Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (3)

Глава трета

От която читателите ще се уверят, че на сънищата трябва да се вярва, а съновниците да се купуват и четат, макар че учените хора не вярват на сънища и са против съновниците, защото всичко се случи точно така, както беше сънувала госпожа Сида и както й предсказа съновникът

В селото N и до ден-днешен не са станали бог знае какви промени. Дните си приличат един на друг. Животът протича доста монотонно и сънно, подобно на живота на стара баба край печката. И днес е така, а да не говорим за преди толкова години, когато нямаше още нито „зонентарифи“^[1], нито железници, нито пък други превозни средства. За крупни и най-значителни събития все още минаваха тия, които ставаха в неделя, когато по време на хорото някой счупи някому главата или когато на някого откраднат коня, пък хвърлят вината върху бачванци^[2], че уж те преминали през Тиса и направили тази поразия. Иначе кой знае откога няма никакви новости. Най-новото, което занимаваше селото засега, беше, че в близки дни на мястото на стария учител щеше да пристигне нов. Всеки ден очакваха тоя нов учител, млад семинарист. Старият учител, господин Трифон, отдавна се готвеше за пенсия, пък и право да си кажем, заслужаваше я. Сега вече е пенсионер. Когато му съобщиха, разплака се човекът, макар че я чакаше. И сега, въпреки че е ваканция, той всеки ден прави разходка до училището, шляе се из двора и вика децата за калабалък; по-леко му е, като чуе врявата, с която беше привикнал от толкова години. А беше добър учител. Около четирийсет години беше учителствувал тук. Всички в село, които знаят да четат и пишат, от него са се научили. Помощник-общинският началник Мила и ханджията Нова и днес се гордеят, че са били негови ученици, защото сами, без да им помага някой, се разписват в общинската платежна ведомост. Наистина буквите в подписите им приличат на върволица деца, които, пързаляйки се по леда, хвърчат едно след друго и падат по гръб, а краката им стърчат във въздуха. Но досега никой не се е отказал от подписа си: „Какъвто ще да е — заявявал Нова, — мой си е.“ Впрочем не само мъжете, а и толкова много жени в селото знаеха да пишат, така че наред с устната литература, която така великолепно и така обилно твори тази по-хубава и по-словоохотлива половина на човечеството, в село те творяха и писмена литература. Днес се броят на пръсти жените, които прибягват до чужда помощ, когато трябва да напишат писмо — колкото за толкова всяка е грамотна! А преди да дойде същият този учител, Трифон, беше същинска мъка, когато станеше нужда да се напише нещо.

И ако днес е по-добре, заслугата е на стария учител, който биеше и учеше. Едва ли има някой да не е бит от него, но всеки понасяше боя, защото знаеше, че е за собственото му добро; и макар местните жители да бяха отмъстителни хора, никой не му отмъсти, т.е. не запали къщата му, нито му открадна конете.

Ето защо аз мисля, че при пенсионирането му за побелялата глава на стария учител Трифон не може да се сплете по-хубав венец от малката картина на онова, което беше преди него.

До идването на Трифона едва двама-трима знаеха да пишат. Още има стари хора, които добре помнят колко трудно беше да се напише писмо, да кажем, до сина-войник или пък до някой друг.

Образован човек тогава беше някой си Ача — той умря, бог да го прости, по-скоро от пиене, отколкото от наука; селяните го наричаха „шлайбер“ — което ще рече писар. Беше закоравял пияница, но чудесно умееше да съчини и напише писмото, та си заслужаваше парите. За писмо му плащаха по два сексера и каквото изпие, докато пише и напише писмото. Потрябваше ли някому, той си даваше труд само да го намери, повикваше го у дома си, слагаше пред него на масата хартия и кана с вино, а перо и мастило Ача винаги носеше със себе си. Ача сядаше на масата, поразклащаше малко дивита, надигаше капата и одобряваше виното, а сетне изпробваше перото върху нокътя на левия си палец и питаше:

— Какво искате и на кого искате да пишете?

А те му кажат само:

— Искаме — например — на тоя и тоя в Галиция или в Италия. А сетне оня, който поръчва писмото, се обляга с лактите си на стола и диктува:

„Пишете — казва — на Прока Белеслиин (или, да кажем, на някой друг), императорски кавалерист в Галиция, че всички, сполай на бога, сме здрави, че ние го поздравяваме и се молим на всевишния и той да ни се завърне здрав и весел и че ние с нетърпение чакаме да видим него, родния си син. Девойка сме му намерили от добра къща, а за зестрата няма да се посрами нейната фамилия. И пишете още, че всички сме здрави; тате кашля и хрипти както по-рано, но все пак е добре; когато се обличаше да ходи на утренна, счупи хубавата си лула от морска пяна и сега само мърмори и псува и покашлюва, но сега, слава богу, е по-добре. А ние всички сме здрави; братецът така напълня, че не може да закопчава копринената си жилетка, дето я купи есенес от Сенчанския панаир. Пишете още, че му изпращаме пет форинта сребро, за да му се намират, кога ходи в неделя в кръчмата, и нека не излага Белеслииния род, да не пуши качак като селяндурин, а само фини цигари като фелдфебела си, та да се знае, че е от чорбаджийска къща, и да не жали парите, които всевишният, сполай му, ни е дал достатъчно, и го поздравяваме всички: и татко, и майка, и брата, и Ката комшийката, която е вече голяма мома и започнаха да я припяват за Пая Кицош.“

Така се диктуваха и пишеха някога писмата. Ача Шлайберът получаваше два сексера за труда си, опразваше каната и „напълняше“ главата си, вземаше пет форинта, които за доброто представяне на Проковия чорбаджийски род слагаше в писмото, а писмото изпращаше в Галиция или до тоя и тоя пехотинец в Италия, а на подателя казваше:

— Е, сега нямайте грижа, а напълнете и тази кана за добър път на петте форинта на нашия Прока. Ах, неговата веричка! Пишат ми оттам, че бил първият момък в Италия! Че може ли да е друг чорбаджийският син!

А подателят, доволен, донасяше още една кана. И нея опразваше Ача, пък отиваше да пусне писмото в пощата; а домакинът оставаше в къщи и с удоволствие си мислеше, че няма нищо по-хубаво от учения човек и че всичко върви като по мед и масло.

Ето така се пишеше и такива трудности си имаха хората с учените преди години, когато император беше ефрейторът, защото в селата имаше само по един Ача. Но, слава богу, от трийсет и повече години всичко тръгна на добре, така че понякога тази прекалена грамотност почти ни пречи; по-рано дори бащите не знаеха да пишат на синовете си, а сега и момите пишат писма, и то какви писма, пък и да знаете на кого! Ето из ония дни бащата извардил дъщеря си точно като пишела в килера писмо на изгорника си от хорото. Чува бащата, че нещо скимти в килера, и тръгнал да види да не би плъх да се е хванал в капана, та така скимти, а то, какво било — седи неговата миличка дъщеричка, та плаче и пише на някого писмо. И не пише, както се пише, а реди някакви стихове, които е запомнила от сладките питки на последния панаир. И как да не побеснее бащата, когато взел писмото и видял какво е написала; па като грабнал вилата (за щастие дървената), че като я погнал, тя — беж у съседите! Свряла се в сламата им и докато не докарали кравите в къщи, не посмяла и носа си да покаже.

А през това време на бащата попреминал ядът, пък и майката се заела да го успокои, като му напомнила неговите лудории на млади години; а бащата си спомнял всичко, засуквал доволно десния си мустак и казвал:

— Ама какъв ергенин бях! Какво ще кажеш, а? В три околии нямаше равен на мене!

И тъй като всяко нещо на този божи свят си има две страни — добра и лоша, то въпреки всички деликатни страни на грамотността, хората все пак се убедиха, че трябва да получат образование. Свикнаха с училището и учителя. И щом всички уважаваха и обичаха стария учител Трифон, който носеше дълго до глезените пепеляво вталено палто и жилетка, закопчана догоре с два реда копчета, който увиваше врата си няколко пъти с пъстро басмено шалче, кашляше и непрекъснато ядеше небет-шекер, а мустаците си винаги подстригваше и засукваше — можеха ли тогава да не очакват нетърпеливо новия учител, за когото всички, които го бяха видели, вече говореха, че бил млад и хубав, току-що завършил семинарията, че дрехите му седели като кавалерийски мундир, че носел контешки шалчето си, имал хубави мустачки и пеел хубаво! С какво нетърпение го очакваха и млади, и стари! Много бащи и особено майки правеха вече разни комбинации, но майките хитро се прикриваха една от друга, като се преструваха на крайно незаинтересовани.

Най-сетне дойде и този ден — пристигна и новият учител.

Беше събота след обед. Камбаната биеше за вечерня, когато по Големия сокак мина една кола с един млад човек. Баба Пела, която седеше под акациите пред къщата си и наплиташе чорапи, видя как пътникът в колата свали шапка и се прекръсти и нали си беше възглуха, тутакси се досети, че бие за вечерня, та остави работата и също започна да се кръсти, като шепнеше: „Господи, прости мене, грешната!“ А че пътникът се прекръстил няколко пъти, потвърди и една друга бабичка, от другия край на селото, която живееше на кръстопътя срещу Великия кръст. И тя го видяла, че свалил шапка и се прекръстил, като минавал край Великия кръст. Тия две баби постигнаха съгласие с други бабички и заключиха, че пътникът не е нито евреин, който закупува храни, нито шваба-машинист, разбиращ от парни вършачки, които вършеят житото по чифлиците, а човек от нашата вяра. Девойките пък разправяха, че са го видели, като минавал с колата, че по всяка вероятност не е женен, защото носел контешки шалчето около врата си — единият му край се развявал над лявото му рамо като дим на параход.

Колата спря пред „Голямата механа“, в която отсядат само господа и евреи, а от местните хора я посещават само поповете, и то много рядко; там ходят още: господин нотариусът, аптекарят, хирургът, писарят на господин нотариуса, но само в дните, когато господин нотариусът не е в село. Иначе той ходи на гроздова в питиепродавницата на евреина Шолем. Идват и неколцина чиновници и търговци на жито, които си поръчват масло и кифли. С една дума, това не беше същинска кръчма, а чиновническо заведение, в което малко се говори и малко се пие. Никой в село не помиеше някой да е счупил някому главата или да са се сбили, или пък поне, ей тъй, за адет, да са изхвърлили някого от тая кръчма (докато в останалите кръчми рамката на вратата никога не оставаше здрава). Всичко тук беше спокойно, фино и градско, та можеше ли да бъде другояче, щом никой не пие с кана или с половница, а с хилави просяшки шишета. Донесат пред госта шише с вино и половница с вода, а той смесва виното с вода — четвърт чаша вино и три четвърти вода, па сръбне и почете вестника, пак посръбне и продължава да чете вестника. Докато прочете вестника и изпие шишето с виното и половницата с водата, минават два часа, а сетне стане, плати и като си разменят поклони с кръчмаря, излиза от кръчмата трезвен, както е влязъл. Кръчмата държеше един шваба — шишкав дюстабанлия с кадифена шапка, на която виси златен пискюл; той се разхожда из кръчмата, гледа наред ли е всичко, непрекъснато сверява стенния с джобния си часовник и се покланя на гостите при влизане или излизане, а винаги след обед държи в ръцете си една дъсчица, ходи от ъгъл на ъгъл и убива с нея мухите; по тоя начин пъди съня си, защото се бои от сърдечен удар и не смее да спи след обед.

И така пред тази къща спря колата и кочияшът свали два сандъка — единия по-голям, а другия по-малък. Те изглеждаха смешни и по вида им можеше да се заключи, че доста са се блъскали и пътували и че са сменили много стопани, и че мястото им не беше в стаята. Кочияшът свали и завит в хартия чадър, малко по-малък от панаирна въртележка, един опакован креват, който, види се, някога е бил полиран и е стоял в гостната стая; след това и един балтон с изтъркана кожена яка и разпорен хастар и накрая голям кафяв зимен шал с дълги ресни. Всичко беше свалено от колата в присъствието на пътника и беше внесено в кръчмата.

Щом се изми и изчетка, пътникът попита кръчмаря-шваба къде е къщата на поп Спира. Швабата го осведоми и извика от улицата едно дете да заведе господина и да му я покаже. Измит, изчеткан и сресан, пътникът тръгна, но по пътя се размисли и реши да не ходи у поп Спира. Той даде на детето три крайцера, а то така хукна, че забрави да каже „благодаря“. Мятайки от радост и бързане петите си на гърба, то отприпка да се похвали на другарчетата си (защото да получиш три крайцера наведнъж — такова нещо досега не беше се случвало на село), а новият учител забърза към църквата за вечернята, която според него още не бе завършила.

Като влезе в църквата, той се поклони поред на всички, които стояха по троновете — а те не бяха кой знае колко — неколцина старци и баби, които снахите им бяха изпратили на църква, та поне един следобед да си поотдъхнат от тях, — и се упъти към клироса, където пееше клисарят Аркадие; на другия клирос стоеше старият учител, с когото Аркадие се надпяваше и, разбира се, винаги излизаше победител, тъй като старият учител на времето пееше много хубаво, но сега старостта много му пречеше. Докато старият учител пееше, повият се представи на Аркадие, който го посрещна радушно.

— С такова нетърпение ви очаквахме — каза Аркадие. — Мине ли някоя кола, казваме си: „Ето го!“ А то излиза, че не сте вие, а някакъв евреин от тези, които купуват пух, жито или царевица.

— Ще ми разрешите ли да ви отменя малко? — попита пътникът.

— О, моля… на драго сърце!… — каза Аркадие и сложи книгата пред него.

Дойде ред да подхване новият учител. Когато си отпусна гласа и запя, всички се обърнаха към левия клирос, за да видят кой пее. Дори и старият учител повдигна очилата на челото си, за да види по-добре отсреща, а старият сладкарин Лекса стана от трона и се приближи към клироса, за да може по-добре да чуе и по-отблизо види тоя, както сам се изрази, сладкопойния. Стана от трона и не се върна вече, докато не свърши вечернята. Така беше пленен от пеенето. „Истински херувимски глас“ — изрази се той, като излезе от църквата. Пък и самият поп Спира от олтара (той служеше днес) се учуди, когато чу новия, непознат глас, приближи се към северната врата на олтара и надникна, за да види кой пее.

Така се представи на вечернята повият учител на своите бъдещи съграждани. И първите му стъпки в село, и първата му проява се харесаха на всички; всички бяха пленени, абсолютно всички — от поп Спира в олтара до дечурлигата, които по цял ден киснеха на камбанарията и които служеха по някакъв начин на църквата и олтара, като помагаха на Аркадие; те се юрнаха презглава, като научиха за пристигането на новия учител.

Само за половин час цялото село знаеше, че пътникът, който така набожно се кръстел, когато биела камбаната и когато минавал край Великия кръст, както забелязаха бабите, и който контешки носел шалчето около врата си, както разказваха девойките — че именно този пътник е отдавна очакваният учител.

Тази вест с невероятна бързина разнесоха из село децата от камбанарията.

След привършването на вечернята учителят причака поп Спира в църковния двор и му се представи:

— Петър Петрович, завършил семинарията, назначен и утвърден за учител в селото ви! — каза пътникът, като се поклони на поп Спира и му целуна ръка. Това хареса на поп Спира. До тоя момент той нямаше особено добро мнение за днешната младеж или по-точно за омладинците^[3], които предлагаха на всички да говорят на „ти“: ти, братко, и ти, сестро или: сърбине братко, а на госпожиците сестро сръбкиньо — нещо, което поповете не можеха да проумеят. Начинът, по който се отнесе господинът, го успокои и той си помисли: „Благовъзпитан младеж! Като мене!“ А след това добави гласно:

— Приятно ми е. Тукашният свещеник Спиридон. Е, разбира се, мога да си представя колко трудно ви е било да се разделите и да дойдете тук. Това не е Карловци; тук няма нито отбрано общество, нито разкош. Село е това, млади господине, село. Трудничко ще бъде, докато свикнете, особено пък ако сте бекярин. Женен, както и да е, ядва се, но за бекярин наистина е трудно!

— О, моля, моля! Навсякъде е добре — отвърна Пера, а косата му просто настръхна, когато се сети за отбраното общество и за своя охолен живот в Карловци. — Знаете как е казано: „Добрият пастир не бива да мисли за себе си — където овцете, т.е. повереното му стадо, там и той.“ А нали и аз съм един вид пастир, ха-ха — засмя се той, — ще пазя повереното ми стадо от младите и буйни селски ярета.

— Да, да, точно така, както чудесно благоволихте да се изразите. Засега като учител на децата, пастир на яретата, както се изразихте, а сетне, ако е рекъл господ, като свещеник — пастир на богобоязливите овце. Само че постепенно. Защото вие, убеден съм, имате намерение с течение на времето да се запопите, нали така?

— Непременно. Това беше както мой идеал, така и на родителите ми. Но това, разбира се, зависи от случая, от късмета… Ако имам щастието да дочакам да се освободи някоя добра енория.

— Ех, да можехте да получите някаква добра, по-тлъста енория, каквато е, да кажем, нашата. По-добра не мога да ви пожелая. Ето например моят препочтен приятел господин Кирило, се ожени за попската дъщеря, за дъщерята на своя предшественик, а после, като дойде времето — зае неговото място. Аз съм толкова доволен тука, че не бих пожелал да се сменя дори и с крушедолския архимандрит; вярвам, че и моят заместник ще оцени така енорията ни.

— Е, нищо друго не ми остава, освен да чакам — отвърна господин Пера, — всичко останало, както се казва, е в божии ръце.

— Разбира се, разбира се! Всичко е в божии ръце. Но все пак… — каза поп Спира. — Нали знаете приказката за тоя, дето се давел и викал: „Свети Никола, помогни ми!“, а светият отец Никола му отвърнал: „Ех, синко замахни и ти с ръце и моята помощ не ще ти липсва!“ Та такава е и вашата работа! Разбира се, всичко е в божии те ръце, но и вие не трябва да седите със скръстени ръце Хубава е енорията, да ме прости господ, като добра и хубава девойка: „Който изпревари, негова е девойката“ — завърши поп Спира и многозначително го погледна. А много му хареса младежът. „Чудесен поп ще да стане от него“ — мислеше поп Спира, а като добър баща той не можеше да пожелае на своята Юла по-голямо щастие от това да стане и тя попадия като майка си.

— Но нали знаете, би означавало да си огреша душата, ако още отсега желаех подобно нещо. Човек трябва да се приучва към търпение, това е първото ни задължение, мисля аз — добави господин Пера.

— Ама, разбира се, разбира се! Всичко това е хубаво — каза поп Спира, — това е хубава християнска добродетел, знам аз, но все пак си мисля, че това, което можеш да свършиш днеска, не бива да го отлагаш за утре — както казват селяните. Както сте оженен, можехте веднага…

— Извинете — прекъсна го господин Пера, — още не съм, не съм още…

— Какво, не сте ли още?! — учуди се поп Спира, макар да му бе добре известно, че господин Пера не женен.

— Не, още не съм си избрал спътница в живота.

— Така ли! Я вижте, моля ви! Какво приказвате! — престорено се учуди поп Спира. — Значи, вие пристигнахте самичък?

— Сам-саменичък.

— И навярно сте отседнали в кръчмата?

— Разбира се.

— Ех, „разбира се“! Какво се разбира!? И таз хубава!

— Защо, за бога?

— Ами защото никак не е редно. При толкова попски къщи да отсядате в кръчмата…

— А, не, само след един-два дена ще се настаня в училището… а дотогава все ще изтрая.

— Виж, за квартирата, пак разбирам, но да се храните в кръчмата, при швабата… а, това в никакъв случай няма да допуснем. Попе аз не съм свикнал така. Я го виж ти него! Но да оставим това засега настрана, какво ще кажете, ако ви поразходя през село до училището, а?

— О, моля, моля.

— Аз ще се отбия малко до дома, то ни е на път, та с един масраф ще видите къде живея, за да можете утре да ни намерите, ако аз, тъй да се каже, се позабавя след службата; защото се надявам, че ще бъдете така любезен да ме удостоите утре с посещението си за обяд.

— О, моля! Колко сте внимателен! На драго сърце! — рече господин Пера и учтиво му се поклони.

— И така, моля ви, да тръгваме! — каза поп Спира и напуснаха църковния двор.