърна към поп Чира, за да му отговори колко пари са събрали днес с дискоса. После похвали „Херувикото“, а учителят пък — проповедта.

Докато поп Спира и поп Чира разговаряха, господин Пера седеше като на тръни между двете хубавици. Господин Пера не беше от ония салонни контета и глупаци, които веднага умеят да се нагодят и харесат на жените с няколко дузини заучени наизуст досадни и изтъркани фрази, които пленяват ограничените умствено жени; на по-умните жени обаче те скоро стават досадни, защото издекламирват наведнъж всичко, което знаят, и в истински занимателен разговор не могат да вземат участие. Не, той принадлежеше към хората, които отначало изглеждат нескопосани мълчаливци, но които в течение на живия и интересен разговор стават и по-живи, и по-интересни. А такава беше и госпожица Юла.

Езикът на господин Пера се върза и той не можа да продума, а взе да разглежда оставения на масата нож и прочете името на фабриката, в която е бил направен. Приборите бяха запазени, но старомодни. Донесла ги беше госпожа Сида като зестра на своя поп и ги изваждаха от бюфета, косато в гостната стая се сваляха кретонените калъфи от столовете, фотьойлите и канапетата, а това ставаше само при пристигането на гости.

Фрайла Юла можеше да мълчи, но фрайла Мелания никак и затова тя започна:

— Е, харесва ли ви нашето село, господине?

— Извънредно, госпожице.

— Ех, вие само от любезност! — възрази Мелания. — Как е възможно предварително да ви харесва?! Да дойдете от Карловци, от тоя романтичен край, в тази лишена от красиви местности равнина.

— Ех, госпожице, кому няма да харесва такава красива местност!? — Той посочи двете девойки.

— Ех, господине, вие много бързате! — каза Мелания.

— Защо пък не, това винаги става за един миг.

— Повярвайте, не допусках, че карловацките семинаристи са такива ухажьори — каза Мелания и скришом побутна Юла е ветрилото.

— Повярвайте, аз съм един от най-лошите или по-точно, не съм никакъв ухажьор, нито ласкател, но истината си е истина…

— Нали, Юла, нали господинът е ласкател?

— Разбира се — потвърди Юла.

— Какво, и вие ли мислите така!? Та аз съм попаднал, значи, между врагове.

— Их, нима ние сме ви врагове? Кажи, Юла — попита я Мелания зад гърба на госта, като се поклащаше на стола, — враг ли си на господин Пера?

— Не съм… за какво да му бъда враг? — отвърна Юла, която се обля в руменина и за да не седи така, мислеше си каква работа има в кухнята или на някое друго място.

— Ето, виждате ли — каза Мелания.

— Но вие — положително.

— Не, засега още не. Но с течение на времето може и да стана — отвърна Мелания.

— Ех, госпожице — каза Пера, като за храброст гаврътна две чашки до дъно, — никак не допусках, че сте толкова жестока.

— Ах, не, не, аз мисля да стана само ако си заслужите.

— Тогава, моля ви, кажете ми предварително, за да се пазя! А с какво бих заслужил вашата омраза?

— Ами с това… Ако, да кажем, хвалите пред нас градските госпожици. Нали, Юла?

— Така е — съгласи се Юла.

— Повярвайте ми, честна дума давам — каза Пера, — досега може да съм ги хвалил, но от днес ще трябва да престана и да променя мнението си.

— А как да разбираме това? — кокетно го запита Мелания и така започва да маха с ветрилото, че въздушната струя докосна и Перовата коса. — Моля, да чуя. Как мислите?

— Как мисля? Та как мога да мисля, като ме гледате така?

— Е, добре де, тогава аз ще гледам Юла, а вие ми кажете. Нали, Юла?

— Ами така… мисля… Мисля, значи, че градските госпожици не могат да се сравняват с госпожиците на село — каза Пера, щом му се поразвърза езикът. — Или по-точно, в сравнение със селските градските са като… като онова лишено от мирис дюкянско цвете спрямо ухаещото натурално и естествено цвете от градината или цветарника.

— Охо! — възкликна Мелания. — Какво чудесно сравнение! Стига да беше истина!

— Лесно се правят сравнения — каза Пера, — щом са истински.

— Юла, попитай господина какви цветя сме аз и ти. Как ще ни нарече?

— А че защо аз да го питам? — отвърна Юла объркана и зачервена. — Питай го ти.

„Ех, щастие мое“ — прошепна си госпожа Перса, която внимателно следеше как успешно води Мелания офанзивата.

— Непременно ли искате да ви кажа? — попита Пера.

— Ах, слад… пардон… господин Перо, много ви моля — каза тя и сключи ръце — и аз, и Юла.

— Ами ето… вие сте роза, облагородена роза; а пък госпожица Юла е скромна теменужка.

— Ух — кипна госпожа Сида, — тия пусти мухи.

„Добре, че не й каза чукундур!“ — помисли си госпожа Перса, която също бе наострила уши. Тя беше доволна; виждаше, че нещата се развиват благополучно.

— Ах, вие мъжете! Как майсторски умеете да се подигравате, но ще има да вземате! — каза Мелания и му се закани със затвореното ветрило.

След това между Мелания и Пера се подхвана много оживен разговор, в който участвуваше повече Мелания, а Юла само добродушно и кротко се усмихваше и от време на време казваше „да“ или „не“, или „така е“. Не по-малко оживен разговор се поведе и между поповете. Те си говореха за реколтата, за банатската и за влашката пшеница.

— Хем е добре, хем не е, драги съседе, че е така плодородна годината — каза поп Чира. — Пълни са хамбарите с жито, а котарките^[9] очакват царевицата, пък тя — чудесна, избуяла, вчера я гледам; кавалерист на кон да мине през нея, няма да го видиш, а мамулите дълги като климии. Ще побеснеят селяците, тяхната веричка! Хем е добре, хем: не е! Много добре съм запомнил, че когато годината е била плодородна и когато храната е била евтина, винаги е имало война. Какво ни очаква сега, не знам! Изглежда, че й царете побесняват както селяците. Ще видите, че Батюшката^[10] пак ще захване нещо! Ще има „ха сега“!

— Ей богу, ако се намеси оня, северният ни чичо, ще има настъпвай-отстъпвай, така ми се струва. И аз преценявам така — съгласи се поп Спира. — Ето, гледам новобранците: какви ли не прибират в аскера. Просто си казват: „Нека да има повече пушечно месо!“ Сега и джуджетата, и мелезите са добре дошли; няма вече неспособни. Ето например Перовият пелтек няма два предни зъба, не знае един сексер крайцери да преброи, пък и него го взеха в кавалерията. Не е добре, никак не е добре! Ще има кръвопролитие, както казваха старите, ще има, да!

Докато поповете си говореха, чашите непрестанно се пълнеха и празнеха. Пиеха двамата попове, но добре си попийваше и гостът, който забрави древните философи и пиеше неразредено вино. Той послуша поп Спира, който каза: „Ако водата беше хубава, хора щяха да крякат в нея, а не жаби.“ Всички разговаряха оживено и приятно, само между попадиите нещо се запъна, не вървеше гладко. И едната, и другата се извиняваха, че били уморени и им било горещо. Така продължи до пет часа. Тогава госпожа Перса подсети компанията, че няма да е лошо да отидат малко и у тях.

А това дойде тъкмо навреме. Защото, ако бяха почакали още мъничко, щеше да се разтвори вулканичният кратер, препълнен с гняв: искам да кажа, че госпожа Сида щеше да избухне и да забрави вежливостта, която трябва да показва една гостоприемна домакиня. А причини за това имаше препалено много. Преди всичко тя бе недоволна от Юца и Мелания. Този следобед едната беше стеснителна до неузнаваемост, да не кажа вързана; а другата, тоест Мелания, така се впусна в разговор с госта, сякаш беше насаме с него. „Че то не приличаше на разговор в къщи — разказваше по-късно госпожа Сида, — а все едно че някаква бечкеречка чифутска фрайла се разхожда по улицата с улански лейтенанти под звуците на военна музика. Виждала съм — казваше тя — всякакви чудеса, но такова — никога!“ А другото, което дори повече разсърди госпожа Сида, беше поведението на госпожа Перса. Него, разбира се, не забеляза никой, но госпожа Сида го забеляза и това бе достатъчно. Тя видя как госпожа Перса избърса със своята чиста носна кърпичка чашата, сякаш чашата бе мръсна!

„А чашата беше чиста като диамант“ — уверяваше госпожа Сида. И това така я разсърди, че насмалко не избухна и не я наруга в собствения си дом. Но за щастие госпожа Перса подкани да тръгнат и поповете вече ставаха. И така бе отложено избухването на гнева на госпожа Сида.